Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (11)

ГАЛАНТНИЯТ КАВАЛЕР (край)

Челънър слушаше с трепет и искрено вълнение всяка подробност от историята, която девойката му разказваше с енергични жестове и прочувствен глас. И по съдържание, и по стил тя допадаше на въображението му, което не би могло да се нарече особено богато, ала здравият му разсъдък отказваше да я приеме. Разказът беше много интересен и може би достоверен, но той не го вярваше. Мис Фонбланк беше дама, а несъмнено като дама би могла да не се придържа към истината, но как един истински джентълмен да й каже това? От известно време той губеше смелост, а сега тя бе спаднала до нула и дълго след като гласът на девойката замря, стоя смутен, с извърната глава и не можеше да намери думи, за да изрази благодарността си за нейния разказ. Всъщност усещаше в душата си пълна празнота и най-вече смътно желание да избяга. От мълчанието, което с всяка измината секунда ставаше все по-тягостно, го изтръгна внезапният смях на девойката. Самолюбието му се почувствува разклатено, той се обърна и застана лице срещу лице с нея, очите им се срещнаха и в погледа й долови искра на такава непринудена веселост, че тозчас му олекна на душата.

— Струва ми се — заговори той, — че се отнасяте съвсем спокойно към нещастията си.

— Така ли? — възкликна тя и избухна в очарователен смях. Но този пристъп на веселост мина бързо. — Всичко това е много хубаво — рече тя, като му кимна сериозно, — но аз все още съм в много тежко положение, от което, ако ми откажете помощта си, наистина ще ми бъде трудно да се измъкна.

При думата „помощ“ Челънър отново изпадна в предишното си мрачно настроение.

— Моите симпатии са почти изцяло на ваша страна — каза той — и Е несъмнено че ще бъда много щастлив, ако мога да ви помогна. Но ние сме в деликатно положение, известни обстоятелства, които, уверявам ви, не зависят от мен, ме лишават от възможността… от удоволствието… Ала бих могъл — додаде той и тази мисъл го поободри — да ви поставя под покровителството на полицията.

Младата дама сложи ръка на лакътя му, взря се вторачено в неговите очи и за пръв път, откакто се бяха срещнали, той с учудване видя, че всякаква следа от руменина бе изчезнала от бузите й.

— Преди да сторите това — произнесе тя, — премислете добре думите ми: все едно че ще ме промушите с нож.

— Боже пази! — възкликна Челънър.

— О — извика тя, — виждам, че не вярвате на разказа ми и омаловажавате опасностите, които ме обкръжават. Но нима мога да очаквам нещо друго от вас? Близките ми споделят моите опасения, помагат ми тайно, сам видяхте какъв пратеник и какво място са избрали, за да ме снабдят със средства за бягството ми. Признавам, че сте смел, умен, че ми направихте много добро впечатление, но как мога да очаквам да мислите като моя чичо, бивш държавен министър, човек приближен на кралицата и с голям политически опит? Ако аз съм луда, нима и той е такъв? А и трябва да признаете, че имам особено право да искам вашата помощ. Колкото и странна да ви се струва моята история, вие знаете, че в нея има много верни неща. Но щом вие, който чухте експлозията и видяхте мормона на гара Виктория, отказвате да ми повярвате и да ми помогнете, към кого да се обърна тогава?

— Значи той ви е дал пари? — попита Челънър, който бе размишлявал само върху този факт.

— А, започвате да проявявате интерес към мен! — възкликна дамата. — Но, откровено казано, така или иначе, трябва да ми помогнете. Ако услугата, която ви искам, беше нещо сериозно, подозрително, дори необикновено, нямаше и дума да отварям. Но в какво се състои тя? Да си направите една екскурзия за удоволствие (която, ако ми позволите, ще заплатя) и да предадете от една на друга дама известна парична сума! Има ли нещо по-просто от това?

— А сумата — запита Челънър — голяма ли е?

Тя извади от пазвата си едно пакетче и като подхвърли, че още не е имала време да я преброи, скъса обвивката и разстла в скута си значителен брой английски банкноти. Преброяването им отне доста време, защото банкнотите бяха с най-различна стойност, ала накрая, след като прибави и няколко изплъзнали й се златни лири, сумата излезе около 710 лири стерлинги. Виждайки толкова много пари, Челънър усети, че в душата му веднага настъпи смут.

— И вие възнамерявате, мадам — извика той, — да поверите тези пари на съвсем непознат човек?

— О — възкликна тя с очарователна усмивка, — но аз не ви смятам вече за непознат!

— Мадам — каза Челънър, — чувствувам, че трябва да ви направя една изповед. Макар и да съм от много добро семейство — майка ми е всъщност потомка по пряка линия на патриота Брюс, (Брюс — прочута шотландска фамилия, води началото си в XI век от норманския благородник Робер дьо Брюс, който помогнал на Уилям Завоевателя да завладее Англия. Потомъкът му Робърт дъ Брюс (1274–1329) станал освободител и крал на Шотландия. — Б. пр.) — не смея да скрия от вас, че работите ми са много, много объркани. Аз съм задлъжнял, джобовете ми са фактически празни, с една дума, изпаднал съм в такова положение, когато една значителна парична сума би представлявала неустоимо изкушение за мнозина.

— Не виждате ли — отвърна младата дама, — че с тези думи премахнахте и последното ми колебание? Вземете ги-И пъхна банкнотите в ръката на младежа.

А той стоя толкова дълго, държейки ги като кръщелниче пред купел, че мис Фонбланк отново прихна да се смее.

— Моля ви — каза тя, — не се двоумете повече, скрийте ги в джоба си и за да няма нито капка съмнение между нас, кажете ми с какво име да се обръщам към моя странствуващ рицар, защото ми е неудобно да си служа само с лично местоимение.

Да ставаше въпрос за заем, младежът охотно щеше да се възползува от мъдростта на нашите предци, но под какъв предлог да отхвърли такова великодушно доверие? Не виждаше предлог, който да не е непростимо оскърбителен, а и лъчезарните очи и веселото настроение на събеседницата му вече бяха направили пробив в крепостната стена, с която се бе обградил недоверчивият Челънър. Цялата работа, разсъждаваше той, може да е чисто и просто мистификация, ала би било връх на безумието да я разобличи. От друга страна, експлозията, срещата в кръчмата и самите пари в ръцете му изглежда доказваха неоспоримо, че съществува някаква сериозна опасност; можеше ли в такъв случай да изостави тази девойка? Трябваше да избира между два риска — риска да се държи твърде грубо и неучтиво с една дама и риска да го пратят за зелен хайвер. Разказът изглеждаше лъжлив, но в замяна на това парите бяха нещо безспорно. Всички подробности му се виждаха съмнителни и мъгляви, ала дамата беше очарователна, с изискан говор и обноски. Докато все още се люшкаше насам-натам, изведнъж си спомни нещо, което звучеше като поличба. Нали бе обещал на Съмърсет да скъса с традициите на всекидневието и да се впусне в първото приключение, което му се яви? Та ето го приключението.

Той пъхна парите в джоба си и рече:

— Казвам се Челънър.

— Мистър Челънър — отвърна младата дама, — вие много великодушно ми се притекохте на помощ, когато съм в крайно затруднение. Макар че аз самата съм съвсем незначителна личност, семейството ми има голямо влияние и мисля, че няма да съжалявате за благородната си постъпка.

Челънър се изчерви от задоволство.

— Предполагам, че може би като консул — додаде тя, вторачена изпитателно и възхитено в него, — като консул в някой голям град или столица… или пък… Но да не губим време, да свършим с поръчката ми.

Тя го улови за ръката с непринудена доверчивост, която го трогна, и отърсвайки се отново от всякакви мрачни мисли, докато пресичаха парка, го забавляваше с приятното си и весело държане. Близо до Мраморната арка намериха файтон, който бързо ги закара до гарата на Юстън скуер, и там, в хотела, седнаха на богата закуска. Най-напред младата дама поиска принадлежности за писане и като поглеждаше спътника си с усмивка, надраска набързо на ъгъла на масата една бележка.

— Ето — каза тя, — ето писмото, което трябва да предадете на братовчедката ми — Тя взе да сгъва листа. — Макар и никога да не съм я виждала, моята братовчедка е много очарователна жена и казват, че е прочута хубавица; във всеки случай беше много добра към мен, също и милордът — нейният баща, а и вие — най-добрият от всички… невъобразимо добър — Девойката произнесе това с необичайно вълнение, като същевременно запечатваше плика. — Ох — извика тя, — затворих писмото! Не е много учтиво от моя страна, но между приятели така е може би по-добре. В края на краищата ви въвеждам в една семейна тайна, и макар че с вас сме вече стари другари, чичо ми все още не ви познава. Затова вървете на този адрес — Ричард стрийт, Глазгоу, моля ви, веднага щом пристигнете, идете там и предайте собственоръчно писмото лично на мис Фонбланк, защото под това име е позната. При следващата ни среща ще ми кажете мнението си за нея — добави тя с предизвикателна нотка.

— Ах — рече Челънър почти нежно, — вашата братовчедка може да не значи нищо за мен.

— Кой знае — отвърна младата дама с въздишка. — Впрочем забравих, много е детинско от моя страна и почти ме е срам да го спомена, но когато се видите с мис Фонбланк, ще трябва да изиграете една малка комедия, а зная, че такава роля никак не ви подхожда. Уговорили сме парола, затова ще трябва да се обърнете към дъщерята на графа със следните думи:

„Негре, негре, не умирай“, но бъдете спокоен — добави тя през смях, — прекрасната аристократка веднага ще довърши паролата. А сега, хайде, кажете си урока.

— Негре, негре, не умирай — повтори Челънър с явна неохота. Мис Фонбланк прихна да се смее.

— Чудесно — каза тя, — сцената ще бъде много комична — И пак се разсмя.

— А какъв ще бъде отговорът? — запита Челънър кисело.

— Ще ви го кажа в последния момент — отговори девойката, — защото забелязвам, че почвате да си придавате важност.

Когато свърши закуската, тя придружи младия човек до перона, купи му „График“, „Атенеум“ и нож за книги, стоя на стъпалото на вагона и разговаря с него до сигнала на свирката. Тогава пъхна глава през прозореца на купето. „Черно лице и бляскаво око!“ — прошушна тя и моментално скочи на Перона, разтърсвана от весел и кръшен смях. Когато влакът излезе изпод големия стъклен купол, този смях още кънтеше в ушите на младежа.

Положението на Челънър беше твърде необичайно, за да му бъде дълго приятно. Той трябваше да прекоси цяла Англия със задача, в която имаше много неясни и смешни неща, и все пак след като му бе оказано такова доверие, се чувствуваше задължен непременно да я изпълни. Хвърляйки поглед назад, му се струваше много лесно да се откаже изцяло от това предложение, да върне парите и да тръгне пак по своите работи, свободен и щастлив! Ала това е вече невъзможно — чародейката, която го обайваше с очите си, беше изчезнала, след като й бе дал честната си дума, а тъй като пропусна да му остави адреса си, той нямаше дори безславната възможност да се оттегли. Да си послужи с ножа за книги и дори да чете списанията, с които го бе снабдила, значеше да изпадне отново в мъчителни угризения и понеже пътуваше сам в купето, прекара цял ден загледан в пейзажа, безпомощен и разкаян, и дълго преди да слезе на перона в Сент Инок, изпитваше най-дълбоко и хладно самопрезрение.

Тъй като беше гладен, а и държеше много на елегантната си външност, предпочиташе да вечеря и да приведе в ред тоалета си след пътуването, но заръките на младата дама и нетърпението му час по-скоро да изпълни задачата си не позволяваха отлагане. Затова тръгна с бодра стъпка в изпъстрения с лампи светъл здрач на късната лятна вечер.

Посочената му улица първоначално е представлявала редица малки крайградски вили, накацали на един склон, но с разширяването на града отдавна бе обградена отвред от дълги по цели мили улици. Откъм върха на възвишението над вилите и техните малки градинки надвисваха като крайбрежна скала редица много високи здания, гъсто населени от най-бедните съсловия, като всеки втори прозорец беше украсен с пръти за сушене на пране. И все пак изпод дългогодишната чернилка на градските пушеци тези стари къщурки със своите капаци и селски порти бяха запазили някаква скръбна отсянка от миналото.

Когато Челънър влезе в улицата, тя беше съвсем пуста. Наистина някъде наблизо се чуваше трополене на хиляди нозе, но в самата Ричард стрийт нямаше нито светлинка, нито звук, който да показва, че има живи хора. Околната гледка действуваше подтискащо на младия човек и тук, както по улиците на Лондон, изпитваше чувството, че е в градска пустиня, а когато се приближи до посочения номер и малко колебливо дръпна звънеца, сърцето му примря.

Звънецът беше стар като къщата, издаваше тъничък и ромолящ глас и мина известно време, докато престана да звъни от задната част на сградата. След това някаква вътрешна врата крадешком се отвори и по преддверието се приближиха предпазливи котешки стъпки. Мислейки, че веднага ще го пуснат, Челънър извади писмото и доколкото можеше изобрази усмивка на лицето си. За неописуема негова изненада обаче стъпките спряха, а след известна пауза също така крадешком пак се отдалечиха и заглъхнаха, във вътрешността на къщата. За втори път младият човек задърпа яростно звънеца, за втори път до напрегнатия му слух достигна предпазливо шумолене на стъпки по глухо скърцащия под на старата вила и плахият гарнизон пак се приближи, само за да мине отново в отстъпление. Чашата на търпението на посетителя вече преливаше и като обсипваше с най-цветисти ругатни и проклятия цялата фамилия Фонбланк той се обърна кръгом и заслиза обратно по стъпалата. Движещият се в къщата може би го следеше от някой прозорец и най-сетне, като видя, че си отива, се престраши или пък, спотайвайки се в задните помещения на вилата, с разума си бе надделял над тревогата. Във всеки случай Челънър едва стъпи на паважа и моментално се спря, защото чу, че се отдръпва вътрешно резе, след което и други зазвънтяха в гнездото си, ключът се завъртя рязко в бравата, вратата се отвори и на прага се показа едър мъж по риза. Той не притежаваше нито особена мъжка красота, нито изтънчена външност, във всеки случай не беше човек, който при обикновени обстоятелства би привлякъл вниманието на наблюдателя, но сега, както стоеше на вратата, лицето му изразяваше такъв неописуем ужас, че Челънър стоеше слисан. За част от минутата двамата се гледаха мълчаливо, после човекът от къщата с пребледнели устни и задавен глас попита посетителя какво му е нужно. С колкото може по-равнодушен тон Челънър отговори, че носи писмо за някоя си мис Фонбланк, Това име подействува като магия, мъжът се дръпна и веднага го покани да влезе, ала щом търсачът на приключения прекрачи прага, вратата се затвори подире му и пътят за отстъпление бе отрязан.

Отдавна минаваше осем часът вечерта и макар че късният северен здрач още мъждееше из улиците, в преддверието вече цареше непрогледен мрак. Човекът поведе Челънър право към приемната, която гледаше към градината отзад. Тук той сигурно бе вечерял, защото при светлината на лоена свещ Челънър видя застлана с покривка маса, а на нея — еднолитрова бирена бутилка и кора от холандско сирене. Стаята, напротив, беше обзаведена с масивни, макар и овехтели мебели, а в остъклени шкафове покрай стените бяха подредени скъпи научни книги. Къщата сигурно бе наета с мобилировката, защото никак не подхождаше на този човек по риза и на скромната му вечеря. Колкото до дъщерята на графа, самия граф химерната консулска служба в чуждестранни градове, те отдавна бяха започнали да избледняват в съзнанието на Челънър. Подобно на доктор Грирсън и на мормонските ангели, и те несъмнено бяха плод на въображението. Всички илюзии на странствуващия рицар се изпариха и не остана никаква надежда освен да се отърве час по-скоро от тази съмнителна работа.

Мъжът продължаваше да гледа посетителя с нескрито безпокойство и настойчиво запита повторно какво го носи тук.

— Дошъл съм — отговори Челънър — просто да направя една услуга на две дами и ви моля незабавно да повикате мис Фонбланк, в чиито ръце единствено имам право да предам писмото, което нося.

В неспокойните черти на човека започна да се примесва растящо изумление.

— Аз съм мис Фонбланк — каза той, а после, като видя как подействуваха тези думи, извика: — Но, боже мой, защо гледате така? Нали ви казвам, аз съм мис Фонбланк.

Виждайки, че говорещият има доста дълга брада, а останалата част от лицето е посиняла от бръсненето, Челънър можеше да предположи само едно, че се шегуват с него. Той вече не беше под обаянието на младата дама, а пред мъже, особено по-нисшестоящи от него, можеше да проявява известна дързост.

— Сър — каза той малко грубо, — създал съм си големи неприятности заради хора, за които зная твърде малко, и тази работа започва да ми досажда. Или повикайте незабавно мис Фонбланк, или ще се махна от тази къща и ще се отнеса до полицията.

— Възмутително! — възкликна човекът. — Кълна се в бога, че аз съм въпросното лице, но как да ви убедя? Предполагам, че Клара ви е пратила с тази поръчка — тя не е с всичкия си, шегува се с най-сериозни неща, а ние тук май няма да можем да се разберем и бог знае какво ще стане, ако продължаваме така!

Той говореше наистина с покъртителна искреност и в същото време Челънър си спомни смешната безсмислица, определена за парола.

— Това може да ви помогне — рече той, след което малко смутено произнесе: — Негре, негре, не умирай.

Отчаяното лице на човека с брадата светна от радост.

— „Черно лице и бляскаво око“ — дайте ми писмото — изрече той на един дъх.

— Аха — каза Челънър, макар и все още малко неохотно, — значи вас трябва да смятам за действителния получател на писмото и макар че имам основание да се оплача от начина, по който се отнесохте с мен, мога само да се радвам, че изпълних дълга си. Заповядайте — и извади плика.

Човекът го сграбчи като звяр и с ръце, които трепереха така, че на Челънър му стана жал да го гледа, скъса плика и разгъна писмото. Докато четеше, ужасът му като че ли се превърна в кошмар. С една ръка се тупна по челото, а с другата сякаш несъзнателно смачка листа на топка. „О, боже милостиви!“ — извика той, после се втурна към прозореца, отворен към градината, и като подаде глава и рамене, изсвири остро и продължително. Челънър се отдръпна в един ъгъл и стисна решително бастуна си, готов за най-лошото, но човекът с брадата беше далеч от всякаква мисъл за насилие. Като се обърна отново към стаята и видя пак посетителя, когото изглежда бе забравил, той така се разтрепера, че цялото му тяло се тресеше.

— Невероятно! — извика домакинът. — Ах, абсолютно невероятно! О, господи, просто не зная какво да мисля! — Но после се плясна пак по челото и възкликна: — Парите! Дайте ми парите.

— Добри ми приятелю — отвърна Челънър, — жалко е да ви гледа човек и докато не се овладеете както трябва, отказвам да се занимавам с вас.

— Имате пълно право — каза човекът. — Много съм нервен, продължителното боледуване от малария подкопа здравето ми. Но зная, че имате пари, те все още биха могли да ме спасят, затова, уважаеми млади господине, моля ви, побързайте!

Колкото и неловко да се чувствуваше, Челънър не можа да се сдържи да не се засмее, но сам бързаше час по-скоро да се махне оттук и без да протака повече извади парите.

— Вярвам, че сумата е точна — каза той, — и ще ви помоля да ми дадете разписка.

Но човекът не му обърна внимание. Той грабна парите и без да го е грижа за златните лири, които се търкулнаха на пода, пъхна пачката банкноти в джоба си.

— Разписка — повтори Челънър малко рязко. — Настоявам да ми дадете разписка.

— Разписка ли? — повтори човекът малко объркано. — Разписка? Веднага! Почакайте ме тук!

В отговор Челънър помоли джентълмена да не му губи напразно времето, защото иска да хване определен влак.

— О, разбира се, и аз бързам за същото! — възкликна човекът с брадата, изскочи от стаята и затрополя към горния етаж на вилата, вземайки по четири стъпала наведнъж.

„Много чудна работа — мислеше си Челънър. — Започва наистина да ме безпокои и трябва да призная, че съм се забъркал или с луди, или с престъпници. Всъщност трябва да благодаря на съдбата, че най-после с чест кажи-речи приключвам тази работа.“

С такива мисли и спомняйки си може би случката с изсвирването той се обърна към отворения прозорец. В градината все още беше сравнително светло, можа да различи стълбите и терасите, с които предишните собственици бяха украсили това малко имение, а също и почернелите храсти и изсъхнали дървета, давали някога подслон на полските птици, зад тях видя здрава предпазна стена, около тридесет стъпки висока, която ограждаше градината отзад, а над нея група невзрачни постройки възправяха фасадите си в нощта. Някакъв странен предмет, проснат на тревата, привлече за известно време учудения му поглед, най-после разбра, че е дълга подвижна стълба или няколко стълби, съединени в една, и докато още се чудеше за какво би могъл да служи такъв уред в толкова малък двор, тропотът на човек, тичащ с всички сили надолу по стълбата, го накара да се опомни. След това пътната врата внезапно изтрополя силно и пак се чуха бързи, отдалечаващи се стъпки, този път вече по улицата.

Челънър се втурна през коридора. Тичаше от стая в стая, ту нагоре, ту надолу по стълбите и разбра, че е сам в тази стара, занемарена и проядена от червеи къща. Само в една стая, която гледаше към улицата, имаше следи от последния обитател: легло, в което доскоро някой е спал, но още неоправено, скрин, чиито чекмеджета бяха в безпорядък от трескаво ровене, а на пода — топка смачкана хартия. Той я вдигна. Светлината в този горен етаж, обърнат към улицата, беше значително по-силна отколкото в приемната и можа да разпознае на листа знака на хотела на Юстън скуер, а като се взря по-добре, дори да разчете следните редове, написани с много изящен и старателен женски почерк:

„Драги Макгайр, няма съмнение, че са открили убежището ти. Току-що имахме нова несполука, часовниковият механизъм задействува тридесет часа преждевременно с обичайния печален резултат. Зиро съвсем се е отчаял. Всички сме се пръснали, та можах да намеря само надутото магаре, което ти носи настоящето писмо и парите. Много ще ми бъде приятно да те видя на нашето събрание. Искрено твоя,

Бляскавото око.“

Челънър беше потресен до дъното на душата. Чак сега разбра колко лесно, от страх да не се изложи като мъж, бе измамен от тази интригантка, и кипналият гняв се изля с почти еднаква сила и върху самия него, и върху жената, и върху Съмърсет, когото така лекомислено бе послушал, за да се впусне в тази авантюра. Същевременно го обзе силно, неудържимо любопитство и почувствува тръпки на страх. Поведението на човека с брадата, съдържанието на писмото и експлозията в ранната утрин пасваха като части на съмнителна и опасна игра. Несъмнено тук се криеше някакъв лош умисъл, злото, тайнствеността, терорът и лъжата бяха принципите и страстите на хората, между които бе започнал да се движи като сляпа марионетка, а от опит знаеше, че който започне като марионетка, често е обречен да стане жертва.

От дълбоките мисли, в които се бе унесъл с писмото в ръка, го изтръгна издрънчаването на звънеца. Той надникна през прозореца и можете да си представите ужаса и изумлението му, когато видя, струпан на стъпалата, в градината отпред и на уличния тротоар многоброен полицейски отряд! Моментално почувствува отново прилив на храброст и енергия. Бягство, и то бягство на всяка цена — беше единствената мисъл, която го владееше. Бързо и безшумно слезе отново по скърцащата стълба, беше вече в коридора, когато, повторно и още по-настойчиво иззвъняване на вратата събуди ехото в пустата къща; едва звънецът замря, и той вече бе прекрачил перваза на прозореца в приемната и се спускаше в градината. Палтото му се закачи за желязното сандъче със саксии за цветя, за миг увисна с краката и главата надолу, после се чу шум от скъсване на дреха, последван от няколко саксии и Челънър тупна на тревата. Звънецът зазвънтя пак, този път непрекъснато и гневно. Челънър въртеше отчаяно очи във всички посоки. Погледът му се спря на подвижната стълба, завтече се към нея и с всички сили, но безрезултатно се напъна да я вдигне от земята. Изведнъж тежестта, която така се противеше на всичките му усилия, започна да олеква в ръцете му, като живо същество стълбата се вдигна от земята, и когато Челънър отскочи назад с вик на почти суеверен ужас, видя, че целият този уред се издигаше стъпка по стъпка по предпазната стена. Същевременно над парапета се показаха смътно две глави и чу тихо изсвирване. Нещо в звука му напомни като ехо изсвирването на човека с брадата.

Дали бе намерил начин за бягство, подготвено предварително от същите мерзавци, на които бе станал куриер и играчка? И наистина ли това е път към спасение, или начало на по-нататъшни усложнения и гибел? Той не се спря да размишлява. Едва стълбата се изпъна с цялата си дължина и той скочи на стъпалата й, а после, хващайки се ту с едната, ту с другата ръка, ловък като маймуна, се закатери нагоре. Силни ръце го посрещнаха, прегърнаха и му помогнаха, вдигнаха го и отново го спуснаха на земята, и все още неуталожил тревожните тръпки, той се озова между двама грубовати на вид мъже в павирания заден двор на една от високите къщи, които увенчаваха върха на възвишението. Междувременно долу звукът на звънеца бе последван от енергично, още по-силно тропане.

— Измъкнахте ли се окончателно? — запита един от спътниците му и щом Челънър избъбри нещо в утвърдителен смисъл, срязаха въжето, вързано за най-горното стъпало, и бутнаха стълбата обратно в градината, където тя падна и се счупи с гръм и трясък. Падането й бе посрещнато със сподавени викове, защото цялата Ричард стрийт беше в кипеж, хора се трупаха по прозорците или се катереха по градинските стени. Същият човек, който преди малко бе заговорил на Челънър, го сграбчи за ръката и го прекара през избата на къщата чак до отсрещната страна на улицата и преди злополучният авантюрист да успее да се ориентира в обстановката, отвори се врата и го блъснаха в някакво ниско и тъмно помещение.

— Ей богу — забеляза водачът му, — нямаше време за губене. Отиде ли си Макгайр, или вие изсвирихте?

— Макгайр си отиде — отговори Челънър. В тоя момент водачът драсна кибрит.

— Аха — рече той, — няма да го бъде. Не бива да се явявате по улиците в такъв вид. Почакайте тук, без да вдигате шум, ще ви донеса нещо прилично.

Когато човекът, който така грубо бе обърнал внимание на външността му, си излезе, Челънър започна да оглежда тъжно жалкото състояние на премяната си. Шапката му бе изчезнала, панталонът му жестоко изподран, а най-хубавата част от опашката на много елегантния му редингот — останала да виси по железните орнаменти на прозореца. Докато успее да направи равносметка на тези щети, домакинът му влезе отново в помещението и без да пророни дума, се залови да навлича на изтънчения и придирчив Челънър дълго и широко горно палто от най-евтина материя и ушито така нескопосно и неелегантно, че като го гледаше, сърцето му се късаше. Венец и завършек на това унижаващо достойнството облекло беше мека шапка — тиролски тип, с няколко номера по-малка. В друго време Челънър просто би отказал да се яви пред хората така пременен, но желанието да избяга от Глазгоу сега го бе изцяло завладяло и не го напускаше. Като хвърли страдалчески поглед към нашарения с точици гръб на новото си палто, той запита колко дължи за тази дреха. Човекът го успокои, че всички разноски ще се покрият лесно от средствата, с които разполага, и го помоли да не губи време, а да се измъква час по-скоро от тоя квартал.

Младежът охотно прие съвета. С присъщата си учтивост той благодари на човека, похвали го, че има такъв вкус към палта, и като го остави малко сконфузен от тези думи и от начина, по който бяха изказани, побърза да изскочи в грейналия от лампи град. Когато след много заобикалки стигна гарата, последният влак бе заминал. Не смееше да се яви така облечен в никоя почтена странноприемница, убеден, че дори и в по-скромен хан с непривлекателната си външност щеше да направи впечатление, а можеше да стане и обект на присмех и подозрение.. Така че волю-неволю трябваше да прекара печалните и безинтересни часове на цяла една нощ измервайки улиците на Глазгоу, без вечеря, посмешище за всички, които го видеха, и да чака утрото, наистина с надежда, но с непреодолими опасения и най-вече изпълнен с дълбоко чувство, че се държи глупаво и безхарактерно. Можем да си представим как кълнеше, като си спомнеше за прекрасната разказвачка от Хайд парк; смехът й при раздялата звучеше непрестанно в ушите му с язвителна насмешка, а когато мисълта му успееше да се откъсне от главната виновница за сегашния му хал, то беше, за да излее яда си на Съмърсет и попрището на детектив-любител. Когато настъпи денят, намери една скромна млекарница да утоли глада си. До заминаването на Южния експрес имаше да чака още много часове, които прекара в шляене, неописуемо уморен, из по-затънтените странични улички на града; най-после се вмъкна тихомълком в гарата и зае мястото си в най-тъмния ъгъл на един третокласен вагон. Тук цял ден се друса на голите дъски, измъчван от жегата и непрекъснато стряскан в неспокойния си сън. С билета за връщане в кесията имаше право да пътува на меките кушетки и в широкото пространство на първа класа, но, уви, в това смешно облекло достойнството не му позволяваше да се смесва с равните нему и тази малка неприятност, като капак на цял низ от злополуки, го жегна чак до сърцето.

Вечерта, когато в квартирата си в Путни правеше равносметка какви разходи, тревоги и умора му бе струвало това приключение, поглеждаше останките от последните си хубави панталони и последното си прилично палто и най-вече ако очите му попаднеха случайно на тиролската шапка или на жалкото палто, сърцето му преливаше от горест и само благодарение на философското си отношение към живота успяваше да запази самообладание.