Нора Робъртс
Честни илюзии (18)

17.

Условията за живот на изпълнителите в програмата на парахода „Янки принсес“ не бяха така луксозни, както Роксана се надяваше. Поради специалния им статут на гостуващи звезди им дадоха външни каюти малко над нивото на водата.

Кабината с две легла беше малка, но и без друго нямаше да й се наложи да я споделя с някого през следващите шест седмици. Вярна на практичната си натура, тя се отдръпна от прозорчето на каютата и се залови с разопаковането на двата куфара. По навик спретнато сгъна всичко и го прибра в шкафовете и миниатюрното гардеробче. Но не й липсваше и романтичност, затова бързаше да бъде на палубата, когато корабната сирена даде сигнал за тръгване.

Грижливо подреди старинните шишенца и бурканчета с парфюми и лосиони. Беше адски трудно да ги опакова така, че да не се счупят. Наистина, беше по-разумно да вземе пластмасови. Но сега, като се любуваше на чудната хармония от цветове и форми, се усмихна от удоволствие.

Отново се огледа, доволна, че косите й вече бяха до раменете, след като преди две години прибързано ги беше отрязала до брадичката. Сушенето и разресването им й отнемаха много време, но тя беше достатъчно суетна, за да не го смята за изгубено.

Доволна, че в предавателя беше включен и канал за класическа музика, Роксана посегна към макиажа си. Малко по-силен бронзов оттенък на клепачите, една идея повече руж на бузите. Това не е точно суета, убеждаваше се сама. Едно от задълженията на семейство Нувел на парахода беше да се смесят с пътниците и да ги забавляват с компанията си, а това изискваше и представителен външен вид.

Това беше малката цена за шестседмичното пътешествие на елегантния плуващ хотел.

Роксана грабна голямата си платнена чанта и тръгна нагоре към палубата. Някои от пътниците вече се лутаха из коридорите да търсят каютите си или да разглеждат.

Пред вратите на кабините бяха стоварени купища багаж. Сърцето на Роксана радостно трепна при мисълта колко неща могат да се откраднат. Жалко, наистина, че толкова лесно можеш да щипнеш това-онова. Като да береш маргарити, забавляваше се тя наум, докато се усмихваше на един мъж с кръгло шкембе и бейзболна шапка, който минаваше на сантиметри от нея.

Ще има време за игри и забавления, помисли си. Шест дълги седмици. Но този следобед беше в отпуск. На върха на стълбата зави, мина през салона „Лидо“ и излезе на палубата, където ентусиазирани туристи сръбваха от поднесеното им безплатно питие, гледаха видео или просто стояха облегнати на перилата, за да махнат за сбогом на изрязания на небосклона силует на Манхатън. Тя взе чаша с някакво розово питие от подноса на един келнер. Отпи от прекалено сладкия ликьор и огледа спътниците си.

От пръв поглед прецени средната им възраст на около шейсет и пет. Имаше няколко семейства с деца, тук-там младоженци в меден месец, но повечето бяха възрастни хора — сами или на двойки, и някой тръгнал на лов застаряваш паркетен кавалер.

— Може би трябва да го кръстим „Корабът на старците“ — думите на внезапно появилия се Люк прозвучаха така близо до ухото й, че тя едва не разплиска питието си.

— Мисля, че е приятно.

— Не съм казал обратното… — Въпреки заядливия й тон той протегна ръка и я прегърна през рамо. Беше решил, че щом ще живеят толкова близо през следващите шест седмици, трябва да се опитат да бъдат любезни един към друг. — Виж това конте.

Люк беше предпочел бутилка бира и с нея посочи един елегантен среброкос джентълмен с двуредно моряшко сако и трептящи от белота панталони. Около него вече се беше събрала тълпа възрастни обожателки.

— Чаровния Джо.

— От чаровниците от Палм Бийч — каза Роксана развеселена. — На какво искаш да се обзаложим, че играе долнопробно ча-ча?

— Може би и румба. — А там… — той посочи отново, този път само с извиване на веждата. До парапета откъм пристанището стоеше една огромна разчорлена блондинка в шокиращ розов гащеризон. На врата й висяха камера и бинокъл и вдигаше ту едното, ту другото, като междувременно набързо сръбваше от коктейла си. — Екскурзиантката Сали.

— Снобка.

Той се захили.

— Хайде, сега ти избери някой.

Тя огледа палубата и прокара език по долната си устна.

— Мммм. Него ще взема. Том Страхотния.

Люк изгледа корабния офицер — загорял, рус, великолепен в бялата си униформа. Настроението му изведнъж помръкна.

— Ако си падаш по такъв тип.

— Падам си. — Тя въздъхна пресилено дълбоко. — О, как си падам. Виж Мауз. — Роксана енергично размаха ръце да привлече вниманието му. — Как е, Мауз?

— Чудесно. — Едрото му бледо лице беше поруменяло от удоволствие. Мускулите му изпъкваха под ръкавите на ризата на цветя, която Лили му беше избрала. — Пуснаха ме долу в машинното. Трябваше да прегледам съоръженията за представлението, но те казаха, че по-късно може да се кача на мостика и навсякъде.

— Има ли жени там долу? — попита Люк.

— В машинното? — Мауз се захили и се размърда. — Неее. Само картинки по стените.

— Дръж се за мен, приятелю. Ще ти намеря истински.

— Я го остави на мира, ходещ хормон такъв. — За да защити Мауз, Роксана пъхна ръката си под неговата. — Слушай. — Тя леко се притисна, когато корабната сирена изсвири два пъти. — Отплаваме.

— Една палуба по-нагоре — каза Люк, когато момичето се заоглежда.

Тя вдигна поглед нагоре и ги видя. Лили — с празнично развяна синя рокля, Макс — зашеметяващ с бялото си сако и тъмносините панталони, и Льо Клерк, който се носеше като сянка зад тях.

— Той ще е окей. — Люк пое ръката й в своята и преплете пръсти с нейните.

— Разбира се. — Роксана отхвърли зрънцето съмнение.

— Да се качим горе. Искам да направя снимки.

* * *

Това нямаше да е разходка по море. Първото събрание на бордовия екипаж напълно опроверга очакванията им за едно безплатно пътуване. Като приветствие за пасажерите още същата вечер Нувел трябваше да дадат кратко представление заедно със съкратени изпълнения на другите артисти — френска певица, комедиант, който жонглираше между монолозите си, и шестчленната група „Моонг-лейдърс“, която пееше и танцуваше.

Освен представленията от тях се искаше да помагат във всекидневните дейности: от бингото до екскурзиите по брега. Когато се разбра, че Роксана говори свободно френски, моментално беше привлечена да помага на двете преводачки.

Имаше и задължителен правилник. Да са приятелски разположени към пътниците. Интимните отношения бяха забранени. Не беше позволено да приемат бакшиши, нито да се напиват. Можеха да се хранят едва след като всички пътници са приключили. И в случай на беда заедно с членовете на екипажа последни можеха да се качат на спасителните лодки. Чуха се роптания от временните членове на екипажа, когато бяха раздадени седмичните задължения. Ръководителят на пътуването Джек, млад ветеран с десетгодишна практика на екскурзионни кораби, се намеси ефикасно.

— Ако ви е нужно нещо, просто поискайте. И не се вълнувайте от такива дреболии. Повечето от допълнителните ви задължения към пътниците са просто едно удоволствие.

— Така си приказва. — Стройната руса блондинка на име Дори многозначително се усмихна на Люк. — Обадете ми се, ако се нуждаете от помощ при приспособяването. — Тя се усмихна и на Роксана, за да я включи в поканата. — В три и половина ще направим репетиция в киносалона. Той е на палубата за разходки.

— Първото представление е в осем — приключи Джек. — Използвайте времето да се запознаете с парахода.

 

 

Дадоха на Роксана тъмночервена тениска „Янки принсес“, картонче с името й и я потупаха по гърба за късмет. Тя обиколи кораба, репетира, после пак обиколи. Усмихваше се, отговаряше на въпросите и пожелаваше на гостите приятно пътуване.

Чак надвечер успя да свие от бюфета една ябълка и няколко парченца сирене, останали от закуската, и се вмъкна с тях в гримьорната, която беше едновременно и склад. Тук щяха да се преоблекат с Лили за първото представление.

— Толкова са много — каза Роксана, отхапвайки парче „Макинтош“. — И всичко искат да знаят.

— Много са мили и приятелски настроени. — Лили едва не се удари в една картонена затворническа клетка, докато се намъкваше в костюма си. — Срещнах толкова хора от къде ли не. Наистина, като че ли отново сме на път.

— Значи на Макс му харесва?

— Страшно. Вече обикна парахода.

Роксана се зарадва, въпреки че вече притискаше стомаха си заради клатушкането.

— Мислиш ли, че това ще продължи?

— Кое, сладка?

— Клатенето. — Тя въздъхна и остави ябълката, за да вземе костюма си.

— На кораба? Човек се чувства като в люлка, нали? Приятно и успокояващо.

— Да. Точно така. — Момичето мъчително преглътна.

Успя да изкара първото представление, преди „успокояващата люлка“ да я накара да изтича в каютата си. Едва беше спряла да повръща, когато Люк показа главата си през вратата.

— Заключих — каза тя с цялото достойнство, което успя да събере, сядайки на земята.

— Знам. Отне ми трийсет секунди да я отворя.

— Имах намерение… Фактът, че бях заключила, означаваше, че искам да бъда сама.

— Аха. — Той мокреше една кърпа със студена вода. Помогна й да стане и я заведе до леглото. — Седни. Сложи това на врата си отзад.

Люк сам постави кърпата и от Роксана се изтръгна дълбока въздишка на благодарност.

— Как разбра, че ми е лошо?

Той прокара ръка по блестящата рокля, обшита със смарагдови пайети.

— Лицето ти имаше цвета на костюма. Самата смърт.

— Сега съм окей. — Или се надяваше, че е. — Ще свикна. — Вдигна очи към него, беше отчаяна. — Мислиш ли?

— Разбира се, че ще свикнеш. — Рядко се случваше Роксана Нувел да е уязвима, толкова рядко, че той едва сдържа порива си да я привлече към себе си и да прогони всичко лошо. — Вземи две от тези. — Подаде й хапчета.

— Предполагам, че не е морфин.

— Съжалявам. Просто драмамин. Изпий ги с две глътки от този джинджър ейл и ще ти мине. — Компетентен като милосърдна сестра, той обърна кърпата откъм хладната страна. — Ако това не ти помогне, корабният лекар ще се погрижи.

— Глупости. — Повече ядосана, отколкото засрамена, та сръбна още малко джинджър ейл, като се молеше да не го повърне. — Возех се на всички люлки на панаира и нищо ми нямаше. А само една вечер на кораба ме свърши.

— Ще мине. — Тъй като лицето й възвърна нормалния си цвят, той реши, че вече й минава. — Ако се чувстваш неразположена, можем да покрием номера ти с нещо друго за второто представление.

— Никакви такива. — Тя се изправи с надеждата, че краката й ще я държат и че няма да й се повдигне. — Една Нувел никога не пропуска номера си. Дай ми само минутка. — Отиде в банята да изплакне устата си и да провери грима си. — Мисля, че ти дължа един жест — каза му, след като излезе.

— Бейби, дължиш ми много повече. Готова ли си?

— Разбира се, че съм готова. Люк, не е нужно да разказваме за това, нали?

Той повдигна вежди.

— Да разказваме за какво?

— Окей. — Усмихна му се. — Вече ти дължа два жеста.

 

 

Морската болест не се повтори през следващите един-два дена и Роксана реши, че клатушкането просто е било капката, която преля чашата — целият този стрес, ликьорът на гладен стомах и нервите. Не й беше особено приятно да си го признае, защото накърняваше самоувереността й, че може да се справи с всичко, което се изпречи на пътя й. Дните й обаче бяха твърде заети, за да има време да разсъждава върху това.

Джек беше прав, реши тя. По-голямата част от работата им беше просто забавление. Доставяше й удоволствие да е сред пасажерите, игрите и различните развлечения през целия ден също бяха приятни. Изглежда, че цялото й семейство добре се вписваше в атмосферата. Макс и Лили участваха в журито на състезанията по танци, Мауз прекарваше повечето си свободно време в машинното отделение и около каютите на екипажа, а Льо Клерк си намери трио любители на покера.

Неосъзнатият стрес, с който се беше качила на борда, започна да се разсейва с всеки изминал ден. Щеше напълно да изчезне, ако веднъж не се беше обърнала към стълбата на палуба „Лагуна“, където видя Макс да стои като напълно изгубен.

— Татко? — Той не отговори, затова тя още се приближи и докосна ръката му. — Татко?

Макс леко се раздвижи, в очите му се четеше паника. Кръвта замръзна в жилите й. Видя в очите му нещо повече от паника, видя пълно объркване. Той не я позна. Взираше се в лицето й, без да я познае.

— Татко — каза отново, едва прикривайки треперенето на гласа си. — Добре ли си?

Той примигна и мускулът на челюстта му нервно заигра. Подобно на бавно вдигащ се облак объркването изчезна от очите му и в тях просветна гняв.

— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм?

— Е, помислих, че ти… — Опита се да се усмихне. — Мисля, че си тръгнал обратно. И на мен ми се случва.

— Знам много добре къде отивам. — Макс почувства пулса си отзад на врата. Дори го чуваше. Но той наистина не знаеше, за един миг беше забравил къде се намира и какво прави. Ужасният страх го накара да се сопне на дъщеря си. — Няма нужда някой да души около мен. И не ми харесва да се следи всяко мое движение.

— Съжалявам. — Лицето й пребледня. — Тъкмо се качвах към кабината ти. — Видя под мишницата му някаква книга. Една овехтяла стара книга за алхимията. — Нямах намерение да те следя. — Обидено му обърна гръб.

Заля го вълна на срам и той посегна към нея.

— Извини ме. Умът ми беше другаде.

Роксана просто сви рамене, характерен женски жест, с който можеше да постави на колене всеки мъж.

Макс извади ключа от своята специална кабина. Мауз, Льо Клерк и Люк вече чакаха вътре.

— Много добре, приятели. — Той изтегли единствения стол пред бюрото и седна. — Време е да се върнем към работата.

— Лили още я няма — отбеляза Люк загрижено, а Макс безразлично огледа стаята.

— А, добре.

Роксана потъна в неловката тишина.

— Вече поне десет пътници са се записали за представлението на талантите в края на седмицата. Ще бъде страхотно.

— На колко искаш да се обзаложим, че някой ще играе „Лунна река“? — попита Люк.

Роксана нервно триеше ръце, но се усмихна.

— Без басове. Чух мисис Щайнер да тренира степ. Може би… — Тя с облекчение прекъсна, когато Лили влезе забързана.

— Извинете ме, че закъснях. — Беше натоварена с чанта и камера, а руменината я разхубавяваше. — При басейна имаше демонстрация на фигури от лед. Заплеснах се. Един направи невероятен паун. — Усмихна се към Макс, който само махна разсеяно.

— Добре, докъде стигнахме?

Льо Клерк сключи ръце зад гърба си.

— Ди Мато в кабина 767. Диамантени обици — вероятно два карата, часовник „Ролекс“ и пет-шест каратово колие от сапфири.

— Ди Мато честват петдесетгодишнината от сватбата си — каза Роксана, измъквайки една чепка грозде от кошничката на бюрото. — Колието й е подарък за празника. Те са много сладка двойка.

Макс се усмихна с разбиране.

— Тогава нещо друго.

— Ами… мисис Гъладжър в 620 — предложи Роксана. — Рубинов комплект: гривна, обици и колие. Изглежда наследствено, старинно.

— О, тя е най-милото същество, което познавам. — Лили отправи умолителен поглед към момичето. — Онзи ден пих чай с нея. Живее в Роанок, Вирджиния, с двете си котки.

— Друг кандидат? — Макс направи жест към всички.

— Има един Харви, Харви Уолъс в 436. — Люк сви рамене. — Диамантени копчета за ръкавели, игла за вратовръзка, „Ролекс“. Но… по дяволите, той е толкова приятен веселяк.

— Много е мил — прибави Мауз. — Разказа ми всичко за онова „Де Сото“, което реконструирал през 1962 година.

— Джеймисън — процеди през зъби Льо Клерк. — Каюта 710. Диамантен пръстен, квадратно шлифован, приблизително пет карата. Рубинен пръстен, вероятно бирмански, същите карати. Антична смарагдова брошка…

— Нанси и Джон Джеймисън? — прекъсна го Макс. — Толкова приятно прекарах с тях вчера. Играхме бридж на палуба „Разходка“. Той работи в хранителната промишленост, а тя има книжарница в Корпус Кристи.

— Добри ми Боже! — промърмори Льо Клерк.

— Всички ние сме сантиментални, нали? — Роксана потупа Льо Клерк по ръката. — И това е срам за теб, сигурна съм. — След като си избра друга чепка грозде, тя подгъна крака под себе си. — Не виждам как бихме могли да крадем от хора, с които се виждаме всеки ден. Особено когато са ни толкова симпатични.

Макс потърка с пръсти брадичката си.

— Напълно си права, Роксана. Щом има емоционална връзка, удоволствието от кражбата изчезва. — Той обходи с поглед лицата на всички. — Значи сме съгласни? Никакви акции тази седмица?

Всички кимнаха, с изключение на Льо Клерк, който изскърца със зъби.

— Наздраве! — Люк вдигна тост с останалата минерална вода на Макс. — Предстои най-хубавата част от тези шест седмици. Все ще се качи някой, когото да не харесаме.

— Разбира се.

Въпреки че изчака всички да излязат, Люк попита съвсем тихо:

— Защо постъпваш така с Лили?

Макс зяпна от изненада.

— Моля?

— По дяволите, Макс, ти напълно разбиваш сърцето й.

— Това е абсурд. — Страхотно обиден, Макс се изправи да вземе книгата си. — Откъде ти хрумна тази смешна идея?

— От Лили. — Твърде ядосан, за да запази благоприличие, Люк измъкна книгата от ръцете му и я хвърли върху леглото. — Дойде при мен в деня, преди да тръгнем за Ню Йорк. По дяволите, Макс, беше я разплакал.

— Аз? Аз? — Макс беше потресен и отново седна. — Как?

— С безразличието си — изтърси Люк. — Пълна липса на интерес. Така дяволски си обсебен от този магически камък, че не виждаш какво става под носа ти. Тя мисли, че вече не я обичаш. И като те гледам как се отнасяш към нея през тези няколко дни, разбирам защо е стигнала до това заключение.

Много блед, много спокоен, Макс втренчено гледаше младежа.

— Това е пълно безумие. Тя няма никакъв повод да се съмнява в чувствата ми.

— Наистина ли? — Люк седна на ръба на леглото и се наведе напред. — Кога за последен път си направи труда да й кажеш какви са чувствата ти? Послушахте ли заедно морето на лунна светлина? Знаеш колко много значат за Лили тези дребни неща, но ти направи ли си труда заради нея? Да си използвал това легло за друго, освен да спиш в него?

— Отиваш твърде далеч. — Макс се стегна, като че ли беше глътнал бастун. — Твърде, твърде далеч.

— По дяволите, правя го. Не мога да издържам на мъката в очите й. Тя е влизала в огъня заради тебе, а ти не можеш да й отделиш и десет минути от ценното си време.

— Не си прав. — Макс беше вторачил поглед в свитите си юмруци. — И ако чувства нещата, както ги казваш ти, напълно греши. Обичам я. Винаги съм я обичал.

— Щеше да успееш да ме излъжеш, но аз видях как дори не я погледна, когато влезе.

— Имах работа. Може би напоследък съм малко разсеян и вглъбен повече в себе си. — Вдигна очи от пръстите, които го боляха. — Никога не бих я наранил. По-скоро бих изтръгнал собственото си сърце, отколкото да я нараня.

— Кажи го на нея. — Люк се обърна от вратата. — Не на мен.

— Почакай. — Макс разтърка очите си. Ако беше сгрешил, щеше да стори всичко възможно да се коригира. Съвсем лека усмивка се появи на устните му. И щеше да го направи със стил. — Нуждая се от една услуга.

Люк се поколеба и Макс разбра колко много е ядосан. И колко голяма беше собствената му грешка.

— Какво?

— Първо, бих искал този разговор да си остане между нас. Второ, след последното представление тази вечер задръж Лили около трийсет минути. После бих искал да съм сигурен, че ще я пратиш направо тук, в каютата.

— Добре.

— Люк?

Той вече беше до вратата, но спря и се обърна.

— Да?

— Благодаря ти. Добре е от време на време на един мъж да му се каже в лицето всичко — и недостатъците, и добрите страни. Ти го направи.

— Само оправи нещата с нея.

— О, разбира се. — Макс широко се засмя. — Мога да ти го обещая.

 

 

— Добре се справихме. — Роксана тежко се отпусна на един стол в ъгъла на дискотеката. Второто представление тази вечер беше преминало успешно, както и първото.

— Направо ги сразихме. — Люк седна и изпружи крака. — Е, разбира се, с публика на такава възраст не е много трудно.

Роксана се изкикоти.

— Я не ставай отвратителен, ами свърши малко работа. Донеси на Лили и на мен по едно питие.

— О, мисля, че трябва да изчезвам. — Лили огледа осветената в червено зала, търсейки Макс. — Вие, младите, трябва да се забавлявате.

— В никакъв случай. — Люк грабна ръката й. — Няма да ми се измъкнеш преди един танц. — Замъкна я, смееща се, на дансинга.

— Съперничка ли ти е? — Дори се пльосна на освободения от Люк стол.

— Не е лесно да я стигнеш.

— Много е готина — съгласи се Дори и повика със знак една келнерка. — Искам да кажа, освен че е много мила, погледни какво тяло има. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Чаша бяло вино — реши Роксана. — Една „Розова дама“ за Лили и бира „Бекс“ за Люк.

— Нека бирите бъдат две — каза Дори и отново се наведе над масата. Музиката беше силна, но не дразнеше. Група любители на танците потрепваха на дансинга под завладяващия ритъм на Майкъл Джексън.

Сервираха питиетата и Дори каза:

— Първото е от мен. Наистина обичам да работя на тези екскурзионни параходи. Повечето хора тръгват с намерението да се забавляват. И това прави всичко по-лесно. Срещаш толкова различни типове. Та като говорим за това — отпи дълга глътка от бирата, — каква е неговата история?

Роксана погледна към Люк, който завърташе Лили под ръката си.

— История ли?

— Искам да кажа, че е страхотен, динамичен, няма жена. И всичко е нормално, така ли?

Роксана се изкикоти.

— Решително хетеросексуален.

— Ами тогава защо още не си му скочила?

Роксана се задави с виното.

— Да му скоча?

— Роксана, само като го гледаш, могат да ти потекат лигите. — Сякаш за доказателство тя облиза устните си. — Аз самата бих направила скока, само че не обичам да газя в чуждо блато.

След като дълбоко пое дъх, Роксана поклати глава.

— Ти ме бъркаш.

— Вие двамата. Толкова е очебийно.

— Кое е очебийното?

— Между вас прехвърчат такива сексуални искри, че може да се запали параходът.

Роксана се надяваше избилата по бузите й червенина да мине за сметка на сменящото се осветление.

— Погрешно го тълкуваш.

— Нима? — Дори погледна към Люк, отпи от бирата и пак се обърна към Роксана. — Твърдиш, че не го искаш?

— Не. Искам да кажа — да. Впрочем… — Не беше свикнала да я поставят натясно. — Искам да кажа, че нещата между нас не стоят по този начин.

— Защото ти не искаш да бъдат такива?

— Защото… защото не са.

— Аха. Е, няма да си пъхам носа.

Роксана не се сдържа и се засмя.

— А, това веднага си пролича.

— Както и да е — усмихна се Дори. — Но ако трябва да си го пъхна, бих ти дала един прост, проверен и уважаван от памтивека съвет. Заинтригувай, объркай, прелъсти. А ако това не подейства, просто му скочи. Трябва да вървя.

— Да. Ще се видим. — Роксана гледаше вторачено виното и неволно чертаеше с пръст линии надолу по чашата. Мислите й бяха такива, че подскочи, когато Лили и Люк се върнаха и седнаха.

— О, беше забавно. — Задъхана, Лили посегна към своето питие.

— Изпий го и ще отидем пак.

— За нищо на света. — Тя махна с ръка. — Върви с Рокси.

Роксана отново се задави и силно почервеня.

— По-спокойно. — Люк я потупа по гърба. — Искаш ли да танцуваме, Рокс?

— Не. Може би по-късно. — Цялото й тяло беше напрегнато. Сърцето й поемаше ритъма на контрабаса и биеше с неговите удари. Сексуални искри? Това ли било! Ако е така, те са смъртоносни. Отпи отново, този път по-внимателно. Заинтригувай. Добре. Ще опита. — Харесвате ми на дансинга. — Тя леко докосна ръката на Люк. — Имаш добри движения, Калахан.

Той се вторачи в нея. Какъв беше този блясък в очите й? У друга жена би го приел като покана. А за Роксана се чудеше дали първо ще го ухапе, или ще го одере.

— Благодаря. — Вдигна бирата си и между другото погледна часовника.

— Имаш някоя късна среща? — измърка Роксана.

— Какво? Не.

Ето сега, това не е ли интересно, забавляваше се Лили. Едно котенце и една мишка. Роксана в ролята на котка.

— Вие двамата трябва да си направите една хубава разходка горе по палубата. Нощта е вълшебна.

— Добра идея. Защо да не отидем тримата? — Люк грабна ръката на Лили, наблюдавайки Роксана. Трябваше да задържи Лили още десет минути, след това щеше да е най-разумно да бяга и да спасява живота си.

— Не, не. Малко съм уморена. — Лили широко се прозя. — Просто трябва да се прибера в каютата.

Не си си изпила питието — Люк отново седна, продължавайки здраво да държи ръката на Лили. — Мислех да те питам… — Какво да я пита? Какво? — А, мислиш ли, че утре ще вали в Сидней?

— В Австралия? — Лили ококори очи.

— Не. Нова Скотия. Утре спираме там. Имам около два часа свободни и мисля да се поразходя в града.

Ето, той е нервен, помисли Роксана и й стана много мило. И вълнуващо.

— И аз мислех така — промърмори тя. — Искаш ли компания?

— Ами…

— Наистина съм уморена. — Лили се прозя отново и изтегли ръката си. — Забавлявайте се.

По дяволите, помисли Люк. Надяваше се все пак да е близо до графика.

— И аз съм малко уморен — изправи се той, след като Лили си тръгна. Но издаде приглушен звук, когато Роксана също стана и тялото й докосна неговото.

— Една разходка по палубата ще ти помогне да спиш по-добре. — Тя отметна глава назад, бяха очи в очи, устните им почти се докосваха.

— Не. — За миг си представи, че в тази лунна нощ е с нея. — Мога да ти гарантирам, че няма. Ти също трябва да се прибираш.

— Не мисля така. — Тя прокара пръст по ръката му. — Сигурна съм, че наоколо все ще има някой, с когото да потанцувам или да се разходя. — Леко отърка устните си в неговите. — Лека нощ, Калахан.

— Да. — Видя я как отива и се навежда над една маса, където няколко от изпълнителите в програмата пиеха. Съмняваше се, че ще успее дори да мигне.

 

 

Лили отключи каютата си, представяйки си как Роксана и Люк се разхождат по палубата, и се усмихна вътрешно. Дълго беше чакала нейните две деца да се намерят. Може би тази нощ, помисли тя и отвори. Посрещнаха я музика, запалени свещи и рози.

Той не каза нищо, само пое ръката й и я приближи до устните си, затваряйки вратата след нея. И я заключи.

— О, Макс.

— Мисля, че не е късно за едно малко тържество за бон воаяж.

— Не. — Тя стисна устни, за да спре сълзите си. — Не е късно, никога не е късно.

Поемайки лицето й с две ръце, той наведе главата й назад.

— Сърце мое — прошепна Макс.

Устните му бяха силни и меки. Целувката беше дълга, позната. Когато я отдръпна, старото пламъче, което тя обожаваше, грееше в очите му.

— Дали бих могъл да ти поискам нещо?

— Знаеш, че винаги можеш.

— Онзи пурпурен пеньоар, който опакова в багажа… Би ли го сложила, докато налея виното?