Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (13)

РАЗКАЗ НА СЪРЦАТАТА СТАРА ДАМА

Аз бях най-голямата дъщеря на преподобния Бърнард Феншо, който заемаше доходна длъжност в епархиите Бат и Уелс. Семейството ни, което беше доста голямо, се отличаваше с веселост и хаплива духовитост и произхождаше от добър стар род, в който красотата представляваше наследствена черта. За нещастие ни липсваха християнски добродетели. От най-ранно детство виждах и осъждах пороците на онези наши роднини, които с възрастта и положението си можеха да спечелят моето уважение, ала докато бях още дете, баща ми се ожени повторно, а у втората му жена (колкото и да е странно) недостатъците на рода Феншо бяха засилени до чудовищна и почти комична степен. Каквото и да казват против мен, не може да се отрече, че бях примерна дъщеря, но напразно с най-трогателно търпение се мъчех да угаждам на мащехата си и смея да заявя, от часа, когато тя влезе в бащината ми къща, съм видяла само неправди и неблагодарност.

Не само аз обаче имах такъв благ характер, и друг член на рода беше с благородна душа като мен. Преди още да навърша шестнайсет години, този братовчед на име Джон ме обикна искрено, но мълчаливо, и макар горкото момче да беше толкова срамежливо, че не смееше да разкрие естеството на чувствата си, скоро ги отгатнах и започнах да ги споделям. Няколко дни размишлявах върху необикновеното положение, създадено от стеснителността на моя обожател; накрая, като видях, че в отчаянието си той започва по-скоро да ме отбягва, отколкото да търси компанията ми, реших сама да поема инициативата. Заварвайки го сам в едно уединено кътче на енорийската градина, аз му заявих, че съм отгатнала неговата мила тайна, че зная с какво неодобрение сигурно ще се отнесат към нашия брак и че при тези обстоятелства съм готова веднага да избягаме заедно. Горкият Джон буквално се вцепени от радост, толкова силно беше вълнението му, че не можеше да намери думи да ми благодари, и аз, виждайки го така безпомощен, се принудих сама да уредя подробностите на нашето бягство и на тайната брачна церемония, която щеше незабавно да го увенчае. Тъкмо тогава Джон възнамеряваше да ходи в столицата. Убедих го да не отстъпва от решението си, като обещах на другия ден да бъда при него в хотел „Тейвисток“.

Придържайки се до най-малката подробност към нашия план, през въпросния ден станах преди прислугата, напъхах няколко най-необходими неща в една чанта и малкото пари, които имах, и се сбогувах завинаги със свещеническата къща.

Пътувах пеш в добро настроение до едно градче на трийсетина мили от нас, а на другата сутрин пристигнах в този голям град, Лондон. Докато вървях от пиацата към хотела, не можех да не се радвам на приятната промяна, която бе станала с мен, като същевременно наблюдавах с наивен възторг уличното движение и си представях в най-привлекателни краски как ще ме посрещне Джон.

Но уви! Когато запитах за мистър Феншо, портиерът ми заяви, че между клиентите нямало такъв джентълмен. По какви пътища са разкрили нашата тайна или какъв натиск е бил упражнен върху твърде малодушния Джон, така и не можах да узная. Достатъчно е да кажа, че семейството ми се наложи, а аз се намерих сама в Лондон, още в крехка младост, покрусена от тази горчива обида, а гордостта и самочувствието не ми позволяваха да се върна вече в бащината къща.

Когато се съвзех от удара, намерих квартира около Юстън роуд, където за пръв път в живота си вкусих радостите на независимостта. Три дни след това едно обявление в „Таймс“ ме насочи към кантората на един адвокат, който ми беше известен като доверен човек на моя баща.

Там ми обещаха много скромна издръжка с недвусмисления намек, че не бива вече да се надявам да ме приемат в къщи. Това толкова жестоко отричане от мен не можеше да не ме възмути и заявих на адвоката, че и аз като тях не желая такава среща. Той се усмихна на моя смел дух, плати ми първата четвъртинка от издръжката и ми предаде останалите лични вещи, изпратени му на съхранение в два доста обемисти сандъка. С тях се върнах победоносно в жилището си, доволна от своето положение дори повече, отколкото бих предположила една седмица преди това и твърдо решена да се справя с бъдещето.

Няколко месеца всичко вървя добре и фактически единствено по моя вина този приятен и уединен период от живота ми свърши. Трябва да призная, че имам пагубния навик да глезя по-нискостоящите от мен. Хазайката ми, към която бях както винаги прекомерно любезна, най-нахално ме изкара виновна за нещо толкова дребно, че не заслужава да се споменава, а аз, вбесена, че злоупотребява със свободата, която й бях дала, й заповядах да ме освободи от своето присъствие. Тя остана за миг онемяла, а после, когато се окопити, каза: „Сметката ви ще бъде готова тази вечер, а утре, мадам, трябва да напуснете къщата ми. Постарайте се — добави тя — да намерите средства да ми се разплатите напълно, защото ако остане да ми дължите и един грош, няма да допусна нищо от багажа ви да мине през моя праг.“

Нейната дързост ме смая, но тъй като очаквах да получа цяла четвъртина от издръжката си, заплахата й не ме стресна. Същия ден следобед, когато излизах от адвокатската кантора, носейки в ръка цялото си състояние увито в хартия, ми се случи едно от ония съдбоносни събития, които понякога определят целия живот на човека. Адвокатската кантора беше разположена на улица, горният край на която излизаше на Стренд, а долният — по времето, за което става дума — беше затворен от редица железни парапети, обърнати към Темза. По тази улица именно видях да се задава насреща моята мащеха, която несъмнено отиваше в същата сграда, от която току-що бях излязла. Придружаваше я прислужница, чиято физиономия ми беше непозната, ала нейната бе много ясно запечатана в паметта ми и като я видях дори от разстояние, ме изпълни с благородно възмущение. Нямаше накъде да бягам. Не ми оставаше нищо друго освен да се отдръпна до парапета, гърбом към улицата, и да се преструвам, че се любувам на шлеповете по реката или на комините в южната част на Лондон оттатък Темза.

Продължавах да стоя, все още ненадмогнала напълно бурните си чувства, когато някакъв глас наблизо се обърна към мен с един банален въпрос. Беше прислужницата, която мащехата ми с присъщата си безчовечност бе оставила да чака на улицата, докато си свърши работата със семейния адвокат. Момичето не знаеше коя съм; не биваше да пропускам такава златна възможност и след малко вече слушах последните новини от бащината ми къща и енория. Не се учудих като разбрах, че слугинята мрази работодателите си, и все пак трудно можех да изтърпя думите, с които говореше за тях, без да отвърна. Ала ги изслушах, без да възразя нищо, защото умея да пазя пълно самообладание и сигурно щяхме да се разделим така, както се срещнахме, ако за беда прислужницата не бе започнала да одумва блудната дъщеря на свещеника и изопачавайки най-безогледно нещата, да разправя историята на тайното бягство. По душа така не търпя неправда, че дори не се вслушвам в разума си. Вдигнах рязко ръка, доколкото си спомням, в знак на възмущение и протест, но при това движение пачката пари се изплъзна от пръстите ми, пропъхна се между перилата, падна и потъна в реката. Постоях за миг вцепенена, а после тази случка ми се видя толкова смешна, че прихнах да се смея. Още се смеех, когато мащехата ми се появи отново и слугинята, която сигурно ме помисли за смахната, се завтече към нея. Преди още да придобия сериозен вид се явих пред адвоката да помоля за нов аванс. Отговорът му беше достатъчно отрезвителен, защото представляваше категоричен отказ, и чак когато го замолих дори със сълзи, се съгласи да ми заеме десет лири от собствения си джоб. „Аз съм беден човек — рече той — и не бива да искате нищо повече от мен.“

Хазайката ме пресрещна на вратата.

— Ето, мадам — каза тя с подигравателно нисък реверанс, — това е сметката. Ще ви бъде ли удобно да я уредите веднага?

— Ще ви платя, мадам, както се полага, утре сутринта — казах аз и взех листчето с много високомерен вид, но вътрешно треперех.

Ала щом го погледнах, тутакси разбрах, че съм пропаднала. Поради липса на достатъчно средства бях допуснала дългът ми да нарасне и сега той бе достигнал сума, която никога няма да забравя — дванайсет лири, тринайсет шилинга, четири пенса и половина. Цяла вечер стоях до огнището да обмислям положението си. Не можех да платя сметката, хазайката нямаше да ми позволи да изнеса сандъците си, а без багаж и пари как ще намеря друга квартира? Ако не измислех някакъв изход, три месеца бях обречена да остана без подслон и нито грош. И нека никой не се учудва, че реших незабавно да бягам, но дори тук срещнах трудност, защото едва си приготвих сандъците и разбрах, че нямам сили да ги помръдна, а камо ли да ги нося.

При това положение, без да се двоумя нито миг, сложих си шал и боне, забулих лицето си с гъст воал и поех по онова голямо пазарище на опасните и щастливи случайности — градската улица. Беше вече късна нощ, времето — дъждовно и ветровито, виждаха се само полицаи и редки минувачи. Но с оглед на намеренията ми бях достатъчно съобразителна, за да зная, че първите са ми врагове, и забележех ли техните движещи се фенери, побързвах да се отдръпна и да свърна по друга улица. Няколко окаяни жени крачеха по тротоара, тук-там млади хора се прибираха пияни или най-долнопробни бандити дебнеха в тъмните улички и почти започнах да губя надежда да срещна човек, с когото да споделя своята злочестина.

Най-после на ъгъла на една улица връхлетях в обятията на някакъв човек, явно джентълмен, който, ако се съди по всичко — от кожения балтон до скъпата пура, която пушеше, — беше богат. Колкото и да е загубило лицето ми някогашната си хубост, във фигурата все още съм запазила (или така си мисля) известни следи от изяществото на младостта. При все че тогава бях забулена, забелязах, че джентълменът бе поразен от външността ми, а това ме окуражи да направя смелата си стъпка.

— Сър — заговорих с разтуптяно сърце, — сър, може ли да ви се довери една дама?

— Е, скъпа моя — отвърна той, като извади пурата си, — зависи от обстоятелствата. Ако повдигнете воала си…

— Сър — прекъснах го аз, — да бъдем наясно. Аз ви моля да ми направите услуга, като джентълмен, но не предлагам награда.

— Много прямо. — рече той, — но едва ли примамливо. А какво е естеството на услугата, ако мога да попитам?

Много добре знаех, че не е от мой интерес да му казвам толкова скоро.

— Ако ме придружите до една къща недалеч оттук — рекох, — сам ще видите.

Известно време той ме гледа колебливо, после захвърли пурата си, от която не беше изпушил и една четвърт, каза „Дадено!“ и най-вежливо ми протегна ръка. Сметнах за най-разумно да я поема, да направя разходката ни колкото е възможно по-дълга, а не обикновен пробег по най-късия път, и да залъгвам кавалера си с такива приказки, че да му стане напълно ясно от какъв обществен слой произхождам.

Когато стигнахме вратата на квартирата ми, вече бях уверена, че съм възбудила любопитството му, така че, преди да превъртя секретния ключ, можех да си позволя да го помоля да говори и да пристъпва тихо. Той обеща да ме слуша, аз го пуснах в коридора, а оттам — във всекидневната си, която за щастие беше в съседство.

— А сега — каза той, когато с треперещи пръсти запалих свещ, — кажете ми какво значи всичко това?

— Желая — произнесох, като се запъвах, — да ми помогнете да измъкна тези сандъци… и не искам никой да разбере това.

Той вдигна свещта:

— Аз пък желая да видя лицето ви.

Безмълвно отметнах воала си и го изгледах колкото може по-смело. Известно време той се взираше в лицето ми, продължавайки да държи високо свещта.

— Добре — каза най-после, — а къде искате да ги занеса?

Знаех, че съм постигнала своето, и с треперещ глас отговорих:

— Мисля да ги пренесем двамата до ъгъла на Юстън роуд, където дори в този късен час можем да намерим кола.

— Много добре — отвърна той и веднага вдигна по-тежкия ми сандък на рамене, улови втория за дръжката и ми даде знак да му помогна, като хвана другия край. Така се измъкнахме благополучно от къщата и без никакво премеждие стигнахме почти до ъгъла на Юстън Роуд. Пред една къща, където все още мъждееше светлинка, спътникът ми се спря.

— Да сложим тук сандъците — рече той, — докато отидем до края на улицата да потърсим кола. Така хем ще можем да ги държим под око да не ги откраднат, хем ще избегнем странната гледка, която иначе бихме представлявали — млад мъж и млада дама, застанали с куп багаж като корабокрушенци посред нощ на лондонските улици.

Така и сторихме и по-нататъшният развой на събитията показа, че е прав, защото дълго преди да има и помен от кола, на мястото се яви полицай, насочи с пълна сила фенера си към нас и като застана в един вход, ни заоглежда подозрително.

— Май не се виждат наоколо коли, полицаю — каза закрилникът ми с престорена веселост. Но полицаят отговори грубо, а що се отнася до пурата, която най-нетактично му бе предложена след тази грубост, отказа категорично, без дори да си направи труда да бъде вежлив. Младият джентълмен ме погледна с предупредителна гримаса и продължихме да стоим на края на тротоара под проливния дъжд, а полицаят — все така мълчаливо да следи от входа всяко наше движение.

Най-после, след чакане, което ни се стори безконечно, се зададе файтон, който се движеше тромаво през калта, спътникът ми моментално му даде знак.

— Хей, ела тук — извика той — Малко по-нагоре на улицата имаме багаж.

И точно в тоя момент настъпи кулминационната точка на нашето приключение, защото когато полицаят, който продължаваше да ни следи отблизо, съзря двата ми сандъка, оставени под дъжда, обикновеното подозрение прерасна в увереност, че тук има нещо нередно. Осветлението в къщата бе угаснало, цялата лицева страна на улицата беше притъмняла, с нищо не можеше да се обясни наличието на тези непазени от никого сандъци и струва ми се едва ли се е случвало друг път двама невинни да бъдат заварени в такива съмнителни обстоятелства.

— Отде са тези неща? — запита полицаят, насочвайки фенера си право в лицето на моя кавалер.

— Ами от тази къща, разбира се — отговори младият джентълмен, като побърза да метне на рамо единия от сандъците.

Полицаят подсвирна и се извърна да погледне тъмните прозорци, после направи крачка към вратата, сякаш с намерение да почука, което положително щеше да ни провали, но като видя, че вече бързаме по улицата под двойния си товар, реши — за добро или за зло, не зная — да тръгне подире ни.

— За бога — прошепна спътникът ми, — кажете накъде да караме.

— Където и да е — отговорих разтревожена. — И аз не зная. Където пожелаете.

И стана така, че когато натоварихме сандъците и аз вече се качвах на файтона, моят спасител назова ясно и високо адреса на къщата, в която сега седим с вас. Видях, че полицаят се стъписа. Той не бе очаквал да чуе името на този квартал, толкова уединен, толкова аристократичен. Все пак си записа номера на файтона и няколко секунди говори с решителен вид нещо на ухото на файтонджията.

— Какво ли може да му е казал? — изпъшках, щом колата потегли.

— Не е трудно да си представя — отвърна закрилникът ми — и уверявам ви, сега непременно трябва да ви заведа на посочения адрес, защото опитаме ли се да го променим, файтонджията ще ни закара право в някой полицейски участък. Позволете ми да ви похваля за здравите нерви — добави той. — Мисля, че никога друг път в живота си не съм преживявал такъв страх.

Но моите нерви, за които си бе съставил толкова погрешно мнение, бяха така разстроени, че дори не можех да говоря, затова оттук нататък пътувахме в пълно мълчание. Когато спряхме на посочения адрес, младият джентълмен слезе, отвори вратата със секретен ключ, като тоя на квартирата ми, заповяда на файтонджията да пренесе сандъците в антрето и го освободи с щедро възнаграждение. После ме въведе в тази столова, която изглеждаше почти такава, каквато я виждате сега, но по някои белези личеше, че тук живее ерген, и побърза да налее чаша вино, което настоя да изпия. Когато гласът ми се възвърна, попитах:

— За бога, къде съм?

Той ми каза, че се намирам в къщата му, където съм добре дошла, но трябва най-напред да си почина и да дойда на себе си. Докато говореше, ми предложи втора чаша вино, от която наистина изпитвах голяма нужда, защото нямах сили и чувствувах, че ще получа истеричен припадък. После седна до огнището, запали отново пура и известно време ме наблюдава с мълчаливо любопитство.

— А сега — проговори той, — след като се посъвзехте, ще бъдете ли така добра да ми кажете в какво престъпление станах съучастник? Убийца ли сте, контрабандистка, крадла или просто безобидна домошарка, която бяга от квартирата си, за да не плаща наем?

И без това възмутена, че бе запалил пура без мое позволение, защото помнех как при първата ни среща бе захвърлил другата, сега, при тези недвусмислени обиди, реших веднага да си възвърна уважението му. Към преценката на хората винаги съм се отнасяла с презрение, но в случая бях започнала вече да ценя доброто мнение на моя домакин. Подемайки с патетичен тон, но възвръщайки бързо присъщата си живост и духовитост, разказах накратко за произхода си, бягството и последвалите нещастия. Той ме изслуша докрай мълчаливо, пушейки със сериозен вид.

— Мис Феншо — каза, когато свърших, — вие сте много весело и очарователно създание и не виждам друг изход, освен утре сутринта да отида да задоволя претенциите на вашата хазайка.

— Колко погрешно тълкувате моето доверие! — бе отговорът ми. — Ако изобщо ме ценяхте, щяхте да разберете, че не мога да приема пари от вас.

— Хазайката ви сигурно няма да се окаже толкова придирчива — отвърна той, — но аз не губя надежда да надвия дори вашата упорита гордост. А сега искам да чуете нещо за мен и да бъдете снизходителна в преценката си. Казвам се Хенри Лъксмор, втори син на лорд Саутуърк. Имам на разположение девет хиляди годишно, къщата, в която се намирате сега, и седем други в най-хубавите квартали на града. Мисля, че външността ми не е отблъскваща, а що се отнася до моя характер, видяхте ме в критични обстоятелства. За мен вие сте просто най-чудното същество, излишно е да ви казвам — защото много добре го знаете, — че сте пленително красива, и не мога да добавя нищо друго, освен че вече съм влюбен до уши във вас, колкото и глупаво да ви се вижда.

— Сър — отговорих аз, — така и очаквах, че погрешно ще ме разберете, но докато продължавам да приемам вашето гостоприемство това само по себе си е достатъчно, за да ме предпази от обиди.

— Простете ми — рече той, — аз ви предлагам женитба. — И като се облегна на креслото, отново пъхна пурата между устните си.

Трябва да призная, бях объркана от това предложение, не само неочаквано, но и облечено в такава странна форма. Ала той много добре знаеше как да постига целите си, защото освен че беше красив по външност, но и в самото му хладнокръвие се криеше чар и за да не ви отегчавам повече, ще кажа, че след две седмици станах съпруга на негова светлост Хенри Лъксмор.

Близо двайсет години след това живях почти в пълно спокойствие. Моят Хенри си имаше слабости, два пъти ме принуди да бягам от дома му, но не за дълго, защото макар че лесно се палеше, иначе беше добър по душа и въпреки всичките му недостатъци го обичах нежно. Най-после ми бе отнет; и такава е силата на самоизмамата и толкова странни са прищевките на умиращия, че с последния си дъх, представете си, ме уверяваше, че ми прощава за сприхавия нрав!

От брака ни имах една-единствена награда — дъщеря ми Клара. Всъщност тя наследи част от недостатъците на баща си, но във всичко друго, ако не ме мамят пристрастните ми очи, качествата си дължи на мен и може да се каже, че по душа е същинска майчичка. Аз от своя страна, ако и да имам някакъв грях, като майка не мога да бъда упрекната в нищо. Тъй че тук поне бъдещето обещаваше нещо по-добро; в нейно лице най-после имах близка, от която можех да очаквам отрада. Но не било писано. Няма да ми повярвате, ако ви кажа, че тя избяга от къщи, ала това е истината. Някаква идея й е завъртяла главата, тъй че ако срещнете някъде една млада девойка (трябва да добавя, изключително привлекателна), която се нарича Лъксмор, Лейк или Фонбланк (защото имам сведения, че си служи безразборно с тези и много други имена), предайте и от мое име, че й прощавам за жестокостта и макар че никога вече няма да видя лицето й, винаги съм готова да й отпусна щедра издръжка.

След смъртта на мистър Лъксмор потърсих утеха в работата. Мисля споменах, че седем къщи освен тази съставляваха имуществото на мистър Лъксмор; за мен те се оказаха седем злини. Алчността на наемателите непочтеността на адвокатите и некадърността, която царува на съдийската скамейка, с общи усилия направиха тези къщи бреме на живота ми. Всъщност, едва започнах лично да се ровя в тия работи и открих толкова много неправди, срещнах толкова много умишлена грубост, че затънах в безкрайни дела, някои от които и до днес още не са решени. Сигурно сте чували вече името ми, аз съм мис Лъксмор от съдебната хроника — странна участ, наистина, за жена, родила се с почти малодушно желание за спокойствие! Но аз съм от ония, които, щом започнат една работа, по-скоро биха умрели, отколкото да я оставят незавършена. Какви ли не пречки срещах: безочие и неблагодарност, от страна на адвокатите ми, у противниците си — упоритост, която е за мен може би най-гнусният порок на тоя свят, от страна на съдиите, вярно, учтивост — трябва да призная, винаги учтивост, — но нито искрица на безпристрастие, познаване на законите и Правдолюбие, които имаме право да искаме от един съдия-най-високо стоящия служител на човека. И все пак останах непоклатима пред всички тези трудности.

Едва след като загубих едно от многобройните си дела (въпрос, на който няма да се спирам), ми хрумна да направя безрадостна обиколка из различните си къщи. Четири бяха по това време затворени и без наематели, като каменни стълбове, напомнящи поквареността на епохата и упадъка на личната нравственост. Три бяха заети от хора, които ми дотягаха с всевъзможните си несправедливи претенции и съдебни хитрини — хора, които и до този момент се мъча с какви ли не средства да изгоня. Тези последните може би ми причиняваха най-много огорчения и сърцето ми кипеше като гледах как сякаш напук и с безочлива самонадеяност заемаха прекрасните сгради, които за мен бяха като плът от собственото ми тяло.

Оставаше ми да посетя още една къща — тази, в която сме сега. Бях я дала под наем (защото по това време живеех в хотел, както винаги съм предпочитала) на някой си полковник Джералдин, джентълмен, придаден към принц Флоризел Бохемски, за когото сигурно сте чували, и съдейки по характера и положението на моя наемател, сметнах, че поне тук никой няма да ме безпокои. Какво беше учудването ми, когато намерих тази къща също със затворени капаци и явно напусната! Не ще и дума, почувствувах се оскърбена; според мен една къща, както яхтата, трябва да се използува, затова реших още на другата сутрин да отнеса въпроса до адвоката си. Междувременно гледката естествено ме върна мислено в миналото и обзета от най-нежни чувства, седнах срещу вратата, на парапета на градинската ограда. Беше студен августовски следобед, но тук беше завет, както бихте могли да се убедите на светло, защото мястото е защитено от клонат кестен, площадът също беше пуст, някъде отдалеч долиташе музика и от всичко това изпаднах в много приятно настроение, което не може да се нарече нито щастие, нито тъга, но притежава остротата и на едното, и на другото.

Сепна ме пристигането на един голям, много красив фургон, теглен от расови коне, яхнати от няколко мъже с много представителна външност, отстрани на колата вместо име на търговец беше изписан фамилен герб, толкова дребен, че не можех да го разчета от мястото си. Фургонът спря пред къщата ми и един от мъжете незабавно отвори вратата. Спътниците му — преброих общо седем души — се заловиха бързо и дисциплинирано да вадят от фургона и да пренасят в къщата най-различни кошници, тарги и сандъци, каквито се употребяват за пренасяне на чинии, покривки и кърпи за маса. Разтвориха широко прозорците на столовата, уж да я проветряват, и видях, че неколцина от тия, които бяха вътре, подреждаха масата за ядене. Ясно е, заключих, че наемателят ми ще се връща, и при все че държах твърдо на решението си да не допусна никакво посегателство върху правата ми, броят и дисциплинираността на неговите слуги и спокойното разточителство, което изглежда цареше в квартирата му, ми направиха добро впечатление. Все още бях заета с тези мисли, когато за мое крайно учудване прозорците и капаците на столовата отново се затвориха, хората започнаха да излизат отвътре и да се настаняват пак на фургона, последният затвори вратата подире си, фургонът потегли и къщата отново опустя, обърнала към площада като сляпа затворените си прозорци, сякаш цялата тази работа беше мираж.

Не беше обаче мираж, защото когато се привдигнах и по този начин очите ми дойдоха почти наравно с полукръглото прозорче над вратата, видях, че макар да имаше още няколко часа до смрачаване, лампите в преддверието бяха запалени и оставени да горят. Ясно е значи, че се очакват гости, и то след като се мръкне. За кого ли, запитах се с възмущение, се правят тези тайни приготовления? Макар и не особено скромна, аз съм жена със строги нравствени принципи; ако къщата ми, в която ме бе довел моят съпруг, ще стане petite maison (Лудница (фр.) — Б. пр.) щях волю-неволю да се видя принудена да подам жалба; решила да дойда пак в очакване на най-лошото, забързах към хотела да вечерям.

Към десет бях на поста си. Нощта беше ясна и тиха; луната светеше толкова силно, че даже лампите бледнееха сред нея, а сянката под кестена имаше мастиленочер цвят. Притаих се тук до ниския парапет, гърбом към перилата, с лице към осветената от луната фасада на старата ми къща и се унесох в нежни спомени за миналото. Времето летеше, всички градски часовници удариха единайсет, скоро след това видях, че се приближава някакъв джентълмен с величествена осанка и приятна външност. Вървешком той пушеше, под светлото му разкопчано пардесю се виждаше вечерно облекло, държеше се със сериозно изящество, което веднага привлече вниманието ми. Пред вратата на къщата извади от джоба си секретен ключ, влезе тихо и изчезна в осветеното преддверие.

Едва се загуби от очите ми и забелязах, че от противоположната страна на площада се приближава бързо друг, много по-млад човек. Като се има предвид годишното време и меката топла нощ, беше някак прекалено загърнат и пътьом, макар и да бързаше, непрекъснато поглеждаше плахо назад. Когато стигна вратата, той се спря и сложи единия си крак на стъпалото като че се готвеше да влезе, после, изведнъж променил намерението си, се обърна и забърза обратно, поспря се за втори път, сякаш в мъчително колебание, най-после с енергично движение се обърна кръгом, върна се право към вратата и похлопа с чукалото. Първият, който бе дошъл тук, почти незабавно го пусна.

Сега любопитството ми беше силно възбудено. Свих се колкото можех под най-гъстата сянка и зачаках какво ще се случи по-нататък. Не стана нужда да чакам дълго. От същата страна на площада се показа втори млад човек, който вървеше бавно и тихо и като първия беше загърнат до носа. Пред къщата се спря, хвърли бърз и всеобхватен поглед наоколо и като видя пустия площад, осветен от луната и лампите, нададе ухо през перилата и изглежда се ослуша какво става в къщата. От столовата се чу гръм на запушалка от шампанско, а след това — плътен мъжествен смях. Подслушвачът се престраши, извади ключ, отвори вратичката пред сутерена и влезе, после я затвори безшумно подире си и заслиза по стълбата. Точно когато главата му се изравни с тротоара, той се полуизвърна и отново огледа подозрително площада. Шалът около врата му се бе смъкнал, луната го огря целия и аз се сепнах като забелязах колко бледо и развълнувано беше лицето му.

Не можех да бездействувам повече. Убедена, че се готви нещо страшно, прекосих уличното платно и се приближих до парапета на сутерена. Долу нямаше никого, значи човекът трябва да е влязъл в къщата — с каква цел просто ме беше страх да си помисля. Никога в живота не ми е липсвал кураж, и сега, като видях, че вратичката на сутерена е само притворена, бутнах я лекичко, тя се отвори и заслизах по стълбата. И вратата на кухнята като портичката на сутерена беше също затворена, но не заключена. Изведнъж ми проблясна мисълта, че по тоя начин престъпникът подготвя бягството си, а тази мисъл, която потвърждаваше най-лошите ми подозрения, ми вдъхна още по-голяма решителност. Влязох в къщата и тъй като сега вече не ме беше страх за живота ми, затворих и заключих вратата.

От столовата над мен се чуваше глас с приятен тембър, увлечен в непринуден разговор. В приземния етаж цареше не само дълбока тишина, но и мракът като че ли притискаше очите ми. Постоях тук известно време, навряла се сама в най-голямата опасност и неспособна нито да помогна с нещо, нито да се намеся. Не отричам, че бе започнал да ме обзема страх, когато изведнъж по пода на коридора забелязах някаква мъждукаща светлина, сякаш наблизо нещо гореше безшумно. С безкрайна предпазливост се насочих опипом натам и щом най-после стигнах ъгъла на коридора видях вратата на кухненския килер леко открехната, а през пролуката падаше тясна ивица светлина. Примъкнах се още по-наблизо и залепих око на отвора. Човекът вътре седеше на стол и, доколкото можех да видя, слушаше с много напрегнато внимание. На масата пред себе си бе сложил часовник, два стоманени револвера и фенер с увеличително стъкло. За секунда през главата ми преминаха много противоречиви догадки и кроежи, а в следващата секунда затръшнах вратата и заключих злодея. Изненадана от собствената си решителност стоях задъхана, облегната на стената. От кухненското килерче не се чуваше нито звук, човекът, който и да беше той, се бе примирил без съпротива с участта си, а аз, доволна от направеното, стоях смразена от ужас и очаквах най-лошото. Заклех се да не го карам да чака дълго, и за да свърша по-добре работата си, обърнах се и се заизкачвах по стълбата.

Както се промъквах опипом към първия етаж, изведнъж, тъй като съм човек със силно чувство за хумор, положението ми се видя много смешно, Тук съм аз, собственичката на къщата, вмъкнала се като крадец в нея, а там, в столовата — двама джентълмени, които не познавам, са седнали спокойно да вечерят и само благодарение на бързината си ги бях спасила от неприятна и дори опасна изненада. Чудо ще бъде, ако не съумея да извлека нещо забавно от толкова необикновено положение.

Зад столовата имаше малко помещение, предназначено за библиотека. Запромъквах се предпазливо към него и ще видите как съдбата изпълни точно желанието ми. Времето беше, както казах, мрачно; за да се проветрява столовата и същевременно къщата да запази откъм фасадата необитаемия си вид, прозорецът на библиотеката бе широко отворен, а вратата между двете помещения оставена открехната. Към тази пролука именно прилепих око.

Дълги восъчни свещи в сребърни свещници хвърляха бледата си светлина върху масата с покривка от дамаска и остатъците от рядко апетитни студени блюда. Двамата джентълмени бяха привършили вечерята си и сега се занимаваха с пурите и ликьора, докато на сребърен спиртник се вареше кафе по ориенталски с най-примамлив аромат. По-възрастният от двамата, този, който бе пристигнал пръв, седеше срещу мен; другият се бе разположил от лявата му страна. И двамата, като човека в кухненския килер, явно се ослушваха напрегнато и на лицето на втория като че ли забелязах следи от страх. Колкото и да е чудно обаче, когато заговориха, ролите се смениха.

— Уверявам ви — каза по-възрастният джентълмен, — не само чух затръшване на врата, но и много предпазливи стъпки.

— Ваше височество сигурно се лъже — отговори другият. — Аз съм надарен с много остър слух и мога да се закълна, че дори мишка не е прошумоляла — Обаче бледото му и свъсено лице беше в пълно противоречие с думите му.

Негово височество (в чието лице, разбира се, лесно познах принц Флоризел) изгледа сътрапезника си само за частица от секундата и макар че нищо не наруши непринудената му и спокойна поза, забелязах, че съвсем няма вид на човек, който ще се остави да го излъжат.

— Добре — рече той, — да оставим този въпрос. А сега, сър, след като съвсем открито ви обясних чувствата, от които се ръководя, позволете ми да ви помоля да вземете пример от моята откровеност, както обещахте.

— Изслушах ви с голям интерес — отговори другият.

— С рядко търпение — вметна принцът учтиво.

— Да, ваше височество, и с неочаквано съчувствие — отвърна младият. — Не зная как да ви опиша промяната, която стана у мен. Изглежда че притежавате обаяние, на което дори враговете ви не могат да устоят. — Той погледна часовника над камината и видимо пребледня. — Толкова късно! — извика той. — Ваше височество… бог ми е свидетел, че сега ви говоря искрено — преди да е станало много късно, напуснете тази къща!

Принцът пак изгледа своя събеседник, а после бавно изтърси пепелта от пурата си.

— Много странни думи! — рече той. — A propos de bottes (Казано между другото (фр.) — Б. пр.) аз никога не довършвам пура — щом пепелта й падне, очарованието се губи, ароматът изчезва и остава само мъртъв тютюн — и имам навика да хвърлям тази шушулка и да си избирам друга — И както рече, така и стори.

— Не се отнасяйте лекомислено към моята молба — подзе отново младият с глас, който трепереше от вълнение. — Тя е отправена с цената на честта ми и с риск за живота ми. Вървете… махнете се веднага? Не губете нито миг и ако имате милост към един млад човек, наистина жестоко измамен, но нелишен от добри чувства, когато излизате, не поглеждайте назад.

— Сър — отвърна принцът, — аз дойдох тук след като повярвах на честната ви дума и също ви давам честна дума, че ще продължавам да се уповавам на нея. Кафето е готово, прощавайте, но ще трябва пак да ви създам труд. И с вежлив жест очевидно подкани сътрапезника си да налее кафето.

Нещастният младеж стана от мястото си.

— Умолявам ви — провикна се той, — в името на всички свети чувства, от милост към мен, ако не от съжаление към себе си, вървете си, докато не е станало късно.

— Сър — отговори принцът, — аз не се поддавам лесно на страх, ако имам някакъв недостатък, който трябва да си призная, това е склонността към любопитство. Вие си служите с погрешни средства, за да ме накарате да се махна от тази къща, в която изпълнявам ролята на ваш домакин, и позволете ми да добавя, младежо, ако ни застрашава някаква опасност, причина за това сте вие, а не аз.

— Уви, не знаете на какво ме обричате — възкликна другият. — Но поне няма да бъда виновен — С тези думи той пъхна ръка в джоба си, погълна бързо съдържанието на една стъкленичка и в същия миг политна назад и през стола си се строполи на пода. Принцът стана от мястото си, пристъпи и се надвеси над човека, който лежеше сгърчен на килима.

— Жалка мушица! — чух как промърмори негово височество. — Уви, жалка мушица! Иска ли питане кое е по-смъртоносно — слабостта или порочността? И може ли привързаността към някакви идеи, наистина сами по себе си благородни, да докара човек до такава безславна смърт?

В това време аз бутнах вратата и влязох в стаята.

— Ваше височество — заговорих, — сега не е време за нравоучения, ако побързаме, можем да спасим живота на този нещастник, що се отнася до другия, не се безпокойте — аз го държа здраво под ключ.

При влизането ми принцът се обърна и ме изгледа очевидно спокойно, но с дълбоко учудване, което ме накара да загубя самоувереността си.

— Уважаема мадам — провикна се той най-после, — но коя сте вие, дявол да го вземе?

Бях вече коленичила на пода до умиращия. Разбира се, нямах представа с какво средство бе посегнал на живота си, затова трябваше да опитам различни противоотрови. Тук имаше и масло, и оцет, защото принцът бе предоставил на младия човек честта да направи сам една от прочутите му салати, и приложих по четвърт до половин пинт от всяко без видим резултат. След това си послужих с горещо кафе, от което бе останало може би около един литър.

— Нямате ли мляко? — попитах.

— Боя се, мадам, че сме забравили да купим мляко — отговори принцът.

— Тогава сол — рекох, — солта успокоява болките. Подайте ми солта.

— А може би и горчицата? — запита негово височество, подавайки ми една чиния, на която бе изсипал съдържанието на няколко солници.

— Ах — извиках аз, — отлична идея! Разтворете около половин пинт горчица така, че да може да се пие.

От солта ли, от горчицата ли, или от самото съчетание на толкова много силни средства, но когато и последната капка влезе в гърлото му, младият пациент най-после получи облекчение.

— Ето! — възкликнах, естествено зарадвана. — Спасих един живот!

— И все пак, мадам — възрази принцът, — под вашето милосърдие може да се крие жестокост. Когато е загубена честта, най-меко казано, е излишно да се продължава животът.

— Ако животът ви беше променчив като моя, ваше височество — отговорих, — щяхте да бъдете на съвсем друго мнение. Що се отнася до мен, след толкова големи нещастия и низости, аз не губя вяра в бъдещето.

— Вие говорите като истинска лейди, мадам — каза принцът, — а като такава казвате само истината. На мъжете обаче е позволена такава широка свобода, а добрите обноски се изискват от тях толкова рядко и са толкова лесно постижими, че е непростимо да не ги прояви човек. Но-разрешете ми да повторя един въпрос, който ви зададох първоначално, боя се, малко неучтиво — и тъй, питам ви повторно коя сте вие и на какво дължа честта да се радвам на вашето присъствие?

— Аз съм собственица на къщата, в която се намираме — отвърнах.

— И все пак не ми е ясно — каза принцът.

Но в този момент часовникът на камината заби дванайсет и младият човек, повдигайки се на лакът, с израз на отчаяние и ужас, какъвто не съм виждала досега, извика умолително:

— Полунощ! О, милостиви боже!

Стояхме смразени на местата си, докато звънливото чукче на часовника отмерваше останалите удари и не бяхме още помръднали, толкова трагично бе прозвучал гласът на младия човек, когато безбройните часовници на Лондон започнаха на свой ред да отмерват часа. Часовникът не се чуваше извън стените на стаята, в която се намирахме, но едва отекна в нощта вторият удар на Биг Бен (Часовникът на сградата на парламента в Лондон. — Б. пр.) и силен гръм огласи къщата. Принцът скочи към вратата, през която бе влязъл, но колкото и бърз да беше, аз успях да му преградя пътя.

— Имате ли оръжие? — изкрещях.

— Не, мадам — отвърна той. — Но тъкмо навреме ме сещате, ще взема ръжена.

— Човекът долу — рекох — има два револвера. Готов ли сте да излезете насреща му при такова съотношение на силите? Принцът помълча, сякаш разколебан.

— Все пак, мадам — каза той, — трябва да разберем какво се е случило.

— Естествено — извиках. — Кой възразява против това? Аз съм не по-малко любопитна от вас, но нека по-добре да повикаме полицията или, ако ваше височество се опасява от скандал, някого от вашите слуги.

— Ех, мадам — отвърна той с усмивка, — не очаквах това от смела дама като вас. Нима искате да пращам други там, където самият аз не смея да стъпя?

— Имате пълно право — рекох, — а аз съм изцяло на погрешен път. Тръгвайте, за бога, а аз ще държа свещта!

Така слязохме заедно на долния етаж, като принцът носеше ръжена, а аз — свещта, заедно се приближихме и отворихме вратата на кухненския килер. Мисля, че до известна степен бях подготвена за гледката, която се откри пред очите ми, подготвена в смисъл да видя злодея мъртъв, ала страшните подробности на това чудовищно самоубийство не бяха по силите ми. Принцът, невъзмутим пред този ужас, както бе останал непоклатим и пред опасността, ми помогна с н ай-почтителна галантност да се върна в столовата.

Там заварихме нашия пациент, наистина все още блед като мъртвец, но значително по-добре и вече седнал на един стол. Той протегна и двете си ръце с най-трогателен въпросителен жест.

— Мъртъв е — каза принцът.

— Уви! — възкликна младежът. — А трябваше да бъда аз! Защо съм жив още на сцената, която опозорих, когато той, моят предан другар, който може наистина да бъде упрекнат за много неща, но въпреки това беше олицетворение на верността, се е осъдил и убил сам поради една неволна грешка? Ах, сър — каза той, — и вие, мадам, без чиято ненужна помощ сега нямаше да ме гризе съвестта, вие виждате в мое лице жертва и на грешките, и на добродетелите ми. От рождение аз мразя неправдата, от най-ранна възраст кръвта ми кипваше против бога, когато видех болни, и против хората, когато гледах мъките на сиромасите; коричката на просяка засядаше на гърлото ми, когато сядах да ям моите деликатеси, а сакатото дете ме разплакваше. Какво неблагородно имаше в това? Ала погледнете до какво падение са ме довели тези мисли! Година след година тази любов към несретниците ме обладаваше все повече. Можеше ли да се разчита на кралете? Можеше ли да се разчита на тези благоденствуващи съсловия, които сега тънат в пари? Наблюдавах хода на историята, знаех, че депутатът, сегашният ни управник, е нечестен, подъл и глупав, виждах как във всички времена той е интригувал, за да събори това, което стои по-високо, и да потиска стоящите по-ниско от него, знаех, че глупостта му накрая ще го погуби, знаех, че дните му са преброени, но защо да чакам, защо да оставя бедното дете да трепери на дъжда? Наистина идеха подобри дни, но дотогава детето щеше да умре. Уви, ваше височество, уверявам ви, от благородно нетърпение аз се присъединих към враговете на това несправедливо и обречено общество, уверявам ви, от естествено желание да поддържам пламъка на моето човеколюбие се обвързах с неотменима клетва. Тази клетва е цялата моя история. За да дам свобода на бъдните поколения, аз се отказах от своята. Трябваше да бъда готов да изпълня всяка заповед и скоро баща ми се скара, че се прибирам в късни часове и ме изгони от къщата си. Бях сгоден за едно почтено момиче и с нея трябваше да се разделя, защото не беше толкова наивна да вярва на измислиците ми, а имаше такава чиста душа, че не можех да й разкрия истината. И ето ме сега — сам със съзаклятници! Уви, с течение на времето илюзиите ми се разпръснаха. Заобиколен от фанатици, виждах как с всеки изминат ден самонадеяността и безразсъдството им растяха, виждах същевременно как вярата ми с почти същата последователност отслабва. Бях пожертвувал всичко в името на делото, в което вярвах, ала с всеки изминат ден все повече се засилваха съмненията ми дали наистина го придвижваме напред. Страшно беше обществото, с което воювахме, но не по-малко страшни бяха и нашите средства.

Няма да ви разказвам за страданията си, няма да се спирам да ви описвам как в сърцето си се упреквах за прекомерността и суетността на моята злощастна саможертва като гледах млади хора, необвързани като мен, щастливи, женени, с деца, с радост да залягат върху работата си. Няма да ви описвам как, измъчен от мизерия, лоши жилищни условия, недояждане и неспокойна съвест, усещах, че здравословното ми състояние започва да се влошава и през дългите нощи, когато скитах без подслон по дъждовитите улици, към най-жестоките телесни мъки се прибавяха душевни терзания. Тези неща не са присъщи само на мен, те са характерни за всички нещастници в моето положение. Клетва, която толкова лесно се полага, а трудно се престъпва, клетва, поета с младежка пламенност, за която обаче с течение на годините започваме да се разкайваме с ридаещо сърце, но напразно, клетва, която някога е била самата божия истина, ала се оказва символ на безсмислена и празна робия — такъв е яремът, който много млади хора с радост си надяват и под чието непосилно бреме живеят, за да страдат по-тежко, отколкото при смърт.

Загубих търпение. Молех да ме освободят, но знаех прекалено много, затуй все ми отказваха. Избягах, да, поне временно. Стигнах Париж. Намерих си квартира на улица „Сен Жак“, почти срещу Вал дьо Грас. (Голяма военна болница в Париж. — Б. пр.) Стаята ми беше мизерна и гола, но надвечер слънцето надничаше в нея, оттам се виждаше част от зелена градина, на един съседен прозорец беше окачен кафез с птичка, която разхубавяваше утринта, а аз, болен, можех да се излежавам и да почивам, аз, разбунтувал се издъно срещу идеите, на които бях служил, не изпълнявах вече заповедите на съвестта и не ме товареха повече със срамни и противни задачи. О, какво време на отмора беше това! Понякога на сън още чувам гласа на птичката на съседа.

Парите ми се свършваха и се налагаше да си намеря работа. Едва минаха три дни откакто бях почнал да търся и усетих, че ме следят.

Запомних чертите на човека, който ми беше съвсем непознат, и се мушнах в едно малко кафене, където прекарах цял час, преструвайки се, че чета вестниците, ала вътрешно треперех от ужас. Когато пак излязох на улицата, тя беше съвсем пуста и отново задишах свободно, но уви, не бях минал и три пресечки, когато повторно забелязах човека-копой, тръгнал по дирите ми. Не биваше да губя нито час, своевременното подчинение все още можеше да ми спаси живота, който и без това беше загубен и опозорен, тъй че, с всички сили се завтекох към парижкото представителство на организацията, на която служех.

Приеха разкаянието ми. Отново поех омразното бреме на този живот, отново бях на разположение на хора, които презирах и мразех, макар и все още да им завиждах и да им се възхищавах. Поне бяха предани на делото, на което служеха, а аз, някога като тях, сега бях загубил силата на вярата си и работех като наемник, възнаграден с един противен живот. Да, сър, на това бях обречен аз — подчинявах се, за да продължавам да живея, и живеех, за да се подчинявам.

Последната ми задача беше тази, която завърши толкова трагично тая нощ. Казвайки смело кой съм, трябваше от името на организацията да поискам частна аудиенция с ваше височество, по време на която да ви убия. Ако е останало нещо от предишните ми убеждения, то е омразата към всякакви крале, тъй че когато ми предложиха тази работа, с радост я приех. Уви, сър, вие възтържествувахте. Докато вечеряхме, спечелихте сърцето ми. Вашият характер, дарбите ви, плановете ви за вашата злочеста страна — всичко ми беше представено в невярна светлина. Аз започнах да забравям, че сте принц, започнах със състрадание да си спомням, че и вие сте човек. Като виждах, че часът наближава, изпитвах неописуема мъка, а когато най-после чухме затръшването на вратата, което, колкото и да ми беше неприятно, показваше, че е пристигнал съучастникът в моето престъпление, сам знаете колко настойчиво ви замолих да се махнете оттук. Уви, вие не желаехте! И какво трябваше да сторя? Да ви убия не можех, сърцето ми се бунтуваше, ръката ми не смееше да извърши такова деяние. Ала не биваше дави оставям повече тук, защото когато удареше часът и другарят ми дойдеше, верен на дълга си, готов поне той да изпълни нашата задача, не можех да допусна нито вие да бъдете убит, нито той — арестуван. От такъв изход можеше да ме избави смъртта и само смъртта и не е моя вината, че продължавам да съм жив.

— А вие, мадам — продължи младият човек, обръщайки се по-пряко към мен, — несъмнено сте била предопределена да спасите принца и да провалите плановете ни. Вие продължихте живота ми и като заключихте моя съучастник, ме направихте виновник за неговата смърт. Той е чул, когато е ударил часът, но е бил безсилен да направи каквото и да било и с мисълта, че не е изпълнил дълга си, с мисълта, че аз сам ще се нахвърля върху ваше височество и ще загина, тъй като той не е в състояние да ми помогне, е насочил пистолета към себе си.

— Прав сте — каза принц Флоризел, — наистина от благородни подбуди сте се нагърбили с това бреме и като виждам как доблестно се самообвинявате и колко жестоко сте наказан, сам се чувствувам виновен. Защото не е ли чудно, мадам, че вие и аз, проявявайки общоприетите и банални добродетели и изпадайки в обичайните, но въпреки това непростими грешки, стоим тук, пред очите на бога, както се казва, с чисти ръце и спокойна съвест, докато този клет младеж заради една грешка, за която мога почти да му завиждам, е изпаднал в такова отчаяние?

— Сър — продължи принцът, обръщайки се към младия човек, — не мога да ви помогна, помощта ми само ще отклони гръмотевицата, надвиснала над вас; мога само да ви пусна да си отидете свободно.

— И тъй като тази къща е моя, сър — обадих се аз, — ще ви моля да бъдете тъй добър да махнете трупа. Мисля, че вие и вашите другари съзаклятници можете да ми направите поне тази услуга.

— Ще го направим — отвърна младежът навъсено.

— А на вас, почитаема мадам — каза принцът, — на която дължа живота си, с какво мога да ви се отплатя?

— Ваше височество — отговорих, — ще ви кажа направо: тази е любимата ми къща, тъй като е не само ценен имот, но и ми е скъпа поради различни спомени. Имам безконечни разправии с наемателите от простолюдието и отначало се зарадвах, че съм намерила наемател от ранга на началника на вашите конюшни. Ала сега започвам да мисля другояче — големите личности са заобиколени от опасности, а не искам жилището ми да бъде изложено на такива рискове. Ще ви бъда много задължена, ако отмените наемния договор.

— Трябва да ви кажа, мадам — отвърна негово височество, — че полковник Джералдин е само мое прикритие и наистина много ще ме огорчава мисълта, че съм толкова нежелан наемател.

— Ваше височество — рекох, — като човек вие събудихте у мен искрено възхищение, но когато става дума за жилищна собственост, не мога да допусна да се влияя от чувства. За да ви докажа обаче, че в молбата ми няма някакви лични подбуди, ще ви се закълна тържествено тук, че никога не ще приема в тази къща друг наемател.

— Мадам — рече Флоризел, — вие защищавате каузата си така очарователно, че не мога да ви откажа.

Така и тримата се разделихме. Младежът, все още олюлявайки се, тръгна сам да търси помощта на своите съмишленици-конспиратори, а принцът най-внимателно и галантно ме придружи до вратата на хотела ми. На другия ден наемният договор бе анулиран и макар че понякога съжалявам за клетвата си, оттогава досега не съм допуснала наемател в тази къща.