Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
New Arabian Nights, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2003)
Източник
bezmonitor.com

Хартиената книга е на Мито Павлов.

 

Издание:

Робърт Луис Стивънсън НОВИ ХИЛЯДА И ЕДНА НОЩ

Английска, второ издание.

Издателство „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2А

Държавна печатница „Балкан“ — София

(c) Борис Миндов, преводач, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

Robert Louis Stevenson NEW ARABIAN NIGHTS

Thomas Nelson and Sons New York

 

Информация в Уикипедия:

The New Arabian Nights

More New Arabian Nights: The Dynamiter

История

  1. — Добавяне

ДИАМАНТЪТ НА РАДЖАТА

РАЗКАЗ ЗА КУТИЯТА ЗА ШАПКИ

До шестнадесетгодишна възраст мистър Хари Хартли, както подобава на джентълмен, получи образованието си първо в частно училище, а после в едно от големите учебни заведения, с които Англия заслужено се слави. Още тогава той проявяваше изключителна неприязън към учението, а тъй като майка му — баща му бе починал — беше слабодушна и невежа, тя му позволи занапред да пилее времето си в празни и чисто светски занимания. Две години след това той остана кръгъл сирак и почти бедняк. По природа и образование Хари беше негоден за усилен и полезен труд. Той умееше да пее сантиментални романси, акомпанирайки си криво-ляво на пиано, беше изящен, макар и боязлив ездач, имаше подчертана слабост към шахмата, а природата го бе пратила на тоя свят с най-привлекателната външност, която можем да си представим. Русокос и румен, с кротък поглед и сладка усмивка, от него лъхаше приятна нежност и тъга и имаше много смирено и ласкаво държане. Но към всичко това трябва да добавим, че не беше годен нито за пълководец, нито за държавник.

След кончината на майка му, благодарение на щастлива случайност и известно застъпничество Хари бе назначен за личен секретар на генерал-майор сър Томас Вендилър, кавалер на ордена на Банята трета степен. Сър Томас беше шейсетгодишен човек, шумен, сприхав и властен. По някаква причина, заради известна услуга, за чието естество често се чуваха разни сплетни и всеки път се опровергаваха, кашгарският раджа бе подарил на този офицер шестия по ценност диамант в света. Благодарение на този подарък генерал Вендилър от бедняк стана богаташ, от невзрачен и неизвестен офицер — един от лъвовете на лондонското общество; притежателят на диаманта на раджата беше желан гост в най-елитните среди, където намери жена, млада, красива и от добро семейство, готова да стане собственица на диаманта дори с цената на брак със сър Томас Вендилър. Тогава всички говореха, че както сродните души се привличат, така и неговата скъпоценност привлякла друга скъпоценност; и наистина лейди Вендилър беше не само най-чист скъпоценен камък като жена, но и се показваше в обществото в много скъпа украса и доста уважавани познавачи я признаваха за една от трите или четирите най-елегантни жени в Англия.

Работата на Хари като секретар не бе особено тежка, пък и той мразеше всеки по-продължителен труд, неприятно му беше да си цапа пръстите с мастило, а чаровете на лейди Вендилър и на нейните тоалети често го привличаха от библиотеката в будоара. Той беше много галантен с жените, умееше да говори увлекателно за мода, а най-голямо удоволствие му правеше да умува върху цвета на някоя панделка или да ходи с някаква поръчка у шапкарката. С една дума, кореспонденцията на сър Томас изоставаше, а милейди се сдоби с още една камериерка.

Най-после генералът, който беше един от най-нетърпеливите военни командири, скочи от мястото си страшно разгневен и заяви на своя секретар, че не се нуждае повече от неговите услуги, и то с един от ония обяснителни жестове, които много рядко се употребяват между джентълмени. За нещастие вратата се оказа отворена, та мистър Хартли полетя по стълбата с главата надолу.

Той се изправи понатъртен и дълбоко огорчен. Животът в къщата на генерала беше тъкмо по вкуса му, тук се движеше — макар и не много уверено — между възпитани хора, работеше малко, ядеше от най-хубавото, а в присъствието на лейди Вендилър изпитваше топло и блажено чувство, което дълбоко в душата си назоваваше с по-изразително име.

Обиден от ритника на военачалника, той се завтече незабавно към будоара да се оплаче.

— Много добре знаете, драги ми Хари — отвърна лейди Вендилър, която го наричаше по малкото му име, като дете или слуга, — че никога не се е случвало да изпълните каквото ви нарежда генералът. Може да възразите, че и аз съм такава. Но тук въпросът е друг. Една жена може да получи прошка за цяла година непослушание с една-единствена умела стъпка на смирение. А освен това никой не се жени за личния си секретар. Съжалявам, че ще ви загубя, но тъй като не бихте могли да останете повече в тази къща, където са ви обидили, желая ви добър път и ви обещавам да накарам генерала да се разкайва за държането си.

Лицето на Хари посърна, очите му се насълзиха и изгледаха лейди Вендилър с нежен укор.

— Милейди — каза той, — какво значение има една обида? Всъщност аз не бих уважавал човек, който не умее да прощава дори десетки обиди. Но да се разделиш с приятелите си, да скъсаш връзките на привързаност… Той не можа да продължи — задавяше се от вълнение и се разплака. Лейди Вендилър го гледаше с някакво странно изражение. „Този глупчо — помисли тя — си въобразява, че е влюбен в мен. Защо пък да не стане мой слуга вместо слуга на генерала? Добродушен е, услужлив, разбира от облекло, а и така ще бъде извън всякаква опасност. Естествено, толкова красив младеж не може да остане на произвола.“

Същата вечер тя поговори с генерала, който и без това вече се беше разкаял за сприхавостта си, и Хари бе преместен в женското отделение, където заживя кажи-речи райски. Ходеше винаги много изискано облечен, носеше нежни цветя на бутониерата си и умееше да забавлява гостенките с такт и шеги. Гордееше се, че служи на красива жена, приемаше заповедите на лейди Вендилър като знак на благоразположение и обичаше да парадира пред другите мъже, които се отнасяха с насмешка и презрение към него за ролята му на слуга и модист на дама. А и от нравствена гледна точка беше доволен от живота си. Порочността беше за него чисто мъжко качество и прекарвайки по цял ден с фина жена и занимавайки се с тоалета й, той се чувствуваше на някакъв вълшебен остров сред житейските бури.

Една прекрасна утрин Хари влезе в гостната и се залови да подрежда някакви ноти на пианото. В другия край на стаята лейди Вендилър говореше оживено с брат си Чарли Пендрегън, млад човек, състарен и разсипан от разгулен живот и куц с единия крак. Личният секретар, на чието влизане не обърнаха внимание, неволно дочу част от разговора им.

— Днес или никога — казваше лейди Вендилър. — Днес трябва веднъж завинаги да сложим точка на тази работа.

— Е, щом се налага, нека бъде днес — отвърна братът с въздишка. — Но това е погрешна стъпка, Клара, гибелна стъпка, за която някой ден жестоко ще се разкайваме.

Лейди Вендилър изгледа брат си вторачено и някак особено.

— Ти забравяш — рече тя, — че в края на краищата този човек ще умре.

— Ей богу, Клара — каза Пендрегън, — според мен ти си най-безсърдечната негодница в Англия.

— А вие, мъжете — отговори тя, — сте толкова недодялани, че не разбирате тънкостта на думите. Самите вие сте алчни, груби, нагли и безскрупулни, а най-малката мисъл на жената за бъдещето ви смущава. Не мога да търпя това. Дори на един обикновен човек няма да простите глупостта, която очаквате да намерите у нас.

— Може би си права — отвърна братът, — ти винаги си била по-умна от мен. А между другото знаеш девиза ми: семейството преди всичко.

— Да, Чарли — отговори тя, като стисна ръката му между дланите си, — зная девиза ти по-добре дори от теб. „И Клара преди семейството!“ Такава е втората му част, нали? Ти си наистина незаменим като брат и много те обичам.

Мистър Пендрегън се изправи, малко смутен от това излияние на семейни чувства.

— По-добре да не ме виждат тук — рече той. — Зная чудесно ролята си и ще държа под око твоето послушно котенце.

— Така и трябва да бъде — отвърна тя. — Тази жалка гадинка може да провали всичко.

Тя му прати кокетно въздушна целувка и братът се измъкна от будоара през задната стълба.

— Хари — каза лейди Вендилър, обръщайки се към секретаря, когато останаха сами, — тази сутрин имам една поръчка за вас. Но вземете кола, не искам секретарят ми да стане луничав.

Тя изговори последните думи натъртено и с поглед почти на майчинска гордост. Бедният Хари много се зарадва и заяви, че се чувствува щастлив винаги, когато може да й бъде полезен.

— Това ще остане една от нашите големи тайни — продължи тя дяволито, — която никой друг освен моят секретар и аз не трябва да знае. Сър Томас ще направи цял скандал, а да знаете колко са ми омръзнали тези сцени! Ох, Хари, Хари, можете ли да ми обясните защо вие, мъжете, сте толкова груби и несправедливи? Впрочем разбирам, че не сте в състояние да ми обясните, вие сте единственият мъж на света, който не познава тези срамни чувства, вие сте толкова добър, Хари, и толкова внимателен, поне вие можете да бъдете приятел на жена. И представете си, в сравнение с вас другите ми се виждат още по-отвратителни.

— Напротив — отвърна Хари галантно, — вие сте внимателна с мен. Отнасяте се като…

— Като майка — прекъсна го лейди Вендилър, — старая се да ви бъда майка. Или най-малкото — поправи се тя с усмивка — почти като майка. Боя се, че съм много млада, за да ви бъда истинска майка. Нека ви бъда приятелка… скъпа приятелка.

Тя мълча дълго, за да подействуват думите й на сантименталната душа на Хари, ала недостатъчно дълго, за да има възможност да отговори.

— Но това няма нищо общо с нашата работа — подзе тя отново. — От лявата страна на дъбовия гардероб ще намерите една кутия за шапки, тя е под розовото елече, което носех в сряда с дантелената рокля. Занесете я незабавно на този адрес — и му подаде едно листче, — но в никой случай не я изпущайте от ръце, докато не получите срещу нея разписка, написана лично от мен. Разбирате ли? Отговорете, моля ви… отговорете! Това е крайно важно, затова ви умолявам да бъдете внимателен.

Хари я успокои, като повтори дума по дума заръките й, тя се канеше да добави още нещо, но в стаята се втурна генерал Вендилър, почервенял от яд и с дълга подробна шапкарска сметка в ръка.

— Благоволете да видите това, мадам! — кресна той, — Бъдете тъй добра да погледнете този документ. Много добре зная, че се омъжихте за парите ми, с надежда, че ще бъда щедър като останалите си колеги, но, бога ми, вече съм решил да сложа край на това безумно прахосничество.

— Мистър Хартли — каза лейди Вендилър, — мисля, че разбирате какво трябва да правите. Моля ви веднага да тръгвате.

— Стойте — викна генералът на Хари, — една дума, преди да излезете — След това се обърна отново към лейди Вендилър и запита: — Каква поръчка сте възложили на този некадърник? Позволете ми да ви заявя, че му вярвам не повече отколкото на вас. Ако имаше поне капка съвест, нямаше да остане нито минута повече в тази къща, а с какво оправдава заплатата си, това е всемирна тайна. Какво сте му поръчали, мадам? И защо бързате да го отпратите?

— Помислих, че искате да ми кажете нещо насаме — отговори лейди Вендилър.

— Вие говорехте за някаква поръчка — настояваше генералът. — Не се опитвайте да ме заблуждавате, и без това не съм на себе си. Вие безспорно говорехте за някаква поръчка.

— Щом толкова желаете вашите слуги да узнаят за унизителните ни кавги — отвърна лейди Вендилър, — уместно ще бъде може би да помоля мистър Хартли да седне. Не желаете, нали? — продължи тя. — Тогава можете да тръгвате, мистър Хартли. Вярвам, че сте запомнили всичко, което чухте в тази стая, възможно е то да ви бъде полезно.

Хари побърза да се измъкне от гостната, но докато тичаше нагоре по стълбата, чуваше патетичните викове на генерала и тънкия гласец на лейди Вендилър, която отбиваше с хапливи, смразяващи реплики всяка негова атака. Как дълбоко се възхищаваше Хари от тази жена! Колко ловко отбягваше тя неудобния въпрос! С каква самоуверена дързост повтаряше напътствията си под самите оръдия на врага! И, от друга страна, колко мразеше нейния съпруг!

В тазсутрешните събития нямаше нищо необичайно, защото беше свикнал постоянно да изпълнява тайни поръчки на лейди Вендилър, свързани главно с шапки. Добре знаеше, че над къщата витаеше зловеща сянка. Безграничната разточителност и тайните дългове на съпругата отдавна бяха погълнали нейното състояние и наближаваше денят, когато щяха да глътнат и състоянието на съпруга й. Веднъж-дваж на година скандалът и разорението изглеждаха неизбежни, ала Хари обикаляше всевъзможни доставчици, послъгваше тук-там и плащаше малки погашения на големи дългове, докато получеха наново отсрочка, и лейди Вендилър и нейният верен секретар пак си поемаха дъх. Защото Хари от все сърце и душа беше на страната на господарката си в тази война, и то по две причини: не само обожаваше лейди Вендилър и изпитваше страх и омраза към нейния съпруг, но и искрено споделяше слабостта й към труфилата, и единственият разкош, който си позволяваше, беше да ходи при шивачи.

Той намери кутията за шапки на посоченото място, нагласи грижливо тоалета си и излезе от къщи. Слънцето печеше силно, разстоянието, което трябваше да пропътува, не беше малко, затова с тревога си спомни, че поради внезапното избухване на генерала лейди Вендилър не бе успяла да му даде пари за кола. През този зноен ден лицето му положително щеше да пострада много, а и да извърви толкова път през Лондон с кутия за шапки в ръка беше унижение, почти непоносимо за младеж като него. Поспря се да размисли. Вендилърови живееха на Итън плейс, а той трябваше да отиде някъде към Нотинг хил, значи можеше да прекоси парка, като върви на открито и избягва многолюдните алеи, слава богу, че е още сравнително рано, мислеше си той.

В стремежа си да се отърве по-скоро от своя товар той крачеше по-бързо от обикновено и беше изминал вече доста път през Кенсингтънската градина, когато изведнъж на едно усамотено място между дърветата насреща му се изпречи генералът.

— Моля да ме извините, сър Томас — каза Хари, като учтиво се дръпна настрана, защото другият стоеше точно на пътя му.

— Къде отивате, сър? — запита генералът.

— Правя си малка разходка из парка — отговори момъкът. Генералът потупа кутията с бастуна си.

— С това ли? — извика той. — Лъжете, сър, съзнателно лъжете!

— Вижте какво, сър Томас — възрази Хари, — аз не съм свикнал да ме разпитват с такъв висок тон.

— Не се самозабравяйте — каза генералът. — Вие сте мой служител, и то служител, към когото храня най-сериозни подозрения. Отде да зная дали тази кутия не е пълна с чаени лъжички?

— В нея е цилиндърът на един мой приятел — отговори Хари.

— Много добре — рече Вендилър. — В такъв случай искам да видя цилиндъра на приятеля ви. Аз — додаде той навъсено — се интересувам живо от шапки и, вярвам, знаете колко съм настойчив..

— Ще прощавате, сър Томас — заоправдава се Хари, — много съжалявам, ала това си е частна работа.

Генералът го улови грубо за рамото с едната си ръка, а с другата вдигна заплашително бастуна. „Загубен съм“ — помисли си Хари примирено, но в същия миг небето му прати неочакван защитник в лицето на Чарли Пендрегън, който изскочи иззад дърветата.

— Хей, хей, генерале, недейте — каза той, — това не е нито прилично, нито подобава на мъж.

— Аха, мистър Пендрегън! — извика генералът, обръщайки се рязко към новия си противник. — Мислите ли, мистър Пендрегън, че след като съм имал нещастието да се оженя за вашата сестра, ще търпя да ме следи и да ми се бърка в работите компрометиран и фалирал развратник като вас? Моето познанство с лейди Вендилър, сър, ми е убило всякакво желание да имам вземане-даване с другите членове на нейната фамилия.

— А нима си въобразявате, генерал Вендилър — възрази Чарли, — че след като сестра ми е имала нещастието да се омъжи за вас, автоматично е загубила правата и привилегиите си на лейди? Признавам, сър, че с тази си постъпка тя неимоверно урони своя престиж, но за мен е все още Пендрегън. Мой дълг е да я браня от недостойни обиди, и дори да й бяхте десет пъти съпруг, нямаше да позволя да се ограничава свободата й, нито да се спират насила нейните лични пратеници.

— Какво значи това, мистър Хартли? — попита генералът. — Излиза, че мистър Пендрегън е на моето мнение. Той също подозира, че лейди Вендилър има нещо общо с цилиндъра на вашия приятел.

Чарли разбра, че е направил непростима грешка, която побърза да поправи.

— Какво говорите, сър? — извика той. — Подозирам ли, казвате? Нищо не подозирам аз. Но когато видя, че някой злоупотребява със силата си и се отнася грубо със своите подчинени, си позволявам да се намеся.

Като изрече тези думи, той даде знак на Хари, който от глупост ли, от вълнение ли не можа да го разбере.

— Как да тълкувам поведението ви, сър? — попита Вендилър.

— Ами както обичате, сър — отговори Пендрегън.

Генералът пак вдигна бастуна си и замахна над главата на Чарли, но последният, въпреки куция си крак и всички други недъзи, парира удара с чадъра си, скочи и мигновено се вкопчи в страшния си противник.

— Бягай, Хари, бягай! — викна той. — Бягай, тъпак такъв!

За миг Хари остана вцепенен, виждайки как двамата се олюляват в свирепа прегръдка, после се обърна и си плю на петите. Когато погледна през рамо, забеляза, че Чарли бе притиснал с коляно генерала, който все пак правеше отчаяни усилия да промени положението в своя полза, а градината като че изведнъж се бе изпълнила с хора, които тичаха отвред към полесражението. Това зрелище придаде на секретаря криле, и той не намали скорост, докато не стигна Бейзуотър роуд и се мушна наслуки в някаква пуста напречна уличка.

Да вижда как двама негови познати джентълмени се налагат така жестоко беше преживяване, което потресе дълбоко Хари. Той искаше да забрави тази картина, но най-вече да бъде колкото може по-далеч от генерал Вендилър, и в този свой стремеж му изхвръкна от ума къде отива и разтреперан тичаше безразсъдно напред. При мисълта, че лейди Вендилър беше съпруга на единия и сестра на другия гладиатор, сърцето му се изпълни със съчувствие към тази жена, така онеправдана от живота. В светлината на тези бурни събития дори неговото собствено положение в къщата на генерала му се стори не толкова завидно.

Известно време той вървя, погълнат от такива мисли, ала едно леко сблъскване с друг пешеходец му напомни, че държи кутията в ръце.

— Господи! — възкликна той. — Къде ми е главата? И къде съм се залутал?

Чак тогава погледна плика, даден му от лейди Вендилър. Адрес имаше, но без име. Чисто и просто се нареждаше на Хари да попита за „джентълмена, който очаква пакет от лейди Вендилър“, а ако не си е в къщи, да го почака да се прибере. Джентълменът, добавяше се в бележката, трябва да представи разписка, написана собственоръчно от дамата. Всичко това изглеждаше много загадъчно, но най-учуден беше Хари от липсата на име и от формалността с разписката. Когато чу в разговора да се споменава за разписка, не обърна особено внимание, но като прочете спокойно бележката и я съпостави с другите странни обстоятелства, разбра, че се е заплел в опасна работа. Дори за момент се усъмни в самата лейди Вендилър, защото тези тъмни машинации му се струваха някак недостойни за такава високопоставена дама, а като разбра, че крие тайните си и от него, осъди я още по-сурово. Но тя дотолкова бе завладяла душата му, че отхвърли всякакви подозрения и жестоко се самобичува загдето ги бе допуснал.

В едно отношение обаче дългът и личният интерес, великодушието и страхът съвпадаха — да се отърве колкото може по-скоро от кутията за шапки.

Той спря първия срещнат полицай и учтиво го попита за пътя. Оказа се, че е вече близо до местоназначението, и само след няколко минути се спря в една тясна уличка пред малка къща, току-що боядисана и поддържана много грижливо. Чукалото на вратата и дръжката на звънеца просто лъщяха, саксии с цветя украсяваха первазите на прозорците, а пердета от някаква скъпа материя криеха вътрешността от погледа на любопитни минувачи. Отвред лъхаше покой и тайнственост и тази атмосфера така завладя Хари, че почука по-предпазливо, отколкото се полагаше, и по-старателно от обикновено отърси ботушите си от прах и кал.

Една доста привлекателна слугиня незабавно отвори вратата и изгледа секретаря някак дружелюбно.

— Този пакет е от лейди Вендилър — каза Хари.

— Зная — отговори слугинята, като кимна. — Но господарят не си е в къщи. Няма ли да ми го оставите?

— Не мога — отвърна Хари. — Наредено ми е да го предам при определено условие и се извинявам, но ще ви помоля да почакам.

— Добре — съгласи се тя, — естествено, ще ви пусна да почакате. Трябва да ви кажа, че тук съм сама, ала като ви гледам, май не ядете момичета. Но бъдете тъй добър да не ме питате за името на господина, защото няма да ви го кажа.

— Така ли? — извика Хари. — Я гледай, колко чудно! Ала откровено казано, от известно време непрекъснато срещам чудеса. Но мисля, че мога да си позволя един въпрос, без да ви обидя: той ли е собственикът на тази къща?

— Тук е наемател, и то само от осем дни — отговори слугинята. — А сега въпрос срещу въпрос: познавате ли лейди Вендилър?

— Аз съм неин личен секретар — отговори Хари, изнервен от смирена гордост.

— Сигурно е хубава? — продължаваше слугинята.

— О, прекрасна! — възкликна Хари. — Чудно красива и колкото добра, толкова и мила!

— Вие също изглеждате много мил — подхвърли момичето — и се обзалагам, че струвате колкото цяла дузина лейди Вендилър. Хари искрено се възмути.

— Аз ли? — извика той. — Но аз съм само секретар!

— И за мен ли се отнася това? — каза девойката. — Защото, с извинение, и аз съм само слугиня — Но после, като забеляза смущението на Хари, добави по-меко: — Зная, че не мислите така, а и на външност ми харесвате, но вашата лейди Вендилър никак не ми допада. Ох, тези господарки! — възкликна тя. — Да прати истински джентълмен като вас с кутия за шапки, и то посред бял ден!

По време на този разговор бяха останали в първоначалното си положение: тя — на прага, той — на тротоара, гологлав, за да се прохлажда, и с кутията в ръка. Но при последните думи Хари, който не можеше да търпи такива открити комплименти за външността си, нито насърчителния поглед, с който бяха съпроводени, взе да се върти и да се озърта насам-нататък объркан. И като се извърна към другия край на уличката, с неописуем ужас срещна погледа на генерал Вендилър. Генералът, страшно разгорещен и възбуден от бързане и възмущение, сновеше из улиците да търси своя шурей, но щом съзря непокорния секретар, промени намерението си, гневът му рукна по ново русло и като се обърна рязко кръгом, затича по уличката с яростни ръкомахания и крясъци.

С един скок Хари се мушна в къщата, като блъсна слугинята пред себе си, и вратата се затръшна под носа на преследвача му.

— Има ли резе? Заключва ли се? — питаше Хари, докато цялата къща ехтеше от ударите на чукчето.

— Но какво ви става? — запита слугинята. — От този старец ли се уплашихте?

— Ако ме пипне — прошепна Хари, — пиши ме умрял. Цял ден вече ме гони, а има бастун със скрита сабя и е офицер, служил в Индия.

— Ама че побойник! — възкликна слугинята. — А как се казва, ако мога да зная?

— Той е генералът, господарят ми — отговори Хари. — Иска да ми вземе кутията за шапки.

— Нали ви казах? — извика слугинята ликуващо. — Разберете, че вашата лейди Вендилър не е цвете за мирисане, и ако имате очи, сам можете да видите каква стока е тя. Неблагодарна вещица, уверявам ви!

Генералът поднови атаката си с чукчето, но тъй като не му отваряха и това го вбесяваше, зарита и заудря с юмруци по вратата.

— Добре, че съм сама в къщи — забеляза момичето, — генералът ви може да си удря до припадък, ала няма кой да му отвори. Елате с мен! Като рече това, тя заведе Хари в кухнята, където го накара да седне, а сама застана до него и сложи нежно ръка на рамото му. Тропотът по вратата не само не отслабваше, но и все повече се засилваше, и всеки удар отекваше в сърцето на злочестия секретар.

— Как се казвате? — попита момичето.

— Хари Хартли — отговори той.

— А аз — продължи тя — Прудънс. Харесва ли ви името ми?

— Много — рече Хари. — Но послушайте как генералът блъска вратата. Положително ще я счупи, а тогава бог да ми е на помощ — какво друго може да ме очаква, освен смърт?

— Излишно се тревожите — отвърна Прудънс. — Нека генералът си тропа, от това само ще му излязат пришки на ръцете. Мислите ли, че ще ви задържам тук, ако не съм уверена, че мога да ви спася? О, не, аз съм добра към хора, които ми харесват! Имаме заден вход към друга уличка. Но — додаде тя, като го спря, защото при тази приятна вест той моментално скочи, — но няма да ви го покажа, докато не получа целувка. Ще ме целунете ли, Хари?

— На драго сърце — извика той, верен на своята галантност, — но не заради задната врата, а защото сте добра и хубава.

И даде две-три горещи целувки, на които му отвърнаха със същото. След това Прудънс го заведе до задната врата и хвана ключа.

— Ще дойдете ли пак да се видим? — попита тя.

— Непременно — каза Хари. — Нали на вас дължа живота си?

— А сега — добави тя, като отключи вратата, — бягайте колкото ви държат краката, защото ще пусна генерала.

Хари едва ли имаше нужда от този съвет, страхът го бе завладял така, че хукна с всички сили. „Още няколко крачки — мислеше той — и край на изпитанията. Ще се върна жив и здрав при лейди Вендилър.“ Но не бе направил още тези няколко крачки и чу мъжки глас, който го викаше по име и бълваше проклятия, а като погледна през рамо, видя Чарли Пендрегън, който му махаше с две ръце да се върне. Този нов поврат така дълбоко разтърси Хари, чиито нерви без туй бяха опънати до крайност, че не можа да се сети за нищо друго, освен да ускори крачка и да продължи бягството си. Ако си беше спомнил сцената в Кенсингтънската градина, щеше да съобрази, че щом генералът му е враг, Чарли Пендрегън можеше да му бъде само приятел. Но душата му беше в такава треска и смут, че това обстоятелство не му дойде на ум и той просто продължи да бяга още по-бързо по уличката.

Ако се съди по гласа и по ругатните, които сипеше подир секретаря, Чарли явно беше излязъл от кожата си. Той също тичаше с всички сили, но колкото и да се напрягаше, физически беше в по-неизгодно положение, и виковете и тропотът на куция му крак по настилката започнаха да се чуват все по-слабо.

Хари се почувствува пак обнадежден. Уличката беше и стръмна, и тясна, но съвсем пуста, обградена от двете страни с градински стени, от които висяха зашумени клони, а догдето стигаше погледът на беглеца, не се виждаше нито жива душа, нито отворена врата. Провидението, на което изглежда бе омръзнало това преследване, сега му предлагаше възможност да избяга.

Уви! Тъкмо стигна една градинска врата под кестенови дървета, тя внезапно се разтвори и вътре, на една пътека, видя фигурата на касапски чирак с табла на ръка. Докато схване това, беше вече далеч от вратата. Ала чиракът успя да го забележи и изглежда много се учуди, че някакъв джентълмен префучава с такава необикновена скорост, затова изскочи на улицата и завика подир Хари, насърчавайки го с подигравателни възгласи.

Появяването му вдъхна ново хрумване на Чарли Пендрегън, който, макар и да не можеше вече да си поема дъх, пак извиси глас.

— Дръжте крадеца! — завика той.

Месарският чирак веднага поде този вик и се присъедини към гонитбата.

Моментът беше критичен за преследвания секретар. Наистина страхът го подтикваше да бяга още по-бързо и с всяка крачка да изпреварва преследвачите си, но чувствуваше, че силите му са на изчерпване и ако случайно го пресрещне някой, положението му в тясната уличка ще стане съвсем безнадеждно.

„Трябва да намеря къде да се скрия — помисли си той, — и то до няколко секунди, иначе е свършено с мен.“

Едва му мина през ума тази мисъл, и внезапно уличката направи завой, който го скри от враговете. Има обстоятелства, при които и най-мудните хора започват да действуват решително и енергично, и най-плахите дори забравят всякаква предпазливост и вземат безумно смели решения. Такъв беше случаят с Хари Хартли. И тези, които го познаваха най-добре, най-много биха се учудили на неговата смелост: изведнъж той се закова на място, прехвърли кутията през една градинска стена, подскочи с невероятна ловкост и като се улови за каменния корниз, също се преметна бързо в градината.

Когато след малко дойде на себе си, видя, че е тупнал в леха с ниски розови храсти. Ръцете и коленете му бяха изпорязани и кървяха, защото за предпазване от такива катерачи стената беше посипана обилно със стъкла от счупени шишета, усещаше цялото си тяло разглобено и му се виеше свят. В дъното на градината, грижливо подредена и засадена с чудно ароматни цветя, видя задната част на някаква къща. Тя беше доста голяма и явно обитавана, но в странен контраст с двора — разнебитена, занемарена и в окаян вид. От другите три страни заобикалящата я градинска стена изглеждаше здрава.

Той машинално обгърна с поглед тези особености на обстановката, но мозъкът му все още не беше в състояние да схване видяното и да си направи разумно заключение. А когато чу приближаващи се стъпки по чакъла, макар и да извърна очи в тази посока, не възнамеряваше нито да се брани, нито да бяга.

Новодошлият беше едър, груб и много отблъскващ на вид мъж в градинарско облекло и с лейка в лявата си ръка. Дори хладнокръвен човек би се стреснал, като види огромното туловище и черните му начумерени очи. Но Хари беше така разтърсен от падането, че не се и уплаши, и тъй като не можеше да откъсне поглед от градинаря. Остана неподвижен на мястото си и ни най-малко не се възпротиви, когато той се приближи, улови го за рамото и го изправи рязко на крака.

Двамата стояха няколко секунди вторачени един в друг, Хари — като хипнотизиран, човекът — кипнал от гняв, с жестока, подигравателна усмивка.

— Кой си ти? — запита той най-после. — Как смееш да прескачаш стената ми и да тъпчеш моите рози. Как се казваш — додаде той, като го раздруса — и какво търсиш тук?

Хари не можеше да пророни нито дума, за да му обясни. Точно в тоя момент обаче край оградата минаваха Пендрегън и месарският чирак, и тропотът на техните нозе и прегракналите им викове отекнаха гръмовито из тясната уличка. Получил по този начин отговор на въпросите си, градинарят се взря в лицето на Хари с неприятна усмивка.

— Крадец! — произнесе той. — И бога ми, изглежда, доста си изкарваш от това, защото виждам, че от глава до пети си облечен като джентълмен. Как не те е срам да скиташ по света така наконтен, докато честните хора, бих казал, са петимни да си купят бракуваните ти труфила на вехто! Говори, мерзавецо — продължаваше човекът, — предполагам, че разбираш английски; искам да си поговорим добре, преди да те закарам в участъка.

— Навярно тук има някакво страшно недоразумение, сър — каза Хари, — и ако дойдете с мен в дома на сър Томас Вендилър на Итън плейс, мога да ви гарантирам, че всичко ще се изясни. Както виждам, и най-почтеният човек може да попадне в съмнително положение.

— Слушай, приятелче — отвърна градинарят, — няма да отида с теб по-далеч от полицейския участък на съседната улица. Инспекторът положително с удоволствие би приел да се поразходите заедно до Итън плейс и да посръбнете чай с твоите важни познати. Или ще предпочетеш да отидеш направо при министъра на вътрешните работи? Сър Томас Вендилър, а? Мислиш, че не мога само от един поглед да различа джентълмена от обикновен нехранимайко като теб, дето прескача огради? Както и да си облечен, аз те чета като книга. Тази риза сигурно струва колкото официалната ми шапка, палтото, обзалагам се, не е виждало вехтошарски магазин, а пък ботушите ти…

Като погледна надолу, човекът изведнъж прекъсна тези оскърбителни бележки и за миг остана вторачен в нещо в нозете си. Когато проговори, гласът му беше странно променен.

— За бога — каза той, — какво е това?

Хари проследи посоката на погледа му и пред очите му се разкри гледка, която го накара да онемее от ужас и изумление. При падането той се бе строполил право върху кутията, от която, разцепена открай докрай, се бе разсипало цяло съкровище от диаманти и сега лежеше на открито, отчасти затъпкано в земята, отчасти пръснато във великолепно и блестящо изобилие. Тук беше разкошната диадема на лейди Вендилър, на която често се бе възхищавал, имаше пръстени и брошки, обеци и гривни, дори тук-там между розовите храсти като капки утринна роса лъщяха немонтирани брилянти. На земята между двамата лежеше царско богатство, само по себе си красиво, пречупващо слънчевата светлина на милиони разноцветни искри, богатство в най-примамлива, солидна и дълговечна форма, което можеше да се носи дори в престилка.

— Милостиви боже! — възкликна Хари. — Аз съм загубен! С неизмеримата скорост на мисълта той се върна в миналото и едва сега почна да разбира днешните си преживявания, да ги свързва и да осъзнава в каква ужасна каша бе забъркал и себе си, и цялото си бъдеще. Той се огледа, сякаш търсеше помощ, но беше сам в градината с разпилените диаманти и страшния си събеседник, и колкото и да се ослушваше, чуваше само шумоленето на листата и бързото туптене на сърцето си. Нищо чудно, че младият човек, отпаднал духом, с пресеклив глас повтори последното си възклицание:

— Аз съм загубен!

Градинарят се огледа плахо във всички посоки, но на прозорците не се виждаше ничие лице, и той като че задиша по-леко.

— Кураж, глупчо! — рече той. — Най-лошото мина. Защо не каза още отначало, че има и за двама ни? За двама — повтори той, — дори за двеста! Но да се махаме оттук, че може да ни забележат, и бъди благоразумен — оправи си шапката и си изтупай дрехите. Не бива и две крачки да направиш в тоя си вид.

Докато Хари изпълняваше машинално тези съвети, градинарят коленичи, събра бързо разпилените скъпоценности и ги сложи отново в кутията за шапки. От докосването до тези скъпоценни кристали тръпки на вълнение пробягваха по якото му тяло, лицето му се изкриви, очите му светнаха от алчност, като че нарочно протакаше това приятно занимание, опипвайки с наслада всеки диамант, който вземеше. Ала накрая, когато всичко свърши, градинарят скри кутията под ризата си, кимна на Хари и го поведе към къщата.

При вратата ги срещна един млад човек, очевидно с духовен сан, много спретнато облечен, както го изискваше положението му, мургав и изумително красив, с поглед, в който се четеше и слабост, и решителност. На градинаря не му хареса тази среща, но се постара да скрие недоволството си и се обърна към свещеника с мазна усмивка.

— Чудесен следобед, мистър Ролз — каза той, — бог ни е дарил с чудесен следобед! А това е мой млад приятел, който иска да види розите ми. Позволих си да го пусна, защото сметнах, че никой от наемателите няма да възрази.

— Ако питате мен — отвърна преподобният мистър Ролз, — нямам нищо против и мисля, че едва ли някой ще прави въпрос за такава дребна работа. Градината си е ваша, мистър Рейбърн, не бива да забравяме това, и щом ни позволявате да се разхождаме тук, ще бъде просто неприлично да злоупотребим с вашата добрина дотам, че да държим сметка за приятелите, които ви посещават. Но, откровено казано — додаде той, — струва ми се, че вече сме се срещали с този джентълмен. Мисля, че се казваше мистър Хартли. За съжаление, както виждам, вие сте падали.

И протегна ръка.

Нещо като моминска свенливост и желание да отложи колкото може повече налагащото се обяснение накара Хари да отхвърли това предложение за помощ и да отрече самоличността си. Той предпочете покровителството на градинаря, който поне му беше непознат, отколкото любопитството и може би подозренията на познайник.

— Боя се, че имате грешка — каза той. — Името ми е Томлинсън и съм приятел на мистър Рейбърн.

— Така ли? — учуди се мистър Ролз. — Приликата е поразителна.

Мистър Рейбърн, който през целия този диалог стоеше като на тръни, почувствува, че е крайно време да го прекъсне.

— Пожелавам ви приятна разходка, сър — каза той. И помъкна Хари подире си към къщата, а после-в една стая, която гледаше към градината. Най-напред се погрижи да спусне щорите, защото мистър Ролз продължаваше да стои озадачен и замислен там, където го бяха оставили. После изпразни счупената кутия на масата и застана пред съкровището, изложено сега на показ, с прехласнато и алчно изражение, като потриваше бедрата си с ръце. Гледайки лицето на този човек, пламнало от такива долни страсти, Хари усети, че към душевните му мъки се прибавя още една. Не можеше да повярва, че от своя неопетнен, безгрижен живот само за миг се е потопил в един долен и престъпен свят. Никакъв грях не тежеше на съвестта му и все пак сега претърпяваше най-сурово и жестоко наказание — страхът от възмездие, подозрителността на добрите и омерзителната близост на гадни и брутални същества. Чувствуваше, че с радост би дал живота си, само и само да избяга от тази стая и да бъде по-далеч от мистър Рейбърн.

— А сега — заговори градинарят, след като раздели скъпоценностите на две почти равни части и дръпна едната към себе си, — сега — каза той, — за всичко на тоя свят се налага да се плаща, за някои неща дори скъпо. Трябва да знаете, мистър Хартли, ако това е името ви, че аз съм човек с много меко сърце и открай време добротата ми е пречила. Ако река, мога да прибера всички тези хубави камъчета и вие няма да посмеете да кажете „гък“, но изглежда, че ми допадате, защото, трябва да заявя, сърцето не ми дава да ви оскубя така. Затова, видите ли, от добри чувства предлагам да си ги поделим, а така — посочи той двете купчинки — делбата ми се струва справедлива и приятелска. Ако може да попитам: имате ли някакви възражения, мистър Хартли? Аз не съм от тия, дето ще се карат за една брошка.

— Но, сър — извика Хари, — това, което ми предлагате, е невъзможно. Скъпоценностите не са мои и не мога да деля чуждо с когото и да било и на каквито и да е части.

— Не са ваши ли? — учуди се Рейбърн. — И не можете да ги делите с никого, така ли? Е, много съжалявам, но тогава ще се наложи да ви закарам в участъка. Помислете си за полицията — продължи той, — помислете си за позора, който ще падне върху порядъчните ви родители, помислете си — додаде той, като улови Хари за китката, — помислете си за каторгата и за страшния съд.

— Какво да се прави — простена Хари. — Вината не е моя. Няма ли да дойдете с мен на Итън плейс?

— Не — отговори човекът, — няма да дойда и това е. И сериозно възнамерявам да си поделя тези дрънкулки с вас тук.

И като рече това, внезапно изви жестоко китката на младежа. Хари не изтрая и изрева, а по лицето му рукна пот. Като че ли болката и страхът раздвижиха мозъка му, но в едно нямаше съмнение: в този миг цялата тая работа му се яви в друга светлина и разбра, че не му остава нищо друго, освен да приеме предложението на негодника, с надежда, че при по-благоприятни обстоятелства и когато всякакви подозрения паднат от него, ще намери къщата и ще го принуди насила да върне скъпоценностите.

— Съгласен съм — каза той.

— Така те искам, агънцето ми — ухили се градинарят. — Знаех, че накрая ще разбереш изгодата си. Тази кутия за шапки — продължи той — ще изгоря със сметта, за да не я разпознаят любопитни очи, а ти си вземи дрънкулките и ги прибери в джоба си.

Хари го послуша. Рейбърн не сваляше очи от него, но от време на време някое лъскаво камъче разпалваше отново алчността му, той го изваждаше от дяла на секретаря и притуряше към своя.

Когато свърши и това, двамата тръгнаха към пътната врата, която Рейбърн открехна внимателно, за да огледа улицата. По нея сигурно нямаше минувачи, защото той изведнъж улови Хари за врата и като наведе главата му, тъй че да не вижда нищо друго, освен пътя и външните стъпала на къщите, може би минута и половина го бута пред себе си от улица на улица. Хари бе преброил вече три ъгъла, когато насилникът го пусна и с вик: „А сега марш!“ — и добре прицелен здрав ритник даде на момъка главоломен тласък напред.

Когато Хари дойде на себе си, полузамаян и с обилно кървящ нос, от мистър Рейбърн нямаше и следа. За пръв път гневът и болката така овладяха младия човек, че той избухна в сълзи и остана да ридае насред улицата.

След като поуталожи по тоя начин мъката си, започна да се оглежда и да чете имената на улиците на пресечката, където градинарят го бе оставил. Все още се намираше в рядко населена част на Западен Лондон, сред вили и големи градини, но на един прозорец забеляза хора, явно станали очевидци на патилата му, и почти веднага от тази къща притича една слугиня и му предложи чаша вода. Същевременно някакъв мръсен скитник, който се въртеше наоколо, приближи до него от противоположната страна.

— Горкият — каза слугинята, — колко жестоко наистина са се отнесли с вас! Но колената ви са целите изподраскани, а дрехите ви — изпокъсани! Познавате ли негодника, който постъпи така с вас?

— Как да не го познавам! — извика Хари, поободрен от водата. — И ще го пипна, няма да се отърве. Честна дума, скъпо ще плати за днешните си дела.

— По-добре елате в къщи да се измиете и изчеткате — продължи слугинята. — Не бойте се, господарката ми ще ви посрещне радушно. Чакайте да прибера шапката ви. О, боже мой — изпищя тя, — та вие сте посипали цялата улица с диаманти!

Така и беше, половината от падналите му се скъпоценности, след като мистър Рейбърн го бе оскубал здравата, при премятането презглава бяха изскочили от джобовете му и отново се търкаляха искрящи по земята. Той благослови съдбата, че слугинята веднага ги бе забелязала. „Не е чак толкова лошо, можеше да бъде още по-зле“ — помисли си Хари, зарадван, че са се запазили поне малко, готов да прежали всички останали. Но уви! Когато се наведе да прибере съкровището си, скитникът връхлетя внезапно, повали и Хари, и слугинята, заграби с две шепи диаманти и побягна с изумителна бързина по улицата.

Щом се изправи на крака, Хари подгони с викове злосторника, но последният беше твърде бързоног и навярно много добре познаваше този квартал, защото накъдето и да се обърнеше преследвачът, не виждаше и следа от беглеца.

Съвсем отчаян, Хари се върна на местопроизшествието, където чакащата го слугиня добросъвестно му върна шапката и останалите изпопадали диаманти. Хари й благодари от все сърце и тъй като сега нямаше защо да пести, отиде до най-близката пиаца и пое с файтон към Итън плейс.

Когато пристигна, в къщата цареше паника, сякаш някакво нещастие бе сполетяло семейството, слугите се струпаха в хола и не можеха, или пък не искаха да сдържат смеха си, като гледаха раздърпания секретар. Стараейки се да мине край тях колкото е възможно с по-достоен вид, той се насочи право към будоара. Когато отвори вратата, пред очите му се откри изумителна гледка, която не му предвещаваше нищо добро: генералът, жена му и — представете си! — Чарли Пендрегън седяха заедно и обсъждаха оживено и сериозно някакъв важен въпрос. Хари тутакси разбра, че е почти излишно да дава обяснения, очевидно двамата бяха направили пълни самопризнания пред генерала за проектираното посегателство върху джоба му и за злополучния провал на този план, и сега всички образуваха общ фронт срещу общата опасност.

— Слава богу! — възкликна лейди Вендилър. — Ето го! Кутията за шапки, Хари… кутията за шапки!

Но Хари стоеше пред тях онемял и съкрушен.

— Говори! — кресна тя. — Говори! Къде е кутията? И мъжете със заплашителни жестове повториха същия въпрос. Хари извади от джоба си шепа скъпоценности. Беше съвсем пребледнял.

— Само това е останало — рече той. — Кълна се в бога, че не съм виновен аз, и ако имате търпение, макар че част от тях са загубени, може би завинаги, вярвам, че другите ще могат да се намерят.

— Уви — извика лейди Вендилър, — всички наши диаманти са загубени, а дължа деветдесет хиляди лири стерлинги за облекло!

— Мадам — каза генералът, — дори да бяхте задръстили каналите с вашите боклуци, да бяхте направили петдесет пъти по-големи дългове от споменатата сума, да бяхте откраднали пръстена и диадемата на майка ми, природата пак щеше да надделее и накрая можех да ви простя. Но, мадам, вие ме лишихте от Диаманта на раджата — Окото на светлината, както поетично го наричат ориенталците — Гордостта на Кашгар! Вие ми отнехте Диаманта на раджата — провикна се той с вдигнати към небесата ръце — и всичко, мадам, всичко е свършено между нас!

— Повярвайте ми, генерал Вендилър — отвърна тя, — рядко съм чувала такива приятни думи от вашите уста и ако ни заплашва разорение, то може само да ме радва, тъй като ще ме освободи от вас. Често сте ми казвали, че съм се омъжила за парите ви. Позволете ми да ви заявя сега, че винаги горчиво съм се разкайвала за тази сделка и ако имахте възможност пак да се ожените и притежавахте диамант, по-голям от главата ви, щях да посъветвам дори слугинята си да се пази от такъв незавиден и гибелен брачен съюз. Що се отнася до вас, мистър Хартли — продължи тя, обръщайки се към секретаря, — в тази къща вие достатъчно проявихте ценните си качества, вече се убедихме, че ви липсва и мъжество, и разум, и самочувствие, и виждам един-единствен изход — да се махнете моментално и по възможност да не се връщате повече. За заплатата си можете да предявите иск като кредитор, когато бившият ми съпруг фалира.

Още смисълът на тази обидна реч не бе стигнал до съзнанието на Хари, и генералът се нахвърли върху него с друга.

— А сега — каза той — елате с мен при най-близкия полицейски инспектор. Прост войник може да излъжете, сър, но окото на закона ще разчете позорната ви тайна. Ако ще да прекарам старостта си в мизерия заради подлите ви интриги с жена ми, ще се погрижа поне да не останете ненаказан за усилията си и бог би ме лишил от едно висше удоволствие, сър, ако не чепкате кълчища на каторга от днес до последния си час.

С тези думи генералът измъкна Хари от стаята и го повлече бързо надолу по стълбата и после по улицата към кварталния полицейски участък.

Така според арабския автор завършва този печален епизод с кутията за шапки. Но за нещастния секретар цялата тази работа беше начало на нов живот, по-достоен за мъж. Полицията бързо се убеди в невинността му и след като той помогна според възможностите си в по-нататъшното следствие, един от началниците на криминалния отдел дори го похвали за честността и скромността му. Някои се заинтересуваха за този нещастник и скоро той наследи от една своя леля — стара мома от Устършир — значителна сума. Благодарение на тези пари се ожени за Прудънс и извънредно щастлив, замина за Бендиго, а според други сведения — за Тринкомали, с изгледи за най-бляскаво бъдеще.