Нора Робъртс
Честни илюзии (14)

13.

Роксана послуша съвета на Лили и направи компромис с Макс, макар че предпочиташе да го нарече сделка. Ще се запише в университета „Тулейн“ и ще се отнесе към обучението си с необходимата сериозност и внимание. Ако след година все още е решена да следва заниманията на баща си извън сцената, ще бъде взета като чирак.

Това напълно я устройваше. Първо, защото обичаше да учи. Второ, защото нямаше никакво намерение да променя решението си.

Ангажиментите на сцената и обучението имаха допълнителното преимущество, че запълваха почти изцяло времето й. Прекарваше колкото е възможно по-кратко в компанията на Люк.

Можеше да му прости за виковете, дори за това, че й заповядваше какво да прави. Със сигурност щеше да му прости за целувката. Но никога нямаше да забрави, че превърна един от най-прекрасните моменти в живота й просто в урок, предложен от майстор на ученик. Но Роксана беше твърде много професионалист, за да позволи това да попречи на работата й. Репетираше с него. Участваха заедно в програмата вечер след вечер, без бълбукащите в тях чувства да нарушат гладката повърхност на представлението.

Ако трупата тръгваше на път, минаваше без инциденти пътуваха като учтиви непознати в един самолет, кола или влак.

Само веднъж, когато Лили изрази загриженост, че програмата на Люк с освобождаването от веригите става все по-сложна и опасна, Роксана издаде иначе добре сдържаното си вълнение.

— Остави го да прави каквото реши — тросна се тя. — Мъже като него трябва да доказват себе си. Нейното малко сладко отмъщение беше да се среща с много привлекателни млади мъже. Често ги водеше вкъщи на вечеря, на парти или да учат заедно. Доставяше й голямо удоволствие, когато нейният пореден кавалер — както Лили се изразяваше, е сред публиката по време на представление. И още по-голямо беше удоволствието й, че Люк знае това.

Падаше си по занимаващите се с наука — привличаше я острият им ум. Беше злобничко от нейна страна, защото знаеше, че никакво настояване от страна на Макс не успя да убеди Люк да продължи колежа след първата година. С охота споменаваше от време на време, че Матю е студент по право или че Филип работи върху магистърската си степен по икономика.

Роксана беше избрала да учи едновременно история на изкуството и науката за скъпоценните камъни. Целта й, за голямо удовлетворение на Макс, беше да получи знания за това, което сега определяше като свое хоби. Ако човек ще краде големи произведения на изкуството или скъпоценни камъни, беше казала на баща си, би трябвало да има солидни знания за произхода и стойността им.

Макс беше горд, че има дъщеря с перспективно мислене.

Беше доволен също, че репутацията му на изпълнител и уважението към неговата трупа бяха нараснали. Ценеше високо получената от Академията на илюзионистките изкуства награда „Илюзионист на годината“. Трупата на Нувел имаше две участия в телевизионни програми и наскоро Макс беше сключил договор да напише книга за факирството.

Месец преди това беше „освободил“ една достолепна дама от Балтимор от брошка с опали и диаманти в комплект с обици. Своя дял от печалбата вложи в проект за изследване на философския камък, който напоследък особено силно привличаше интереса му.

За някои това беше легенда. За него беше цел, от която страшно много се нуждаеше сега, когато двойствената му кариера бе достигнала своя зенит. Искаше да притежава този камък — мечтата на всеки магьосник, не само за да превръща желязото в злато, а като венец на всичко, което беше научил и постигнал през своя живот. Вече беше събрал книги, карти, купища писма и дневници.

Проследяването на историята на философския камък през вековете щеше да бъде най-голямото постижение на Максимилиан Нувел. Щом веднъж го има, надяваше се той, ще може да си отдъхне, като се оттегли от сцената. С Лили ще пропътуват света като скитници, а децата им ще продължат традицията на Нувел.

Когато през студената дъждовна зима се настани в Ню Орлеанс, Макс беше спокоен. Редките неприятности, които влажното време причиняваше на ръцете му, преодоляваше лесно с малко аспирин и ги забравяше.

Роксана обичаше да вали. Изпадаше в меко, разнежено настроение, наблюдавайки как дъждът плющи по тротоарите и се стича по стъклата на прозорците. Стоеше на покрития балкон в апартамента на Джералд и наблюдаваше минувачите, подгонени от тънката студена завеса. Долавяше аромата на кафе с мляко, което Джералд приготвяше в малката си кухня.

Беше се освободила от представлението и се чувстваше добре тук в тази дъждовна вечер. Харесваше компанията на Джералд — симпатичен и умен мъж. Обичаше да слуша Гершуин и да гледа филми. Малкият му апартамент над един магазин за сувенири беше претъпкан с книги, грамофонни плочи и видеокасети. Джералд следваше кинематография и вече имаше колекция от толкова филми, колкото Роксана не си представяше, че могат да се изгледат за един живот.

За тази вечер беше приготвил „Диви ягоди“ на Ингмар Бергман и „Вертиго“ на Хичкок.

— Не ти ли е студено? — Джералд беше застанал пред отворената тясна врата с пуловер в ръце. Беше с около два сантиметра по-нисък от Роксана, но широките му рамене създаваха илюзия за височина. Правата му руса коса падаше на една страна — това много й харесваше. Имаше вид на човек с положение, с нещо й напомняше за Харисън Форд. Тежките очила с рамки от кост на костенурка придаваха респектиращ вид на милите му кафяви очи.

— Не много. — Въпреки това влезе вътре. — Тази вечер като че ли няма жива душа навън. Всеки се е сгушил вкъщи.

Той остави пуловера.

— Радвам се, че ти се сгуши тук.

— И аз. — Подаде му устните си за лека целувка. Вече месец се срещаха от време на време, но Роксана за пръв път идваше в апартамента му. — Харесва ми при теб.

Той беше истински беден студент. По всички стени висяха филмови плакати, продънената кушетка беше покрита с избеляла кувертюра, тикнатата в ъгъла издраскана маса беше отрупана с книги. Електронното му обзавеждане обаче беше бижу.

— Мисля, че бъдещето е на тези домашни кина.

— До края на десетилетието видеокасетофоните ще бъдат нещо обикновено в американския дом както телевизията днес. Всеки ще има видеокамера. — Той са засмя и потупа своята. — Навсякъде ще се появят режисьори аматьори. — Докосна косите й, едно гъсто кълбо от къдрици, които напоследък беше подстригала до брадичката си. — Може би ще ми разрешиш някой път да направя филм с теб?

— С мен? — Тази мисъл я накара да се разсмее. — Не мога да си представя.

Той обаче можеше. Хвана я за ръка и я заведе до кушетката.

— Но първо Бергман, окей?

— Чудесно. — Тя взе своята чаша с кафе и се облегна назад в извивката на ръката му, която беше прехвърлил през рамото й. Джералд натисна няколко копчета на дистанционното управление. Едно, за да включи видеото, друго, за да задейства камерата, която стратегически беше поставил между купища книги.

Роксана си мислеше, че може би е лаик, но Бергман не я грабна и тя с мъка се опитваше да задържи вниманието си върху трепкащия екран с черно-белия филм.

Нямаше нищо против обгърналата я ръка на Джералд. Той миришеше на ментов освежител за уста и на лек евтин одеколон. Не й беше неприятно и лекото плъзгане на пръстите му нагоре-надолу по ръката й. Не възрази и когато се обърна да я целуне — изви глава назад и прие целувката му.

Но когато се опита да се отдръпне, той стегна прегръдката си.

— Джералд — засмя се тя леко, успявайки да отмести главата си настрана. — Няма да можеш да видиш филма.

— Вече съм го гледал. — Гласът му беше надебелял и задъхан. Обсипа врата й с целувки.

— Но аз не съм. — Тя не се обезпокои. Не истински. Може би беше малко смутена от толкова явната му трескава възбуда.

— Не ти ли се струват еротични? Картините, текстът?

— Не съвсем. — Намираше ги отегчителни, също както и факта, че той притискаше гърба й към възглавниците на кушетката. — Но, може би, защото съм прекалено литературно насочена. — Покри устата му с ръка, но не можа да спре пръстите, които бързо разкопчаваха копчетата на блузата й. — Спри, Джералд. — Не искаше да го обиди, нито да засегне чувствата му. — Не дойдох заради това и не го искам.

— Желая те от първия път, когато те видях. — Той успя да разтвори краката й и започна да се притиска към нея възбуден. Роксана почувства първия пристъп на паника след смущението си. — Сега ще се съблека, бейби, и ти ще станеш звезда.

— Не няма. — Започна упорито да се бори, а той сграбчи гърдите й и започна да ги стиска. Гласът й затрепери от засилващия се страх. Грешка, осъзна тя моментално, усещайки как дишането му се учестява с нарастването на възбудата. — По дяволите, махай се от мен. — Скочи рязко и чу, че блузата й се раздра.

— А, бейби, ти обичаш с насилие? Тогава окей. — Хвана с потните си нетърпеливи ръце ципа на джинсите й и го дръпна. — Това е добре. По-визуално е. След това ще го гледаме.

— Ти, кучи сине!

Не разбра дали й помогна рефлексът й на фокусник или ужасът, когато вдигна високо лакътя си и силно го удари в слепоочието. Той залитна назад. Тя не се поколеба, стисна ръката си в юмрук и го цапардоса по носа. Избликна силна струя кръв и изцапа блузата й, а той изквича като ритнато пале. Вдигна ръце към лицето си и очилата му се изкривиха на една страна. Роксана успя да се изправи, грабна платнената си чанта и с две ръце го удари с нея по лицето.

Очилата му изхвърчаха в другия край на стаята.

— Хей! — Между пръстите му капеше кръв, когато се опита да посегне към нея. — Ти ми счупи носа.

— Само опитай още веднъж с мен или с който и да е! Ако разбера, ще счупя и проклетия ти член.

Той се опита да стане, но отново се свлече на пода, когато Роксана вдигна двете си ръце и зае боксьорска поза.

— Ела де, ела — извика тя. В очите й сега имаше сълзи, но не от страх, а от истински гняв. — Няма ли да се опиташ, негодник такъв!

Той поклати глава и грабна единия край на кувертюрата да попие кръвта от носа си.

— Само се разкарай. Господи, ти си луда.

— Да. — Усещаше, че я завладява истерия. Искаше й се отново да го удари, да го блъска, да го щипе, докато го види така уплашен и безпомощен, както беше тя преди малко. — И помни, влечуго такова, стой далеч от мен. — Тръшна вратата и го остави да бърбори нещо за болници и съдилища.

Беше изминала сто метра и се оглеждаше за такси, когато си спомни: „Ще те направя звезда“, „Ще го гледаме после.“

Кучият му син трябва да е заснел с камера цялата история.

 

 

Чувстваше се като попаднал в някакъв кошмар. Макар че дъждът намаля и само пръскаше, нощта беше студена и неприятна. Нищо не би могло да подхожда по-добре на настроението му.

В ръцете си държеше писмо, което го беше върнало далеч в миналото. Коб. Негодникът го беше намерил. Люк стоеше в двора на Нувел, а дъждът се стичаше на тънки струйки под яката на якето му. Чудеше се как изобщо си е позволил да повярва, че може напълно да избяга от миналото си.

Нямаше значение колко е умен, че е успял, колко е силен. Можеше да бъде тласнат отново назад и да бъде превърнат в малкото изплашено момче. Достатъчни бяха само няколко думи, написани на хартия:

„Калахан, дълго не сме се виждали. Чакам да поговорим за старото време. Ако не искаш да паднеш от високо, трябва да се срещнем тази вечер в десет в «Бодинс» на улица «Бърбън». Не се опитвай да ми офейкаш, иначе ще имам дълъг приятен разговор с твоите приятели Нувел.

Ал Коб“

Искаше му се да не обърне внимание. Искаше му се да се изсмее и да накъса хартията на малки незначителни парченца, за да покаже колко е нищожна тя за мъжа, който е станал. Но ръцете му се бяха разтреперили. Стомахът му се беше свил на топка. И разбра, всъщност винаги го е знаел — не може да избяга оттам, откъдето беше дошъл. Или от това, което бе преживял.

И все пак вече не беше детето, което се страхуваше от чудовища, когато го затваряха в килера. Смачка на топка хартията в джоба си и тръгна. Ще се срещне с Коб тази вечер и ще намери начин някак да го разкара и да се оправи с всичко, което той ще поиска.

Дъждът квасеше якето му, обувките, удавяше настроението му. Сви рамене, изпсува ей така, наслуки, и пое към ъгъла. Когато едно такси зави по улицата, се замисли дали да не го използва.

Но забрави и двете възможности, когато видя Роксана да слиза от него. Идваше тъкмо навреме, за да излее върху нея лошото си настроение.

— Връщаш се толкова скоро? — възкликна той. — Твоят четириок приятел не те ли забавлява?

— Целуни се отзад, Калахан. — Тя мина покрай него с наведена глава, надявайки се да влезе вкъщи, без той да успее да я огледа. Но Люк се чувстваше достатъчно зле, за да продължи да й се подиграва.

— Хей… — Хвана я за ръка и я обърна към себе си. — Ти имаш… — Занемя, като видя състоянието на дрехите й. Под светлия жакет модерната й блуза беше разкъсана и изпръскана с кръв. Обзе го паника, сграбчи я за раменете и впи пръсти в тях. — Какво е станало с теб?

— Нищо, остави ме на мира.

Той силно я раздруса.

— Какво се случи? — Гласът му излизаше на пресекулки, сякаш минаваше през бръсначи. — Кажи ми какво се случи?

— Нищо — повтори тя. Но защо пак започна да трепери? Всичко беше свършило. — Идеята на Джералд за целта на посещението ми в неговия апартамент беше по-различна от моята. — Тя вирна брадичка, готова да изслуша лекцията. — Трябваше да го разубедя.

Чу Люк да си поема дъх. Това не беше въздишка, а по-скоро животински рев. Когато вдигна поглед към лицето му, нестабилният й пулс хвръкна стремглаво нагоре. Очите му режеха като стъкло.

— Ще го убия.

Пръстите му така се забиваха в раменете й, че Роксана дори изохка. После рязко я пусна и тя политна назад. Запази равновесие и трябваше да изтича след него, за да го стигне.

— Люк! Спри! — Сграбчи ръкава му. Сърцето се смъкна в петите й, когато видя блесналите очи и оголените му зъби. Вкопчи се в него. — Нищо не се е случило. Нищо, наистина съм добре.

— Цялата си в кръв.

— Но не е от мен. — Опита се да се усмихне, отстранявайки мокрите коси от лицето си. — Хайде, ценя твоето рицарство, но вече се погрижих за себе си. Ти дори не знаеш къде живее тази мижитурка.

Щеше да го намери. Люк знаеше, че може да открие негодника, както вълк подушва заек. Но ръката на Роксана, сграбчила неговата, трепереше.

— Той обиди ли те? — С усилие владееше гласа си, но знаеше, че трябва да я попита. — Кажи ми истината, Рокс. Изнасили ли те?

— Не. — Тя не се възпротиви, когато ръката му я обгърна. Осъзна, че трепери не от страх, а от някакво натрапчиво усещане за измяна. Познаваше Джералд, харесваше го, а той поиска да я обладае насила. — Не, не ме изнасили, кълна ти се.

— Но блузата ти е скъсана.

Този път усмивката й беше по-уверена.

— Каза, че съм му счупила носа, но мисля, че само го разкървавих. — Тя се засмя и сложи глава на рамото на Люк. Беше й толкова хубаво да е с него в дъжда, да чувства стабилните удари на сърцето му. Когато имаше проблеми, обичаше той да е до нея. Носеше й спокойствие, утеха. — Да можеше да го чуеш как квичи. Люк, не искам Макс и Лили да разберат. Моля те.

— Макс има правото…

— Знам. — Тя отново вдигна глава. Дъждът блестеше по лицето й като сълзи. — Това няма нищо общо с правата. Ще го нарани и ще го изплаши. Вече всичко приключи. Какво може да направи той?

— Няма да му кажа нищо, ако…

— Знаех си, че ще има „ако“.

— Ако — каза Люк, повдигайки брадичката й с пръст, — ако се съгласиш аз да разговарям с това влечуго. Искам да съм сигурен, че ще стои настрана от теб.

— Повярвай ми, няма от какво да се безпокоя. Само може да се наежи така, че да не смея да мина на двеста метра покрай него.

— Ще разговарям или с него, или с Макс.

— По дяволите. — Тя въздъхна, прецени едната и другата възможност и вдигна рамене. — Окей, ще ти кажа къде да го намериш, ако…

— Добре, правилно. Ако?

— Ако ми се закълнеш, че това ще бъде само разговор. Не искам, вече не ми трябва да разбиваш нечия физиономия заради мен. — Тя отново се усмихна. Знаеше, че и двамата си спомнят за Сам Уайът. — Този път сама свърших тази работа.

— Само ще поговорим — каза Люк. Освен ако решеше, че е нужно нещо повече.

— Всъщност би могъл да ми направиш една услуга. — Тя малко се отдръпна, защото това беше трудно. — Не съм сигурна, но мисля, че… той каза нещо, когато беше… че е…

— Какво?

— Мисля, че някъде имаше монтирана камера. Да филмира събитието, нали разбираш…

Люк отвори уста, после я затвори. Занемя.

— Не те разбирам.

— Той е студент по режисура — побърза да обясни Роксана. — Наистина е много запален по киното и е луд по видеофилмите. Затова отидох в апартамента му. Да ми покаже един-два класически филма. А той… — Въздъхна и от устата й излезе пара, която изчезна в дъжда. — Сигурна съм, че беше поставил някъде камера, за да се забавляваме после, като гледаме филма.

— Този гаден перверзен тип.

— Ами да. Мисля си, ако разговаряш с него, дали не би могъл да го накараш да ти даде филма, касетата или каквото е то, по дяволите.

— Ще го взема. Но ако още веднъж се забъркаш в нещо подобно…

— Да се забъркам? — Тя сложи ръце на хълбоците си. — Виж какво, глупчо. Едва не бях изнасилена. Аз съм жертвата, не го ли разбираш? Не съм направила нищо, за да предизвикам такова отношение.

— Не исках да кажа…

— По дяволите. Реагираш точно като мъж. — Тя се обърна, направи две крачки и пак го погледна. — Искаш да кажеш, че съм си го търсила. Оплела съм този беден, безпомощен мъж в мрежата си и после съм се разревала, когато нещата са станали сериозни, така ли?

— Млъкни. — Дръпна я до себе си и плътно я прегърна. — Съжалявам. Нямах предвид това. За Бога, Роксана, не разбираш ли, че дяволски ме изплаши? Не знам какво бих направил, ако той те беше… — Притисна устни до косите й. — Не знам какво бих направил.

— Добре. — Нова тръпка полази по гърба й. — Добре. Всичко е наред.

— Окей. — Той мърмореше, галеше я, опитваше се да я утеши, а устните му търсеха нейните. — Вече никой никога няма да те нарани.

По устните й имаше дъждовни капки. Люк ги пое с целувка, нежна, сладка, после се върна за още. Тя силно и сигурно преплете ръце около врата му. Тялото й се топеше като восък до неговото. Той си позволи един миг, един прекрасен миг да я държи в ръцете си и да изживее илюзията, че блянът е станал истина.

— По-добре ли си? — Усмихна се напрегнато и я отдръпна леко.

— Чувствам се… — Гласът й беше като мъглата, която обвиваше нозете им. Вдигна ръка към бузата му и той я грабна и силно притисна устни в дланта й. Роксана така гореше от страст, че й беше чудно как дъждовните капки не цвърчат върху кожата й.

— Рокс… ние по-добре… — Изведнъж млъкна, защото един мъж мина покрай тях под завесата на дъжда. Започна да бута момичето навътре. Видя лицето на Коб, очите на Коб и почувства, че целият му живот се обръща с главата надолу.

Ако не можеше да направи нищо друго, можеше поне да не допусне тази мръсотия да докосне Роксана.

— Влизай вътре — заповяда той.

— Но, Люк…

— Влизай веднага. — Тя видя сянка на терзание в очите му.

Люк отмина в дъжда, за да се изправи пред един стар кошмар.

— Мина доста време, а, дете? — Ал Коб седеше в опушения стар бар със стриптийз на улица „Бърбън“ и пушеше „Кемъл“. Това беше неговата среда — жени с наплескани с грим уморени очи и изпъкнали ханшове, застояла миризма на пияници и секс. Беше сигурен, че Люк ще го последва вътре.

Младежът държеше едната си ръка на облегалката на стола. Съсредоточи цялата си воля в усилието да прогони отвратителните картини от миналото, които се връщаха в съзнанието му.

— Какво искаш?

— Едно питие. Малко да поговорим. — Коб опипа с поглед гърдите на сервитьорката и го плъзна чак до чатала й. — Бърбън, двоен.

— „Блек Джек“ — поръча Люк. Знаеше, че обичайната му бира няма да е достатъчно силна да го извади от тази мръсотия.

— Мъжко питие.

Коб се засмя и показа пожълтелите си от тютюна зъби. Дългите години, през които надигаше бутилката, не бяха го пожалили. Въпреки слабата светлина Люк видя мрежата от спукани капиляри по лицето му — червените знамена на пияниците. Беше натрупал доста килограми около талията и плетената му блуза се изпъваше над колана.

— Попитах какво искаш.

Коб не отговори, докато сервираха питиетата. Вдигна своето, отпи една глътка и се загледа към сцената. Ужасна червенокоса жена смъкваше дрехите си на френска прислужница една по една. Беше стигнала до символичните гащи — една лента, а в ръката си държеше пръчка с пера за чистене на прах.

— Исусе, погледни циците на тази курва. — Коб изгълта до дъно питието си и даде знак за друго. Захили се към Люк: — Какво ти е, момче, не обичаш ли да гледаш цици?

— Какво правиш в Ню Орлеанс?

— Дадох си малка ваканция. — Коб облиза устни, когато танцьорката разклати огромните си гърди и ги стисна. — Реших, след като съм наблизо, да те видя. Няма ли да питаш за майка си?

Люк бавно отпи от уискито, докато паренето стигна чак до стомаха му и до вцепенените мускули.

— Не.

— Това не е нормално. — Коб зацъка с език. — Сега тя живее в Портланд, но все още се срещаме от време на време. Започна да взима пари за онова, знаеш ли? — Гадно намигна на Люк и изпита удоволствие, когато видя как мускулите на челюстта му заиграха. — Но старата Меги е достатъчно сантиментална да ми дава безплатно да й го мушна понякога, когато отида да я чукам. Бих искал да й предам поздрави от теб.

— Не желая да й предаваш нищо.

— Държиш се като лайно. — Коб изля още едно питие в гърлото си. Музиката ставаше все по-силна и предизвикателна. Един от мъжете се опита да се качи на сцената, но го изхвърлиха. — Винаги си бил такъв. Ако беше останал по-дълго с нас, щях да набия в главата ти малко повече уважение.

Люк се наведе напред със святкащи очи.

— Или щеше да ме направиш проститутка.

— Ти имаше покрив над главата си, храна в корема си. — Коб сви рамене и продължи да пие. — Само че очаквах да си платиш за това. — И през ум не му минаваше да се изплаши от Люк. Спомняше си добре колко лесно се справяше с момчето. Просто няколко шибвания с колана. — Но това вече е минало, нали? Сега си голяма клечка. Научи се да въртиш магическата пръчка, нали, Люк? — Така се разтресе от смях на собствената си шега, че чак сълзи избиха в очите му. — Ти и онзи старият си изкарвате с това първокласни парици, нали?

Смехът му премина в задавяне, когато Люк го хвана за яката. Сега лицата им бяха близо, толкова близо, че младежът усети уискито в дъха на Коб сред общата воня на бара.

— Какво искаш? — попита отново, разчленявайки всяка сричка.

— О, ти искаш да се биеш, момче? — Винаги готов да направи скандал, той уви месестите си пръсти около китките на Люк. Беше изненадан от силата, която усети, но и сега не се усъмни в собственото си надмощие. — Искаш да си премерим силите?

Люк искаше, така страшно искаше, че тялото му се тресеше от желание като при секс. Но съществуваше една частица, макар и дълбоко заровена в него, от онова изплашено до смърт момче, помнещо ударите на каиша, който прорязваше нежната му плът.

— Не искам да бъда в един и същи щат с теб.

— Това е свободна страна. — Коб беше достатъчно хитър и знаеше, че един бой няма да доведе до това, за което беше дошъл, затова се отдръпна и поръча ново питие.

— Проблемът е, че трябва да си платиш за всичко. Правиш добри пари с фокусническите си номера.

— Това ли било! — Люк щеше да се разсмее, ако отвращението не беше задавило гърлото му. — Искаш пари?

— Помагах да те изгледаме, нали? Бях ти нещо като баща.

Сега вече Люк се разсмя, но смехът му беше зареден с такава ярост, че хората наоколо се обърнаха. Изпсува и понечи да се изправи, когато Коб докопа ръкава му.

— Мога да ти създам неприятности, на теб и на стария, с когото си се свързал. Ще се обадя по телефона на няколко репортери. Какво ли ще си помислят телевизионните продуценти, когато го прочетат? Калахан — така те наричат сега, нали? Просто Калахан. Избягал артист и мъжка проститутка.

— Това е лъжа. — Но Люк пребледня и Коб видя това. Спомените отново нахлуха — дебелите ръце, които го държаха, потта, тежкото дишане. — Не му позволих да ме докосне.

— Не помниш какво стана, защото те пребих до безсъзнание. — Коб беше доволен — лъжата му попадна точно в целта. Наслаждаваше се на ужаса, на съмнението и на отвращението в очите на Люк. — Така или иначе, хората ще се замислят, нали? Те харесват номера, дето го правиш с малката. Смяташ ли, че тя ще ти позволи да си топиш фитила, когато научи, че на дванайсет години си обслужвал педераст? — Захили се злобно. — Няма значение дали е лъжа, или светата истина, момче, веднъж като излезе напечатано.

— Ще те убия. — Гласът на Люк отслабна, повдигаше му се, перлички пот избиха по челото му.

— По-лесно ще е да ми платиш. — Уверен, че ще спечели играта, Коб извади нова цигара. — Не ми трябват много. Няколко хилядарки като начало. — Издуха дим към лицето на младежа. — Започваш от утре. След това ще ти пиша по някой ред от време на време — колко искам и къде да ги изпратиш. Иначе… отивам при пресата. Ще им разкажа как си се продавал на перверзни типове, как си изоставил бедната си страдаща майка, как си се наместил при Нувел.

Мисля, че той е нарушил някой и друг закон, като е прибрал един беглец. А може да прозвучи и така — използвал те е и за друго, нали се сещаш? — Отново се захили, доволен от отвращението, изписано по лицето на Люк. — Мога да накарам хората да си помислят, че е получавал безплатно това, за което другите са си плащали.

— Не намесвай Макс.

— Ще съм доволен да не се наложи да го правя. — Коб разпери съучастнически ръце. — Ще ми донесеш две хиляди утре вечер тук. Това ще бъде доказателството за добра воля. Тогава ще си отида. Ако не дойдеш, само ще завъртя телефона на „Нешънъл Инкуайърър“. Мисля, че всички момченца и момиченца и техните мамички ще престанат да изгарят от желание да гледат фокусник с вкус към младо месце, нали? — Той отпи нова глътка. — Не те виждам как ще излезеш на представление пред кралицата на Англия, след като си обвинен в педерастия. Така го наричат. Педерастия. — Коб отново се изсмя и стана. — Утре вечер. Ще те чакам.

Люк остана на мястото си. Задушаваше се. Лъжи, гнусни лъжи. Можеше да го докаже, нали? Ръката му трепереше, когато посегна към чашата. Никой нямаше да повярва, не беше възможно да повярва, че Макс…

Почувства се ужасно и притисна очите си с длани.

Коб беше прав. Щом веднъж се публикува подобно нещо, хората ще започнат да си задават въпроси, да шушукат и ще е без значение каква е истината. Петното, срамът и ужасът ще си останат.

Дори той самият да издържи всичко това, нямаше да понесе тази мръсотия да засегне Макс или Лили. Или Роксана. О, мили Боже. Силно стисна очи и изгълта останалото уиски. Поръча ново и остана, докато здравата се натряска.

 

 

Роксана го чакаше. Беше се вмъкнала незабелязано в стаята си. Една дълга гореща баня успокои болките, шокът отчасти беше преминал. После застана на балкона да чака.

Видя го да се препъва в ръмящия дъжд и мъглата. Наблюдаваше го как се клатушка насам-натам, спира и пак тръгва с прекаленото внимание на всеки пиян. Безпокойството и объркването й преминаха в нажежен до бяло гняв.

Беше я оставил с изопнати нерви под дъжда, за да гушне бутилката. Няколко бутилки, ако се съдеше по вида му. Роксана се изправи, стегна колана на пеньоара си като войник, който се готви за битка, и изтича надолу да пресрещне Люк на двора.

— Ти, малоумнико!

Той се клатушна назад, опита се да запази равновесие, като се подпря на стената, и се захили глупаво.

— Бейби, какво правиш на дъжда? Ще настинеш. — Направи с усилие една крачка. — Исусе, много си красива, Рокси. Много ми харесваш.

— Личи си. — Не й прозвуча като голям комплимент, защото едва мотолевеше думите. Инстинктивно грабна ръката му, когато той отново залитна. — Надявам се да си платиш за това утре сутринта.

— Утре вечер — изломоти Люк. Главата му се клатушкаше от едното рамо до другото. — Трябва да платя утре вечер.

— Но трябва да оживееш дотогава. Роксана въздъхна, но пое тежестта му, прехвърляйки едната му ръка върху рамото си. — Хайде, Калахан, да видим можем ли да заведем един пиян ирландец в леглото, без да събудим цялата къща.

— Моят прадядо е от графството Слайгоу. Знам го от старата дама. Казвал ли съм ти?

— Не. — Тя изръмжа, мъчейки се да го домъкне до страничната врата.

— Въобразяваше си, че има глас на ангел и пееше по кръчмите. — Главата му беше клюмнала назад и хладният приятен дъжд миеше лицето му. — Този кучи син никога не ми е бил баща. В мен няма нищо от него.

— Не, в теб има само един галон уиски, ако се съди по това как смърдиш.

Той се захили и тежко се стовари върху вратата, преди Роксана да успее да я отвори.

— Съжалявам. А ти миришеш на хубаво, Рокси, на билки след дъжд.

— О, виж го ти ирландския поет. — Лицето й поруменя. Тя обгърна Люк с една ръка и го изправи, а с другата отвори вратата.

— Много съм доволен, че нямаш цици като оная курва. Мисля, че нямаше да ми харесва.

— Каква курва? — попита Роксана шепнешком, после изсъска задъхано. — Няма значение.

— Хич не ми действа, когато някоя такава се разсъблича и я гледат цял куп хора. Моят стил е един по един, разбираш ли?

— Очарователно. — Без капка съжаление тя се обърна и го тресна в един кухненски шкаф. — Оставя ме на дъжда и отива да гледа стриптийз. Ти си истински принц, Калахан.

— Аз съм негодник — каза Люк пиянски развеселен. — Такъв съм роден, такъв ще умра. — Завъртя се настрани, когато тя се опита да го завлече към стълбата. — Може би трябва направо да го убия. Така ще е по-чисто.

— Не, обеща ми, че само ще разговаряш с него.

Люк прокара ръка през лицето си, за да се увери, че то все още е там.

— С кого да говоря?

— С Джералд.

— Да, да. — Той изкачи първото стъпало и се стовари тежко на стълбището, но като че ли не забеляза. За ужас на Роксана просто се изтегна там и се приготви да спи. — Сигурно много те е изплашил, като ти се е нахвърлил така. И знаеш ли, можеше да не успееш да го спреш. Да те сграбчи и да се лигави върху теб. О, Исусе… — Гласът му затихна до шепот. — Не искам да мисля за това.

— Тогава не мисли. Мисли как да се качиш горе.

— Трябва да полежа — измърмори той и се ядоса, когато Роксана се опита да го вдигне. — Остави ме на мира.

— Няма да те оставя да спиш тук като пияница, какъвто си в момента. Лили ще се поболее, ако те намери така.

— Лили. — Той въздъхна и запълзя нагоре, дърпан от Роксана. — Първата жена, която някога съм обичал. Тя е най-добрата. Никога никой няма да нарани Лили.

— Разбира се, че няма. Хайде, още малко. — Докато го мъкнеше, пеньоарът й се беше разтворил и Люк можеше да види гладкото й бяло бедро. Въпреки изпитото кръвта му пламна. — По дяволите, направо в ада — каза с усмивка и изпъшка, когато Роксана му шътна да не вика. — Исусе Христе. Понякога би трябвало да обличаш нещо под този пеньоар. Дай само да… — Но като посегна да я докосне, само да докосне тази гладка бяла кожа, падна върху най-горното стъпало.

— Стани, Калахан — изсъска Роксана в ухото му. — Няма да ти позволя да събудиш Макс и Лили.

— Окей, окей. — Той се опита да преглътне, но слюнката му имаше вкус на отрова. Стана сам на колене и направи усилие да се вдигне, но Роксана трябваше да му помогне. — О, май че ми се повръща. — Усети как стомахът му се обръща.

— Надявам се да го направиш — каза тя през зъби, влачейки го почти на ръце към спалнята му. — Искрено се надявам.

— Мразя да повръщам. Чувствам се, както когато Мауз ми даде първата цигара. Няма да се напивам повече, Рокси.

— Правилно. Тук ние… По дяволите!

Той залитна към леглото. Макар че беше бърза, тя не успя да се задържи и падна с него. Люк се стовари отгоре й така силно, че дъхът й секна.

— Махни се от мен, Калахан.

Отговорът беше неразбираемо мърморене. Дъхът му миришеше на уиски и тя извърна глава. Устните му сънливо се търкаха в шията й.

— Престани. О… по дяволите. — Удоволствие, тъмно и тежко, пролази в нея, когато ръката му обгърна едната й гърда. Не я дърпаше, не я стискаше, просто я държеше.

— Меко — мърмореше той. — Мекичка Роксана. — Пръстите му галеха тънката коприна лениво, отнесено, а устните му се търкаха в плътта й.

— Люк, целуни ме. — Тялото й вече се понасяше, когато се опита да обърне устните си към неговите. — Целуни ме както преди.

— Мммммм. — Той въздъхна продължително и заспа.

— Люк!

Не беше възможно. Тя разтърси раменете му. Не можеше да бъде — два пъти за една нощ. Сграбчи кичур коса, вдигна главата му и го погледна — беше безчувствен. Скърцайки със зъби, с усилие измъкна тялото си изпод неговото.

Остави го, проснат на леглото, напълно облечен, и отиде да вземе изпитаното си лекарство — един студен душ.