Нора Робъртс
Честни илюзии (34)

33.

Сам Уайът уреди да го снабдят с билети за очакваното нашумяло представление на трупата Нувел в Центъра „Кенеди“. На първия ред в средата. Джъстин седеше до него цялата в коприна, сапфири и усмивки — преданата съпруга и партньорка.

Никой не можеше да предположи, че те двамата вече се презираха.

Представлението течеше, а Сам ентусиазирано аплодираше. Отмяташе назад глава и се смееше, накланяше се напред с широко отворени очи и кимаше с глава недоверчиво. Неговите реакции, засичани често от телевизионните камери, бяха също така внимателно инсценирани, както и самото представление.

А всъщност го изяждаше старата ревност. Люк отново беше центърът на вниманието, блестящата звезда, притежателят на властта.

Сам го мразеше заради това така сляпо и безразсъдно, както го беше намразил от пръв поглед. Вбесяваше го и завиждаше на лекотата, с която Люк привличаше вниманието на аудиторията, завиждаше на очевидната сексуална искра между него и Роксана, на лекотата, с която получаваше това, което той, Сам, нямаше и нямаше да има.

След финала скочи пръв на крака, преди аплодисментите да залеят салона. Сключи ръце и се усмихваше, докато залата гърмеше от овации.

Когато се покланяше, Роксана погледна надолу към него. Макар че сведе клепачи, в очите й блесна жлъч. Погледите им се срещнаха и задържаха — за миг те бяха само те двамата. Обзе я ярост, направи крачка напред и спря едва когато Люк силно стисна ръката й.

— Само се усмихвай, бейби. — Той говореше ясно под тътена на аплодисментите и бързо стисна пръстите й. — Само продължавай да се усмихваш.

Тя се овладя и накрая двамата слязоха от сцената.

— Не знаех, че ще ми бъде толкова трудно. — Тялото й трепереше от усилието, с което беше потиснала желанието си да нападне. — Само като го гледах как седи там, толкова помпозен и самодоволен, исках да скоча от сцената и да се хвърля с нокти върху лицето му.

— Справи се добре. — Люк потърка гърба и, водейки я между кулисите към гримьорната. — Първа фаза, Рокси, и напред към следващата.

Тя кимна и спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Ние крадем, Люк. Аз разбирам, че повечето хора не одобряват това. Но отнетото лесно може да бъде заменено с друго. Той ни открадна време. И любов, и вяра. Те не могат да бъдат възстановени. — Погледна към него и в очите й блеснаха сълзи, но не на съжаление, а на решителност. — Нека да хванем кучия син.

Той се засмя и я потупа по дупето. Джейк е прав, помисли си с удоволствие. Тя е дяволска жена.

— Преоблечи се, чака ни работа.

Посетиха приема след представлението и се чукнаха с изтъкнатите личности на Вашингтон. Люк се позавъртя и после се отдели от Роксана. Тази роля трябваше да изиграе сам. Както и очакваше, Уайът го намери само за секунди.

— Беше голямо представление.

Люк взе чаша шампанско от подноса на един келнер с нарочно треперещи пръсти.

— Радвам се, че ти е харесало.

— О, наистина ми хареса. И се възхищавам на куража ти да се явиш на сцената, без да поискаш съгласието ми.

— Не мислех, че… Минаха пет години… — Люк нервно огледа хората наоколо и сниши гласа си. Умолително постави ръката си върху китката на Сам. — За Бога, нима сгреших с това?

Доволен, че държи в ръцете си въжето за бесене, Сам отпи от шампанското си и се усмихна.

— Това тепърва ще се оценява, Калахан. Кажи ми какво мислиш за малкия Натаниъл?

Този път на Люк не му беше нужно да се преструва, че трепери. Обзе го истински гняв.

— Ти знаеш за Нейт?

— Знам всичко, което трябва да се знае за семейство Нувел. Мисля, че ясно ти дадох да разбереш това. — Остави разсеяно чашата си на един поднос. — Завърши ли проекта, който ти възложих?

— Остава още много малко. — Люк нервно оправи връзката си. — Обясних ти, че една такава работа отнема много време, за да е сигурно всичко при евентуално разследване.

— Що се отнася до времето, аз бях щедър — напомни му Сам и прибави приятелско потупване по рамото. — Но и времето бързо изтича.

— Даде ми срок. Ще го спазя. — Люк отново се огледа. — Знам какво зависи от тази работа.

— Надявам се, че знаеш. — Сам предупредително вдигна ръка. — Два дни, Калахан. Донеси ми всичко след два дни и бих могъл да забравя за наглостта ти тази вечер. Сега се весели — прибави, отминавайки, — защото това е една от малкото вечери, които ти остават със семейството.

— Беше прав, приятелю. — Джейк, облечен в келнерска униформа, премести таблата в другата си ръка. — Той е подлец.

— Само гледай да не го изпуснеш. — Бърз като стрела, Люк пусна в подплатения с найлонова торбичка джоб на Джейк златното копче за ръкавели с монограма на Сам.

— Имай ми доверие.

— И престани да се хилиш, за Бога. Ти си слуга.

— Но щастлив слуга. — Все пак направи всичко възможно да изглежда тържествено, отминавайки с таблата.

Един час по-късно Джейк връчи на Люк найлоново пликче, в което имаше копче за ръкавели и един-единствен пясъчнорус косъм.

— Внимавай как ще ги използваш, човече. Да не изглежда много явно.

— По дяволите, нека. — Нещо зачовърка стомаха му, докато, държейки пликчето, разглеждаше елегантното мъжко украшение. Беше дискретно, с форма на копче, със златни, красиво преплетени инициали СУ. Ако всичко върви добре, зарадва се Люк, тази малка дрънкулка ще изпрати Сам Уайът в пъкъла.

— Проверихте ли оборудването? — попита той Джейк.

— Проверихме го и го препроверихме. На линия сме. Виж това. — Извади едно устройство, не по-голямо от дланта му. — Мауз — прошепна, — чуваш ли?

След миг гласът на Мауз избоботи в предавателя.

— На място съм, Джейк. Ясно е като камбана.

Захилен, Джейк връчи предавателя на Люк.

— По-добро, отколкото е в „Стар Трейк“, а?

— Абе не ми е много приятно да го призная, но си добър, Файнстейн. Имаме петнайсет минути и затова дръж задника си на скорост.

— Винаги е на скорост. — Захили се и се обърна да покаже кльощавия си ханш. — Този път ще бъде фамозно. Фа-моз-но!

— Не брой пилетата, преди да записукат — каза Люк, цитирайки Макс. Погледна часовника си. — Роксана чака. Да тръгваме.

— По конете! Напред! Приготви оръжието! — Джейк се хилеше, когато тръгнаха към вратата.

— Аматьор — измърмори Люк, но се усети, че и той се смее.

Щеше да бъде славна нощ.

Галерия „Хемпстед“ беше триетажно здание в неоготически стил, обкръжено от красиви дъбове. В студената есенна нощ, малко преди празника на Вси Светии, листата им, обагрени в жълто, шумоляха от подухването на вятъра, вещаещ зима. Валма разпокъсана мъгла пълзяха по цимента и асфалта. Луната беше чисто срязана точно на средата, като че ли някой минаващ бог я беше отсякъл с брадвата си. Нямаше облаци и бялата светлина обливаше земята, посребряваше дърветата. Но листата все още се държаха на клоните и правеха сянка, която закриляше.

Всичко зависеше от доброто пресмятане на времето.

Фасадата на галерията беше на Уисконсин авеню. Вашингтон не беше град, в който кипи нощен живот. Политиката управляваше и предпочиташе патината на дискретността — особено в година на избори. В един часа през нощта движението на коли беше слабо и спорадично. Повечето барове бяха затворени.

Имаше таен нощен живот — свърталища на наркомани, сделки по ъглите, проститутки, които ловяха клиенти по Четиринайсето авеню. Убийствата през нощта бяха така обичайни в тази люлка на демокрацията, както и предизборните обещания.

Но тук, в този кът на града, всичко беше спокойно.

Люк стоеше в сянката на зданието под величествената колонада и фантастичните готически фигури.

— Това да беше проработило, а, Мауз? — Предавателят закачен на врата му, улавяше всеки дъх.

— Ще проработи. — Гласът на Мауз в микрофона беше спокоен и ясен. — Обхватът му е сто фута.

— Да беше проработило… — повтори Люк. Държеше в ръцете си нещо като арбалет.

Всъщност наистина беше, преди Мауз да го преправи. Сега беше залавяща се кука с газова перка. Пръстите на Люк опипваха предмета, докато си мислеше за Роксана, свита някъде в складовото помещение. Натисна механизма и с момчешко удоволствие проследи как куката с пет захватки изстреля нагоре въжето. Малкото моторче жужеше в ръцете му и трепереше като коте.

Чу тракването, когато зъбците на металната кука удариха в покрива. Спря моторчето и леко, внимателно опита въжето. То се опъна, когато остриетата се забиха в износените тухли на перваза.

Люк го провери, дръпна здраво и след това посегна достатъчно високо, за да се издигне от земята.

— Ще издържи. Добра работа, Мауз.

— Благодаря.

— Окей. Файнстейн, тръгваш пръв.

— Аз? — Гласът на Джейк прозвуча като скърцане. Бялото на очите му се завъртя на специално начерненото му лице. Огледа се патетично като второстепенен уличен артист. — Защо аз?

— Защото ако не съм след теб да те боцкам по задника, никога няма да стигнеш до горе.

— Ще падна — жално се примоли той.

— Добре. Ако паднеш, внимавай да не се разцивриш, защото ще събудиш пазачите.

— Много си състрадателен. Винаги съм казвал, че си много състрадателен.

— Тръгвай. — Люк придърпа въжето към него и посочи с пръст нагоре.

Въпреки че краката му бяха още на земята, Джейк се улови за въжето като удавник. Стисна клепачи и се надигна на пръсти.

— Ще повърна.

— Тогава ще се наложи да те убия.

— Мразя тази част от работата. — Зяпна още веднъж и се залюля като маймуна на въжето. — Наистина, наистина я мразя.

— Продължавай. Колкото по-бързо се изкачваш, толкова по-бързо ще стигнеш върха.

— Мразя го. — Файнстейн продължи да мърмори и да се изкачва, упорито стиснал очите си.

Люк го изчака да стигне до втория етаж и тогава тръгна. Джейк замръзна като шушулка на леден вятър.

— Въжето — прошепна напрегнато. — Люк, въжето се клати.

— Разбира се, че ще се клати, пъзльо. Това не е стълба. Продължавай нагоре. — Изтика го още дванайсет фута. — Улови се за перваза. Прекрачи го.

— Не мога. — Джейк се молеше на еврейски, мърморейки наизустени празнични молитви. — Не мога да го направя от въжето.

— Имаш лайна вместо мозък. — Не беше очаквал това. — Сложи си крака на рамото ми. Добре, хайде. Стъпи ли?

— Това ти ли си?

— Не, Батман е, задник такъв.

— Не искам повече да играя на Робин. Окей? — Джейк стовари цялата си тежест върху Люк, така че той потрепери.

— Добре. Сега балансирай. Центрирай тежестта си върху мен и се хвани за перваза. Ако не го направиш — продължи Люк със същия спокоен, бавен глас, — ще разлюлея въжето. Знаеш ли какво значи да висиш от третия етаж на въже, което се клати, и, примерно, да си цапнеш лицето в тухлите?

— Правя го, правя го.

Все още със затворени очи, Джейк пусна въжето, за да хване перваза, и пръстите му два пъти се одраха в тухлите, преди да се улови здраво. Още веднъж глухо изохка, прехвърли тялото си и тупна на покрива.

— Грациозен си като котка. — Люк безшумно се прехвърли. — Горе сме, Мауз. — Провери часовника си, отбелязвайки, че Роксана има още деветдесет секунди, преди да напусне скривалището си. — Действай.

В склада, в който миришеше на чисто и на сапун „Мърфи“, Роксана провери светещия циферблат на часовника си. Изправяйки се, схваната от двучасовото неподвижно седене, преброи секундите. Притаи дъх, когато отвори вратата и пристъпи в коридора. Тук тъмнината бе друга — по-бледа, отколкото в склада. В дъното на коридора имаше един осветен жълтеникав кръг, за да ориентира пазачите при обиколката им.

Отиде към него, броейки: пет, четири, три, две, едно. Лека въздишка на доволство се изтръгна от нея, когато светлината трепна и угасна.

Мауз беше успял. Роксана бързо напредваше в тъмното покрай слепите сега камери на сигналната уредба към разпределителната.

— По дяволите! — Пазачът, който здравата биеше на карти партньора си по чашка, изпсува в тъмното и грабна фенерчето. — Мръсни генератори! — Въздъхна с облекчение, когато крушките отново светнаха, мониторите се върнаха към живот и компютрите зажужаха. — По-добре да проверим — каза той, но партньорът му вече въртеше шайбата.

Люк вдигна при второто позвъняване.

— Осветление и газ, Вашингтон, добър вечер.

— Тук е галерия „Хемпстед“. Токът прекъсна.

— Съжалявам, сър. Имаме информация за повреда. Изпратихме екип да я отстрани.

— Повреда. — Затвори телефона и вдигна рамене. — Тези негодници може би няма да я отстранят и до сутринта. Проклети електрически компании, само ни смучат.

— Генераторът се справя. — И двамата се обърнаха да проверят мониторите. — Мисля да направя обиколката си сега.

— Правилно. — Пазачът се отпусна на пейката пред мониторите да си налее кафе от термоса. — Огледай се за големи лоши крадци.

— Само си отваряй очите, Макналти.

Мониторите продължаваха да цъкат през няколко секунди от експозиция на експозиция, от коридор на коридор. Достатъчно е да ти пробият една дупка в главата, мислеше си Макналти, за да ти изтече мозъкът. Видя колегата си в една зала на третия етаж и го стресна с уоки-токито.

Това малко прогони скуката му.

Започна да си тананика, мислейки да приготви по трета чашка джин. Нещо на монитор шест обаче задържа погледа му. После изтръгна от него тих звук, сякаш го душаха.

Беше жена. Не, не беше. Една бледа красива жена с развята тънка дреха и дълги сребърни коси. Тя избледняваше напълно и отново се явяваше на екрана. И той виждаше — Исусе Христе! — виждаше картините по стените през нея. Тя му се усмихваше и го викаше с ръка.

— Карсън! — Макналти нервно натискаше бутоните на уоки-токито, но отговорът беше единствено бръмчене. — Карсън, кучи сине, идвай!

Тя беше все още там, издигнала се на сантиметри над земята и се люлееше. Успя да види и колегата си, който проверяваше втория етаж.

— Карсън, дяволите да те вземат!

С отвращение пъхна уоки-токито в колана си и реши, че трябва непременно да разследва.

Роксана загаси прожектора и холограмата на Алис изчезна. След като прибра оборудването си в чантата, влезе в стаята на надзирателите. Минутите течаха.

Беше хладнокръвна, ръцете й — сигурни, твърди като скала, когато започна работа. Извади лентата от четвъртата камера и постави своята. Следвайки указанията на Джейк, наново програмира компютъра. Камерата сега не действаше, но мониторът щеше да излъчва в желаната последователност. Само че пазачите щяха да наблюдават обработената лента. Ценни мигове й отне да преправи шеста камера и да изтрие холограмата. Въпреки експертизата на Джейк нямаше пълно решение за липсващото в камерата време. Тези проклети трийсет секунди, в които се появи образът на Алис, можеха някак да се фалшифицират, ако всички камери се отвореха и се прередяха. След като се откриеше кражбата и внимателно се провереше всичко, липсата на трийсетте секунди щеше да бъде открита.

Дотогава, ако всичко вървеше добре, това нямаше да бъде техен проблем.

— Трябва да е свършила. — Люк наблюдаваше изтичането на последната секунда и кимна на Джейк. — Заглуши го.

— С удоволствие. — Спокоен, че сега има твърда почва под краката си, Файнстейн изтегли нещо, което приличаше на дистанционно управление на телевизор. Подобни приспособления бяха стихията му. Човек можеше да го сбърка и с джобен калкулатор. Пръстите му заиграха по малките бутончета. Някъде в далечината започна да вие куче.

— Висока фреквенция — обясни той. — Ще подлуди всяко куче в радиус половин миля. Алармената инсталация ще бъде боклук за петнайсет, най-много седемнайсет минути. Толкова трае това бебче.

— Достатъчно е. Стой тук.

— Можеш да се обзаложиш. — Той изпрати приятеля си с щастлива усмивка. — Късмет!

Ухилен, Люк се спусна по стената. Кракът му едва бе докоснал перваза на прозореца и той се отвори.

— Исусе, има ли нещо по-романтично от това един мъж да се спусне по въже и да влезе през прозореца? — Роксана му направи място да се приземи.

— Ще ти покажа, когато се върнем в хотела. — Той открадна един миг да я нацелува. Чувстваше как възбудата пулсира между тях. Колко отдавна не бяха работили заедно в тъмна къща. — Някакви пречки?

— Нито една.

— Тогава да започваме.

 

 

— Казвам ти, че видях някой — настояваше Макналти.

— Да, да. — Карсън посочи към мониторите. — Летяща жена, прозрачна летяща жена. Предполагам, че заради това не задейства алармената инсталация. А сега къде е?

— Беше там, дявол да го вземе.

— И те викаше с ръка, а? Е, добре, нека да видим. — Карсън потупа с пръсти брадичката си. — Може би е изчезнала някъде през стените. Затова не съм я видял при обиколката си. Затова и ти не я видя, като тръгна на лов за духове.

— Върни назад лентата. — Обзет от вдъхновение, Макналти сам натисна копчето за връщане на шести екран. — Приготви се да си вземеш думите назад.

Два пъти я извъртя и се канеше да го направи и трети, когато колегата му го спря.

— Нужна ти е малко отпуска, опитай на Сент Елизабет. Казват, че там било много спокойно.

— Видях…

— Ще ти кажа какво виждам аз. Един задник. Ако задникът иска да докладва за някаква летяща мацка, това си е за негова сметка. — Карсън седна и започна да реди пасианс.

Твърдо решен да му докаже, Макналти се насади пред мониторите. Някаква светла ивица затрептя пред лявото му око, докато се взираше и взираше, очаквайки илюзията да се появи отново.

 

 

Люк извади от джоба си скъпоценните си инструменти. След като се бяха справили с алармената система, останалото — отварянето на експозиционните витрини — беше играчка.

Взе един от инструментите и се наведе — пръстите вече го сърбяха да отвори секрета. Внезапно се изправи, обърна се и го подаде на Роксана.

— Ето. Направи го ти. Първо дамите.

Тя посегна, после отдръпна ръка.

— Не, не. Продължавай. Делото е твое.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — Докосвайки горната си устна с език, тя се наведе над него. — Освен това — прошепна едва чуто, — като те наблюдавам как работиш, се възбуждам.

— О, наистина ли?

Тя се изкикоти и го целуна.

— Исусе, мъжете се поддават толкова лесно! Вдигни ключалката, Калахан.

Стоеше зад него, леко подпряла една ръка на рамото му, докато той работеше. Но не гледаше прецизните му движения. Погледът й беше прикован в бижутата зад стъклото, които великолепно блестяха върху драпираното синьо кадифе.

— О, Господи! О, Господи, какъв блясък! — Обзе я трескава възбуда. — Обичам красивите камъни. Цветовете и отблясъците. Ето, онези рубини там. Знаеш ли, че са най-добрите, поне от тези, които сме виждали. Затова струват повече карат за карат, отколкото диамантите.

— Зашеметяващо, Рокс. — Ключалката се отвори. Внимателно, безмълвно Люк вдигна стъклото.

— О! — Роксана пое дълбоко дъх. — Сега човек може почти да ги помирише. Гореща, сладка… лятна сладост. Не бихме ли могли да…

— Не. — Той пое раничката от гърба й.

— Само една, Люк. Само онази рубинена огърлица. Нека да извадим камъните. Ще ги държа в торбичка и само от време на време ще си ги гледам.

— Не — повтори той. — Сега се залавяй за работа. Само губиш време.

— Е, добре. Заслужават си една снимка.

Пълнеха торбичката й — къс по къс блестяща красота. Тя беше професионалист, но беше също и жена, и то познавач на скъпоценни камъни. Пръстите й се задържаха да погалят ту някой смарагд, ту сапфир, и това си беше напълно човешко.

— Винаги съм мислила, че огърлиците по врата са за кралиците на красотата в Тексас с две първи имена — прошепна тя, но въздъхна, пускайки бижуто в торбичката. — Времето?

— Седем минути най-малко.

— Добре. — Роксана извади полароидната снимка на експозицията, която беше направила. Работейки по нея, подредиха фалшивите бижута по местата им.

— Изглеждат добре — реши Люк. — Съвършено.

— Би трябвало. Струват толкова много пари.

— Харесва ми, когато си така алчна. А сега идва най-приятният момент за мен. — Люк извади от джоба си найлоновото пликче и едни пинцети. Внимателно измъкна русия косъм, който беше взел от смокинга на Сам. След като го постави на ръба на една стъклена поличка, изтърси в дланта си копчето.

— Доста модна дрънкулка за един крадец — изкоментира Роксана.

— Той да се обяснява. — Закрепи го в малката пролука между витрината и стената на най-долния рафт, така че да се вижда съвсем мъничко. — Да, нека той да обяснява. А ние да вървим.

Хванати за ръце, те тръгнаха към прозореца. Роксана прехвърли крак и преди да се спусне, се обърна към него.

— Приятно ми е да работя с теб, Калахан.

 

 

Роксана забоде в косите си една шнола. Френската изработка отиваше много на съвършения и елегантен сив костюм от сурова коприна. Беше прибавила дискретни обици от диаманти и една брошка на ревера, представляваща удължена петолъчна звезда. Черните италиански лачени обувки завършваха тоалета. Мислеше, че видът й е подходящ за следобедна разпродажба.

До нея Лили пърхаше от въодушевление в своята розова рокля и болеро в същия ярък цвят.

— Много обичам такива забавления, всички тези сноби с номерирани картончета на пръчка. Да можехме наистина да купим нещо.

— Предлагат и предмети на изкуството. — Роксана извади пудриерата си да се напудри. Извъртя огледалцето да потърси Люк в салона. — Можеш да наддаваш за каквото си искаш.

— Имам толкова лош вкус…

— Не, ти си имаш свой вкус. И той е съвършен. — Опитвайки се да не изглежда загрижена, че не вижда Люк, Роксана щракна пудриерата. — Няма причина да не се позабавляваме, след като съм тук. И да си свършим работата.

— Аз ще пасувам. — Лили кръстоса краката си и привлече възхитените погледи на мъжете от техния ред.

Доста шумно беше, докато посетителите прииждаха и заемаха местата си в залата. Отпред в помещението с висок таван имаше катедра за водещия наддаването, една дълга маса с ленена покривка за излагане на предметите и двама пазачи. Въоръжена охрана. Отстрани имаше маса в стил Луи XIV с телефон, компютър и куп бележници — насърчаваха се заявките по телефона.

Роксана прелистваше дебелия лъскав каталог и като другите около нея си водеше бележки, ограждаше цифри, отмяташе.

— О, погледни тази лампа. — Ентусиазмът на Лили беше толкова истински, колкото камъните на обиците на Роксана, и така театърът ставаше още по-убедителен. Няколко глави се обърнаха, когато тя възкликна. — Няма ли да изглежда великолепно в предния салон?

Роксана погледна снимката на едно чудовище на модерното изкуство и се усмихна. Само Лили можеше да го хареса.

— Абсолютно.

Водещият — нисък като топка мъж, чийто корем стърчеше от раирания костюм, зае мястото си.

Завеса, помисли Роксана и се облегна, очаквайки своя ред.

Откриха с предмети на изкуството и антики. Наддаването вървеше бързо, дори имаше нетърпеливци, които извикваха цената, вместо да вдигат картончето си. Някои сумтяха, други ръмжаха, трети щракаха с пръсти във въздуха. Представлението започна да харесва на Роксана. Едни бързо вдигаха картончето си, други безучастно го размахваха, сякаш даването на няколко хиляди долара ги отегчаваше. Свикнал да тълкува тези знаци, водещият гладко минаваше от предмет на предмет.

— О, погледни! — Лили нададе писък от удоволствие, когато един щедро украсен с дърворезба скрин от около 1815 година бе внесен от двама яки мъже. — Каква красота, нали, сладка? Ще стои много добре в детската стая на Мауз и Алис.

Роксана все още трябваше да свиква с идеята, че Мауз ще става баща.

— Аааа… — Скринът беше от някакъв замък, но очите на Лили блестяха. — Много ще им хареса — заяви Роксана, като се надяваше, че те ще й простят.

Лили размаха картончето си, преди да завърши описанието, и няколко души се разсмяха.

Водещият кимна към нея.

— Мадам открива с хиляда. Дали чух някой да каже хиляда и двеста?

Всяко наддаване Лили отбелязваше със смях или възклицание и размахваше картончето си като щит. Тя сграбчи ръката на мъжа, който седеше до нея, викаше и още два пъти наддаде. Въобще грабна вниманието на цялата зала.

— Продадено на номер осем за три хиляди и сто долара.

— Номер осми. — Лили обърна картончето си и изпищя, когато видя числото. Започна бурно да аплодира самата себе си. — О, колко е вълнуващо.

За да покаже интерес и защото предметът наистина й хареса, Роксана заложи на една скулптура на Деко. И се улови, че се изчервява от гордост, когато я получи за двайсет и седем и петдесет.

— Треската на търга — прошепна тя на Лили с леко неудобство. — Заразителна е.

— Трябва по-често да го правим.

Следобедът минаваше и интересуващите се само от предметите, които вече бяха продадени, напуснаха. Дойдоха други. Представено бе първото бижу — яка от сапфири, лимоновожълти топази и смарагди, акцентирани от изящно гравирани диаманти. Под жакета от сурова коприна сърцето на Роксана силно заби.

— О, не е ли елегантно? — каза Лили със сценично изработен шепот. — Истинска мечта.

— Хм. Сапфирите са твърде тъмни за моя вкус. — Роксана сви рамене. Знаеше, че това е стъкло с малко кобалт и оксид, прибавено към фалшивите брилянти.

Наблюдаваше как бижутата идват и си отиват — брилянтни гривни, които не бяха нищо друго, освен бляскав циркон, рубини от стъкло със златни соли и смес за фалшиви брилянти, ахат, маскиран като лапис лазули.

Не искаше и нямаше да признае пред Люк, но парите, които бяха похарчили, си заслужаваха. Всяко ново бижу предизвикваше възбуден шепот и раздвижване в залата. Наддаванията набъбваха.

И най-сетне пръстенът. Роксана подгъна каталога на страницата, където дебело беше оградила снимката му. Спонтанно възкликна, когато започна описанието му, и промърмори към Лили:

— От Богота — каза с вибриращ от вълнение глас. — Тревистозелен, абсолютно съвършенство в цвят и прозрачност. Дванайсет карата и половина.

— Подхожда на очите ти, сладка.

Роксана се засмя и се наведе като бегач пред старта.

Наддаването започна от петдесет хиляди, което веднага отдели дребните от тлъстите риби. След третото покачване на цената Роксана вдигна картона си и се присъедини.

Когато сумата стигна седемдесет хиляди, тя го откри.

Не седеше там, където й беше казал. Може би нарочно, за да я държи в напрежение. Изглеждаше артистичен и впечатляващ и съвсем не приличаше на Люк. Дълги кафяви коси, прибрани назад, и същия цвят мустаци. Носеше кръгли очила със златни рамки и елегантен костюм в кралско синьо, подчертан от тъмночервена риза.

Наддаваше лаконично и стабилно, като повдигаше един пръст и го местеше като стрелка на метроном. Не обърна поглед назад дори когато Лили задавено възклицаваше или ентусиазирано скачаше от стола си. Роксана продължаваше да наддава — може би повече, отколкото беше разумно, надхвърляйки неговата цена. Вече бяха останали само те двамата. Пленена от играта, от предизвикателство, тя изстреля нагоре картата си, когато сумата стигна сто и двайсет хиляди.

Абсолютната тишина след нейното наддаване я върна към действителността. И силното притискане на пръстите на Лили върху ръката й.

— О, Господи! — Роксана притисна длан до устните си, благодарна, че гримът скрива силното й изчервяване. — Аз се забравих.

— Сто двайсет и пет — заяви Люк с хладен френски акцент.

Когато наддаването приключи, той се обърна към Роксана и се поклони.

— Моите извинения, мадмоазел, че разочаровах толкова красива дама. — Приближи се до масата в стил Луи XIV, извади снежнобяла ленена кърпа и започна да бърше очилата си. — Искам да проверя.

— Мосю Форденер, разпродажбата още не е приключила.

— Oui, но аз винаги проверявам това, което купувам, n’est-ce pas^[1]? Пръстенът, ако обичате.

Когато застана зад масата, вдигнал пръстена към светлината, водещият прочисти гърлото си, за да продължи търга.

— Момент! — Гласът на Люк шибна като камшик. Очите зад чистите стъкла на очилата бяха леденосини. — Това е фалшиво! Това е… обида!

— Мосю? — Водещият оправи възела на връзката си, а присъстващите се размърдаха по местата си и зашушукаха. — Колекцията на Клайдбърг е една от най-изящните на света. Сигурен съм, че вие…

— Аз съм сигурен. — Люк кимна достолепно. В ръката си държеше бижутерска лупа. — Това е… — вдигна пръстена драматично — … стъкло! Voila! — Отиде до подиума и тикна бижуто под носа на водещия. — Погледнете! Погледнете! Вижте сам — настоя. — Мехурчета, драскотини.

— Но… Но…

— И това. — С маниер Люк извади алуминиев молив. Присъстващите, които разбираха от скъпоценни камъни, знаеха, че това е начинът да се разпознаят истинските от фалшивите. Люк драсна. После вдигна пръстена нагоре и посочи сребърната черта. — Ще накарам да ви арестуват! Ще бъдете в затвора още преди да е свършил денят! Нима мислите, че можете да измамите Форденер?

— Не, но, мосю, не разбирам…

— Форденер разбира. — Рязко отметна глава към аудиторията. — Nous sommes trompes! Ние сме измамени!

В последвалия хаос Роксана рискува да размени поглед с него. Направи си поклона, помисли тя, завесата се вдига за последното действие.