Нора Робъртс
Честни илюзии (5)

4.

Страхът от сцената беше едно ново преживяване и Люк се срамуваше от него. Бе готов, наперен, даже нетърпелив, докато чакаше зад кулисите. Купеният на старо смокинг, набързо преправен от чевръстите пръсти на мама Франкони, го караше да се чувства звезда. Многократно прехвърляше наум грешките, които беше правил, движенията, походката, докато Макс настройваше публиката с ловкостта на ръцете си.

Какво чак пък толкоз, мислеше си той. Първокласно опечена работа, която ще му докара допълнително по десет долара на вечер, докато Роксана е покрита с тези отвратителни пъпки. Ако прогнозата на лекаря излезеше вярна, това щеше да означава сто долара към фонда му за Маями.

Поздравяваше се за добрия късмет и подигравателно гледаше опулените очи на селяндурите от първия ред, когато Мауз го потупа по рамото.

— Идва ти редът.

— А?

— Твоят ред. — Мауз посочи с глава към сцената, където Лили се въртеше насам-натам в своето лъскаво трико и от време на време правеше по някое движение с хълбок за удоволствие на мъжката публика.

— Моят ред — каза Люк и вътрешностите му се парализираха, а сърцето му като малка гореща топка заседна в гърлото.

Мауз, който беше подготвен от Макс за нещо подобно, издаде едно одобрително изръмжаване и го избута на сцената.

Чу се кикотене, когато тънкото като върлина момче във вехтия смокинг се появи, препъвайки се. Бялото като платно лице на Люк контрастираше с бляскавите му черни ревери. Той пропусна своята първа реплика. Единственото, което успя да направи, когато по гърба му потече студена пот, бе да застане като вдървен, а очите му шареха по захилените лица на първата му публика.

— А! — Макс плавно се приближи до него с онази ловкост, с която караше коприната да се появява и да изчезва в ръцете му. — Моят млад приятел май че се е загубил. — На публиката й се стори, че Макс приятелски погали с ръка косите на Люк. Тя не видя как ловките му пръсти силно го притиснаха отзад на врата, за да го извадят от шока.

Люк се ококори, примигна и преглътна.

— Аз, ъъъ… — По дяволите, какво трябваше да каже? — Аз си изгубих шапката — набързо приключи той репликата си. Бледото му лице силно почервеня, когато смехът на публиката заля сцената. Дявол да го вземе, каза си Люк, и се стегна. В този момент страхливото малко момче се превърна в арогантен млад мъж. — Имам среща с Лили. Не мога да заведа една красива млада дама на танци без шапка.

— Среща с Лили? — Както беше репетирано, Макс се престори на изненадан, после на обезпокоен, а накрая на лукав. — Струва ми се, че нещо грешиш. Хубавата Лили тази вечер е ангажирана с мен.

— Май че си е променила намерението — захили се Люк и пъхна палци под реверите си. — Тя ме очаква. Ние отиваме… — една голяма червена роза се пръкна на ревера му — … да се забавляваме в града.

Откъслечните аплодисменти за първия му трик му подействаха като покана с пръст от прелъстителна жена.

Люк Калахан беше намерил призванието си.

— Така значи. — Макс хвърли бегъл страничен поглед към публиката. — Не си ли малко прекалено млад за чара на Лили?

Той вече беше неудържим.

— Каквото ми липсва заради годините, наваксвам го с енергия.

Тази забележка, направена с презрение, предизвика бурен смях. Люк почувства, че нещо му става при този звук. Когато отново всичко беше наред, подигравката се превърна в усмивка.

— Но, разбира се, един джентълмен не може да придружава дама из града без шапка. — Макс потърка ръце и погледна наляво. — Страхувам се, че това е единствената шапка, която съм виждал наоколо тази вечер. — Прожекторът се насочи към огромния цилиндър. — Изглежда малко голяма, дори и за мъж с надута глава като теб.

Люлеейки се на пети, Люк пъхна палци в колана си.

— Известни са ми твоите трикове, старче. Мисля, че ще ми е по-таман, ако я върнеш в предишния й размер.

— Аз? — С вдигнати вежди Макс постави ръка на гърдите си. — Нима ме обвиняваш в магьосничество само за да поваля вечерта ти с Лили?

— По дяволите, точно така. — Това не беше точно репликата, която беше репетирал, но Люк я каза с хъс, пристъпвайки към шапката и тупайки по периферията й. — Така че давай!

— Добре тогава. — С въздишка заради очевидната липса на възпитание у момчето Макс направи жест: — Би ли бил така добър да стъпиш в шапката? — Той се усмихна на ококорения поглед на Люк.

— Окей, но без шеги. — Люк бързо и ловко скочи вътре. — Не забравяй, че те дебна.

В момента, в който главата на Люк изчезна в шапката, Макс махна със своята магическа пръчица.

— И престо! Фокус-мокус препаратус! — Той бръкна в шапката и извади едно бяло зайче. Докато публиката ревеше от възторг, Макс обърна шапката с отвора към нея, за да се увери, че е празна. — Малко се съмнявам, че Лили има желание да прекара вечерта в града с него.

Както беше по сценария, Лили се появи. Само погледна към извиващия се в ръцете на Макс заек и изпищя.

— О, не, не, стига! — С разстроено лице се обърна към публиката. — Това е четвъртият заек за този месец. Трябва да ви кажа, дами, не се обвързвайте с ревнив факир. — Докато публиката се смееше, тя се обърна към Макс.

— Върни го обратно.

— Но, Лили…

— Преобрази го веднага, на минутата. — Тя застана с юмруци на хълбоците. — Иначе всичко между нас е свършено.

— Много добре.

С пресилено нежелание Макс пусна заека в цилиндъра, въздъхна и тупна периферията два пъти с магическата си пръчица. Люк изскочи, почервенял от гняв.

Публиката аплодираше, когато момчето се появи, размахало юмруци. Нова буря от смях се надигна, когато се видя малката бяла опашчица от памук, закачена отзад на смокинга му.

На Люк не му беше отнело много време да разбере как да поддържа ефекта. С извита глава той се завъртя три пъти около себе си, за да се види отзад.

— Малка грешка в разчета — извини се Макс, когато смехът утихна. — Но за да ти докажа, че не го правя от лошо чувство, ще направя така, че това да изчезне.

Лили красиво нацупи устни.

— Обещаваш ли ми?

— Имаш честната ми дума. — Поставяйки ръка на сърцето си, Макс развя плаща, метна го върху Люк и прокара магическата пръчица по покритата фигура. Когато копринената мантия започна да се свлича, той вдигна единия й край.

— Макс! — Лили ужасена изкрещя името му.

— Аз спазих обещанието си. — Той направи дълбок поклон към нея, после към развеселената публика. — Опашката изчезна. А с нея и нахалният хлапак.

Докато Макс и Лили се покланяха на финала, Люк в страничното крило на сцената надзърташе иззад декора, наблюдавайки как Макс се приготвя да среже Лили на две.

Само за частица от секундата погледите им се срещнаха. Но в тази частица имаше толкова много разбирателство и радост, че Люк усети нещо да пари в гърлото му.

За пръв път в живота си той обикна друг мъж. И без да се срамува от това.

 

 

Люк пресичаше празното място до караваната. Отдавна беше приключило и последното представление, но в ушите му все още звучаха аплодисментите и смехът на публиката подобно на стара песен, която отново и отново се връща в съзнанието.

Той беше станал нещо. За няколко кратки минути беше станал някой, който означаваше нещо. Пред учудения поглед на десетки хора той беше изчезнал.

И те бяха повярвали.

Това е тайна, помисли си Люк, докато минаваше покрай уморените циркаджии, които продължаваха да показват номерата си на вече стопяващата се тълпа. Да накараш хората наистина да повярват в една илюзия, макар и за частица от секундата. Това беше сила, власт, която бе нещо повече от пестниците и яростта. Питаше се дали би могъл да обясни на някой друг това усещане. И сега съзнанието му беше така преизпълнено с тази сила, че сякаш щеше да се взриви и да се разлее светлина, гореща и бяла.

Той знаеше, че Макс ще разбере вълнението му, но не искаше или по-скоро не беше готов да сподели нищо с когото и да било. Тази първа вечер то беше само негово.

Десетте долара, които Макс му даде след последното представление, прошумолява между пръстите му, когато пъхна ръката си в джоба. Учудващо силно беше желанието му да ги похарчи — по-силно от глада, който бе свикнал да пренебрегва. Загледа се в светлините на издигащото се колело, чу ръмженето на колите, които се блъскаха на картинга. Днес можеше да се повози на всички.

Малка фигура, облечена в джинси и вехта тениска, пробяга пред погледа му и го накара да спре, да се намръщи и да изпсува.

— Роксана! Хей, ти, Рокс! — Втурна се след нея, грабна я за ръка. — Какво, по дяволите, правиш навън?

Тя беше мислила много за всичко. Как е вързана за леглото и колко е нещастна, докато Люк бе заел мястото й на сцената. Колко безконечни бяха станали дните й и колко я тормозеше сърбежът нощем. Беше премислила и факта, че щяха да бъдат вече в Ню Орлеанс, летният сезон щеше да е приключил, а тя нямаше да се е изчистила от пъпките.

— Отивам да се повозя.

— По дяволите!

Бледото й лице пламна от гняв.

— Ти не можеш да ми кажеш какво да правя, Люк Калахан. Нито сега, нито когато и да е. Отивам да се повозя на издигащото се колело, и то сега, веднага.

— Слушай, малка глупачке… — но не можа да довърши, защото тя го ръгна с лакът в стомаха и беше избягала, преди Люк да успее да си поеме дъх.

— Проклятие! Рокси! — Успя да я догони само защото се беше наредила пред люлката. Започна да я тегли, но този път тя се нахвърли върху него със зъби.

— Ти полудя ли, какво?

— Ще се возя на колелото. — Роксана скръсти ръце пред гърдите си. Цветните светлини на люлката играеха върху лицето й и придаваха някаква празничност на пъпките й.

Люк можеше да си отиде. Тя със сигурност нямаше да каже никому, че я е видял. В края на краищата не той беше отговорен за нея. Но поради причини, които все още не осъзнаваше, остана до нея. Дори протегна ръка да плати билетите за двамата, но човекът позна Рокси и им махна да се качват безплатно.

Като принцеса, която благоволява да го приеме на аудиенция, Роксана кимна на Люк.

— Можеш да се повозиш с мен, ако искаш.

— Благодаря ти ужасно много. — Тръсна се до нея и зачака да чуе щракването на предпазната преграда.

Роксана не се разпищя, нито се задъха, когато колелото постепенно пое нагоре. Просто се прилепи назад, затвори очи и една лека усмивка на задоволство остана да играе по устните й. Години след това Люк щеше да се връща към този момент и да осъзнава, че тогава му е приличала на задоволена жена, изтегнала се в кресло.

Тя не проговори, докато колелото не направи един пълен кръг. После гласът й прозвуча странно като на възрастен.

— Омръзна ми да бъда все вътре. Не виждам светлините, не виждам хората.

— Всяка вечер е едно и също.

— Всяка вечер е различно. — Тогава тя отвори очи, смарагдови очи, в които се отразяваха всички светлини. Наведе се напред над бариерата и вятърът развя косите й като на фея на фона на небето. — Виж онзи сух човечец там долу, със сламената шапка. Не съм го виждала никога преди. И онова момиче с шортите, което носи кученцето играчка. И нея не я познавам. Така че, различно е. — Докато се издигаха отново, тя вдигна лице към звездите. — Винаги съм мислела, че ще се изкачим толкова, че да пробием небето. Да го докосна и да си го взема. — Тя се усмихна леко, достатъчно възрастна, за да се позабавлява с тази детинщина, и достатъчно дете, за да й се иска това да бъде вярно. — Искаше ми се да го направя поне веднъж.

— А, то страшно много щеше да ти помогне тук. — Но и той се усмихна. Много време беше минало, откакто се бе возил на страшното колело. Толкова много, че едва си спомняше това усещане — стомахът като че ли е изхвръкнал, а тялото бърза да го догони.

— Ти си се справил добре тази вечер на представлението — продума изведнъж Роксана. — Чух татко да казва това на Лили. Мислеха, че съм заспала.

— Така ли? — Той се мъчеше да изглежда, като че ли не го засяга.

— Каза, че видял нещо в теб и ти не си го разочаровал. — Роксана вдигна ръцете си право нагоре. Вятърът чудесно облекчаваше сърбежа по кожата й. — Мисля, че ще станеш участник в програмата.

Възбудата, която Люк почувства, нямаше нищо общо с бързото спускане надолу.

— Това е нещо, което трябва тепърва да правя. — Искаше да покаже безразличие. — Докато съм с вас. — Когато я погледна, тя го наблюдаваше, преценяваше.

— Той каза, че си преживял неща, които не би трябвало да ти се случват. Какви неща?

Заляха го унижение, гняв и болезнено чувство на ужас. Макс знае, помисли той. По някакъв начин беше разбрал. Усети кожата си да пламва, но гласът му остана хладен.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш.

— И така да е, не е твоя работа.

— Ако останеш с нас, е. Аз знам всичко за Мауз и за Лили, и за Льо Клерк.

— Кой, по дяволите, Льо Клерк?

— Той ни готви в Ню Орлеанс и помага на татко в представлението в кабарето. Ограбвал е банки.

Доволна, че е грабнала цялото му внимание, Роксана кимна.

— Бил е в затвора, защото са го хванали. Той научи татко как да отваря всяка брава на света. — Понеже имаше чувството, че го уязвява, тя го погледна в упор. — Затова трябва да знам всичко за теб. Така стоят нещата.

— Още не съм казал, че оставам. Имам собствени планове.

— Ти ще останеш — каза Роксана почти на себе си. — Татко иска това. И Лили го иска. Татко ще те научи на фокуси, ако имаш желание да се учиш. Както учи мен. Само че аз ще бъда по-добрата. — Тя дори не мигна при неговото презрително изсумтяване. — Аз ще бъда най-добрата.

— Ще видим — промърмори Люк, когато отново се издигнаха в небето. Обърна лицето си към вятъра. В този момент почти повярва, че това, което беше направил, е нищо, нищо в сравнение с онова, което можеше да направи.