Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (10)

РАЗКАЗ ЗА АНГЕЛА-УНИЩОЖИТЕЛ

Баща ми беше родом от Англия, син на най-младия потомък на голямо, старо, но нетитуловано семейство. Някакво събитие, грешка или беда го накарва да избяга от родината си и да се откаже от името на своите деди. Намерил убежище в Щатите и вместо да се шляе из невзрачни градчета, тръгнал веднага за Далечния запад с група пионери, които търсели нови земи. Но не бил обикновен пътник, защото не само се отличавал със смел и буен нрав, но и владеел много науки и най-вече ботаника, която особено обичал. Тъй че само след няколко месеца самият Фримънт, номиналният водач на кервана, започнал да се съветва с него и да уважава мнението му.

Както казах, навлезли във все още неизследваните области на Запада. Известно време вървели по пътищата на мормонските кервани, ориентирайки се в тази обширна и тъжна пустиня по скелетите на хора и животни.

(Мормони — членове на американска религиозна секта, основана в 1827 г. от Джозеф Смит, наречена така по името на „пророка“ Мормон. Учението им е смесица от многобожие и християнство. Мормоните са най-вече заможни фермери. Простите членове на сектата са жестоко експлоатирани от ръководителите-богаташи. Особено безправно и тежко е положението на жените, тъй като у мормоните съществува многоженство, въведено от Брайъм Йанг (споменаван в настоящия разказ), който се заселил с последователите си около Голямото солено езеро в щата Юта. — Б. пр.)

После свърнали малко на север и след като загубили и тези страшни пътеводители, навлезли в местност с подтискаща тишина. Често съм чувала татко да разправя за картината, която виждали по пътя си — ту камъни, ту канари, ту безплодни блата, рядко се срещали потоци, и нито звяр, нито птица не нарушавали самотата. На четиридесетия ден вече им останала толкова малко храна, че сметнали за най-благоразумно да спрат и да се пръснат във всички посоки, за да уловят нещо. Наклали голям огън, за да виждат по пушека му сборното си място, и всеки от кервана яхнал своя кон и се впуснал смело в околната пустиня.

Дълги часове бродил баща ми с коня си — от едната му страна се издигала верига отвесни скали, черни и страшни, от другата се задълбавала безводна клисура, осеяна с големи каменни блокове, като развалини на разрушен град. Най-после намерил дирите на някакво голямо животно и по следите от лапи и козина сред храсталака познал, че върви подир кафява мечка с необикновени размери. Пришпорил коня си и продължавайки по дирите на своята жертва, накрая стигнал вододела на две речици. В далечината местността била с изключително сложен и труден терен, отрупана с каменни блокове, изпъстрена тук-там с купчинки борове, които като че ли показвали близост на вода. Затова вързал тук коня и разчитайки на вярната си пушка, се вдълбочил сам в този пущинак.

Скоро сред царящата дълбока тишина доловил отдясно ромон на течаща вода и като тръгнал в тази посока бил възнаграден с гледка, в която странно се примесвали природни чудеса и човешко страдание. Потокът течал по дъното на тесен и лъкатушен пролом, обграден от отвесни, подобни на стени скали, понякога по протежение на цели мили непристъпни за човешки крак. Изглежда че когато потокът набъбнел от дъждовете, изпълвал цялото си корито, слънчевите лъчи прониквали до него само по пладне, вятърът вилнеел буйно из тази тясна и влажна фуния. И когато баща ми се навел през ръба на скалата, между камъните в дъното на клисурата точно под себе си съзрял натъркаляни в мъчителни пози петдесетина мъже, жени и деца. Някои лежали по гръб, други — проснати по очи, но никой не мърдал, обърнатите им към небето лица изглеждали необикновено бледи и измършавели и от време на време до ушите на баща ми сред ромона на потока достигало слабо стенание.

Докато гледал така, някакъв старец се изправил на крака като се олюлявал, разгърнал одеялото си и много внимателно го наметнал на едно младо момиче, което седяло близо до него, облегнато на един камък. Момичето като че ли не усетило това, а старецът, след като го погледнал с най-трогателно съжаление, се върнал на предишното си място и легнал пак на тревата. Но тази сцена не останала незабелязана дори в този умиращ от глад бивак. От самия край на групата някакъв човек с бяла брада и очевидно на преклонна възраст се изправил на колене и запълзял крадешком между спящите към момичето и можете да си представите възмущението на моя баща като видял, че този подъл мерзавец й задигнал и двете завивки и се върнал с тях на първоначалното си място. Той полежал там известно време, увит с откраднатите одеяла и както се сторило на баща ми, се преструвал на заспал, но след малко се привдигнал отново на лакът, вгледал се внимателно в другарите си, после бързо пъхнал ръка в пазвата си, а оттам я вдигнал към устата. По движението на челюстите му личало, че яде: в този лагер на глада бил скътал малко храна и докато спътниците му лежали в унес, очаквайки смъртта, той скришом подкрепял силите си.

Баща ми така се вбесил от видяното, че вдигнал пушката си, и ако не била една малка случка, както често заявяваше, щял да застреля тоя тип на място. Как щеше да се промени тогава съдбата ми! Но друго било писано — щом насочил дулото, съзрял мечката, която пълзяла по една издатина малко под него, и тъй като не устоял на ловджийската си страст, изпразнил пушката не в човека, а в звяра. Мечката подскочила и се търкулнала в един вир на речицата, изстрелът отекнал неколкократно в клисурата и след миг целият лагер бил на крак. С почти нечовешки викове, като се препъвали, падали и се поваляли един друг, тези умиращи от глад хора се втурнали към плячката и преди баща ми да успее, спущайки се по издатината, да стигне коритото на потока, мнозина вече утолявали глада си със суровото месо, а по-придирчивите палели огън.

Известно време идването му останало незабелязано. Той стоял сред тези олюляващи се, пребледнели призраци, заобиколен от техните крясъци, ала цялото им внимание било съсредоточено върху мъртвия труп, дори онези, които били толкова слаби, че не можели да се движат, лежали полуизвърнати, впили очи в мечката, и като видял, че стои сред тази жалка врява и почти никой не го забелязва, баща ми едва не се разплакал. Но се сдържал, тъй като някой го докоснал за ръката. Когато се обърнал, озовал се лице срещу лице със стареца, когото едва не убил, ала като се взрял по-добре, разбрал, че съвсем не е стар, а в разцвета на силите, с енергично, изразително, умно лице, изпито от умора и глад. Той дал знак на баща ми да се приближи до скалата и там със спотаен шепот го помолил за бренди. Татко го изгледал презрително: „Напомняте ми — рекъл той — за един неизпълнен дълг. Това е манерката ми, вярвам, че в нея има достатъчно да се съживят жените от вашия керван, ще почна от тази, чиито завивки, както видях, откраднахте“. И без да обръща внимание на протестите му, баща ми дал гръб на човека, който мислел само за себе си.

Девойката продължавала да лежи облегната на камъка, толкова дълбоко потънала в първия стадий на смъртта, че не забелязвала оживлението около ложето си, но когато баща ми повдигнал главата й, допрял манерката до устните й и насила или с нейна помощ я накарал да глътне няколко капки от живителната напитка, тя отворила безжизнените си очи и слабо му се усмихнала. Никога дотогава не бил виждал по-трогателна и сладка усмивка, никога не бил виждал такива теменуженосини очи, които толкова красноречиво разкривали душата! Говоря така уверено, защото същите тези очи се усмихваха над люлката ми. След тази, която щяла да стане негова жена, баща ми, все тъй ревниво следен от белобрадия, който вървял неотстъпно по петите му, насочил вниманието си към всички жени от групата и дал последните капки от манерката си на ония от мъжете, които явно имали най-голяма нужда.

— Нищо ли не остана? Нито капка за мен? — запитал брадатият.

— Нито капка — отговорил баща ми, — и ако някога изпаднете в беда, съветвам ви да бръкнете в джоба на палтото си.

— Ах — извикал другият, — колко погрешно мнение имате за мен! Мислите, че пазя живота си от себични, вулгарни подбуди. Позволете ми обаче да ви заявя, че дори целият този керван да беше загинал, светът щеше да се избави от едно бреме. Това са хора-насекоми, размножавали се като еднодневки в бордеите на европейските градове, които лично измъкнах от разруха и нищета, от бунището и от кръчмите. Как може да ги сравнявате с мен!

— Значи сте мормонски мисионер? — попитал баща ми.

— Е — извикал човекът със странна усмивка, — нека бъда мормонски мисионер, щом така желаете! Званието няма значение за мен. Дори и да бях такъв, пак щях да умра безропотно. Ала моят живот е ценен, понеже като лекар зная велики тайни и от мен зависи бъдещето на човека. Тази мисъл именно започна да ме гложди, когато се отклонихме от кервана, опитахме се да минем по къс път и се залутахме в тая пуста клисура, и от това за пет дни черната ми брада посребря.

— Значи сте лекар — промърморил замислено баща ми, взирайки се в лицето му, — заклел се да помага всекиму в беда.

— Сър — отвърнал мормонът, — името ми е Грирсън. Когато чуете пак това име, ще разберете, че имам дълг не към този бедняшки керван, а към цялото човечество.

Баща ми се обърнал към останалите от групата, които вече се били съвзели достатъчно, за да го слушат, и им казал, че ще тръгне веднага да докара на помощ свои другари, „и — добавил той — ако отново изпаднете в такава беда, огледайте се и ще видите, че по цялата земя можете да намерите помощ. Тук например от долната страна на скалните пукнатини ще видите жълт мъх. Уверявам ви, той може да се яде и е много вкусен“.

— Охо — възкликнал доктор Грирсън, — значи разбирате от ботаника!

— И не само аз — отговорил баща ми, като снишил глас, — защото, виждате ли, тук мъхът е изтръгнат. Прав ли съм? Той ли беше тайният ви запас?

Когато баща ми се върнал при сигналния огън, заварил другарите си с добър улов, така че лесно можал да ги убеди да се притекат на помощ на мормонския керван, а на другия ден и двата кервана били вече на път към границите на щат Юта. Разстоянието, което им предстояло да изминат, не било голямо, но характерът на местността и трудното набавяне на храна удължили това време на близо три седмици; по този начин баща ми имал достатъчно възможност да опознае и прецени девойката, която спасил. Ще наричам майка си Люси. Фамилното й име нямам право да споменавам, то е много известно. По силата на какво стечение на незаслужени беди това невинно цвете на моминската хубост, очарователно, изискано по възпитание, надарено с най-изтънчен вкус, е попаднало така сред ужасите на мормонския керван, нямам време да ви описвам. Ще кажа само, че дори в тези необичайни обстоятелства тя намерила сърце, достойно за нея. Страстната привързаност, която свързваше баща ми и майка ми, се дължи може би отчасти на странното им запознанство, във всеки случай тя не знаеше нито божествени, нито човешки граници, заради нея баща ми решил да се откаже от амбициите и от вярата си и не минала даже една седмица в поход, той напуснал другарите си, приел мормонската вяра и получил обет от майка ми да се венчаят, когато керванът пристигне при Соленото езеро.

Бракът бил сключен и аз бях единствената им рожба. Работите на баща ми вървяха отлично, а той оставаше верен на майка ми и макар да ви се стори чудно, мисля, че едва ли е имало на света по-щастлив дом от тоя, където се родих и израснах. Всъщност, въпреки че бяхме заможни, по-ревностните и благочестиви верующи ни избягваха като еретици и недостатъчно правоверни, знаеше се, че самият Йънг, този страшен тиранин, гледа с недобро око на богатствата на баща ми, но аз дори не подозирах това. Живеех по мормонската система в безпределна невинност и вяра. Някои от приятелите на семейството ни имаха много жени, но такъв беше обичаят, пък и не виждах нищо чудно в това, нито в самия брак. От време на време някой от богатите ни познати изчезваше, семейството му се разтуряше, жените и къщите му се поделяха между църковните старейшини, а когато си спомнеха за него, затаяваха дъх и клатеха печално глави. Вечер край огнището, щом притихнех и може би забравеха за моето присъствие, родителите ми зачекваха някой въпрос от тоя род, виждах как сближаваха глави и се озъртаха плахо, а от шепота им долавях, че някой си богат, почитан, здрав и в разцвета на силите, някой, който преди една седмица може би ме е вземал на коленете си, за един час бил откъснат и от дом, и от семейство и изчезнал като огледален образ, без да остави следа подире си. Страшно беше наистина, но и смъртта, всемирният закон, също е страшна. И макар че разговорът ставаше по-смел, съпроводен със зловещи паузи и клатене на глава и чувах да се споменава шепнешком за Ангелите-унищожители, как може едно дете да разбере такива тайни?

Чувах за Ангела-унищожител така, както някое по-щастливо дете в Англия би чуло за епископа или селския свещеник — със смътно уважение и без желание да науча нещо повече. Животът навсякъде — и в човешкото общество, и в природата — почива на страшни основи, аз виждах сигурни пътища, цъфтяща градина сред пустинята, набожни хора, събрали се на молитва, изпитвах нежността на родителите си и всички невинни удобства на живота си, защо ми е тогава да надничам под тази наглед гладка повърхност и да търся тайните, криещи се под нея?

Отначало живеехме в града, но скоро се преместихме в красива къща в зелен горист дол, из който звънтяха потоци, ала на двайсет мили наоколо почти отвред заобиколен от гибелна камениста пустиня. Градът отстоеше на тридесет мили от нас, имаше един-единствен път, който не стигаше по-далеч от вратата на бащината ми къща, останалото беше конски пътеки, непроходими през зимата; така живеехме ние в усамотение, невъобразимо за европеец. Единственият ни съсед бе д-р Грирсън. Сред градските старейшини с напомадени коси и малки брадички и измъчените, умствено затъпели жени в техните хареми, детските ми очи намираха нещо привлекателно в коректното държане, изящната фигура, оредялата бяла коса и брада и пронизителния поглед на стария доктор. И макар че почти единствен той ни посещаваше, все не можех да превъзмогна напълно чувството на страх в негово присъствие, а това безпокойство се усилваше още повече и от ужасното усамотение, в което живееше, и от тайнствеността, която заобикаляше неговите занимания. Къщата му беше само на една-две мили от нашата, но разположена съвсем другояче. Тя се издигаше над пътя, на върха на един стръмен скат, прилепена плътно до верига надвиснали над нея скали. Ще речете, че природата е пожелала да подражава тук творенията на човека — скатът беше гладък като гласис на укрепление, а скалите — еднакво високи, като крепостни стени на град. Дори изворче не би променило с нищо облика на тази пустинна местност; от прозорците се откриваше равнина със снежнобяла солена почва, а на север — хребети на студени каменисти планини. Спомням си, два-три пъти минах край това страшно жилище и като виждах, че е винаги със спуснати капаци, без дим от комина и жива душа вътре, подхвърлих на родителите си, че някой ден сигурно ще го ограбят.

— Ами — каза баща ми, — няма никога да го ограбят — и в тона му долових странна убеденост.

Най-после, малко преди ударът да се стовари върху нещастното ми семейство, имах случай да видя къщата на доктора в нова светлина. Баща ми беше болен, майка ми — принудена да бди над леглото му, та ме пратиха с нашия колар до усамотеното жилище на двайсетина мили от нас, където беше оставен наш багаж. На коня му падна подкова, нощта ни завари на половината път между двете къщи и едва към три часа сутринта коларят и аз, сами в малкия фургон, стигнахме оная част от пътя, където той минаваше под къщата на доктора. Луната блестеше ярко, скалите и планините се открояваха голи и пусти под тази силна светлина, ала къщата, легнала на площадката на върха на продълговатия скат, точно под канарите, не само сияеше с всичките си прозорци като увеселителна зала, а и от големия комин откъм западната страна изскачаше толкова гъст и огромен облак дим, че се стелеше на цели мили из неподвижния нощен въздух и сянката му падаше далеч над лъскавата солена почва, озарена от луната. Освен това, докато се приближавахме, някакво равномерно, пъхтящо туптене започна да раздира тишината. Изпървом ми се стори като туптене на сърце, после си помислих, че е някакъв великан, притиснат от планините, който с неимоверни усилия се мъчи да си поеме дъх. Бях чувала за железницата, макар и да не бях я виждала, затова се обърнах към коларя да попитам дали пухтенето не прилича на влак. Но някакъв израз в очите му, някаква бледина — от страх ли, или понеже луната огряваше лицето му — замрази думите на устата ми. Ето защо продължихме напред мълчаливо, докато стигнахме точно под осветената къща, и изведнъж, без никакъв предупредителен шум, екна такава страшна експлозия, че разтърси земята и ехото на планините загромоля от скала на скала. От комина изхвръкна стълб кехлибарен пламък и се разпадна на безброй искри, същевременно светлините в прозорците за миг станаха рубинено-червени и после угаснаха. Коларят инстинктивно бе спрял коня си и ехото още боботеше далеч из планините, когато от притъмнялата вътрешност на къщата се раздадоха писъци — на мъж ли, или на жена, не можеше да се разбере, — вратата се разтвори рязко и на върха на продълговатия скат, озарен от луната, изскочи някаква фигура, облечена в бяло, която започна да танцува, да подскача и да се търкаля пред къщата като в предсмъртна агония. Не можах повече да се сдържа и запищях, коларят плесна коня по хълбока с камшик и долетяхме по неравния; път с риск за живота си; дръпна юздите, чак когато заобиколихме планината и видяхме ранчото на баща ми, гъстите зелени горички и градини, заспали под спокойната светлина.

Това беше единственото приключение в моя живот, преди баща ми да стигне върха на материалното благополучие, а аз — да навърша седемнайсет години. Бях още невинна и весела като дете, грижех се за градинката си и тичах по баирите в безгрижна наивност, не мислех нито за кокетство, нито за материални облаги и макар че погледът ми се спираше на собствения ми образ в огледалото или в някой горски извор, то беше за да търся и разпозная образа на родителите си. Но ми било писано страховете, които отдавна подтискаха други, да се стоварят върху моята младост. Един мрачен, облачен следобед се тръшнах на дивана, прозорците бяха отворени към верандата, където майка ми седеше с плетивото си, а когато баща ми дойде от градината и седна при нея, разговорът им, който чувах ясно, толкова ме потресе, че лежах като замаяна, без да помръдна от мястото си. — Ударът дойде — каза баща ми след продължително мълчание.

Чух как майка ми подскочи и се обърна към него, но нищо не отговори.

— Да — продължи баща ми, — днес получих опис на цялото си имущество, на цялото, повтарям, на това, което скришом съм дал в заем на хора, чийто живот носи отпечатъка на ужаса, и на това, което съм заровил собственоръчно в голата планина, когато там нямаше и птичка на небето. Нима въздухът може да разнася тайни? Нима хълмовете са прозрачни като стъкло? Нима камъните, по които стъпваме, запазват отпечатъци, които ни издават? О, Люси, Люси, защо дойдохме в такава страна!

— Но в това няма нищо ново и страшно — отвърна майка ми. — Обвиняват те в укриване. В бъдеще ще плащаш повече данъци и ще те глобят. Наистина тревожно е, че всяка наша стъпка се следи и най-съкровените ни тайни се знаят. Но какво чудно има в това? Нима отдавна не се боим и не подозираме всяко стръкче трева?

— Дори и сенките си! — възкликна баща ми. — Но всичко дотук е нищо. Виж писмото, приложено към описа.

Чувах как майка ми прелиства страниците и известно време тя мълча.

— Виждам — произнесе тя най-сетне, а после продължи с тон на четец: — „От верующ, така щедро дарен от провидението със земни блага, Църквата очаква някакъв изключителен знак на уважение.“ Тук е разковничето. Не съм ли права? Тези думи те плашат, нали?

— Тези думи — повтори баща ми. — Люси, помниш ли Пристли? Два дни преди да изчезне, той ме заведе на върха на едно усамотено възвишение, оттам виждахме на десет мили наоколо; ако наистина тук има кътче, където човек да не е заплашен от шпиони, то може да бъде само на това място, но когато ми разказа и чух историята му, трепереше като трескав от страх. Той също получил такова писмо и ме помоли за съвет какво да отговори — дали да предложи една трета от имуществото си. Казах, ако му е скъп животът, да увеличи дарението и преди да си тръгнем, удвои сумата. Ала два дни след това изчезна… изчезна посред бял ден от главната улица на града… изчезна завинаги. О, боже — провикна се баща ми, — с каква магия изтръгват така живота от здраво тяло? Какъв начин на умъртвяване владеят, та не оставя никакви следи и тази жива плът, тези силни ръце, този скелет, който може да изтрае с векове в гроба, изчезва за миг от осезаемия свят? Самата мисъл за това навява по-голям ужас дори от смъртта.

— Нима не можем да разчитаме на Грирсън? — запита майка ми.

— Откажи се от тази мисъл-отвърна татко. — Той знае всичко, което зная и аз, и няма да си помръдне пръста да ме спаси. Освен това властта му е малка и е изложен може би на по-голяма опасност от мен, защото също живее усамотен, оставя жените си без грижи и надзора открито го сочат като неверник и ако не откупи живота си с по-висока цена… но не, не вярвам, не го обичам, но не вярвам.

— Какво не вярваш? — попита мама, а после извика с променен тон: — Но всъщност какво значение има това? Абимелех, има само един изход — да бягаме!

— Безсмислено е — отговори баща ми. — Не бива да те обричам на моята участ. Няма надежда да се махнем от тази земя, тук сме затворени, както човек е затворен в живота, и единственият изход е гробът.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да умрем — отвърна мама. — Поне да умрем заедно. Азенат и аз не бива да оставаме живи след твоята смърт. Помисли си какво ни очаква!

Баща ми не можа да устои на нежната й настойчивост и макар да разбирах, че не вижда нито искрица надежда, съгласи се да изостави цялото си имение, като си запази само няколкостотин долара, които имаше в момента, и да избяга още същата нощ, която обещаваше да бъде тъмна и облачна. Когато слугите заспят, да натовари две мулета с провизии, две други да носят мен и майка ми и като поемем през планините по рядко използувана пътечка, да се помъчим да намерим свобода и нов живот. Щом решиха това, аз се показах на прозореца, признах, че съм чула всичко, и ги уверих, че могат да разчитат на моето благоразумие и преданост. Страхувах се само да не се покажа недостойна за тях, спокойно бях готова на всякакви рискове и когато татко, разплакан, благодари на всевишния за смелостта на неговата рожба, с чувство на гордост и отчасти на радост, каквато воините изпитват на война, започнах да се готвя за Опасностите, с които щеше да бъде съпроводено нашето бягство.

Преди полунощ, под мрачно и беззвездно небе, оставили далеч зад себе си плантациите в долината, вече се изкачвахме по един тесен пролом между възвишенията, отрупан с големи камъни и отекващ от грохота на буен поток. Водопад след водопад гърмеше и развяваше бялото си знаме в нощта или обвяваше лицата ни с влажни пръски в своя устрем надолу. Пътеката, много стръмна и опасна, водеше към безплодни пустини, тя отдавна не се използуваше — пътниците предпочитаха по-проходими пътища — затуй по това късче от света от години не бе стъпвал човешки крак. Може да си представите смайването ни, когато след един завой на скалите изведнъж видяхме огромен огън, който пламтеше от само себе си под надвиснала скала, а на нейната лицева част изрисувано много несръчно с въглен — голямото Отворено око — емблемата на мормонската секта. Спогледахме се под светлината на огъня, майка ми избухна в неудържими сълзи, ала никой нито дума не пророни. Обърнахме мулетата и оставяйки това голямо око да пази самотния каньон, мълчаливо поехме обратно. Още преди разсъмване си бяхме отново в къщи, безвъзмездно обречени.

Какъв отговор прати баща ми не ми каза, но два дни след това малко преди залез, сред голям задушлив облак прах по пътя видях един почтен на вид човек, който бавно се приближаваше на кон. Облечен в груби дрехи от домашен плат, с широкопола сламена шапка и патриаршеска брада, той приличаше на прост фермер, което според мен беше много успокояващо. Действително се оказа много честен човек и благочестив мормон, възложеното му поръчение никак не му харесваше, макар че нито той, нито някой друг в Юта не би посмял да не го изпълни и след като много любезно се представи като мистър Аспинуол, влезе в стаята, където се бе събрало злочестото ни семейство. На мен и майка ми неловко даде знак да излезем и щом останал насаме с баща ми, сложил пред него бял лист с подписа на президента („Президент“ в случая е титла на вожда на мормоните. — Б. пр.) Йънг и му предложил да избира едно от двете: или да отиде като мисионер при племената около Бяло море, или да се присъедини на другия ден към група Ангели-унищожители, на които е възложено да изколят шейсет немски заселници. Последното, разбира се, баща ми не можел да приеме, а първото сметнал за претекст-дори и да се съгласи да остави жена си беззащитна и тръгне да събира нови жертви за тиранията, под която сам пъшкаше, беше уверен, че никога няма да му позволят да се върне. Затова отхвърлил и едното, и другото. Както ни каза после, Аспинуол искрено се развълнувал от това непокорство, отчасти по религиозни причини, отчасти от хуманни подбуди — жал му било за баща ми и за нас. Помолил го да премисли решението си, а като видял накрая, че баща ми е непреклонен, му дал срок, докато изгрее луната да уреди работите си и да се сбогува с жена си и дъщеря си. „Защото — рекъл — най-късно дотогава трябва да ме последвате на кон.“

Не смея да се спирам на следващите часове, те минаха много бързо, скоро луната се издигна над източния хребет и баща ми и мистър Аспинуол поеха един до друг нощното си пътуване. Майка ми, макар и все още да се държеше геройски, побърза да се затвори в стаята си, обречена занапред на самота, а аз, сама в тъмната къща, измъчвана от скръб и лоши предчувствия, оседлах набързо индианското си пони, за да стигна с него завоя, отдето започваше планината, и за последен път да зърна моя заминаващ баща. Двамата мъже се движеха полека, затова сигурно скоро след тях аз дойдох до място, отдето се откри широка гледка. Ала много се учудих, когато никъде наоколо не видях движещо се същество. Луната грееше и както се казва беше светло като ден, ала никъде под целия нощен небосвод не растеше нито дърво, нито храст, нямаше ни ферма, ни разорана ивица земя, ни следа от човек — само аз една-единствена. От завоя, където стоях, редица назъбени скали закриваше като крепостна стена къщата на доктора, а над тази верига кроткият нощен вятър разнасяше и извиваше над възвишенията струйка чер дим. Какво гориво изпущаше такъв пушек, та толкова бавно се разпръсваше из сухия въздух, каква пещ го бълваше така обилно — не можех да проумея, виждах само, че баща ми вече го няма, и противно на всякаква логика мислено свързвах изчезването на този скъп мой закрилник с ивицата противен дим, която се точеше над планините.

Минаха дни, а майка ми и аз все чакахме, чакахме напразно вест — изтече седмица, дойде втора, ала нищо не чувахме за бащата и съпруга.

Както димът се разпръсва, както образът се изплъзва от огледалото, така и за десет или двайсет минути, докато яхна коня и тръгна по следите му, този силен и смел човек бе изчезнал от земята. И с всеки изминат час надеждата отлиташе все по-безвъзвратно, ако изобщо имахме някаква надежда: сега можеше да се очаква най-лошото за баща ми, беззащитното му семейство трябваше да се страхува от най-лошото. Без да падат духом, с отчаяно спокойствие, на което се учудвам като си го спомня, вдовицата и сирачето чакаха какво ще се случи. Когато станахме сутринта на последния ден от третата седмица, разбрахме, че сме сами в къщата, сами в цялото имение, доколкото имахме възможност да го претърсим — всички наши ратаи сякаш по единодушно съгласие бяха избягали, а като знаехме колко ни бяха признателни и предани, бягството им ни наведе на най-мрачни догадки. Денят мина фактически без да се случи нищо, ала на свечеряване най-после приближаващ се тропот на конски копита ни накара да изскочим на верандата.

В градината влезе докторът, яхнал индианско пони, слезе от седлото и ни поздрави. Той изглеждаше доста по-прегърбен, косата му — още по-посребряла, ала се държеше спокойно, сериозно и дори любезно.

— Мадам — заговори той, — дошъл съм с тежка задача и трябва да признаете за голяма благосклонност от страна на президента, че е пратил за свой посредник единствения ви съсед и най-стария приятел на вашия съпруг в Юта.

— Сър — рече мама, — аз имам само една грижа, една мисъл. Много добре знаете каква е. Кажете къде е моят мъж?

— Мадам — отговори докторът, като седна на един стол на верандата, — ако бяхте глупаво дете, щяхте да ме поставите в крайно затруднение. Но зная, че сте жена с голям ум и душевна сила, а доколкото ми е известно, дали са ви три седмици да си направите изводи и да се примирите с неизбежното. Струва ми се, че е излишно да ви говоря повече.

Майка ми беше пребледняла като смъртник и трепереше като тръстика, подадох й ръка, която тя задържа в гънките на полата си, стискайки я така, че едва не извиках.

— В такъв случай, сър — произнесе тя най-после, — вие говорите на глухи уши. Ако действително е така, имат ли смисъл тези заръки? Какво друго мога да искам от всевишния, освен да умра?

— Хайде — каза докторът, — успокойте се. Съветвам ви да избиете от главата си всякаква мисъл за вашия покоен съпруг и с бистър ум да помислите за собственото си бъдеще и за съдбата на това младо момиче.

— Съветвате ме да се откажа… — подзе майка ми. — Значи знаете истината! — изпищя тя.

— Зная — отвърна докторът.

— Знаете — възкликна старата жена. — Значи вие сте извършили това! Тогава смъквам маската ви и с ужас и погнуса ви виждам такъв, какъвто сте — вас, когото бедната бежанка вижда в кошмарните си сънища и се събужда с бълнуване, вие сте Ангелът-унищожител!

— Та какво от това, мадам? — отвърна докторът. — Не е ли еднаква съдбата ни? Не сме ли и двамата затворени в тази непристъпна тъмница Юта? Не се ли опитахте да бягате и не ви ли се изпречи в каньона Отвореното око? Кой може да се отърве от зоркия поглед на това вечно будно око на Юта? Аз поне не мога. Наистина ужасни заръки са ми възложени, а последната беше най-неблагодарна. Но ако бях отказал да ги изпълня, щях ли да спася живота на вашия съпруг? Много добре знаете, че нямаше да успея. Аз също щях да загина с него и нямаше да мога да облекча последните му мигове, нито да браня днес неговото семейство от ръката на Брайъм Йънг.

— Аха — извиках аз, — значи можехте да откупите живота му с цената на такива отстъпки?

— Млада лейди — отговори докторът, — можех и го сторих, и до края на живота си ще ми бъдете признателни за тази „низост“. Със задоволство трябва да призная, Азенат, че не ви липсва смелост. Но да не губим време. Както несъмнено се сещате, имението на мистър Фонбланк преминава към църквата, но известна част се запазва за оня, който се ожени за вдовицата, а този човек — май ще трябва да ви го кажа без повече заобикалки — съм лично аз.

Като чухме това гнусно предложение, майка ми и аз изпищяхме силно и се вкопчихме една в друга като обречени души.

— Така и очаквах — продължи докторът бавно и отмерено. — Тази комбинация ви ужасява. Мислите ли, че ще се заловя да ви убеждавам? Много добре знаете, че никога не съм се отнасял към жените като мормоните. Погълнат най-усърдно в научни занимания, аз оставих повлеканите, наричани мои жени, да се дерат и карат помежду си; от мен нямат нищо друго освен кесията ми, не ми е по вкуса такъв брак, дори и да имам време да му се отдам. Не, не бива, мадам, моя стара приятелко — с тези думи докторът стана и направи нещо като галантен поклон, — не бива да се боите от моята настойчивост. Напротив, радвам се, че виждам у вас дух на римлянка и макар че съм принуден да ви заповядам да ме последвате веднага, и то не по мое желание, а по чуждо разпореждане, надявам се, че накрая ще се погодим.

И като ни подкани да се облечем за път, взе лампата (защото вече се бе мръкнало) и тръгна към обора да приготви конете ни.

— Какво значи това? Какво ще стане с нас? — извиках аз.

— Във всеки случай да стане така, както мисли той — отвърна майка ми, потръпвайки. — Засега можем да му се доверим. Струва ми се, че в думите му има някаква зловеща закана. Азенат, ако те напусна, ако умра, нали няма да забравиш злочестите си родители?

Тук възникна малък спор помежду ни — аз я умолявах да ми обясни какво иска да каже, тя все отбягваше да ми отговори и настояваше да смятам доктора за приятел.

— Доктора ли?! — креснах най-после. — Човекът, който е убил баща ми?

— Недей така — рече тя, — нека бъдем справедливи. Дълбоко съм убедена, че се е държал като приятел. И единствен той, Азенат, може да те закриля в тази страна на смъртта.

В това време докторът се върна, водейки двата ни коня, а когато всички бяхме на седлата, ми заповяда да тръгна напред, понеже имал да говори с мисис Фонбланк по някакъв въпрос. Двамата се движеха със скоростта на пешеходец, шепнейки си оживено, а скоро след като луната изгря, видях, че се гледаха напрегнато, като от време на време майка ми улавяше доктора за лакътя, а той, противно на навика си, с енергични жестове възразяваше или я уверяваше нещо.

В началото на пътеката, която се изкачваше по планинския склон до вратата на жилището му, докторът ме настигна в тръс.

— Тук — каза той — ще слезем от конете, и понеже майка ти предпочита да бъде сама, двамата с теб ще вървим заедно пеш до къщата.

— Ще я видя ли пак? — запитах аз.

— Давам ти честната си дума — рече той и ми помогна да сляза от седлото. — Ще оставим конете тук — добави. — В тази каменна пустиня няма крадци.

Пътеката постепенно се изкачваше нагоре и къщата непрекъснато се виждаше от нея. Прозорците пак светеха, коминът пак бълваше пушек, но цареше гробна тишина и с изключение на силуета на майка ми, която се движеше много бавно подир нас, изглежда, на цели мили наоколо нямаше жива душа. При тази мисъл погледнах доктора, който вървеше до мен със сериозен вид, с прегърбени плещи и побеляла коса, после — отново тая къща, осветена и димяща като фабрика. И в тоя момент любопитството ми се пробуди.

— За бога — провикнах се аз, — какво правите в тази сурова пустиня? Той ме погледна със странна усмивка и отговори уклончиво:

— Не за пръв път виждаш пещите ми запалени. Рано една сутрин те видях да минаваш оттук с фургон; един деликатен експеримент завърши злополучно и трябва да се извиня, че изплаших коларя или коня, който ви караше.

— Какво?! — възкликнах, спомняйки си кривящия се силует. — Вие ли бяхте това?

— Да — отговори той, — но не мисли, че съм бил луд. Аз се гърчех от болки. Бях жестоко обгорен.

Бяхме вече близо до къщата, построена от дялан камък и много здрава, за разлика от обикновените къщи в тази страна. От камък беше и основата, и задната й стена. Нито стръкче трева не растеше от чакъла край стените, нито цветче не украсяваше прозорците. Единственото украшение над вратата беше грубо изваяно мормонско око, от детинство бях свикнала да гледам тази емблема, но след нощното ни бягство тя бе придобила нов смисъл и ме накара да потръпна. От комина се виеше огромен стълб дим, червенокафеникав по краищата от огъня, а от другия ъгъл на сградата, Близо до земята, яростни струи пара святкаха със снежна белота под лунната светлина и изчезваха.

Докторът отвори вратата и се поспря на прага.

— Питаш ме какво правя тук? — каза той. — Две неща — Живот и Смърт! — И ми даде знак да вляза.

— Ще почакам майка си — рекох.

Е — Чедо — отвърна той, — погледни ме, аз съм стар и грохнал. Кой е по-силен от двама ни — младото момиче или съсухреният старец? — Поклоних се и като го заобиколих, влязох в нещо като вестибюл или кухня, осветено от голям огън и настолна лампа с абажур. Единствената мебелировка в помещението бяха кухненски бюфет, груба маса и няколко дървени скамейки. Докторът ми даде знак да седна на една от тях и като мина през друга врата във вътрешността на къщата, остави ме сама. След малко от противоположния край на сградата чух подрънкване на желязо, а след това — същия пулсиращ звук, който ме бе уплашил в долината, но сега бе толкова наблизо, че ме оглушаваше и дори с всяко пулсиране разтърсваше къщата. Едва смогнах да се успокоя, докторът се върна и почти в същия миг на прага се показа майка ми. Но как да ви опиша покоя и блаженството, изписани на нейното лице? Сякаш през това кратко пътуване над главата й бяха прелетели години и я бяха подмладили и разхубавили, очите й блестяха, усмивката й разтапяше сърцето ми, тя вече не приличаше на жена, а на ангела на възторженото благодушие. Завтекох се към нея уплашена, ала тя се стъписа и сложи пръст на устните си с лукаво, но някак неземно изражение. На доктора, напротив, протегна ръка като на приятел и закрилник. Толкова странна беше тази сцена, че не ми и дойде на ум да се обиждам.

— Люси — каза докторът, — всичко е готово. Сама ли ще дойдеш, или и дъщеря ти ще ни придружи?

— Нека дойде и Азенат — отговори тя, — скъпата Азенат! В този час, когато съм пречистена от всякаква боязън и скръб и вече надвивам и себе си, и чувствата си, заради теб, а не заради самата мен желая нейното присъствие. Ако не я допуснем, драги приятелю, може да изтълкува погрешно добротата ти.

— Мамо — извиках обезумяла, — мамо, какво значи това? Но с лъчезарната си усмивка майка ми каза само: „Ш-шт!“, като че още бях дете и се мятах в треска, а докторът ми заповяда да мълча и да не я безпокоя повече.

— Ти направи избор, който често странно ме е изкушавал — продължи той, обръщайки се към майка ми. — Между двете крайности: всичко или нищо, никога или тозчас — такива бяха и моите противоречиви желания. Но да приемеш средното, да се задоволиш с половин дар, да помъждукаш и да угаснеш — нито за миг, откакто съм роден, това не е задоволявало страстните ми амбиции. — Той изгледа майка ми вторачено, с огромно възхищение и малко завист в очите, после с дълбока въздишка ни поведе към вътрешната стая.

Тя беше много дълга, от край до край осветена от безброй лампи, след малко по променящия се цвят на светлината и непрестанния пукащ звук, с който горяха, разбрах, че са електрически. В другия край през една отворена врата видяхме нещо като сайвант с огнище, в пълен контраст със стаята той беше боядисан в червено, като отблясък от врата на пещ. По стените имаше лавици с книги и остъклени витрини, масите бяха отрупани с уреди за химически опити, големи стъклени акумулатори лъщяха на светлината, а през една дупка на фронтона до вратата на сайванта беше проврян дебел двигателен ремък, който се движеше тромаво над главите ни на стоманени шайби, издавайки зловещи пляскащи звуци. В един ъгъл забелязах кресло с кристални крака, причудливо оплетено със жици. Майка ми се устреми към него решително и бързо.

— Това ли е? — запита тя.

Докторът се поклони мълчаливо.

— Азенат — каза мама, — в печалния край на моя живот намерих един единствен закрилник. Погледни го, това е доктор Грирсън. Не бъди, о дъще моя, неблагодарна към този приятел!

Тя седна на креслото и сграбчи топките, с които завършваха страничните облегалки.

— Добре ли е така? — попита майка ми и погледна доктора с такова лъчезарно лице, че се уплаших дали не си е загубила разсъдъка. Докторът пак се поклони, но този път се наведе досами стената. Изглежда че докосна някаква Пружина. И най-слабият удар разтърсваше майка ми на креслото, и най-слабото сътресение изкривяваше чертите на лицето й, тя се отпусна на облегалото, сякаш уморена. Същия миг коленичих пред нея, но когато улових ръцете й, те увиснаха безжизнено, лицето й, все тъй озарено от блаженство и със същата трогателна усмивка, клюмна на гърдите — душата й бе отлетяла завинаги.

Не зная колко време бе минало, когато повдигнах за миг обляното си в сълзи лице и срещнах очите на доктора. Те бяха впити в мен така изпитателно, с такова съжаление и любопитство, че въпреки още прясната си болка се сепнах и застанах нащрек.

— Стига — рече той, — стига ридания. Майка ти отиде на смърт като на венчавка, умря на същото място, където издъхна и нейният мъж. Време е, Азенат, да помислим за живите. Ела с мен в другата стая.

Последвах го Като на сън, накара ме да седна до огъня, даде ми да пия вино, а после, крачейки назад-напред по каменния под, се обърна към мен със следните думи:

— Сега, чедо мое, си сам-самичка на тоя свят и под зоркото око на Брайъм Йънг. При обикновени обстоятелства би била обречена да станеш петдесетата жена на някой жалък старейшина или, ако съдбата бъде милостива към теб, защото в тази страна късметът има значение, да спечелиш благосклонността на самия президент. За момиче като тебе такава участ би била по-лоша и от смърт, по-добре да умреш като майка си, отколкото с всеки ден да затъваш все по-дълбоко в тинята на това блато на женско унижение. Но може ли да се мисли за бягство? Баща ти се опита и сама виждаш как умело са се справили палачите му и колко добре една скална рисунка изигра ролята си на страж над пътищата към свободата. Щом баща ти не успя, мислиш ли, че ще бъдеш по-хитра и по-щастлива от него? Или и твоите усилия ще останат напразни?

Аз следях думите му със сменящи се чувства, но сега като че ли разбрах всичко.

— Виждам — извиках, — че правилно сте отсъдили. Аз трябва да вървя по стъпките на родителите си и не само съм готова, боже мой, но и горя от желание да го сторя!

— Не — отвърна докторът, — на теб не ти е отредена смърт. Напукания съд може да счупим, но не и здравия. Не, майка ти възлага други надежди на теб и аз мисля като нея. Както виждам — провикна се той, — момичето се развива като зряла жена, замисълът се сбъдва, надминати са всякакви очаквания! Не бих бил способен да спра такова бързо и толкова приятно развитие. Според майчината ти воля — додаде той вече в друг тон — аз самият трябва да се оженя за теб.

Изглежда, на лицето ми се е изписал такъв ужас и отвращение от подобна участ, че докторът побърза да ме успокои.

— Не бой се, Азенат — продължи той. — Колкото и да съм стар, не съм забравил лудориите на младостта. Наистина прекарал съм живота си в лаборатории, но в безсънните си нощи не съм забравил как тупти младото сърце. Старостта моли смирено да бъде пощадена от непоносима болка, младостта, уловила здраво съдбата, изисква правото си на радост. Аз не съм забравил тия неща, всъщност никой не ги е изпитвал по-силно от мен, никой не ги е желал тъй страстно като мен, само съм ги отлагал, когато им дойде времето. Тъй че разбери, ти нямаш никаква опора, единственият приятел, който ти е останал, е този стар изследовател, стар по опит, млад по чувства. Отговори ми само на един въпрос — свободна ли си от оня ангажимент, който наричат на тоя свят любов? Господарка ли си още на сърцето и на волята си, или очите и ушите са те направили нечия робиня?

Отговорих му със задавен глас; мисля, че му казах: сърцето ми принадлежи на моите покойни родители.

— Достатъчно — рече той, — Съдбата ми е отредила да ме викат често, много често да върша оная работа, за която говорихме тази вечер, никой в Юта не умее като мен да я довежда до благополучен край, вследствие на това съм придобил известно влияние, което сега предоставям на твое разположение, отчасти заради скъпите ми приятели, твоите родители, отчасти от грижа за твоето благополучие. Ще те пратя в Англия, в големия град Лондон, да чакаш там годеника, избран от мен. Той ще бъде мой син, младеж, който ще ти подхожда по възраст и няма да му липсва красота качество, което твоята младост изисква. Тъй като сърцето ти е свободно, срещу големите разходи и още по-големите рискове, на които ще бъда изложен, те моля да ми обещаеш само едно: да очакваш пристигането на този годеник с нежността на съпруга.

Стоях известно време замаяна. Доколкото си спомнях, бях чувала, че докторът няма поколение и това добави към отчаянието ми и объркване, Но бях сама, както каза той, сам-самичка в тази ужасна страна; мисълта, че мога да намеря избавление чрез подходящ брак, беше достатъчна, за да ми вдъхне надежда, и с какви думи, не зная, но приех предложението.

Докторът изглежда се развълнува от съгласието ми повече, отколкото бях очаквала.

— Ще видиш — възкликна той, — сама ще се убедиш.

И като се мушна бързо в съседната стая, се върна с някакъв малък портрет, доста несръчно нарисуван с маслени бои. Той представляваше мъж, облечен по модата от преди четиридесетина години, наистина млад, но все пак се познаваше, че е докторът.

— Харесва ли ти? — запита той. — Това съм аз на млади години. Моят… моят син ще бъде като мен, същият, но по-благороден, със здраве, на което и ангелите биха завидели, и с ум, Азенат, с властен ум. Такъв трябва да бъде мъжът според мен, един на десет хиляди. Нима такъв мъж, в който страстите на младостта са съчетани със сдържаността, силата, достойнството на старостта, мъж, способен да изпълнява всякакви роли, надарен с вся какви таланти, олицетворение на истинския мъж — кажи, нима такъв мъж няма да отговаря на всички изисквания на едно амбициозно момиче? Кажи, не ти ли е достатъчно това? — Той държеше портрета точно пред очите ми и ръцете му трепереха.

Обясних му накратко, че не мога и да желая нещо по-хубаво, защото тази проява на бащински чувства ме трогваше, но дори когато изричах тези думи, в жилите ми кипеше погнуса. Той ме ужасяваше — той, неговият портрет и неговият син — и ако имах друг избор, освен смърт или мормонски брак, заявявам пред бога, че с радост бих го предпочела.

— Добре — отвърна докторът, — с право съм се уповавал на твоята смелост. А сега яж, защото ти предстои дълъг път — Като рече това, той сложи пред мен блюдо с храна и докато се мъчех да хапна, както ми бе наредил, излезе от стаята и се върна с вързоп груби дрехи. — Ето — рече, — с това ще се преоблечеш. Оставям те да си направиш тоалета.

Дрехите вероятно бяха принадлежали на доста недодялан петнайсетгодишен хлапак, защото ми висяха като торба и страшно ми пречеха да се движа. А при мисълта за произхода им и за участта на момчето, което ги е носило, ме побиха неудържими тръпки. Едва се преоблякох и докторът се върна, отвори един заден прозорец, помогна ми да се вмъкна в тясното пространство между къщата и надвисналите канари и ми показа някаква стълба с железни стъпала, прикрепена за скалата.

— Качвай се бързо — каза той. — Когато стигнеш върха, върви под сянката на пушека докъдето можеш. Рано или късно по дима ще стигнеш един каньон, тръгни по него, там ще намериш човек с чифт коне. Ще му се подчиняваш безпрекословно. И помни — нито думица! Механизмът, който задвижвам сега за твое добро, от една дума само може да се обърне против теб. Върви и бог да те пази!

Изкачването беше лесно. Когато стигнах върха на скалата, видях пред себе си от другата страна широк, постепенно спускащ се каменен скат, оголен под лунната светлина сред околните планини. Никъде нямаше опорна точка или място, където да се скрие човек, и като знаех, че тези пустини гъмжат от шпиони, побързах да прикрия движението си под извиващата се над мен димна завеса. От време на време, подхваната от нощния вятър, тя се издигаше високо и нейната сянка, хвърляна от луната, ми беше н ай-надеждното прикритие, после пак се разстилаше по земята и аз навлизах в димния облак, който стигаше едва до раменете ми, като в планинска мъгла. Но така или иначе пушекът от оная зловеща пещ бдеше над първите стъпки от бягството ми и ме водеше незабелязано към каньона.

На това място наистина заварих един мълчалив и мрачен човек с чифт оседлани коне, а оттам нататък цяла нощ се движихме безмълвно по тайнствени и опасни пътеки сред планините. Малко преди зазоряване се приютихме във влажна и ветровита пещера в дъното на една клисура, цял ден се крихме в нея, а вечерта, преди още отблясъкът на залеза да угасне на запад, пак тръгнахме. Около пладне спряхме отново, този път край малка рекичка на поляна, осеяна с храсталак, там водачът ми предаде един вързоп от товара си и ми заповяда повторно да се преоблека. Във вързопа бяха собствените ми дрехи, взети от дома, заедно с някои принадлежности като гребен и сапун. Направих тоалета си пред огледалото на тих вир, ала по време на това занимание, когато с някак самодоволна усмивка се виждах отново в предишния си образ, планините екнаха от пронизителен нечовешки вик, и докато стоях слисана, се изви и бързо се засили същинска вихрушка от най-ужасни звуци, които сякаш раздираха земята. Ще ми повярвате ли, ако ви призная, че паднах ничком и запищях? Ала това беше просто местният влак, който лъкатушеше из близките планини — тъкмо средството за моето спасение, яките крила, който щяха да ме отнесат от Юта!

Когато се облякох, водачът ми даде една чанта, в която имаше според думите му и пари, и документи, и като ми каза, че вече съм на границата на щат Уайоминг, заповяда да вървя все покрай потока, докато стигна железопътната гара на половин миля по-надолу. „Ето ви — добави той — билет до Каунсил блъфс. Източният експрес ще мине след няколко часа.“ После пое двата коня и без да пророни дума повече, нито да ми пожелае приятно пътуване, се отдалечи по пътя, по който бяхме дошли.

Три часа по-късно седях на крайната платформа на влака, който летеше на изток през проломите и гърмеше из планинските тунели. Новата обстановка, чувството на избавление, все още пулсиращият страх от преследване и най-вече чудната магия на новото превозно средство ми пречеха да разсъждавам логично или да се отдавам на тъжни мисли. Преди две нощи бях отишла в къщата на доктора, готова да умра, готова за по-лошо дори от смърт; случилото се, колкото и ужасно да беше, ми се струваше почти лъчезарно в сравнение с това, което очаквах занапред; едва след като спах цяла нощ в летящия луксозен вагон и се събудих, осъзнах непоправимата загуба, която бях понесла, и истински се разтревожих за бъдещето. В това душевно състояние прегледах съдържанието на чантата. В нея имаше добър запас от златни монети, билети, подробни наставления за пътуването ми чак до Ливърпул и дълго писмо от доктора, в което той ми даваше фиктивно име и биография, съветваше ме да пазя най-пълно мълчание и ми заповядваше да чакам смирено идването на сина му. Значи всичко бе нагласено предварително, той е разчитал на съгласието ми и — което беше десетократно по-лошо — на доброволната смърт на моята майка. Ужасът, който всяваше у мен единственият ми приятел, отвращението от този син, за когото щях да се венчавам, бунтът ми срещу целия ход и условия на живота ми сега ме бяха обладали напълно. Докато седях сломена от мъка и безпомощност, за моя радост една много приятна дама ме заговори. Вкопчих се в това като в спасителна сламка и след малко вече й разправях оживено биографията си, така както бе изложена в писмото на доктора — че се казвам мис Гоулд от Невада сити, че отивам в Англия при някакъв чичо, колко пари имам, какво е семейството ми, възрастта и тъй нататък, докато най-после подсказаното ми се изчерпи и тъй като дамата продължаваше да ме обсипва с въпроси, започнах сама да съчинявам. Така от неопитност скоро се поувлякох и вече забелязах сянка върху лицето на дамата, ала в тоя момент се приближи някакъв джентълмен и се обърна много вежливо към мене.

— Мис Гоулд, предполагам? — рече той, а после, като се извини на дамата, заявявайки, че ми е настойник, дръпна ме на предната платформа на вагон-салона. — Мис Гоулд — прошепна ми на ухото, — нима си въобразявате, че сте в безопасност? Позволете ми да ви извадя напълно от това заблуждение. Още една такава непредпазливост и ще се върнете в Юта. А ако междувременно тази жена отново ви заприказва, ще й отговорите следното: „Мадам, вие не ми се нравите и ще ви бъда много признателна, ако ме оставите сама да си избирам събеседниците.“

Уви, трябваше да постъпя, както ми заповядваха — най-неучтиво се избавих от присъствието на дамата, към която вече се чувствувах притеглена от най-здрави нишки на симпатия, и след това по цял ден седях безмълвна, загледана в голите равнини, преглъщайки сълзите си. Достатъчно е да ви кажа, че така протече цялото ми пътуване. И във влака, и в хотелите, и на презокеанския параход нито веднъж не размених приятелска дума със спътник, защото знаех, че ще ме пресекат. Навсякъде и отвред хора, от които най-малко очаквах това, мъже и жени, богати и бедни, се обявяваха за мои покровители, наставляваха ме в пътуването или се оказваха шпиони, които ме следяха и ми диктуваха как да се държа. Така прекосих Щатите, преминах океана, и всяко мое движение се следеше неотстъпно от Мормонското око, а когато най-сетне един файтон ме свали пред оня лондонски пансион, откъдето ме видяхте да бягам тази сутрин, бях загубила вече всяка надежда.

Хазайката ми, както всички хазайки, през цялото това пътуване бе очаквала моето пристигане. В стаята ми, която гледаше към градината, камината беше запалена, на масата имаше книги, в скрина — дрехи, и там (казвам това почти със задоволство и естествено примирение) месеците отлитаха един след друг. От време на време хазайката ми ме вземаше на разходка или на екскурзия, но никога не ме оставяше да излизам сама, а като виждах, че и тя живее под сянката на този вездесъщ мормонски терор, от съжаление не се противех. За дете, родено на мормонска земя, както и за човек, който приеме задълженията на една тайна секта, няма спасение; ясно разбирах това и бях благодарна дори за тази отсрочка. Междувременно се стараех добросъвестно да се подготвя психически за наближаващата венчавка. Идеше денят, когато годеникът ми щеше да ме посети, и колкото от признателност, толкова и от страх трябваше да се съглася. Синът на д-р Грирсън, какъвто и да бе иначе, без друго щеше да е още млад, а по всяка вероятност и красив, на повече не смеех да се надявам, и подготвяйки се психически да дам съгласието си, все по-голямо внимание обръщах на тези привлекателни физически качества, които смятах за свое право да очаквам, оставяйки настрана нравствените или умствени достойнства. Човек има голяма власт над душата си и с течение на времето аз се примирих със своята участ, дори започнах да чакам с нетърпение съдбоносния час. Нощем сънят бягаше от мен, цял ден седях до камината, погълната в мечти — извиквах мислено образа на моя съпруг, представях си как ще ме докосне с ръка и как ще звучи гласът му. За невзрачния ми и самотен живот това беше единственият прозорец към слънцето и единствената врата към надеждата. Накрая така обработих и подготвих волята си, че почнаха да ме подтискат други страхове. Ами ако не ме хареса? Ами ако този невидян още възлюблен се отвърне недоволен от мен? Затова сега прекарвах с часове пред огледалото да изучавам и преценявам външността си, да сменям неуморно роклите си или да вчесвам косата си.

Когато дойде денят, часове наред се занимавах с тоалета си, ала накрая с нещо като надежда и отчаяние едновременно трябваше да призная, че не можех да сторя нищо повече и неминуемо или щях да се издигна, или да падна. Когато завърших заниманията си, обзе ме непоносимо нетърпение, примесено с тревога, ослушвах се в засилващия се шум на улицата и всеки нов звук, всяка пауза ме караше да трепвам, да се свивам и да почервенявам до ушите. Зная, че за любовта не можеш да се подготвиш, ако не познаваш поне отчасти обекта, и все пак, когато най-после файтонът изтрополя пред вратата и чух как гостът ми изкачва стълбата, в моето клето сърце се разрази такъв вихър от надежди, че самата любов би се гордяла, ако се родеше от тях. Вратата се отвори и се показа доктор Грирсън. Доколкото си спомням, изпищях силно — всеки случай, с положителност мога да кажа, че паднах в безсъзнание на пода.

Когато се свестих, докторът стоеше надвесен над мен и проверяваше пулса ми.

— Уплаших ви — каза той. — Непредвидена трудност — не можах да получа едно лекарство в достатъчно чисто състояние — ме принуди да пребягам до Лондон неподготвен. Съжалявам, че и този път не успях да ти се явя в оня външен вид, на който може би много държиш, но който за мен е банален като дъжд над морето. Младостта е преходно състояние, като припадъка, от който току-що се свестяваш, и ако има истина в науката — също тъй лесно възстановимо, защото разбирам, Азенат, че сега ще трябва да ми станеш довереница. Още на млади години всеки час и всяка стъпка в живота си посвещавах на една честолюбива цел и нейното постигане е вече близко. По тези нови места, където бях принуден да прекарам толкова време, събрах необходимите материали, застраховах се отвред от евентуална грешка, така че някогашната ми мечта сега е на път да се сбъдне и когато ти предложих моя син, това беше фигуративно. Този син… този съпруг, Азенат, съм самият аз — не такъв, какъвто ме виждаш в момента, а възвърнал си първоначалната сила на младостта. Сигурно ме мислиш за луд? Така мислят обикновено невежите. Няма да споря, ще оставя фактите сами да говорят. Когато ме видиш пречистен, освежен, обновен, отново изваян в първоначалния си образ — когато познаеш в мое лице (такъв, какъвто ще бъда) първия идеален образец на силата на човека, — ще мога с пълно право да се смея на твоето мимолетно и естествено неверие. Кое от желанията ти — слава, богатство, власт, очарователна младост, скъпоплатената мъдрост на старостта — не бих бил в състояние да ти предложа в съвършенство? Не си прави илюзии. Аз вече те превъзхождам във всички човешки добродетели, с изключение на една; когато си възвърна и това качество, ще ме признаеш за свой господар.

Тук той погледна часовника си, каза ми, че засега трябва да ме напусне, и като ме посъветва да се вслушам в разума си и да не се увличам в момински фантазии, излезе. Нямах смелост да помръдна; когато се свечери, лежах все още там, където ме бе сложил по време на припадъка ми, закрила лицето си с ръце, а душата ми бе подтисната от най-мрачни предчувствия. Късно вечерта той дойде пак със свещ в ръка и като трепереше навярно от раздразнение, ми заповяда да стана и да вечерям.

— Може би съм се излъгал, когато повярвах в твоята смелост? — додаде той. — Страхливка не ми подхожда за съпруга.

Паднах на колене пред него и обляна в сълзи го замолих да ме освободи от това задължение, уверявайки го, че съм жалка страхливка, а по ум и характер — във всяко отношение смешно нищожество, което стои далеч по-ниско от него.

— Да, вярно — отвърна той. — Зная това по-добре от теб и тъй като познавам достатъчно добре човешката природа, разбирам чувствата ти. Те засягат мен — добави той с усмивка — в качеството ми на все още непреобразен. Но не се безпокой за бъдещето. Почакай да постигна целта си и тогава не само ти, Азенат, но и всяка друга жена на земята ще ми стане покорна робиня.

След това ме накара насила да стана и да ям, седна с мен на масата, обслужваше ме, мъчеше се да ме развлича с вниманието на галантен домакин и беше вече късен час, когато ми пожела вежливо лека нощ и ме остави още веднъж сама с мъката ми.

Не знаех от кое да се ужасявам най-много във всички тези приказки за чудотворен елексир и подмладяване. Ако действително разчиташе на нещо, ако наистина благодарение на някакво страшно чудо можеше да се избави от старостта, смъртта беше за мен единственото избавление от тоя съвсем противоестествен, кощунствен брак. Ако, напротив, тези блянове са плод на разстроен разсъдък, на внезапно изострена от сегашния му живот фикс идея, тогава съжалението ми към този човек щеше да бъде за мен почти толкова тежко бреме, колкото отвращението ми от такъв брак. Така мина нощта — ту в бунт и отчаяние, ту в омраза и съжаление и едва на сутринта осъзнах положението си на робиня. Защото макар че и на вид той бе много спокоен, щом забеляза на челото ми следи на страдание, сякаш в отговор и неговото чело се помрачи.

— Азенат — рече докторът, — ти си ми вече много задължена, с един пръст аз все още те държа надвиснала над смъртта, животът ми е изпълнен с труд и тревога и имам право да искам от теб — произнесе той с ясно доловим заповеднически тон — да ме посрещнеш с приветливо лице.

Не стана нужда да повтаря желанието си, от тоя ден нататък аз бях винаги готова да го посрещна с привидна веселост, а за отплата той ме удостояваше доста време с компанията си и прекомерно много с доверието си. В задната част на къщата си бе уредил лаборатория, където работеше денонощно над своя елексир, и оттам идваше да ме споходи във всекидневната ми, ту изпаднал в мимолетно отчаяние, ту — по-често — сияещ от надежда. Толкова пъти го виждах, че не можех да не забележа колко бързо изтичаха минутите на живота му, въпреки това той непрекъснато ми рисуваше светлите хоризонти на бъдещето и с безпределната самоувереност на младостта кроеше най-амбициозни планове за щастие и преуспяване. Как съм отговаряла, не зная, но дори когато плачех и не можех да го слушам, намирах глас и думи да отвърна.

Преди една седмица докторът влезе в стаята ми явно много весел, но мъчейки се да превъзмогне физическата си слабост.

— Азенат — каза той, — вече получих крайната съставка. След една седмица ще настъпи критичният момент на последния опит. Ти вече присъствува веднъж, макар и несъзнателно, на неуспеха на един подобен експеримент. Елексирът именно предизвика страшната експлозия оная нощ, когато ти минаваше край къщата ми; безполезно е да отричам, че сред безбройните шумове и вибрации на такъв голям град протичането на толкова деликатен процес крие известна опасност. Затова мога само да съжалявам за пълната тишина в къщата ми сред пустинята. Но, от друга страна, успях да докажа, че крайно неустойчивото състояние на елексир в момента на отделянето му се дължи по-скоро на нечистотата, отколкото на самото естество на съставките му, а тъй като сега всички те са с идеална чистота, почти съм спокоен за резултата. И тъй, точно след една седмица, считано от днес, моя скъпа Азенат, ще свърши това време на изпитания. — И той ме дари с необичайно бащинска усмивка.

Аз му се усмихнах само с устни, а в сърцето ми вилнееше най-страшен и неудържим ужас. Ами ако не успее? Или, което беше десетократно по-лошо, ако успее? Какъв ли противен, нечовешки изрод ще се яви да иска ръката ми? И дали няма нещо вярно в хвалбите му, че така ще може да надвие моята съпротива? — питах се с примряло сърце. Знаех наистина, че е властен човек, способен с един замах да направлява живота ми. Да предположим в такъв случай, че експериментът му успее, да предположим, че се върне при мен страшно преобразен-като чудовището от приказката, и да предположим, че с помощта на някаква дяволска магия… Главата ми се маеше, всичките ми досегашни страхове изчезнаха, чувствувах се готова да се примиря и с най-лошото, само не и с това.

Моментално взех решение. Докторът оправдаваше присъствието си в Лондон с работите на мормонската секта. Често, когато разговаряхме, той със злорадство описваше подробно тази голяма организация, от която се боеше, макар и да я направляваше, и ми напомняше, че дори сред гъмжащия лабиринт на Лондон будното око на Юта продължава да ни следи. Наистина посетителите му — всевъзможни хора, от мисионери до ангели-унищожители, явно от всички обществени съсловия, досега ме бяха изпълвали с искрена погнуса и тревога. Знаех, че ако тайната ми стигне до ушите на някой от главатарите, моята съдба ще бъде безвъзвратно решена, И все пак в сегашното ми състояние на ужас и отчаяние именно към тези хора се обърнах за помощ. Причаках на стълбата един от мормонските мисионери — човек нискостоящ, но милозлив, разправих му — не си спомням точно — някаква заплетена басня, за да му обясня молбата си, и с негова помощ влязох в преписка със семейството на баща ми. То се отзова на моя призив за помощ и точно днес трябваше да предприема опита си за бягство.

Снощи стоях напълно облечена и чаках резултата от усилията на доктора, готова за най-лошото. По това време на годината в тези северни ширини нощите са къси, тъй че скоро отново видях зората. Сред тишината вътре и около къщата чувах само как докторът се движи насам-нататък из лабораторията, вслушвах се в стъпките му с часовник в ръка, чакайки часа на моето бягство, и все пак странният експеримент, който се извършваше над главата ми, ме изпълваше с безпокойство. Всъщност сега, като чувствувах над себе си известна закрила, симпатиите ми бяха повече на страната на доктора, дори усетих, че се моля за успеха му, и когато преди няколко часа от лабораторията до ушите ми стигна тих, необикновен вик не можах да се сдържа повече, изкачих се по стълбата и отворих вратата.

Докторът стоеше прав насред стаята, в ръката си държеше голяма сферична кристална стъкленица, до три четвърти пълна с някаква ярка кехлибарена течност, възторженото му лице сияеше от неизразимо доволство и радост. Като ме видя, вдигна стъкленицата над главата си, „Победа! — извика той. — Победа, Азенат!“ И после-дали стъкленицата се изплъзна от треперещите му пръсти, или експлозията беше случайна, не зная, достатъчно е да кажа, че тя ни запокити, мен — към вратата, доктора — в ъгъла на стаята, достатъчно е да кажа, че същата експлозия, която ви е уплашила на улицата, ни разтърси душевно и че за неизмеримо кратък миг от дългогодишния труд на доктора не остана нищо друго, освен няколко късчета счупен кристал и огромните облаци зловонни изпарения, които ме следваха по петите при бягството ми.