Нора Робъртс
Честни илюзии (29)

28.

Спалнята, която Лили и Макс някога споделяха, беше напълно оборудвана за пациент със сериозни умствени увреждания. Докато я обзавеждаше, Роксана си сътрудничеше с болничния персонал и с един декоратор, за да бъде сигурна, че обстановката ще е уютна и удобна за баща й без типичната болнична атмосфера.

Дежурства и лекарства бяха абсолютно необходими, но според нея бяха нужни и светлите цветове, и меките материи, които Макс винаги беше обичал. Екип от три медицински сестри работеше на смени по осем часа, психотерапевт и консултант редовно правеха визитации. Но имаше също свежи цветя, пухкави възглавници и богат избор от любимата на Макс класическа музика.

На балконската врата беше монтирана специална заключалка, за да му се попречи да излиза сам навън. Роксана категорично отхвърли предложението на един от лекарите да се сложат решетки на прозорците и вместо това постави нови дантелени завеси.

Баща й може и да беше затворник на собствената си болест, но нямаше да го превърне и в затворник на дома му.

Доставяше й удоволствие да гледа как слънчевата светлина струи през дантелените завеси, да слуша приглушената музика на Шопен, пристъпвайки в стаята на Макс. Сърцето й вече не се разкъсваше от мъка, когато той не я познаваше. Беше приела, че ще има и добри дни, но ще има и лоши. Сега, гледайки го как седи на бюрото си и прехвърля дунапренени топчета през пръстите си, тя почувства зрънце облекчение.

Днес Макс беше доволен.

— Добро утро, мис Нувел. — Сестрата от първа смяна седеше до прозореца и четеше. Тя остави книгата си настрана и се усмихна на Роксана. — Мистър Нувел малко се упражнява преди терапията.

— Благодаря ви, мисис Флек. Ако желаете, отпочинете си десет-петнайсет минути. Льо Клерк е сварил прясно кафе.

— Може и да глътна малко.

Мисис Флек имаше двайсетгодишна практика като медицинска сестра. Беше миловидна и всъщност много повече заради добротата в очите й, отколкото заради опита й, Роксана я нае. Жената надигна тежките си килограми от стола и леко докосна ръката на момичето, преди да излезе.

— Здравей, татко. — Роксана пресече стаята до бюрото на баща си и се наведе да го целуне по бузата. Кожата му беше тънка, толкова деликатна, че беше чудно как издържа натиска на костите. — Хубав ден е днес. Поглеждал ли си навън? Всички цветя на Льо Клерк са цъфнали, а Мауз пусна фонтана. Може би по-късно ще поседиш в градината да го послушаш?

— Трябва да се упражнявам.

— Знам. — Тя застана леко подпряна с ръка на рамото му, загледана как изкривените пръсти се борят да овладеят топчетата. Някога можеше да щракне и да запали огън, но беше по-добре да не мисли за това. — Представлението мина чудесно. Финалът особено — съвсем гладко. Оскар вече става истински актьор и така се вписва в трупата, че дори Лили престана да се страхува от него.

Тя продължи да говори, без да очаква отговор. Рядко се случваше Макс да спре заниманието си, а още по-рядко да се намеси в разговора.

— Водихме Нейт в зоологическата градина. Много му хареса. Мислех, че никога няма да мога да го измъкна от къщата на змиите. Вече толкова е пораснал, татко. Понякога го наблюдавам и не мога да повярвам, че е мой. Изпитвал ли си това някога, когато аз растях? Случвало ли ти се е да ме гледаш и да се чувстваш просто заслепен, да се чудиш как това същество е излязло от теб.

Едно топче отскочи на пода. Роксана се наведе да го вдигне. После клекна, за да погледне Макс в очите и му го подаде.

Погледът му избяга от нейния като паяк, който търси ъгъл да изплете мрежата си. Но тя беше търпелива и изчака, докато очите му отново се върнаха на нея.

— Безпокоеше ли се непрекъснато? — попита тя тихо. — В дъното на съзнанието си, въпреки непрекъснатата работа, за да осигуриш съществуването ни? Страхуваше ли се, че можеш да направиш грешна стъпка, погрешен избор? Никога не е било лесно, нали? Да имаш дете, е вълшебно и толкова плашещо.

Усмивката на Макс разцъфна бавно. За Роксана това беше като да наблюдаваш бавното издигане на слънцето над пустинята.

— Ти си много красива — каза той, галейки косите й. — Аз сега трябва да се упражнявам. Ще дойдеш ли на представлението да видиш как срязвам една жена на две?

— Да. — Тя го загледа как разиграва топчетата. — Ще бъде много интересно. — Замълча за момент. — Люк се върна, татко.

Той продължи да работи с топчетата, веждите му се сбърчиха от усилието да се концентрира, а усмивката му изчезна.

— Люк — каза след дълга пауза. И повтори: — Люк.

— Да. Иска да те види. Мога ли да му разреша да дойде?

— Той излезе ли от онзи сандък? — Лицевите мускули на Макс започнаха да се изкривяват. Топчетата се разпръснаха, подскачайки. Гласът му се издигна високо, заповеднически. — Излезе ли?

— Да. — Роксана пое неспокойните ръце на баща си. — Той е много добре. Ще го видя след малко. Да го доведа ли при теб?

— Сега се упражнявам. — Макс беше повишил глас, но отново продължи тихо: — Трябва да се упражнявам. Как ще успея, ако не се упражнявам?

— Добре, татко. — За да го успокои, Роксана събра топчетата и ги постави на бюрото.

— Искам да го видя — измърмори Макс. — Искам да го видя, когато излиза от сандъка.

— Ще го доведа. — Отново целуна почти прозрачната буза, но Макс вече беше зает да стиска топчетата в шепата си.

Когато слезе надолу по стълбите, Роксана вече имаше изработена стратегия. Люк се бе завърнал и тя не можеше да пренебрегне факта. Нито връзката му с Макс. Но това не означаваше, че няма да го дебне като ястреб, когато му позволеше да ги посети.

Винаги се подготвяше, преди да започне някаква работа, също и сега щеше да вземе мерки спрямо Люк. Щеше да работи с него, защото това й допадаше — предложението бе интригуващо, и защото, освен ако драстично не се бе променил през последните години, той беше най-добрият. На сцената, както и в отварянето на най-сложните сейфове.

И така, щеше да го използва за своите цели — ще си вземе дела от печалбата и ще си отиде.

Само че съществуваше Натаниъл.

Навеждайки се на предпоследното стъпало, Роксана вдигна едно „Ферари“ колкото кибритена кутийка. Пъхна количката и задържа ръката си в джоба, замислена за детето, чиито пръстчета я направляваха по килима и плочите чак до двора. Детето, което сега беше на предучилищна забавачница и прекарваше весело часовете си с приятелчета. Можеше ли да игнорира връзката на Люк с детето, за което той дори не знаеше, че съществува? Ще поддържа ли тази илюзия до края на живота си?

Още време ми трябва, насърчаваше се тя, отивайки към кухнята.

Не й подейства успокояващо това, че завари Люк, седнал до масата, както беше правил години наред, съвсем като у дома си, с чаша кафе в едната ръка и с последната хапка от поръсена със захар кифличка в другата.

Льо Клерк се смееше, очевидно доволен от завръщането на блудния син и така готов да му прости и да забрави, че Роксана още по-твърдо реши да не прави нито едното, нито другото.

— Ама истински трик, Калахан, да се промъкнеш така между цепнатините.

Той отбеляза появяването й с лека усмивка.

— Едно от петте неща, които най-много ми липсваха, бяха вкуснотиите на Льо Клерк.

— Това момче винаги е било ходещ апетит. Седни, момиченце. Ще ти направя кафе.

— Не, благодаря. — Тя знаеше, че гласът й е твърд и сърцето й леко се сви, когато Льо Клерк извърна очи от нея. По дяволите, да не би да очакваха да наеме духов оркестър? — Ако си свършил със закуската, можем да започваме работа.

— Вече съм готов. — Люк се изправи, взимайки си отново кифличка от кошничката на масата. — Само една за из път. — Намигна на Льо Клерк, преди да тръгне към вратата, която Роксана държеше отворена. — Той все още ли поддържа градината сам? — попита, когато минаваха през двора, потънал в цветя.

— Понякога оставя на… Нейт. — Един от нас му помага — завърши тя. — Но си е същият тиранин по отношение на розите.

— Почти не е остарял. Страхувах се. — Люк спря и сложи ръка върху нейната, когато тя посегна към вратата на работното помещение. — Едва ли ще ме разбереш, но ме беше страх, че те са се променили. Но докато седях в кухнята, всичко си беше както едно време. Миризмите, звуците, атмосферата, всичко си беше същото.

— И това прави нещата за теб лесни.

Искаше да я обвини, че така умело обръща ножа.

— Не напълно: Ти си се променила, Рокс.

— Така ли? — Тя се обърна. Беше по-близо до нея, отколкото й се искаше, но не мръдна. Остана така и се усмихна хладно.

— Имаше време, когато можех да чета всичко по лицето ти — промърмори Люк. — Но ти си дръпнала шалтера. Изглеждаш същата, миришеш на същото, гласът ти е същият. Предполагам, че ако мога да те заведа в леглото и там ще бъдеш същата, но си щракнала този малък ключ. — Гледайки я право в очите, прокара ръка по лицето й. — Сега има и някаква друга жена, освен онази, която помня. Коя си ти, Рокси?

— Аз съм тази, която искам да бъда. — Тя завъртя топката на бравата и отвори. — Аз съм такава, каквато се изградих. — Щракна ключа и освети огромната работна стая, пълна с разноцветни кутии, дълги маси и различни приспособления за триковете. — И така, ти видя представлението. Трябва да си получил добра представа как работя сега. Основното е елегантност, моменти на изненада, но винаги с грация и плавност.

— Да, наистина красиво. — Люк отхапа от кифличката, разсипвайки пудра захар. — Може би малко прекалено женствено.

— Наистина ли? — Веждата й се изви. Вдигна един сребърен кинжал с дръжка, обсипана със скъпоценни камъни, който използваше за подпора. — Предполагам, че ти би предпочел да ходиш важно по сцената, да се биеш по гърдите и да показваш мускулите си.

— Мисля, че можем да намерим златната среда.

Облягайки се на ръба на масата, Роксана потупа с острието на кинжала дланта си.

— Мисля, че тук се разминаваме, Калахан. Аз съм спектакълът. Напълно съм съгласна да демонстрираш на сцената завръщането си, но отговорна за постановката съм и ще бъда аз.

— Моето завръщане. Ти си права в едно, бейби. Ние се разминаваме. Това, което е било, отново ще бъде. В Европа си изцъкляха очите по мен.

— Не е ли мило как в тези малки селца се трупат тълпи на уличните представления?

Очите му се присвиха и заблестяха.

— Искаш ли да оставиш настрана този нож и да повториш думите си?

Тя само се засмя, прокарвайки палец по върха.

— Както разбирам, ще правим само едно представление. Предварителната реклама трябва да ни осигури пълен салон. „Една вечер с магията на Роксана Нувел.“ — Тя отметна косите си, те се развяха и отново паднаха надолу. — Със специалното участие на Калахан.

— Поне гордостта ти е същата. Партньори, Роксана. — Той пристъпи по-близо. — Държиш да си на първо място в рекламата, ще бъда джентълмен в това отношение. Но обявата ще бъде „Нувел и Калахан“.

Тя помръдна с рамо.

— Ще се договаряме.

— Виж какво, няма да си губя времето с твоите дребни глупости.

— Дребни? — Тя се изви към него и заби ножа в сърцето му. Вцепенението му я накара да падне назад от смях. — Господи, какъв мухльо!

— Умно. — Той разтри гърдите си, където се бе допрял триковият кинжал. Сърцето му беше спряло. Наистина хитро. — А сега искаш ли да почнем работа, или ще си играем?

— Разбира се, че ще работим. — Тя остави ножа и седна върху масата. — Това представление е мое и продължава час и петдесет и пет минути. Съгласна съм да ти дам петнайсет.

— Ще имам петдесет минути, включително последните десет, когато на финала ще сме заедно.

— Искаш да заемеш мястото на Оскар? — Когато той я погледна неразбиращо, Роксана се засмя. — Тигърът, Калахан. Финалът е с тигъра.

— Ще го преместим в последната сцена преди антракта.

— Кой, по дяволите, ти дава право да решаваш нещата?

— Моята съдба, Роксана. — Оставяйки нещата дотук, той отиде до един от ярко боядисаните сандъци. Беше висок колкото него и разделен на три равни части. — Искам да направя един номер с освобождаване, една мултипликация, върху която съм работил, една мащабна илюзия и транспортация.

За да ангажира ръцете си с нещо, тя започна да жонглира с три топки.

— Това ли е всичко?

— Не, финалът е отделно. — Люк се обърна и взе четвърта топка. Преценявайки ритъма на Роксана, той я подхвърли между трите. Тя улови четвъртата топка, без да й мигне окото. — Искам да направя вариация на илюзията с метлата, която показвахме на морското пътешествие. Изработил съм повечето от основните части. Искам да започнем да репетираме колкото е възможно по-скоро.

— Не искаш ли много?

— Да. — Той пристъпи напред и бърз като змия мушна ръцете си под нейните и улови топките. — Трикът се състои в това да разбереш кога да действаш и кога да чакаш. — Захили й се през кръжащите топки. — Можем да репетираме тук или в къщата, която току-що купих.

— О? — Мразеше се заради факта, че проявява интерес. — Мислех, че ще се навреш в хотел.

— Обичам да имам собствено място. Достатъчно голяма къща в „Гардън дистрикт“. Още не съм се занимавал сериозно с обзавеждането, така че ще имаме достатъчно място.

— Още?

— Аз се завърнах, Рокси. — Подхвърли й топките, но тя ги остави настрана. — Свикни с този факт.

— Пет пари не давам къде ще живееш. Това е бизнес, при това еднократен. Не си въобразявай, че се връщаш в нашия екип.

— Вече съм в него. Точно това те дразни. — Той вдигна ръка да въдвори мир. — Защо да не поговорим как ще се справим със задачата? Мауз и Джейк вече разсъждават заедно по проблемите за преодоляването на охраната и…

— Млъкни. — Разгневена, тя блъсна масата, скачайки от нея. — Какво значи размишляват заедно?

— Искам да кажа, че Джейк дойде с мен. Двамата с Мауз излязоха да разискват въпросите, свързани с електрониката.

— Това няма да приема. — Избута го настрана, за да може свободно да крачи из стаята. — Разбра ли, няма да го приема. Няма да допусна да поемеш нещата в свои ръце. Аз ръководя всичко вече три години. Откакто Макс… откакто той не може вече. Мауз е мой.

— Не знаех, че ти е станал собственост, след като заминах.

Ядосана, тя се врътна назад.

— Знаеш много добре какво имам предвид. Той е част от моето семейство. От моя екип. Ти се отказа от това.

Люк кимна.

— Отказах се от много работи. Искаш да направиш нещата лични. Добре. Прекарах пет години без всичко, което има значение за мен. Защото то има значение за мен. Сега си връщам всичко, Рокси. Всичко. — По дяволите предпазливостта, любезността, контролът. Хвана я за двете рамене. — Всичко до последната частица. И никой няма да ме спре.

Тя можеше да се дръпне. Да дере, да хапе и да се освободи. Но не го направи. Нещо в очите му, някаква дива и отчаяна решителност я закова на място дори когато той прилепи устни до нейните. Усети вкуса на гнева, на отчаянието и още нещо, някакво неописуемо желание, твърде дълбоко и твърде силно, до сълзи. Стари, грижливо потискани желания си пробиха път и тя отговори с ненаситност на ненаситността.

О, колко много го желаеше все още. Как й се искаше да затвори очи за времето и разстоянията и да бъде просто отново каквато беше. Всичко да е като някога — усещането, вкусът, начинът, по който се срещаха устните им, тази бърза като камшик възбуда, която я напрегна, и тялото й го пожела сега, в момента.

Но не беше съвсем същото. Прегърна го и почувства, че той е много по-слаб. Като че ли беше отстранил със скалпел всичко, освен мускулите и костите. Но промяната не беше само физическа. Люк не можеше да се засмее така лесно, както преди, да се отпусне и може би да люби така силно.

Но, Боже, как го искаше все още.

Можеше да я обладае там, на масата, която бе служила на две поколения магьосници. На пода, посипан с магически прах. Тук и сега. И ако го направеше, ако си върнеше изгубеното, може би щеше да намери своето спасение. Да намери покой. Дори това да се окажеше самият ад и хаос, Люк щеше да благодари на Бога за него. Той остави съзнанието си да блуждае в това, докато ръцете му моделираха съвършеното тяло, което се топеше до неговото.

Тя беше единствената. Каквато е била винаги. Никой и никога нямаше да го спре да си я върне.

Освен самия той.

— Същото е. — Откъсна устните си от нейните, за да ги зарови в шията й. — По дяволите, Рокси, между нас е същото. И ти го знаеш.

— Не, не е. — И все пак остана притисната до него, желаеща.

— Кажи ми, че не го чувстваш. — Разгневен, той я дръпна отново към себе си, за да се взре в лицето й. Видя това, което искаше — натежалите очи, бледата кожа, набъбналите устни. — Кажи ми, че не чувстваш какво се случва между нас.

— Няма значение какво чувствам. — Тя повиши глас, като че ли с викане щеше да убеди сама себе си. — Има значение това, което е. Ще ти вярвам на сцената, ще ти вярвам дори при акцията. Но в нищо друго, Люк. Нищо друго, никога вече.

— Тогава ще карам без доверие. — Пъхна пръсти в косите й и ги прокара през тях. — Ще си взема каквото е останало.

— Чакаш да ти кажа, че те желая. — Тя се отдръпна, за да си поеме дъх. — Е, добре. Искам те и дори може да реша да го направя. Но никаква връзка, никакви обещания, нищо.

Той имаше чувството, че някой меси мускулите на корема му като тесто.

— Решавай сега.

Роксана почти се засмя. Имаше толкова много от предишния Люк в тази команда.

— Сексът е нещо, в което съм много внимателна. — Погледът й го срази. — И това ще бъде всичко.

— Ще си внимателна — промърмори той, пристъпвайки към нея, — защото се страхуваш, че ще бъде нещо много повече. — Наклони главата си, за да я целуне отново, но този път тя го плесна по гърдите.

— Това ли е твоят отговор за всичко?

Но бяха направили стъпка напред, независимо дали тя разбираше това, или не, и Люк се усмихна.

— Зависи от въпроса.

— Въпросът е можем ли да изпълняваме серия от сложни работи, когато хормоните ни бушуват. — Усмихна му се дръзко. — Аз мога, а ти?

— Сделката е направена. — Улови ръката й. — Но аз ще те заведа в леглото. Затова, защо не дойдеш у дома? Бихме могли… да репетираме.

— Отнасям се сериозно към репетициите, Калахан.

— Аз също.

Смеейки се, Роксана се залюля на пети и пъхна ръце в джобовете си. Пръстите й докоснаха малката количка и тя се опомни. Твърде много. Усмивката й изчезна.

— Ще го направим утре.

— Какво има? — Объркан, че шалтерът отново беше дръпнат, той взе брадичката й в ръце. — Къде се отнесе?

— Просто нямам време да го сместя днес.

— Знаеш, че не това те питам.

— Имам право на самостоятелност, Люк. Дай ми адреса си и ще дойда утре сутринта. Да репетираме.

— Добре. — Той отпусна ръката си. — Ще играем по твоята. Засега. Но преди да си отида, има още нещо.

— Какво?

— Позволи ми да видя Макс. — Люк се напрегна, когато усети колебанието й. — Дявол да го вземе, дери ме, удряй ме колкото си искаш, но не ме наказвай по този начин.

— Ти май съвсем не ме познаваш — каза тя унило. Обърна се и тръгна към вратата. — Ще те заведа горе при него.

Той знаеше, че ще бъде тежко. Беше следил цялата информация в пресата за състоянието на Макс, прочете всичко, което намери, за болестта на Алцхаймер. Беше сигурен, че е подготвен за физическите и за емоционалните изменения.

Но не знаеше колко много ще го нарани да види тази гигантска фигура от детството си така смалена, така остаряла и изгубена.

Стоя един час в слънчевата стая с музиката на Моцарт. Говори безкрайно и дори когато нямаше никакъв отговор, се взираше в лицето на Макс да види знак, че го е познал.

Тръгна си едва когато Лили дойде и нежно му каза, че е време за упражненията на Макс.

— Ще дойда пак. — Люк постави ръката си върху изтънялата китка на Макс и почувства пулса. — Имам някои нови номера, които може би ще искаш да видиш.

— Трябва да се упражняваш — каза Макс, загледан в силната тънка ръка на Люк. — Добри ръце. Трябва да се упражняваш. — Той внезапно се усмихна. — В теб има потенциал.

— Ще се върна — повтори Люк и тръгна с невиждащ поглед към вратата. Намери Роксана долу, в предния салон, загледана през прозореца към улицата.

— Съжалявам, Рокси. — Когато пристъпи към нея и обгърна талията й, тя не се възпротиви, а за миг се облегна на него.

— Никой няма вина за това. В началото не мислех така. Лекари, съдба, Господ. Даже и теб считах за виновен само защото не беше тук. — Той я целуна по главата, а тя силно стисна клепачите си. Но когато отвори очи, в тях нямаше сълзи. — Макс е отишъл някъде, така е трябвало. Сега мисля така. Не изпитва болка, макар че понякога изтръпвам от ужас, че може да съществува някаква дълбока, невидима болка. Но знам, че все пак имаме късмет, защото можем да го гледаме у дома, близо до нас, докато наистина бъде готов да си отиде напълно.

— Не искам да го загубя.

— Знам. — Разбираше го така истински, но не устоя, протегна ръка и преплете пръсти с неговите. Макс дълбоко ги свързваше. — Люк, трябва да ти поставя някои условия не за да те наказвам. Искам да виждаш Макс колкото е възможно по-често. Знам, че е трудно, че е болезнено, но вярвам, че е добре за него. Ти беше, ти си голяма част от живота му.

— Не е нужно да ти казвам какви са чувствата ми към него. Бих направил всичко, само да можех да помогна.

— Не. Не, няма нужда. — Тя въздъхна продължително. — Искам само да ми кажеш кога смяташ да идваш при него. Не трябва да се отбиваш без предупреждение, това нарушава режима му.

— За Бога, Роксана!

— Има причини. — Тя се обърна, гледаше го твърдо. — Няма да ти ги обяснявам, просто поставям ограниченията. Ти си добре дошъл тук, Макс също би искал това, но определям аз.

— Значи да имам час за посещение?

— Точно така. Най-добре е преди обяд, както днес. Някъде между девет и единайсет. — Когато Натаниъл със сигурност е на забавачница. — Репетициите ще останат за следобед.

— Добре. — Той се запъти към вратата. — Напиши ми дяволското разписание.

Роксана чу как външната врата тресна. Познатият шум почти я накара да се разсмее.