Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (17)

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА ДЕЗБЪРА
КАФЯВИЯТ САНДЪК

Мистър Хари Дезбъра живееше в хубавия и солиден стар квартал Блумзбъри, от всички страни на който, шумяха мощните талази на Лондон, но той се радваше на романтична тишина и градски покой. Мистър Дезбъра се бе настанил на Куийн скуер в съседство с Детската болница, отляво, ако вървите на север; Куийн скуер — светилище на хуманитарните науки, на което къщите дължаха хубостта си, където бедните се учеха, където гъмжеше от шумни врабци и където групи търпеливи малчугани висяха по цял ден пред болницата с надежда да им се удаде случай да целунат ръката или да кажат някоя и друга дума през прозореца на болното си братче. Стаята на Дезбъра беше на първия етаж и гледаше към площада, освен това обаче той имаше право, от което често се възползуваше, да седи и да пуши на терасата отзад, от която се виждаше цяла прекрасна гора от вътрешни градини, а до нея бяха прозорците на една празна стая.

Един топъл ден следобед Дезбъра се разхождаше по тази тераса, почти загубил надежда и кураж, понеже от няколко седмици напразно търсеше работа и беше готов да се отдаде на тъжни мисли и тютюн. Тук, си рече той, ще бъда сам, защото и той като повечето младежи, които не са нито богати, нито духовити, нито късметлии, предпочиташе не да търси, а да отбягва общуването с други хора. Тъкмо му дойде тази мисъл, очите му се спряха на прозореца на стаята, която гледаше към терасата, и учуден и ядосан забеляза, че там е спуснато копринено перде. Като късмета ми, помисли си Дезбъра; усамотението му беше нарушено, не можеше вече да размишлява и въздиша незабелязан, не можеше вече да търси отдушник на отчаянието си в думи или да се успокоява със сантиментално подсвиркване и в раздразнението си чукна с лулата по парапета прекомерно силно. Тази стара, сладка лула, излъскана и потъмняла от употреба и с основание скъпа на сърцето му, беше направена от кален корен на изтравниче. Ето защо, какво бе огорчението му, когато гърнето се отчупи от мундщука, подскочи грациозно във въздуха, падна и изчезна между люляците в градината!

Дезбъра се тръшна ядно на шезлонга, извади вестника с разкази, който бе взел за четене, откъсна парче от последния лист, където се поместват само отговори на писма, и се залови да си свива цигара. Той не беше майстор в това изкуство, хартийката все се късаше между пръстите му и тютюнът се разсипваше на земята; тъкмо се канеше вече ядосан да се откаже, когато прозорецът бавно се отвори навътре, коприненото перде се дръпна настрана и на терасата изскочи една малко странно пременена дама.

— Сеньорите ((исп.) — млад господин. — Б. пр.) — проговори тя и гласът й трептеше плътно, като звук на орган, — сеньорите, вие сте затруднен. Позволете ми да ви се притека на помощ.

С тези думи тя издърпа хартийката и тютюна от покорните му ръце и с леснота, която на Дезбъра се стори магическа, сви и му подаде цигара. Той я взе, все тъй без да става и без да пророни дума, вторачен всецяло в това видение. Лицето й беше румено и свежо на цвят, по форма — островърх триъгълник, така невинно лукаво, така дръзко привлекателно, толкова рядко за нашите по-северни ширини; очите й — големи, лъчезарни, от време на време искрящи от менящи се светлинки; косата й — отчасти покрита с дантелена мантиля, ((исп.) — дантелена бяла или черна женска наметка, която покрива главата и горната част на тялото. — Б. пр.) през която ръцете, голи до рамената, светеха от белота; снагата й, налята и нежна във всичките си женствени форми, беше още жива и енергична, преливаща от жизненост и стройна в божествената си хармоничност.

— Не харесвате ли моята сигарито, сеньор? — запита тя. — Все пак е направена по-добре от вашата — При тези думи се засмя и гласът й звънтеше в ушите му като музика, но след миг лицето й помрачня. — Аха, виждам — извика тя. — Моето държане ви отблъсква. Много съм скована, прекалено студена. Аз — добави тя кокетно — не съм проста англичанка, каквато изглеждам.

— Охо! — промърмори Хари, изпълнен с неизразими мисли.

— В скъпата ми родина — продължи дамата — редът е друг. Там, трябва да призная, младата жена е скована от множество строги ограничения, малко й е позволено, свиква да бъде сдържана, свиква да изглежда неприветлива. Ала тук, в свободна Англия — о, славна свобода! — възкликна тя и вдигна ръце към небесата с неподражаемо грациозен жест, — тук няма окови, тук жената може да си позволи да бъде изцяло каквато е, а мъжете са истински рицари — нали на самия ви национален герб е написано honni soit? (фр.)-Позор на оня, който си помисли нещо лошо — девиз, написан на Ордена на жартиерата, най-стария и най-висш английски орден, учреден от крал Едуард III около 1346 г. На един бал се откопчала жартиерата на дамата, с която танцувал кралят. Монархът най-галантно я закопчал отново, като произнесъл горните думи, с които украсил създадения след това орден във вид на жартиера. — Б. пр.)

— Ах, колко ми е трудно да се уча, колко ми е трудно да бъда самата аз. Не бива да съдите за мен отсега, накрая ще превъзмогна тази скованост, накрая ще стана като англичанките. Добре ли говоря езика ви?

— Перфектно… о, перфектно! — каза Хари с пламенна убеденост, подходяща за по-сериозна тема.

— Аха — рече тя, — тогава бързо ще се науча, в жилите на баща ми течеше английска кръв и имам това предимство, че съм учила донякъде вашия изразителен език. Ако говоря вече без акцент, при напълно английската ми външност не ми остава нищо друго, освен да променя обноските си.

— О, не — отвърна Дезбъра. — О, моля ви, недейте!… Аз… мадам…

— Казвам се сеньорита Тереса Валдевиа — прекъсна го дамата. — Вечерният въздух застудява. Adios, Senorito (Сбогом, млади господине (исп.) — Б. пр.)

И преди Хари да успее да пророни дума, изчезна в стаята си.

Той стоеше вцепенен, с все още незапалена цигара в ръка. Мислите му се носеха далеч от тютюна, представяха си образа на новата му познайница още по-красив. Гласът й ехтеше в паметта му, очите й, чийто цвят не можеше да си спомни, пронизваха душата му. При идването й облаците се бяха разпръснали и Дезбъра виждаше нов свят. Каква беше тя нямаше представа, ала я обожаваше. Годините й не смееше да определи, тъй като го беше страх да не излезе по-възрастна от него и смяташе за светотатство да свързва тази красота с мисълта за промените, които търпи всеки смъртен. Колкото до нейния характер, хубостта у младите е винаги олицетворение на доброто. Тъй че горкият момък остана до късно на терасата, хвърляше крадешком плахи погледи към прозореца със спуснатото перде, с въздишка гледаше разцъфналия „златен дъжд“, потънал в царството на мечтите, а когато най-после си влезе и седна да вечеря със студено варено овнешко и половница бира, сякаш пируваше с храната на боговете.

Изскачайки на другия ден отново на терасата, Хари видя прозореца леко открехнат и с удоволствие зърна рамото на дамата, седнала да шие търпеливо и неподозираща присъствието му. На следващия ден, едва Дезбъра се появи, прозорецът се отвори и сеньоритата излезе с лека походка на слънце, в утринно безредие, нежна и стройна, но някак чужда, тропична и странна. В едната си ръка държеше пакет.

— Ще опитате ли — рече тя — от тютюна на моя баща — от скъпата ми Куба? Там — предполагам, знаете — всички пушат, и жени, и мъже. Тъй че няма защо да се боите, че може да ми бъде неприятно. Ароматът му ще ми напомни за родината. Моята родина, сеньор, се намира сред морето — И докато произнасяше тези няколко думи, Дезбъра за пръв път в живота си почувствува поезията на морската шир. — И наяве, и насън все я виждам — скъпата родина, милата Куба!

— Ала някой ден — каза Дезбъра с вътрешна болка, — някой ден ще се върнете там.

— Никога! — извика тя. — О, бог ми е свидетел, никога!

— Значи до края на живота си ще останете да живеете в Англия? — полюбопитствува той и някак му олекна на душата.

— Вие разпитвате прекалено много, питате нещо, което и аз самата не зная — отвърна тя тъжно, а после, отново развеселена, каза: — Но не сте опитали моя кубински тютюн.

— Сеньорита — отговори Хари, смутен от малко кокетното й държане, — каквото и да ми се случи… вие… искам да кажа — завърши той, като се изчерви силно, — ни най-малко не се съмнявам, че тютюнът ви е превъзходен.

— Ах, сеньор — рече дамата с почти печална сериозност, — вие ми се сторихте толкова скромен и добър, а вече се опитвате да ми правите комплименти… и при това — додаде тя с усмивка — така неумело! Чувала съм, че англичаните могат да бъдат верни приятели, почтителни, коректни приятели, да бъдат кавалери, утешители, ако стане нужда, или защитници, но никога да не злоупотребяват. Не се мъчете да ме спечелите като подражавате салонните маниери на моите сънародници. Бъдете такъв, какъвто сте — искрен, учтив, почтен английски джентълмен, за каквито съм чувала от детинство и мечтаех да срещна.

Хари, който се смути много, а никак не беше наясно какви са маниерите на кубинците, категорично отрече всякакъв помисъл да им подражава.

— На вас, сеньор — каза дамата, — най ви подхожда присъщото на вашата нация сериозно държане. Вижте — тя отбеляза черта с обутото в пантоф изящно краче, — дотук ще бъде обща територия, там, от перваза на прозореца ми, започва официалната граница. Ако решите, можете да ме отблъснете до укрепленията ми, но ако, от друга страна, искате да бъдем истински приятели по английски, когато ми е много мъчно, мога да идвам тук, при вас, или, когато съм в по-добро настроение, можете да дръпвате стола си до прозореца ми и докато работя да ме учите на английски обноски. Ще видите, че съм прилежна ученичка, защото това ми допада — Дамата сложи леко ръка на лакътя на Хари и го погледна в очите. — Знаете ли — рече тя, — смея да вярвам, че вече съм усвоила донякъде вашата английска самоувереност. Не забелязвате ли промяната, сеньор? Може би малка, но все пак промяна? Не се ли държа по-непринудено, по-свободно, повече като мила „английска мис“, отколкото първия път, когато ме видяхте? — Тя го дари с лъчезарна усмивка, дръпна ръката си от лакътя му и преди младият човек да успее да изрази с думи красноречивите чувства, които бушуваха в сърцето му, с „Adios, senor, лека нощ, мой английски приятелю“ изчезна зад пердето.

На другия ден Хари изпуши напусто цяла унция (Мярка за тегло 28,3 г. — Б. пр.) тютюн на неутралната тераса, без да бъде възнаграден нито с поглед, нито със звук и най-после дванайсетте удара на часовника го подканиха да напусне сцената на своето разочарование. Следващия ден валеше дъжд, но нищо — нито работа, нито време, нито бъдещата нищета, нито сегашните несгоди не можеха вече да попречат на младежа да бъде верен слуга на своята дама и загърнат с дълъг и широк балтон, с вдигната яка застана на пост до балюстрадата и зачака щастието си — външно образ на униние и мъка, ала вътрешно озарен от нежни и красиви чувства. Скоро прозорецът се отвори и прекрасната кубинка със зле прикрита усмивка се показа на перваза.

— Елате тук — каза тя, — тук, до прозореца ми. На малката веранда е по завет — И грациозно му подаде сгъваем стол.

Когато седна, очевидно почервенял от срам и радост, някаква издутина в джоба му напомни, че не е дошъл с празни ръце.

— Позволих си — рече той — да ви донеса една книжка. Сетих се за вас, когато я забелязах в книжарницата, понеже видях, че е на испански. Книжарят ме увери, че е от един от най-добрите ви писатели и съвсем прилична — Докато говореше, пъхна малкото томче в ръката й. Прелиствайки го, тя сведе очи, на бузите й бликна руменина и пак изчезна, гъста и едновременно мимолетна.

— Вие ми се сърдите — извика той с мъка. — Аз ви обидих.

— Не, сеньор, не е затова — отвърна дамата. — Аз — и челото й отново се обля с руменина, — … аз съм смутена и засрамена, понеже ви заблудих. Испански — започна тя и млъкна, — … испански е, разбира се, родният ми език — продължи дамата, сякаш изведнъж окуражена, — така че вашият сполучлив подарък безспорно е много ценен за мен, но уви, сър, за какво може да ми послужи той? И как да ви призная истината — срамната истина, — че не мога да чета?

Когато очите на Хари срещнаха нейните с неприкрито изумление, прекрасната кубинка като че ли се сви под погледа му.

— Не можете да четете? — повтори Хари. — Вие! С широк, великодушен жест дамата разтвори още по-широко прозореца.

— Влезте, сеньор — рече тя. — Дойде моментът, който отдавна чакам не без известна тревога, когато или ще трябва да се страхувам да не загубя приятелството ви, или ще се наложи да ви разкажа историята на моя живот, без да скрия нищо.

С чувство, граничещо с благоговение, Хари прекрачи прозореца. В подчертаното безредие на стаята, в която се озова, се долавяше някакво полудивашко очарование във форми и цветове. Тя беше пълна с великолепни тъкани, кожи, килими и шарфове с ярки багри и изящни, интересни дреболии — ветрила на полицата на камината, старинна лампа с подложка, а на масата — посребрена чаша от кокосов орех, пълна почти до половина с немонтирани скъпоценни камъни. Прекрасната кубинка, самата тя пъстроцветна скъпоценност и достоен шедьовър за тази разкошна рамка, даде знак на Хари да седне и като се отпусна на друго кресло, започна историята си така.