Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (16)

ИЗЛИШНАТА КЪЩА (Продължение)

Напразно се мъчеше Съмърсет да схване смисъла на тези думи. Междувременно той усърдно залягаше над бутилката, съзаклятникът започна да се раздвоява и като че ли се разширяваше и въртеше на мястото си. Със смътното чувство, че преживява някакъв кошмар, младият човек се изправи несигурно на крака и отказвайки предложения му трети грог, заяви твърдо, че е вече късно и трябва непременно да си ляга.

— Ей богу — забеляза Зиро, — виждам, че сте голям въздържател. Но няма да настоявам. Достатъчно е, че вече сме добри приятели, така че, уважаеми хазаине, au revoir. (Довиждане (фр.) — Б. пр.)

Като рече това, съзаклятникът още веднъж му стисна ръката и с най-вежлива церемониалност поведе смутения млад джентълмен към горния етаж, като се наложи и да го напътва.

Точно как се добра до леглото, остана пълна загадка за Съмърсет, но на сутринта, когато изведнъж се събуди и отвори очи, в душата му забушува същински ураган от ужас и изумление. Фактът, че се остави да бъде въвлечен в привидно фамилиарни отношения с човек като неговия противен квартирант, при отрезвяващата дневна светлина му се стори плод на необяснима човешка слабост. Вярно, той бе изпаднал в положение, което би поставило на изпитание дори самоувереността на Талейран. (1757–1838) — френски политически деец, един от най видните представители на буржоазната дипломация. — Б. пр.) Това беше може би временно утешение, но съвсем не го оправдаваше. Защото наистина не можеше да има оправдание за такава пълна измяна на принципите, за такова изпадане в престъпна близост и не виждаше друг изход, освен да прекъсне веднага всякакви връзки.

Щом се облече, Съмърсет се завтече нагоре по стълбите, решен да скъса с този човек. Зиро го посрещна с радушието на стар приятел.

— Влезте, уважаеми мистър Съмърсет! — извика той. — Влезте и седнете, без да се стеснявате, да закусим заедно.

— Сър — каза Съмърсет, — първо ми разрешете да се освободя от всякакви задължения към вас. Снощи неусетно станах нещо като ваш съучастник, ала позволете ми да ви заявя веднъж завинаги, че вие и вашите машинации ме изпълват с искрен ужас и отвращение и ще направя всичко възможно да смажа вашето подло съзаклятие.

— Драги ми приятелю — отвърна Зиро с добродушен вид, — аз съм свикнал на тези човешки слабости. Отвращение ли? Аз сам съм изпитвал такова нещо, но то бързо изчезва. Ала с това не падате в очите ми, напротив, издигате се с тази трогателна откровеност. А какво ще правите междувременно? Ако не греша, сега вие сте почти в положението на Чарлз Втори (може би най-малко поквареният от вашите английски монарси), когато крадецът му се изповядал. Да ме издадете е изключено. Какво друго може да опитате? Не, уважаеми мистър Съмърсет, ръцете ви са вързани, а и вие сам, ако искате да не се покажете като подлец, сте обречен да си останете същия очарователен и умен събеседник, с когото имах удоволствието да разговарям снощи.

— Поне — извика Съмърсет — мога да ви заповядам да напуснете тази къща, и го казвам!

— Аха! — възкликна съзаклятникът. — Само че няма да ви послушам. Ако искате, можете да изиграете ролята на Юда, но ако, както предполагам, сметнете за недостойна такава низост, аз от своя страна съм достатъчно умен да не напусна тази квартира, в която се чувствувам изключително добре и откъдето вие не сте в състояние да ме изгоните. Не, не, уважаеми сър, аз съм тук и тук възнамерявам да остана.

— Повтарям — кресна Съмърсет, който вече не можеше да се владее, тъй като съзнаваше слабостта си, — повтарям предупреждението си. Аз съм господар в тази къща и изрично ви предупреждавам да си излезете.

— Едноседмично предупреждение, а? — рече невъзмутимият конспиратор. — Много добре, след една седмица ще поговорим по тоя въпрос. Разбрано! Междувременно забелязвам, че закуската ми изстива. Благоволете, уважаеми мистър Съмърсет, тъй като нямате друг изход, поне тази седмица да правите компания на една много интересна личност, проявете поне частица от оная непринудена благосклонност, поне частица от оня интерес към тъмните страни на живота, присъщи на истинския човек на изкуството. Утре, ако щете, ме обесете, ала днес покажете, че сте се отърсили от еснафските предразсъдъци и седнете на приятна закуска с мен.

— Човече! — провикна се Съмърсет. — Не разбирате ли чувствата ми?

— Естествено — отговори Зиро, — и дори ги уважавам! Ще се оставите ли да ви надминат в това отношение? Нима единствен вие ще бъдете пристрастен? Не могат ли в този деветнайсети век двама образовани джентълмени да се примирят с политическите си различия? Недейте така, сър, вашите остри думи само ме разсмиват, преценете сам, кой от двама ни е по-умен?

Съмърсет беше млад човек, много търпелив по природа и лесно податлив на софистика. Той вдигна ръце в жест на отчаяние и зае мястото, предложено му любезно от конспиратора. Закуската беше превъзходна, домакинът — не само много вежлив, но и неизчерпаем източник на любопитни сведения. Всъщност приличаше на човек, който, принуден много дълго да пази мъчително мълчание, изпитва наслада да прави най-сензационни разкрития. Той имаше да разправя много интересни неща, при което постепенно разкриваше характера си, и полека-лека Съмърсет не само превъзмогна неудобството от неестественото си положение, но и започна да се отнася към конспиратора с фамилиарност, която граничеше с презрение. Той винаги се чувствуваше странно неспособен да се откопчи от компанията, в която се намираше — макар и противна, тази компания го държеше в плен като намазано с клей врабче, а в случая търпеливо оставяше да тече час след час, лесно бе убеден да седне на масата и дори не се опита да си отиде; чак когато се свечери, Зиро с хиляди извинения освободи госта си. Неговите сподвижници-конспиратори, обясни учтиво атентаторът, не познавали ценните качества на младежа и щели да се обезпокоят, като видят непознато лице.

Щом остана сам, Съмърсет отново изпадна в сутрешното настроение. Мисълта за мекушавостта му го вбесяваше, крачейки назад-напред из столовата, той вземаше най-твърди решения за бъдещето, извиваше ръката, омърсена от докосването на убиец, и сред всички тези мятащи се като вихрушка мисли от време на време проблясваше и дори го смразяваше от страх мисълта за сатанинските средства, с които беше натъпкана къщата. Барутен погреб изглеждаше безопасна пушалня в сравнение с Излишната къща.

Той потърси избавление в бягството, в движението, в преливащата чаша. Докато пивниците бяха отворени, ходеше от една на друга да дири светлина, спокойствие и близостта на човешки лица, а когато и тези средства не помагаха, търсеше пак компанията на среднощните скитници, накрая, продължавайки да броди из улиците, се принуждаваше да се сприятелява с полицаите. Уви, с какво чувство на виновност разговаряше с тези блюстители на законите, с каква радост би плакал на широките им гърди и как напираше тайната на устните му и не смееше да излезе навън! Най-после умората започна да надделява над угризенията и приблизително когато първият млекар тръгваше да обикаля клиентите си, Съмърсет застана отново пред входа на къщата, гледаше я, сякаш очакваше нещо страшно, като че за миг ще лумне в пламъци, извади ключа си и щом кракът му беше вече на стъпалата, пак загуби кураж и побягна да търси покой под мрачния покрив на едно кафене.

Събуди се когато удари дванайсет на обед. Като претършува печално джобовете си, видя, че му е останала само половин крона; (Монета от пет шилинга. — Б. пр.) а след като плати за неудобното си ложе, бе принуден да се върне в Излишната къща. Мушна се тихомълком в хола и се примъкна на пръсти до шкафа, където си държеше парите. Още половин минута, рече си той, и ще бъде избавен от своя натрапчив наемател и ще може да решава какво да прави. Но съдбата бе решила другояче — на вратата се почука и влезе Зиро.

— Хванах ли ви? — извика той с незлобива веселост. — Драги приятелю, вече съвсем губех търпение — И малко безстрастното лице на говорещия се озари от искрена симпатия. — Толкова отдавна съм отвикнал да имам приятел — продължи той, — че започвам да се боя да не стана ревнив — И стисна силно ръката на своя хазаин.

От всички хора на тоя свят Съмърсет беше най-малко способен да отвърне на подобен поздрав. Да отхвърли такива любезни аванси бе пряко силите му. А още повече го измъчваше мисълта, че не може да отговори на сърдечността със сърдечност. Това несъответствие между любезностите, което като че ли винаги буди у благородните души някакво чувство за виновност, просто го смазваше и той измънка няколко неясни и неискрени думи.

— Достатъчно — извика Зиро, — така и трябва да бъде… нищо повече не казвайте! Изпитвах някаква смътна тревога, страхувах се, че сте ме напуснали, но сега трябва да призная, че този страх е бил неоснователен, и се извинявам. Да се усъмня във вашата прошка значеше да повторя предишната си грешка. Затуй елате, обедът ни чака, ще ми бъдете пак сътрапезник и ще ми разкажете снощните си приключения.

От учтивост Съмърсет и този път не посмя да отвори уста и повторно седна покорно на трапезата със своя добродушен и престъпен познайник. Съзаклятникът отново се впусна в инкриминиращи разкрития — ту името и биографията на някакъв индивид, ту адреса на някой важен център, който като че ли случайно се изплъзваше от устата му, и всяка негова дума сякаш още повече затягаше примката около шията на нещастния му гост. Накрая увлекателният монолог на Зиро стигна до младата дама от преди два дни — оная млада дама, която се бе мярнала на Съмърсет толкова за кратко, ала го бе завладяла с чара си и чиято пленителна грациозност, красноречив поглед и прелъстително развяваща се пола бяха оставили незаличим отпечатък в паметта му.

— Видяхте ли я? — каза Зиро. — Красива, нали? Тя също е от нашите — истинска ентусиастка, може би неспокойна в присъствието на химикали, но в съзаклятническата дейност е живо олицетворение на ловкост и смелост. Лейк, Фонбланк, дьо Марли, Валдевиа — тези са само някои от имената, с които си служи, истинското й име… но тук май отивам твърде далеч. Достатъчно е да ви кажа, че на нея дължа сегашната си квартира и, драги Съмърсет, удоволствието да ви познавам. Изглежда, че къщата й е била известна. Както виждате, скъпи приятелю, не крия нищо — казвам ви откровено всичко, което би ви интересувало.

— За бога — извика злочестият Съмърсет, — дръжте си езика! Не можете да си представите колко ме измъчвате!

По простодушното лице на Зиро премина сянка на сериозно безпокойство.

— Има моменти — рече той, — когато започвам да мисля, че не ви се нравя. Защо, драги Съмърсет, защо е тази студенина? Аз съм подтиснат, решителният миг в живота ми наближава и ако се проваля — той поклати мрачно глава, — ще падна, скъпи момко, от висотата на амбициозните си планове до положението на презрян човек. Това са сериозни мисли и можете да разберете колко ми е нужна вашата приятна компания, Незлобиви бърборко, вие облекчавате бремето на грижите ми. И все пак… и все пак… — Говорещият отмести чинията си и стана от масата. — Елате с мен — каза той, — последвайте ме. Възбуден съм, имам нужда от въздух, искам да видя бойното поле.

Като рече това, съзаклятникът го поведе бързо към горния етаж на къщата, а оттам през стълба и тавански капак — на някаква покрита с ламарина платформа, заслонена от единия край от високи комини и заемаща фактически върха на покрива. От двете страни нямаше нито парапет, нито ограда, а само наклонен плочест покрив и най-вече в северна посока се откриваше широк изглед към покривите на останалите къщи и издигащите се над дима далечни шпили на църквите.

— Оттук — извика Зиро. — виждате този необятен град, богат, многолюден, веселящ се с плячка от цели континенти, ала скоро, много скоро, той ще рухне! Някой ден, някоя нощ може би от това удобно за наблюдение място ще ви сепне гърмежът на оръдието на страшния съд — не пронизителен и безвреден като пукот на топ, а мощен и елейно тържествен. Моментално след него ще видите как ще лумнат пламъците. Да — провикна се той, протягайки ръка напред, — да, това ще бъде денят на възмездието. Тогава пребледнелият полицай ще бяга рамо до рамо с разобличения крадец. Пламти! — възкликна той. — Пламти, презрян град! Падни, надменна монархио, падни като Дагон! (Бог на древните филистимци. — Б. пр.)

При тези думи кракът му се подхлъзна по ламарината и ако Съмърсет не бе го уловил бързо, щеше мигновено да полети надолу. Младежът го издърпа за ръката от ръба на бездната бял като платно и отпуснат като носна кърпа, помогна му, или по-право пренесе го надолу по стъпалата и го сложи на безопасно място на таванската стълбищна площадка. Тук конспираторът започна да се съвзема, обърса челото си и накрая, като стисна в дланите си ръката на Съмърсет, взе да му изказва благодарността си.

— Това запечатва окончателно нашата дружба — рече той. — При нас животът и смъртта са неразделни. Вие ме измъкнахте от ноктите на смъртта и ако преди ме привличаше вашият характер, можете да си представите сега каква е моята пламенна благодарност и симпатия към вас! Но усещам, че още не мога да дойда на себе си. Подайте ми, умолявам ви, подайте ми ръка и ми помогнете да стигна стаята си.

Глътка алкохол възвърна почти напълно обичайното самообладание на съзаклятника и когато се изправи с чаша в ръка, весел и бодър, изведнъж забеляза унинието на нещастния младеж.

— За бога, скъпи Съмърсет — извика той, — какво ви става? Позволете ми да ви дам да си сръбнете малко.

Ала Съмърсет беше вече в такова състояние, че тази веществена подкрепа не можеше да му помогне.

— Оставете ме — каза той. — Аз съм пропаднал, вие сте ме оплели в мрежата си. Цял живот досега съм живял най-безразсъдно, най-наивно вършех каквото си исках. А сега… какво съм аз? Толкова ли сте сляп и безчувствен, та не виждате отвращението, което ми вдъхвате? Как може дори да предположите, че съм готов да продължавам да живея при такива условия? Да си мислите — извика той, — че един млад човек, който няма друг грях на земята освен услужливостта, може да се замеси в такава гнусна каша! — И като закри очите си с ръка, Съмърсет се тръшна на канапето.

— Боже мой — възкликна Зиро, — възможно ли е това? А аз изпитвах такива симпатии и влечение към вас! Възможно ли е, скъпи Съмърсет, да се поддавате на тези отживели предразсъдъци, да съдите за един патриот по нравствените принципи на религията? А аз ви мислех за убеден агностик.

— Мистър Джонс — каза Съмърсет, — няма смисъл да спорим. Аз се гордея, че съм абсолютно неверующ не само по отношение на официалната религия, но и спрямо данните, методите и изводите на цялата етика. Та какъв смисъл, какво значение има обратът на речта? За мен вие сте влечуго, което с удоволствие… което жадувам да стъпча с петата си. Искате да вдигнете във въздуха другите? Е, тогава разберете — въпреки позора и мъките, които би ми донесло това, ще ми се вас да вдигна във въздуха!

— Съмърсет, Съмърсет! — произнесе Зиро, като пребледня силно. — Вие грешите, много грешите. Вие ми причинявате болка, наранявате ме, Съмърсет.

— Дайте ми клечка кибрит! — кресна Съмърсет обезумял. — Да подпаля това безподобно чудовище! Да загина ведно с него!

— За бога — извика Зиро, вкопчвайки се в младежа, — за бога, опомнете се! Ние стоим на ръба на пропастта, смъртта ни дебне отвред, един човек… чужденец в тази чужда страна… когото нарекохте свой приятел…

— Мълчете! — викна Съмърсет. — Вие не сте никакъв приятел, никакъв мой приятел. Отвращавате ме като жаба, кожата ми настръхва от погнуса, душата ми се потриса като ви гледам.

Зиро избухна в сълзи.

— Уви! — изхълца той. — Така вие скъсвате последната нишка, която ме свързва с човечеството. Приятелят ми се отрича от мен… Оскърбява ме. Аз действително съм прокълнат.

Съмърсет остана за миг поразен от този внезапен поврат. След това с жест на отчаяние избяга от стаята и от къщата. В първоначалния си устрем той измина почти половината път до най-близката поща, но скоро започна да забавя стъпка и преди да стигне този дом, откъдето можеше да действува в рамките на закона, отново го обзеха съмнения. Агностик ли е наистина? Има ли право да постъпи така? Стига тия глупости, Зиро трябва да загине! — мислеше си той. А после пак — нали бе обещал, нали се бе ръкувал и ял с този човек, и то напълно съзнателно? Как може тогава да действува, без да погази честта си? Чест ли?… Какво е чест? Плод на въображението, който, преследвайки ожесточено престъплението, е длъжен да захвърли. Ами престъплението? Също плод на въображението, който освободеният му ум отхвърляше. Цял ден Съмърсет скита из парковете, гонен от неспокойни мисли, цяла нощ обикаля града, на разсъмване седна край пътя около Пекъм и горчиво се разплака. Боговете му бяха рухнали. Той, избирал широките, ярко осветени и безлюдни пътеки на всеобщия скептицизъм, продължаваше да бъде роб на честта. Той, който гледаше на живота от висотата на хищния орел, макар и без умисъл да плячкосва, той, който ясно бе осъзнал общите нравствени подбуди на войната, на търговската конкуренция и на престъпността, той, който беше готов да помогне на избягалия убиец или да прегърне непокаялия се крадец, виждаше, че в разрез с всякаква логика е против употребата на динамит. Зората се промъкваше между спящите вили и над бездимните простори на града, а нещастният скептик все тъй оплакваше своята безпринципност.

Най-после се изправи и призова изгряващото слънце за свидетел.

— Истината е безспорна — провикна се той, — право и криво са само плод на въображението и празни думи, но все пак има известни неща, които не мога да сторя, и други, които не мога да търпя.

Ето защо реши да се върне, за да направи последно усилие да убеди Зиро, и ако не успее да го придума да се откаже от сатанинската си професия, да изостави всякаква деликатност, да определи на съзаклятника един час срок и да го издаде на полицията. Колкото и бързо да вървеше, защото това решение му даваше крила, вече се беше съвсем съмнало, когато съзря Излишната къща. С лека походка по стъпалата слизаше младата дама с различните имена и Съмърсет се учуди, като забеляза на лицето й следи от гняв и тревога.

— Мадам — заговори той несъзнателно, без сам да бъде наясно какво ще добави.

Но като чу гласа му, тя като че ли се разтърси от страх и ужас, стъписа се, с рязко движение спусна воала си и побягна от площада, без да се обръща.

Тук ще се отклоним за малко от по-нататъшните патила на Съмърсет, за да опишем странния и романтичен епизод с Кафявия сандък.