Нора Робъртс
Честни илюзии (19)

18.

Той най-после стигна до заключението. Отне му няколко дни и още толкова неспокойни нощи, но най-после знаеше.

Тя се опитваше да го подлуди.

Това беше единственото разумно обяснение за поведението на Роксана. Не това, че така често му се усмихваше, а начинът, по който го правеше. С онова странно женско пламъче в очите, което означаваше едновременно покана, предизвикателство и забавление. Не можеше да я обвини, че го притиска да участва в една от демонстрациите по бални танци — уж заради участието на екипажа — и той имаше възможност да я държи в ръцете си и да вдъхва аромата на косите й, докато тялото й се огъваше в ръцете му в ритъма на румбата.

Не беше странен и фактът, че онзи ден в Квебек сити, когато приключи с ангажимента си да превежда на група екскурзианти, тя се сблъска с него на пазара и обикаляха магазин след магазин за сувенири, ядоха сладолед и се промушваха през тълпите туристи по дългата тясна улица, за да чуят как един музикант свири на хармоника.

Ако беше справедлив, не можеше да я обвини дори за това, че не минаваше ден, без да му даде някоя от вълшебните си целувки, които възбуждаха желанието му така, както късче хляб раздразва умиращ от глад човек.

Не, той не можеше да я упрекне за нито един от тези факти, докато не ги анализира като цяло, а прибави и невидимите, силно доловими вибрации, които Роксана излъчваше всеки път, когато беше на не повече от пет стъпки.

Той пухтя през целия път по външната стълба от палуба „Лидо“ до „Разходка“ и после до „Роял“. Не бе момче за всичко — почти така го беше казал и на Джек. Но трудно можеше да обясни защо толкова упорито отказва да помоли Роксана да помогне при посрещането на гостите, поканени на прощалния бал на капитана.

Все още бяха на котва в Квебек сити. От високите перила виждаше красивите хълмове, стръмните улици, елегантния силует на кулите на Шато Фронтенак. Беше толкова забавно да обикаля стария град с нея, да слуша смеха й, да вижда как очите й блестят.

Не знаеше как ще успее да запази това проклето братско отношение през следващите пет седмици.

Обърна се. Повечето от столовете бяха празни. Нямаше да отплуват преди седем вечерта и пасажерите щяха да останат в града до последния момент. Тези, които предпочитаха да са на кораба, бяха две палуби по-долу и се наслаждаваха на вкусните пасти, сервирани с чая.

Но Роксана беше тук, изтегната на един от столовете. Огледалните очила скриваха очите й, в ръката си държеше книга, носеше непоносимо изрязани бикини, които покриваха съвсем малко.

Люк гневно изпсува, преди да тръгне към нея.

Роксана знаеше, че той е там, знаеше го от момента, в който се изкачи по стълбата и се запъти към перилата. Взираше се в страницата вече от пет минути и беше благодарна, че има време да успокои учестените удари на сърцето си.

Обърна лениво страницата и посегна към разхладителното питие на масичката до нея.

— Харесва ти да живееш в опасност.

Тя погледна нагоре, бутна очилата само колкото да погледне над тях и изви вежди.

— Наистина ли?

— Една червенокоса, излегнала се на слънце, плаче да изгори.

Всъщност кожата й не изгоря, нито почерня. Просто се разхубави като зряла праскова.

— Не стоя дълго на слънце. — Засмя се и бутна очилата на мястото им. Сластна тръпка премина през нея. — И цялата съм намазана с лосион. — Много бавно прекара пръст по златистото си бедро. — Даде ли на Лили дантеленото ветрило, което й купи?

— Да. — За да е сигурен, че ще се държи, както трябва, той мушна сърбящите го ръце в джобовете. — Беше права. Тя просто полудя по него.

— Виждаш ли? Само трябва да ми се доверяваш.

Роксана съвсем леко помръдна, но той усещаше всеки мускул, всяка подробност. Трептящите халки на ушите й, блясъка на деликатната златна верижка с аметист на врата й, извивката на косите, които бе вдигнала високо назад, еротичния аромат на лосиона.

Идваше му да я убие.

— Джек искаше да знае би ли застанала в редицата, която ще приветства гостите на приема довечера. Едно от момичетата се е разболяло.

— О, мисля, че мога да се справя. — Тя вдигна крак и лениво се почеса по коляното. — Искаш ли една глътка? — предложи му колата. — Изглежда, че ти е горещо.

— Добре съм. — Или щеше да е, ако можеше да отмести краката си, заковани на палубата до нейния стол. — Не трябва ли да се прибираш и да се приготвяш?

— Имам много време. Искаш ли да ми помогнеш? — Тя се протегна като котка, за да вземе лосиона, и му го връчи. — Ще ми намажеш ли гърба?

— Гърба?

— Ъхъ. — Отново се размърда, свали облегалката на стола и се излегна по очи. — Аз не го стигам.

Той се учуди, че лосионът не изригна като гейзер — така стискаше тубичката.

— Гърбът ти изглежда добре.

— Ако обичаш. — Заравяйки лице в ръцете си като във възглавница, тя въздъхна чувствено. Наблюдаваше го зад огледалните очила. — Не бих искала да моля някой от обслужващите палубата.

Това беше предостатъчно. Стискайки зъби, той клекна и изсипа лосион върху плешките й. Тя отново въздъхна, устните й се извиха в усмивка.

— Приятно ми е. Топъл е.

— Защото си държала тубата на слънце. — Започна да нанася лосиона с върха на пръстите, като се опитваше да е безразличен. В края на краищата това е само един гръб. Кости и кожа. Мека, сатенена кожа. Дълги, деликатни кости. Тя гъвкаво се заизвива под ръцете му и Люк едва сподави един стон.

Пръстите на краката й мърдаха. Ръцете му действаха магически върху гладката й кожа, създаваха образи, запалваха огньове. Съзнанието му се замъгляваше. И все пак той не беше единственият, който знаеше какво са въображение и контрол. Роксана помисли, че гласът й може би е станал дрезгав, но това би могло да се дължи на по-дългото мълчание точно толкова, колкото и на възбуда.

— Трябва да развържеш горнището.

Ръцете, които правеха кръгове по гърба й, спряха. Очилата й отразиха вцепененото му лице.

— Моля?

— Горната част. Развържи я, иначе ще ми стане линия.

— Правилно. — Не е кой знае какво, помисли си той, но пръстите му два пъти посягаха и се връщаха, преди да успее да си наложи да го направи.

Роксана затвори очи, за да се отдаде изцяло на усещането, предизвикващо тръпки.

— Мммм. Би могъл да работиш при Инга.

— Инга? — Странно, никога не беше забелязвал колко съвършено гърбът й преминава в талия.

— Масажистката. Снощи половин час бях на масаж при нея, но тя е нищо в сравнение с теб, Калахан. Знаеш ли, татко винаги се е възхищавал от пръстите ти. — Тя се засмя, а пръстите му се плъзнаха към трапчинката на гърба й. Ако не беше се засмяла, щеше да изпъшка. — По съвсем други съображения, разбира се. Колкото до мен, аз… — Въздъхна задавено, когато той премести ръка върху ребрата й и започна да ги глади с длани.

Мили Боже, костите й се топяха под ръката му. Усещането беше невероятно еротично, всяко следващо поглаждане я възпламеняваше все повече. Дупчицата на врата й отчайващо го изкушаваше. Устните му се овлажниха при мисълта да я целуне, да усети вкуса на тази намазана с лосион кожа и да почувства как тя потрепва. Не беше нужно голямо въображение, за да си представи как Роксана се извива, смешно малката смарагдова лентичка пада и той изучава формите на тялото й. Тя ще изстене от удоволствие, ще го докосне, ще се разтвори за него.

И тогава, тогава най-после…

Звукът от собственото му неспокойно дишане го върна към действителността. Ръцете му бяха спрели отстрани до самите й гърди, пръстите — готови да се плъзнат надолу и да пожелаят тази копринена мекота.

Тя трепереше, очевидно напълно възбудена, както и той.

На открита палуба сме, помисли Люк ядосано. На слънчева светлина. И най-лошото беше, че са така тясно свързани в едно семейство, макар и с различна кръв.

Той отдръпна ръце, завинти тубичката след два несполучливи опита и каза:

— Толкова е достатъчно.

Роксана цялата потрепери от прекъснатото обещание за пълна наслада. Вдигна глава, едната й ръка автоматично притисна развързаното горнище на банския, а с другата отново смъкна очилата. Този път очите й бяха мрачни и натежали.

— Мислиш ли?

Вбесен, че тя с такава лекота прекършва волята му, Люк стисна брадичката й с напрегнатите си пръсти.

— Просто се погрижих да не изгориш от слънцето, Рокс. Направи услуга и на двама ни и се пази от палещите му лъчи.

Тя се усмихна насила.

— За кого от нас се страхуваш, Калахан?

Не знаеше какво да отговори, изправи се и се отдръпна.

— Не си играй със съдбата, Рокси.

Но аз ще го направя, помисли си тя, когато Люк отмина по палубата към желязната стълба. Нямаше да престане, докато не го пречупи.

 

 

— По коя си полудял, loup^[1]?

— По никоя. — Люк стоеше с Льо Клерк пред казиното, наблюдавайки танцуващите върху малкия дансинг в салона „Монте Карло“. Квартетът полски музиканти свиреше „Нощ и ден“ в джазов аранжимент.

— Тогава защо си начумерен? — Льо Клерк дръпна отвратителната вратовръзка, която беше принуден да сложи за последната официална вечер от първото пътешествие. — Погледът ти кара мъжете да отстъпват назад, а жените да въздишат и да потръпват.

Въпреки настроението си Люк се усмихна.

— Може би така ми харесва. Къде е тази сребърна френска лисица, която душиш?

— Мари-Клер. Ще дойде. — Льо Клерк задъвка лулата си, а Люк запали пура. — Хубава жена. Много плът и огън в корема. — Той се захили и дръжката на лулата изтрака в зъбите му. — Една богата вдовица е дар от Бога за мъжа. Има и бижута. — Събра пръсти, целуна върха им и въздъхна. — Снощи държах в ръце опаловото й колие. Десет карата, mon ami, може би дванайсет, заобиколено от дванайсет диаманта. Но ти и останалите ме карате да се чувствам виновен даже от мисълта да й го задигна. И така, утре ще й кажа adieu и тя ще се върне вкъщи, а Монреал, със своите опали и диамантите, с пръстена с огромния рубин и сума ти още бижута, които просто ти късат сърцето. Единственото, което й откраднах, беше нейната девственост.

Развеселен, Люк сложи ръка на рамото на Льо Клерк.

— Понякога, mon ami, това е достатъчно. — Той погледна към входа на салона.

Там стоеше Роксана и първият корабен офицер целуваше ръката й. Самият факт, че този грък е висок и рус, беше лош. Но обидата се превърна в болка, когато Роксана звънко се засмя.

Късата морскосиня копринена рокля беше без презрамки и откриваше голите й рамене. Малкото драпиран плат стигаше до средата на бедрата й.

Бледозлатистата й кожа блестеше на фона на мечтателно синьо. Беше прихванала косите си с шнола така, че би изкушила всеки мъж да я махне, за да види как се разпилява огън.

— Няма да й мине номерът.

— А?

— Знам какво е намислила — каза Люк със спотаен дъх. — Но няма да стане. — Запъти се към бара и заби нос в чаша уиски. Льо Клерк стана на мястото си и се изкикоти.

— Но то вече е станало. Вълкът е хванат в капан от лисичето.

 

 

Два часа по-късно Роксана стоеше в сянката на кулисите, очаквайки своя първи номер. В тази прощална вечер представлението включваше всички изпълнители. А семейство Нувел възнамеряваше днес да накара публиката да зяпне.

Макс и Лили започнаха с една от вариациите на разсечената жена. В момента, в който Лили отново бе събрана в едно цяло, Люк изскочи да привлече вниманието на публиката с обирджийски номера. Той извика двама доброволци от публиката и докато им обясняваше как се освобождава от заключения сандък с белезници на ръцете, ги обра напълно за удоволствие на зрителите.

Едно ръкостискане и размаха часовника на единия над главата си, продължавайки да залисва доброволците с белезниците, които беше предложил да проверят. Задигна портфейли, игли за вратовръзки и пари буквално изпод носовете им.

— Сега ще бъда окован и ще имам всичко трийсет секунди. Хари? — Усмихна се на ниския очилат мъж зад себе си. — Мога ли да ви наричам така?

— Разбира се.

— Добре. Хари, ще ви помоля да ми отмервате времето. Имате ли секундарник на часовника си?

— О, да. — Преизпълнен с желание да помогне, Хари изтегли ръката си и се намръщи, като видя голата китка.

— Той наистина е добър, нали? — Дори надзърташе над рамото на Роксана.

Люк свърши с традиционните си трикове, оставяйки двамата мъже да се усмихват глупаво, докато им връщаше задигнатите предмети. Оркестърът оживи ритъма за края на номера.

— Браво, беше чудесен. Сега можеш да си отпочинеш. Не се притеснявай. — Люк намигна, подавайки на Хари вратовръзката, която незабелязано беше свалил от врата му. След това, уж оправяйки сакото му, се зае да съблече и ризата.

— Какво прави сега? — попита Дори.

— Погледай и ще видиш.

Люк опъваше оттук, приглаждаше оттам, накрая подаде ръка за последно сърдечно здрависване с Хари. Когато мъжът се обърна да си тръгне, Люк хвана яката на ризата и с ловко движение я измъкна цялата, а той слезе от подиума с голи гърди под сакото.

— О, небеса! Как успя да го направи? Как можа да измъкне ръкавите при облечено сако?

Роксана се смееше както винаги, когато наблюдаваше как Люк прави този трик.

— Съжалявам, професионална тайна. — Погледна я усмихната и излезе на сцената за своя номер.

Роксана разиграваше с Люк нещо като дуел с ловки движения на ръцете. Костюмът й беше също като неговия — смокинг с лъскави ревери. Точният разчет на времето беше така съществен, както и сръчността. Предметите се появяваха в ръцете им и изчезваха, умножаваха се, сменяха цветовете и обемите си.

Кулминацията настъпи, когато Люк каза, че ще спази обещанието си пред публиката и ще изпълни освобождаването от заключен сандък. Помоли Роксана да му помага. Тя обаче отказа.

— Хайде, Рокси, не ме поставяй в неудобно положение пред тези мили хора.

— Направи си го сам, Калахан. Знам какво ми се случи миналия път.

Люк се обърна към аудиторията и разпери ръце.

— Тя просто изчезна за някой и друг час. Но аз все пак я върнах.

— Не, не.

— Почакай малко. — Роксана още веднъж отрицателно поклати глава и той театрално въздъхна към зрителите. — Окей. Тогава само поне дръж завесата.

Тя го изгледа подозрително с присвити очи.

— Искаш само да държа завесата?

— Да.

— Не се шегуваш, нали?

— Ни най-малко. — Той се обърна настрани и пресилено намигна.

— Окей. Ще го направя, но само защото публиката е толкова приятна. Да знаеш обаче, че ще ти сложа и белезници.

Тя ги раздрънка пред очите му, а зрителите се заляха от смях, като го гледаха как с широко отворени очи потупва джобовете си.

— Много хитро, Роксана.

— Имам в резерва много трикове. Заемай позиция, Калахан.

Музиката отново засвири, когато той си подаде китките. С широки, театрални движения Роксана закопча белезниците, заключи ги и за по-сигурно върза ръцете му с тежка верига. После вдигна капака на сандъка и го обърна към публиката, завъртайки се в кръг така, че всеки да види, че има четири стени и дъно. Люк влезе, а Роксана се възползва, че ръцете му се здраво вързани, наведе се и силно го целуна.

— За късмет. — После натисна главата му надолу и затвори капака. Извади от джоба си ключ и заключи трите ключалки. Застана върху сандъка и пусна надолу бяла завеса, която скри четирите му стени и всичко останало до долу, освен главата й.

— Броя до три — каза тя. — Едно, две.

Главата й изчезна и на нейно място изскочи главата на Люк:

— Три.

Аудиторията избухна възторжено и продължи да аплодира, когато Люк пусна завесата на пода. Сега беше облечен в бял смокинг, напръскан със сребро. Той направи дълбок поклон и разсеяно погледна назад през рамо. От сандъка се чуваха силни удари.

— Ау, забравих нещо. — Той щракна с пръсти и в ръката му се появи ключ. Отключи трите ключалки и вдигна капака.

— Много хитро, Калахан, наистина много хитро.

Люк само се захили, наведе се, взе Роксана на ръце и я извади. Тя също беше облечена в бял смокинг, но сега имаше на китките си белезници и вериги. Люк се поклони, както я държеше на ръце, и напусна сцената заедно с нея.

— Направи ли го? — измърмори той.

— Почти. Сега.

Обърна се отново към публиката. Все още я носеше на ръце, но този път неговите бяха в белезници, а нейните на свобода.

— Можеше да бъдеш с две секунди по-бърза — оплака се той, като я постави на пода пред гримьорната й. — Беше с един такт назад в целия акт с разиграването на предметите.

— Не. Ти беше с един такт напред. — Усмихна се, защото беше чула как силно бие сърцето му, когато я изнасяше от сцената. — Искаш ли да спорим, Калахан?

— Не. Само поработи върху разчета на времето.

— Отбелязвам си — измърмори тя, когато той отмина.

Надяваше се, че го е направила. Само Господ знаеше, че е нервна като котка, но трябваше да стане — сега или никога. Косата й беше артистично разпиляна, лицето съвсем леко гримирано с най-фин грим. Дългият копринен пеньоар в цвят слонова кост прилепваше към тялото й и подчертаваше всяка негова извивка. Пръсна във въздуха парфюм и после мина през облака от ухание. Беше взела решение. Излезе от кабината си, прекоси коридора, хола и влезе в другия коридор, където беше кабината на Люк.

Той се беше разсъблякъл по сив гащеризон и се опитваше да се разтовари преди сън с разработване на някои нови моменти в номера с освобождаването.

Чу, че някой чука, и изръмжа. Отвори с обичайния си разсеян поглед и като видя Роксана, зяпна.

— Какво? Какво има? Случило ли се е нещо?

— Не, не мисля. — Тя влезе и се облегна на вратата. Не беше провокиращ жест, а по-скоро опит да спре треперенето си. Заключи вратата. — Работя върху разчета на времето си — каза Роксана и пресече кабината. Люк се изправи пред нея, готов да я отпрати. Достатъчно беше да сложи длан върху голата му гръд, за да пречупи защитата му. — Ти беше прав. — Широко разтвори пръсти върху тупкащото му сърце. Това я правеше дръзка и отчаяно решена. — По отношение на моя разчет на времето. Трябваше да го постигна много отдавна.

Той почти чуваше как изопнатите му нерви пращят и скърцат като несмазани лагери. Тя миришеше на грях.

— Зает съм, Роксана, и е твърде късно за гатанки.

— Ти вече трябва да отговориш на първата. — С дълбок безгрижен смях тя прокара ръцете си по гърдите и раменете му. Мускулите бяха стегнати на възли. — Какво става, когато един мъж и една жена са сами в една стая през нощта?

— Казах ти…

Но тя бързо впи устни в неговите. Люк не можеше да спре възбудата, която го обзе. Така тигър изскача през отворената врата на клетката. Но можеше поне да попречи да се стигне по-далеч. Молеше се на Бога да успее.

— Ето. — Тя потърка устните си в неговите веднъж, втори път, преди да се отдръпне леко назад, колкото да го погледне в очите. — Знаех, че имаш отговор.

Струваше му голямо усилие на волята, но той отпусна ръцете си и се отдръпна.

— Играта свърши. Сега се разкарай. Имам работа.

Обидата я прободе бързо като кама. Окей, помисли си, дори да се облее в кръв, няма да отстъпя без борба. По съвета на Дори сега беше на етап прелъстяване. По дяволите, ако допуснеше да му покаже колко е изплашена.

— Това не минаваше, когато бях на дванайсет години. — Тя пристъпи по-близо, в сянката, успешно притискайки го към стената. — Сега съвсем няма да мине. Ти ме наблюдаваш. — Извивката на устните й беше властна, самоуверена. Приближи се още повече и той бързо хвана ръцете й, за да не й позволи да опре застрашително тялото си в неговото.

— Чувствам как ме наблюдаваш, когато минавам. Дори чувам какво си мислиш. — Очите й бяха като дълбоки тъмни морета и той вече потъваше. Гласът й го забулваше в мъгла.

— Ти се чудиш как би било между нас двамата. — Тя обви с длан брадичката му, прокарвайки дългите си пръсти по бузата му. Всичките му желания запулсираха в кръвта му. — Аз също. Питаш се какво ще изпиташ, ако ме имаш, ако можеш да направиш с мен всички онези тайни неща, за които си мислиш. Аз също.

Той трябваше да се бори, за да си поеме дъх. Всяка глътка въздух носеше нейния аромат, опияняваше го, струваше му се, че ще експлодира. Ако това беше прелъстяване, никога преди не го беше изпитвал, никога не беше предполагал, че тя може да го окове с горещите си вериги така изкусно. Уловен в капан, това беше всичко, което успя да си помисли… Беше уловен в клетката на неизречени желания и единственият изход беше неговата вече пречупена воля.

Нощната лампа блещукаше в косите й. Преди да успее да помисли, той вдигна ръка и грабна шепа пламъци.

— Ти не знаеш какво искам. Ако знаеше, щеше да избягаш с писъци.

Тялото й се наклони напред от непреодолим копнеж, много по-силен от страха.

— Няма да избягам. Не ме е страх.

— Не разбираш, затова не те е страх. — Но той разбираше. Отпусна косите й и я отблъсна с рязко движение. — Не съм от твоите верни колежанчета, Рокси. Няма да бъда любезен, няма да ти давам обещания, да ти говоря неща, които ти се иска да чуеш. Аз съм такъв, какъвто съм бил винаги, независимо от това, какво се вижда отстрани. — Тя видя в очите му искра — отвращение от самия себе си, съжаление, яд — не беше сигурна какво точно. После изчезна. — Така че бъди добро момиче и бягай.

Роксана почувства сълзи в дъното на гърлото си, но остана с вдигната глава и сухи очи.

— Никога не съм била добро момиче. И никъде няма да отида.

Той отрони въздишка. В нея имаше толкова весело раздразнение, че тя примигна.

— Рокси, принуждаваш ме да нараня чувствата ти. — С крака като от стъкло той се приближи към нея и погали главата й. Една плесница, беше сигурен в това, би била по-малко обидна. — Знам, че добре си поработила върху тази сцена на прелъстяване. И наистина се чувствам поласкан, че си падаш по мен.

— Че си падам? — повтори тя, когато гласът й се върна. В очите й проблясваха мечове — беше натиснал правилното копче.

— Много ми е приятно, оценявам го, но не ме интересува. Ти, бейби, не си моят тип. — Той се облегна с безразличие на гардероба. — Ти си красива. Не мога да отрека, че са ми минавали разни мисли през годините, в които сме партньори на сцената, но нека бъдем реалисти.

— Ти… — Думите му така я прободоха, че едва не подгъна колене. — Ти искаш да кажеш, че не ме желаеш?

— Това е ясно като бял ден. — Люк извади една пура от гардероба. — Не те желая, Роксана.

Щеше да му повярва. Гласът му беше толкова мил, така обидно извинителен и разбиращ. Щеше да му повярва, но видя, че ръцете му са свити в юмруци така силно, че кокалчетата са побелели. Беше вече успял да смачка пурата.

Тя за миг задържа погледа си закован надолу. Знаеше, че толкова й е необходимо, за да прикрие пламъчето на триумфа.

— Добре. Много добре, Люк. Искам от теб само едно нещо.

Той пое въздух с леко облекчение.

— Не се безпокой, Рокси, на никого няма да кажа.

— Не става въпрос за това. — Тя вдигна главата си и убийствената сила на красотата й изтри леко поставената на устните му усмивка. — Ще ти поискам едно-единствено нещо — докажи го.

Тя посегна и развърза колана на пеньоара си.

— Спри. — Той хвърли смачканата пура и отстъпи назад. — За Бога, Роксана, какво правиш?

— Само ти показвам това, което твърдиш, че не желаеш.

Наблюдавайки го, тя размърда рамене и остави коприната с цвят на слонова кост да се плъзне на пода. Под нея имаше още коприна — фин комбинезон в същия цвят, обточен с дантела. Докато той се опитваше да си поеме дъх, едната от тънките презрамки прелъстително се смъкна от рамото й.

— Ако ми казваш истината, това няма да ти създаде никакъв проблем, нали?

— Обличай се. — Гласът му беше надебелял като на пияница. — Излизай. Нямаш ли капка гордост?

— О, имам много. — Дързостта й нарасна, когато видя безпомощното силно желание в очите му. — Това, което, изглежда, ми липсва в момента, е срам. — Коприната прошумоля по плътта и, когато се приближи към него. — В момента — каза тя, обвивайки врата му с ръце, — нямам и капчица срам. — Накланяйки глава, тя захапа леко долната му устна. Люк дълбоко изпъшка и Роксана се засмя. — Кажи ми още веднъж, че не те интересувам. — Устните й, пълни с желание, се разтвориха към неговите. — Кажи ми го още веднъж.

— Проклета да си, Рокс. — Ръцете му отново бяха в косите й, свити в юмруци. — Това ли искаш? — Изви я силно настрани, така че тя се блъсна в гардероба, когато той притисна устни върху нейните. — Искаш да видиш какво мога да направя с теб и какво мога да те накарам да направиш? — Последната сламка, за която се хвана, беше решението му да прояви жестокост. — Искаш да бъдеш използвана и захвърлена?

Тя отметна глава назад.

— Опитай се.

Всеки път, когато отделяше устни от нейните, той кълнеше и ругаеше и двамата. Вътрешната му борба го хвърляше в гняв дори когато я заведе до леглото и се метна с нея върху дюшека. Загубил самоконтрол, без съжаление той сложи ръце върху тялото й, скъса коприната, грубо опипваше плътта, псувайки се заради силната възбуда, която го обземаше всеки път, когато тя изпъшкваше или издаваше звуци на удоволствие.

Мислеше, че е изпратил вече и двамата в ада. Но, Господи, преди това те щяха да минат през една бърза, пламтяща езда в небесата.

Зашеметена от своите желания и страхове, тя разпозна неговия гняв. И жаждата му. Лъгал ме е, помисли си Роксана, и извика, когато Люк страстно захапа гърдата й.

О, как бе лъгал.

Прокара пръсти през косите му. Беше разтърсена. Ето я истината — този отчаян, завладяващ хаос от чувствата е истината. Всичко останало беше илюзия, преструвка, измама.

Задъхан, той вдигна глава да я погледне. Задъхан и сразен. Но гневът му някак беше изчезнал — като вълшебник в кълбо дим.

Под него тялото й вибрираше като фино настроен двигател, очакващ да бъде пуснат в действие. Можеше да го подкара, знаеше това много добре, но се страхуваше, че ще изгуби контрол, ще го разбие и двамата ще изгорят.

Знаейки, че вече е загубен, Люк наведе чело над нейното.

— О, Рокс — измърмори и нежно погали раменете й.

Тя без колебание обгърна тялото му.

— Слушай, Калахан. Ако сега спреш, ще трябва да те убия.

Смехът беше едно облекчение, но не намали напрежението, свило се като топка в корема му.

— Рокси, единственото, което сега може да ме спре, е смъртта. — Люк вдигна глава и тя видя концентрацията му, същата, която беше виждала десетки пъти, преди да се впусне в сложна илюзия или опасно освобождаване. — Ние прескочихме границата, Роксана. Не мога да те оставя да си отидеш тази нощ.

Усмивката й бавно разцъфна.

— Най-сетне!

Той поклати глава.

— По-добре се помоли на Бога — предупреди я и наведе устните си към нейните.