Нора Робъртс
Честни илюзии (23)

22.

Беше толкова лесно, колкото да извадиш заек от цилиндър. Все пак бяха живели заедно години наред. Познаваха навиците си, недостатъците, ексцентричностите.

Тя ставаше на разсъмване; той придърпваше завивката и покриваше главата си. Той стоеше безкрайно дълго под душа, докато изхаби всичката топла вода; тя взимаше някой роман, пъхваше се във ваната и оставаше там, докато водата изстине.

Той правеше упражнения с гири на пода в дневната; тя предпочиташе три пъти седмично да ходи на тренировки.

От стереоуредбата гърмеше рок, когато Люк контролираше положението, и стенеха блусове, когато беше в ръцете на Роксана.

Имаха много общи неща. Не се оплакваха, ако се наложеше още и още да се упражнява някой от триковете. И двамата обожаваха храната в Каджун, филмите от четирийсетте години и дългите разходки из квартала.

И двамата крещяха, когато спореха.

Доста повикаха през следващите няколко седмици. Това просто беше неизбежна част от живота им. Търканията бяха нещо толкова естествено — като дишането, и двамата не можеха без тях.

Докато август, пъшкайки, премина през Ню Орлеанс, за да отстъпи мястото си на благословеното отдъхване през есента, те се караха и се сдобряваха, зъбеха се и си крещяха, редувайки сръдни със смях.

За рождения ден той й подари кристална магическа пръчица — дълъг тънък аметист, обвит със сребърни нишки и напръскан с рубини и лимоненожълти и тъмносини топази. Тя я постави на масата до прозореца, така че слънцето да я огрява и да разпръсква магията й наоколо.

Бяха диво влюбени и споделяха всичко. Всичко, освен тайната за чека с десет хиляди долара, който Люк изпращаше всеки месец.

Макс беше свикал съвещание, но не бързаше да започва. Сръбваше от горещото, ароматизирано с цикория кафе на Льо Клерк и изчакваше. Приятно му беше, че семейството му отново е около него. Не беше си представял колко тежък щеше да е ударът Люк и Роксана да не бъдат под неговия покрив. Макар да живееха съвсем наблизо, загубата го беше сломила.

Имаше усещането, че губи страшно много неща за съвсем кратко време. Децата си, които вече не бяха деца, ръцете с втвърдяващите се пръсти — все по-често ги чувстваше като чужди.

Даже мислите си — това го ужасяваше най-много. Твърде често те излитаха и увисваха някъде, където не можеше да ги стигне, и той трябваше да спре и отчаяно да се опитва да ги догони.

Казваше си, че сигурно това е така, защото съзнанието му е пренатоварено. Това беше причината да поеме в грешна посока, когато тръгна към Френския пазар, и да се изгуби в града, който познаваше от толкова много години. Сигурно затова забравяше някои неща. Например името на борсовия си агент. Или къде е шкафът, в който Льо Клерк държи чашите за кафе.

Но днес, когато всички бяха около него, се чувстваше по-силен, по-сигурен. Гласът му не издаде нито едно от съмненията му, когато призова за тишина.

— Струва ми се, че имам да ви кажа нещо интересно — започна той, когато стаята утихна. — Една изключителна колекция бижута… — Забеляза, че Роксана стрелна с очи Люк. — Интересуват ме главно сапфирите в нея. Изглежда, дамата има слабост към тези камъни и това явно личи от огромното им количество. Има и една много елегантна огърлица от перли и диаманти, която не е за пренебрегване. Естествено, това е само част от колекцията, но достатъчно, струва ми се, за нашите нужди.

— Колко парчета са? — Роксана извади от чантата си бележник и се приготви да запише информацията със своя сложен секретен код. Макс засия, горд със своята прецизна и практична дъщеря.

— Сапфирите са десет. — Раздвижи пръстите си. Странно, сега, когато играта започваше, не чувстваше болки. — Две колиета, два чифта обици, една гривна, два пръстена, игла и закопчалка на колие. Имат осигуровка за половин милион. Колието е оценено на деветдесет хиляди, но е малко надуто. Сигурен съм. Осемдесет хиляди е действителната му цена.

Люк си взе една сладка от чинията, която Лили му поднесе.

— Имаме ли някакви снимки?

— Естествено. Жан?

Льо Клерк взе дистанционното управление и го насочи към телевизора. Той щракна, видеото под него издаде звук и оживя.

— Прехвърлих снимките на видеокасетата. — Когато първата се появи на екрана, Льо Клерк запали клечка кибрит, постави я под лулата си и започна да дърпа дима. — Много ми харесват тези нови играчки. Огърлицата — продължи той — е традиционен модел, без много въображение в дизайна. Но самите камъни са добри. Има десет изящно шлифовани металносини сапфира. Общо тегло двайсет и пет карата. Диамантите са от много добро качество, продълговати, с общо тегло приблизително осем карата.

Следващото изображение — закопчалката — грабна вниманието на Роксана. Тя издаде звук на изненада и премести поглед върху баща си.

— Джъстин Уайът. Ако това не е същото, което видях на нея на парахода миналото лято, значи не съм с всичкия си.

— Ти винаги си била с ума си, скъпа моя — каза Макс. — Това е точно същото бижу.

Усмивката й избухна в искрен смях.

— Значи все пак ще го направим? Защо не ми каза?

— Исках да бъде изненада. — Той се изпъчи, доволен от реакцията й. — Можеш да го считаш като предварителен подарък за Коледа, макар че ще дойде Великден, докато уредим всичко. — Махна с ръка към видеото. — Продължавай нататък, Жан. Може да се върнем на това после. Снимките са копирани от досието за осигуровката. Нашият собствен принос ще бъде още по-забавен.

Снимките преминаха бързо на зигзаг, после по видеото започна собственоръчно направеният филм на „Янки принсес“.

— Домашно кино — засмя се Мауз с пълна със сладки уста. — Аз съм го снимал.

— Ето един процъфтяващ Спилбърг между нас — поздрави го Макс.

И наистина, видеофилмът беше чист като кристал, картината не трепкаше, звукът беше идеален. Смяната на разстояния, на сцени, на темпото — никъде не личаха грешките, които обикновено допускат аматьорите.

— О, погледни. Ето я симпатичната мисис Улбъргър. Спомняш ли си, Макс? Седеше на първия ред на всяко представление.

— А това е Дори. — Роксана се наведе напред и подпря лакти на бедрата си. — И… о! — Изчерви се, когато камерата на Мауз се насочи към перилата на палубата, улавяйки нея и Люк в една дълга целувка.

Беше странно и някак възбуждащо да гледа себе си как заравя пръсти в косата на Люк, как той накланя глава, за да поеме по-добре устните й.

— Това е любовната история — засмя се отново Мауз. — Има я във всеки добър филм.

— Повтори тази част. — Люк стисна с пръсти рамото на Роксана.

Тя грабна дистанционното, преди Мауз да успее да се подчини.

— А, заговорът се сгъстява — промърмори тя.

На екрана Сам и Джъстин се разхождаха по палубата. Роксана отново се наклони напред, когато камерата се фокусира върху гривната, която току-що бяха видели на статична снимка. Обективът ги проследи, докато си намериха столове да седнат. Нямаше ги скритите усмивчици и нежните докосвания, така типични за младоженците. Без да разменят нито дума, те се облегнаха. Тя държеше лъскаво списание, а той — научнофантастичен трилър.

— Романтични дяволи, нали? — реши Роксана, изучавайки Сам. Вятърът разпиляваше косите му. Имаше тен на човек, свикнал да бъде на открито. — Фотогеничен е. Мисля, че това е предимство за един политик.

— Барби и Кен — изкоментира зад гърба й Люк. — Удивителните пластмасови човечета.

Мауз мислеше, че Сам има очи на акула, но не го каза, защото допускаше, че фамилията ще се изкикоти, а идеята му не беше да показва смешни неща. Дълбоко в сърцето си той искаше Макс да беше останал на първоначалното си мнение да не се занимават със Сам, с жена му и нейните красиви бижута. Но за Мауз Макс беше най-умният човек на света и никога не му беше минавало през ума да се усъмни или да търси обяснение за неговите решения.

Когато екранът избледня до сиво и после цветовете блеснаха, Роксана леко подсвирна.

— Значи това е огърлицата.

— Съвършена, нали? Задръж, скъпа. — Тя задържа кадъра, а Макс започна да изнася лекция като всеотдаен професор.

— Тази огърлица е подарък от нейните родители за пълнолетието й през април преди четири години. Купена е от „Картие“, Ню Йорк, за деветдесет и две хиляди петстотин деветдесет и девет долара плюс всички придружаващи такси.

— За това те информираха от Ню Йорк — измърмори Люк и Макс кимна утвърдително.

— Не мога да повярвам, че съм пропуснала да видя бижу като това — изкоментира Роксана.

— Носеше го на прощалната вечер. — Лили си спомняше много добре. — Мисля, че ти и Люк бяхте… заети до започването на представлението.

— О! — спомни си Роксана и хвърли поглед през рамо към Люк. — Май беше така.

Люк обгърна талията й и я дръпна да седне в скута му.

— Това е изключително, нали?

Макс просия. Добре беше обучил децата си.

— Да, така изглежда. Затова е по-трудно, но не и невъзможно човек да я притежава. Струва ми се, че това е достатъчно, Роксана. — Видеото изгасна. Той се облегна назад. Съзнанието му беше толкова ясно, че се учуди дали не си внушава мъглата, която толкова често го връхлиташе. — Очакваме плановете на къщата им в Тенеси, както и на резиденцията в Ню Йорк. Сведенията за алармените системи в двете къщи ще отнемат известно време.

— Значи първо ще се порадваме на Коледа. — Това не беше въпрос. Лили, която се бе погрижила празникът да е хубав, беше категорична. — Всички сме тук и можем тази вечер да украсим коледното дърво. — Погледна крадешком към Роксана и Люк. — Жан ни е приготвил печено на фурна.

— С онези малки хрупкави картофчета и моркови? — Стомахът на Люк се обади, измъчен от двуседмичното ядене навън и проваления опит за пържено пиле. Въздъхна.

Роксана го ръгна с лакът в ребрата, защото тя беше тази, която се опита да изпържи пилето.

— Този човек е самият ходещ апетит. Не се налага да ни подкупвате, за да останем.

— Няма да ви обидим. — Люк отправи умолителен поглед към Льо Клерк. — Бисквити?

— Разбира се. Има достатъчно, за да сложа и в пликче за вкъщи за един млад вълк.

Дните до Коледа и Нова година минаваха бързо. Трябваше да се купуват и опаковат подаръци, да се правят сладкиши, в частност в апартамента на Нувел-Калахан — да се изгарят сладкиши. Годишното благотворително представление на илюзионистите набра пет хиляди долара, много необходими за педиатричното крило на болницата. Люк продължи традицията на Макс да забавлява децата, които трябваше да прекарат вълшебната нощ приковани към болничните легла или инвалидните колички.

През единия час, в който измъкваше монети от някое ухо или измежду пръстите му разцъфтяваше цвете, той разбра защо Макс посвещава толкова време на тези деца.

Те бяха най-благодарната публика. Познаваха болката и действителността беше често жестока за тях. Но те вярваха. През този един час. И това беше големият смисъл.

Тази нощ, след като се раздели с малките личица, отново сънува. Сънува и се събуди с разтуптяно сърце и вик, който изгаряше гърлото му.

Роксана се размърда, промърморвайки нещо в съня си. Обви с изстинали пръсти нейните и дълго лежа, загледан в тавана.

Студената зима упорито заседна чак до март. Уличните артисти страдаха. В къщата на улица „Шартрьоз“ Льо Клерк поддържаше своята кухня уютно топла. Преодоляваше гордостта си и за по-безопасно си стоеше вкъщи, рядко рискуваше да излезе дори на пазар. Когато го правеше, всяко подухване на вятъра проникваше през изтънялата му кожа до мозъка на костите.

Старостта, осмели се да си помисли той, е истинска негодница.

— Затвори проклетата врата. Това не е пещера.

— Извинявай.

Извинението на Люк бе посрещнато намръщено. Той беше без шапка и ръкавици и само дънковото яке го предпазваше от вихрушката. Льо Клерк почувства горчива завист да се промъква в сърцето му.

— Май си дошъл да си изпросиш нещо?

Люк подуши въздуха и улови безпогрешно аромата на печени ябълки.

— Ами, може ли да получа една?

— Защо не се научите да си готвите сами? Какво си мислиш — че можете да танцувате навътре-навън по всяко време и да си излизате с пълни стомаси, когато ви скимне! Аз да не управлявам кухня за бедни!

— Май така изглежда. — Люк не се стресна, защото беше привикнал напълно към грубия език на Каджун, а си сипа от кафето, което се топлеше на печката. — Мисля си, че човек може да бъде добър, ама истински добър, само в ограничен брой неща.

Льо Клерк изсумтя.

— И в какво си толкова добър, mon ami, та не можеш да си свариш две яйца?

— Илюзията. — Люк взе една лъжичка захар, сви юмрука си на фуния и изсипа от нея дъжд от бели кристали. Почака един миг, после отвори дланта си, за да покаже, че ръката му е празна. Старецът изръмжа нещо подобно на смях. — Кражбата. — Върна на Льо Клерк портфейла, който беше задигнал от джоба му, отивайки до печката. — И да правя любов. — Той вдигна чашата си и сръбна. — Но за това специално трябва да ми повярваш, защото не мога да ти го демонстрирам.

Останалото само кожа и кости лице на Льо Клерк се разтегли в усмивка.

— Значи смяташ, че вършиш тези неща добре, а?

— Правя ги великолепно. А сега ще получа ли една от онези печени ябълки?

— Седни и яж на масата, както са те учили. — Вече доволен от компанията, той продължи да меси тестото. Ръцете му сръчно се справяха с домашните задължения; извиващите се нагоре по тях змии се размърдаха. — Къде е Роксана?

— На гимнастически упражнения. Каза, че след това може би ще обядва с две жени от групата.

— И ти се шляеш, oui?

— Поработих върху детайлите на освобождаването, но имах нужда от почивка. — Не искаше да си признае, че без нея в апартамента му беше пусто. — Ще съм готов за последния ден на карнавала.

— Имаш само две седмици.

— Достатъчно. Ще вися на едно горящо въже над езерото Понтшартрен, ще се събере дяволски огромна тълпа. Обзалагам се на петдесет хиляди долара, че ще се освободя от белезниците и ще успея да се върна на моста, преди въжето да изгори.

— А ако не успееш?

— Губя петдесет хиляди и ще се намокря.

Льо Клерк постави тестото в една голяма купа и го покри.

— Височината е много голяма за падане.

— Знам как да падам. — Пъхна с вилицата една топла печена ябълка в устата си. — Исках да уточня някои подробности с Макс. Някъде тук ли е?

— Спи.

— Сега? — Люк повдигна вежда. — Единайсет часът е.

— Не спи много добре нощем. — По челото му се изписа загриженост, докато чистеше пръстите си от тестото, но беше с гръб към Люк. — В собствената си къща човек има право да спи до късно и когато си иска.

— Не, нямах предвид това… Просто никога не го е правил. — Люк погледна към антрето и за пръв път осъзна колко тихо е в къщата. — Той е добре, нали?

Загледа се в неподвижния гръб на Льо Клерк. Мислеше си за Макс, представяше си как той тренира ръцете, пръстите си, огъва ги, разперва ги, раздвижва ги отново и отново като пианист преди концерт.

— Зле ли са ръцете му? — Раменете на Льо Клерк леко се стегнаха и Люк разбра, че е улучил. Леко му се повдигна от познатия аромат на подправки, ябълки и тесто, докато напрегнато очакваше отговора.

— Не знам какво имаш предвид. — Льо Клерк остана с гръб към него, докато спря чешмата и посегна за пешкир.

— Жан, не ме баламосвай. Позволи ми да бъда толкова загрижен, колкото и ти.

— По дяволите. — Но не изруга от сърце и Люк разбра истинския отговор.

— Ходи ли на лекар? — Стомахът на младежа се сви. Блъсна чинията и вилицата.

— Лили успя да го замъкне на един лекар. — Льо Клерк се обърна и малките му тъмни очи издадоха цялата обърканост и тревога, които го потискаха. — Дадоха му хапчета. За успокояване на болките в пръстите, comprende^[1]? Не тази болка. — Той потупа с юмрук сърцето си. — Това няма да върне магията. Невъзможно е.

— Трябва да има нещо, което…

— Rien^[2] — прекъсна го Льо Клерк. — Нищо. Всеки човек има свое разписание. И то определя кога ще се замъглят очите и ще се запушат ушите му. Кой ден ще стане от леглото с втвърдени кости и болки в ставите. И деня, в който или жлъчката му ще откаже, или белите му дробове ще отслабнат, или пък сърцето ще се пръсне. Лекарите ще кажат: направи това, вземи онова, но bon Dieu^[3] е определил срока и когато каже: Дотук нищо не може да го спре.

— Не мога да повярвам на това. — Не искаше. Люк се изправи и столът му се потътрузи. — Значи казваш, че не можем да направим нищо повече. Нямаме власт.

— А ти мислиш ли, че имаме? — Льо Клерк се засмя, но се чу само някакво хриптене. — Това е арогантността на младите. Мислиш ли, че беше случайност идването ти на панаира в онази нощ и това, че ти намери Макс, а той намери теб?

Люк много добре помнеше всичко — властното привличане на плаката, нарисуваните очи, които го изкушиха да влезе в палатката.

— Просто добър късмет.

— Късмет, oui. Това е другата дума за съдба.

Люк достатъчно се беше наслушал на фаталистичната философия на Льо Клерк. Тя внасяше смут в душата му, където вярата беше дълбоко погребана.

— Всичко това няма нищо общо с Макс. Трябва да го заведем на специалист.

— Pourquoi? Да му правят изследвания и да разбият сърцето му? Той има артрит. Може да бъде облекчен, но не и излекуван. Неговите ръце сега сте ти и Роксана.

Люк седна отново, втренчен в тъмното петно на изстиващото кафе.

— Тя знае ли?

— Може би не знае точно, но го чувства със сърцето си. Също както и ти. — Льо Клерк се поколеба, но се довери на интуицията си и седна срещу Люк. — Но има и още нещо — каза той спокойно.

Младежът вдигна поглед. От израза на стареца по гърба му пролазиха тръпки на страх.

— Какво?

— Макс прекарва часове наред със своите книги и карти.

— Философският камък?

— Oui, камъкът. Разговаря с учени, професори, даже с медиуми.

— Това е обсебило въображението му — каза Люк. — Но с какво му вреди?

— Може би с нищо само по себе си. Това е неговият Свещен граал. Мисля, че ако го намери, ще се успокои. Но сега-засега… Виждал съм го вторачен в една страница, минава цял час и все още не я е прелистил. На закуска например иска Мауз да сложи дивана в гостната до прозореца, а на обяд пита защо мебелите са разместени. Казва на Лили, че днес трябва да репетират новия номер, тя дълго чака в кабинета, а после отива и го намира заровен в книгите — дори не си спомня уговорката.

Страхът прониза Льо Клерк с безброй иглички.

— Безпокои ме разумът му — въздъхна той. Мислеше, че очите му са твърде стари за сълзи, но те избликнаха горещи и трябваше да се пребори с тях. — Вчера го намерих на двора. Беше по костюм, без палто, а духаше вятър. „Жан — попита, — къде е караваната?“

— Караваната? Но нали…

— Нямаме каравана. — Льо Клерк гледаше Люк право в очите. — Почти от десет години, а той попита дали Мауз не я е закарал да я измие преди представлението. Казах му, че днес няма представление и че трябва да се прибере, за да не настине. — Льо Клерк вдигна чашата си и отпи дълга глътка. — После Макс се огледа наоколо като изгубен, в очите му видях страх. Заведох го вътре до леглото му. Попита ме дали Роксана се е върнала от училище. Отговорих му, че още не е. Малко след това той каза: „Люк трябва да доведе красивата си приятелка на вечеря“, а аз отвърнах: „Bien, ще направя etouffee“^[4]. После заспа и когато се събуди, мисля, че вече не си спомняше нищо от това.

Люк разпери ръцете си, които беше свил на юмруци в скута си.

— Исусе Христе!

— Когато тялото на човек го предаде, той започва да се движи по-бавно. Но какво става, когато умът откаже?

— Макс трябва да се прегледа.

— A, oui, и това ще стане, защото Лили настоява. Но има едно нещо, което ти трябва да направиш.

— Какво мога да направя аз?

— Той не бива да пътува с теб за Тенеси. — Люк понечи да отговори, но Льо Клерк го прекъсна с жест: — Ще участва в планирането, но не и в изпълнението. Какво ще стане, ако забрави къде е, какво прави? Можеш ли да рискуваш? Можеш ли да рискуваш с него самия?

— Не — каза Люк след дълга пауза. — Няма да го направя. Но няма и да го нараня. — Разискваха известно време. — Мисля, че трябва да…

— Жан, какъв е този разкошен банкет? — Макс влезе. Изглеждаше толкова бодър и сигурен в себе си, че Люк почти отхвърли историята на Льо Клерк. — А, Люк, ти също си подушил. Къде е Роксана?

— Излезе с приятелки. Искаш ли малко кафе? — Люк вече беше станал и отиваше към печката. Макс седна и протегна крака с въздишка. Пръстите му се движеха и движеха, сякаш свиреше на невидимо пиано.

— Надявам се, че няма да се развява дълго. Лили искаше да я изведе да й купи нови обувки. На детето едва му стават старите.

Ръката на Люк трепна. Кафето се изля върху бюфета. Макс говореше за Роксана, като че ли все още беше на дванайсет години.

— Скоро ще си дойде. — Сърцето биеше като наковалня в гърдите му, докато носеше кафето към масата.

— Работиш ли по ключалките в номера с освобождаването от водната камера?

Люк искаше да изкрещи на Макс да спре, да изскочи от капана на машината на времето. Вместо това заговори:

— Всъщност работя върху „Горящото въже“. Спомняш ли си? — подсети го нежно. — Предвижда се за края на карнавала. Следващата седмица.

— „Горящото въже“? — ръката на Макс спря. Кафето, наполовина поднесено до устата му, се разплиска. Болезнено беше да се наблюдава усилието му да се върне към настоящето. Долната му устна увисна, очите загледаха безизразно. После отново дойдоха на фокус. Ръката му продължи пътя си до устата. — Ще привлечеш добра тълпа. Предварителните съобщения в пресата са чудесни.

— Знам. И не бих могъл да искам по-добро прикритие за работата с Уайът. Имам желание да я свърша още същата нощ.

Макс се намръщи.

— Трябва да се уточнят още много детайли.

— Има време. — Люк се облегна назад в стола си. Отвращаваше се от себе си. — Искам да те помоля за една услуга, Макс.

— Добре.

— Нека аз да свърша работата. — Люк забеляза шока на Макс, неговото разочарование. — За мен е важно — продължи да дълбае той. — Знам правилата — в тази работа няма място за лични интереси, но случаят е изключителен. Имам да разчиствам много стари сметки със Сам.

— Още по-основателна причина да попречим на чувствата да замъгляват работата.

— Работата е точно в чувствата. — Поне това беше вярно. — Той ми е длъжник. Това ще бъде плащане на стари дългове. — Тогава извади и последната си карта, мразейки се заради това. — Ако ми нямаш доверие, ако мислиш, че не съм достатъчно добър, просто ми го кажи.

— Разбира се, че ти вярвам. Но работата е там, че… — Той не виждаше къде е, а разбираше само, че синът му се отдалечава от него с още една крачка. — Прав си. Крайно време е да опиташ нещо сам. Достатъчно си добър, за да си получат заслуженото.

— Благодаря ти. — Искаше да поеме тези неспокойни ръце в своите, но само вдигна кафето си като за наздравица. — Учил ме е най-добрият.

 

 

— Как така сам? Какво искаш да кажеш? — поиска да знае Роксана. Метнала на гърба си торбата с гимнастическия екип, тя последва Люк от дневната, където той хвърли бомбата си, до спалнята.

— Точно това, което казах. Представлението е мое.

— По дяволите. Работим всички заедно. — Въпреки че беше нервирана, вроденото й чувство за ред я накара да отвори ципа на чантата и да я изпразни. — Татко няма да се съгласи.

— Той вече се съгласи. — Люк смъкна дънковото яке и го захвърли към един стол. То се плъзна по облегалката и падна на пода. — Не е голяма работа.

— Е. — Роксана затвори ципа на чантата и я постави на мястото й в шкафа. Ритна встрани захвърлените обувки на Люк. — Ако заедно сме го планирали на всички етапи от самото начало, защо мислиш, че ти единствен трябва да изпиташ удоволствието?

— Защото… — отпусна се на леглото и постави ръцете си на тила — … така искам аз.

— Виж какво, Калахан…

— Ти виж, Нувел. — Когато използваше презимето й, това обикновено я караше да се изкикоти. Макар устните й да се извиха, брадичката й остана упорито върната нагоре. — Обсъдихме го с Макс. Той го прие хладнокръвно, така че да не разискваме повече.

— Той може да го е приел, но аз не съм. — Тя сложи ръце на хълбоците си. — Аз съм в играта, приятелче. Това е всичко.

Очите му блеснаха.

— Искам да го направя сам.

— Опасен човек си! Аз искам да имам прави руси коси, но да си ме видял да хленча за това?

— Харесвам косите ти — каза той с надежда да отвлече вниманието й. — Приличат ми на сноп нажежени до червено тирбушони.

— Много поетично.

— Особено ми харесва, когато си гола. Искаш ли да се съблечеш, Рокс?

— Я малко заглуши хормоните си, Калахан. Няма да се отървеш от мен. Идвам с теб.

— Това си ти. — Нямаше значение дали ще отиде с него, или не. Но докато спореха, той отвлече вниманието й от Макс. — Обаче аз ръководя представлението.

— Въобразявай си. — Тя облегна ръцете си на леглото от двете страни на краката му. — Партньори във всичко.

— Аз имам повече опит.

— Така говореше и за секса, но аз се проявих, нали?

— Та, като споменаваш за това… — Люк се изправи и я сграбчи, но тя леко му се изплъзна. — Ела — настоя той.

Роксана наклони глава, изпращайки му дълга съблазнителна усмивка през рамо.

— Изглеждаш достатъчно силен, за да се изправиш и да дойдеш, Калахан. Защо не се мръднеш да ме хванеш?

Той знаеше как да играе играта. С едно безразлично движение на раменете си погледна към тавана.

— Не, благодаря. Не ме интересува чак толкова.

— Окей! Искаш да отидем да се нахраним по-рано, за да избегнем празничната тълпа, нали?

— Разбира се. — Без да мръдне на сантиметър, Люк премести погледа си и я наблюдаваше как си съблича блузата. Отдолу имаше тънко бяло памучно сутиенче на гимнастичка, което можеше да съблазни колкото студена супа от бамя. Кръвта му се спусна от главата към слабините.

— Иска ми се нещо горещо. — Тя сгъна грижливо блузата и я постави най-горе в шкафа. С нарочно подчертани движения смъкна ципа на джинсите си. Той чу отсечения звук и се концентрира, за да не преглътне. — И с много подправки.

Роксана смъкна панталоните. Носеше обикновени практични бикини, снежнобели като сутиена. Кожата й беше бледа както винаги през зимата. И джинсите прибра със същата педантична процедура.

Взе четката за коса и започна да я тупа по ръката си.

— За какво имаш настроение, Калахан? — Приближи до леглото на такова разстояние, че той, протягайки бързо ръка, можа да я хване. Стовари се със смях на матрака.

— Спечелих — каза Люк, търкулвайки се върху нея.

— Аха! Уреждане на сметки. — Тя вдигна глава, за да се срещнат устните им. — Ние сме съдружници. Не забравяй това.