Нора Робъртс
Честни илюзии (24)

23.

Вторникът на плодородието започна с палачинки. Доколкото Роксана си спомняше, Льо Клерк, приказвайки за късмет, съдба и прочее, поднасяше палачинки в последния ден преди постите, за да се застрахова срещу злото. Тя беше достатъчно практична да не си навира носа в разни суеверия и единственият й изход бе да купи готова смес.

Палачинките й бяха може би малко по-тънки и препечени по краищата, но изпълниха основното си предназначение. Успя да сдъвче една, която приличаше на подметка, но Люк доволно изгълта половин дузина и тя реши, че късметът през годината им е осигурен.

И може бе беше.

Улиците бяха претъпкани през този последен ден на карнавала. До балкона достигаха музика и смях — така беше през цялата седмица на тържествата. Знаеше, че тази вечер тълпата ще нарасне, напрежението ще се засили. Шествия, костюми, танци, а после четирийсет дни въздържание преди Великден.

Щеше да има и препъващи се пияници, и крадци, лоши сбивания, също някое и друго убийство. Зад красивата привлекателна маска последният ден на карнавала можеше да има тъжно лице.

Ако вечерта им беше свободна, можеха да отидат с Люк в къщата на улица „Шартрьоз“, за да наблюдават шествието от балкона. Но, изглежда, щяха да прекарат по-голямата част от нощта на тържествата в Тенеси, за да освободят мистър и мисис Уайът от приблизително половин милион в бижута.

Справедлива сделка, помисли Роксана, усмихвайки се. Уайът ще получат гадната застрахователна премия като компенсация за обидата, че тяхната собственост е измъкната под носа им. В края на краищата не печелеха само Нувел.

Роксана притисна с ръка стомаха си. Нещо й беше зле. Явно от палачинките. Надяваше се железният стомах на Люк да се е справил по-добре с тях. Последното нещо, което му трябваше, докато виси с главата надолу над езерото Понтшартрен, са проблемите със стомаха.

Трябваше да тръгва. Освобождаването щеше да започне точно след един час и Люк искаше тя да е наблизо. „Горящото въже“ я тревожеше, но беше свикнала да бъде нервна и неспокойна при всички негови освобождавания.

Взе чантата си, но веднага я захвърли и изпъшка.

Дявол да ги вземе тези палачинки, помисли си и се затича към тоалетната.

— Роксана трябваше вече да е тук. — Разкъсван между загриженост и раздразнение, Люк се опитваше да се съсредоточи върху предстоящата задача. Тялото му беше готово. — Защо не тръгна направо с мен?

— Само ще се тревожи по време на приготовленията. — Лили зорко следеше Макс, който даваше интервю на един от репортерите. Тя имаше свои тревоги. — Концентрирай се — заповяда му. — Роксана ще дойде.

— Господ знае как ще успее да се провре сега.

Люк хвърли поглед към моста. Зад възвишенията хората се тълпяха и се бутаха за по-добро място. Местните власти помогнаха, като спряха движението по моста, докато Люк се подготви и изпълни номера. Но това не попречи да се събере тълпа. От двете страни на моста се бяха стекли хора и се притиснаха към бариерите.

Люк си помисли колко ли джобове ще бъдат пребъркани този следобед. Винаги беше готов да подаде ръка за помощ на някой събрат.

Къде, по дяволите, беше Роксана?

Той засенчи очите си срещу блесналото слънце и за последен път огледа моста откъм страната на Ню Орлеанс.

Лили е права, помисли си. Трябва да се концентрирам върху това, което ми предстои. Роксана — когато дойде, дойде.

На тази височина над водата вятърът бръснеше. Имаше го предвид, но знаеше също, че природата често скроява капризни номера и разваля сметките. Този вятър просто щеше да му извади душата.

— Да започваме.

Люк пристъпи на определеното място. Тълпата внезапно избухна в аплодисменти и започна да реве насърчителни думи. Камерите се насочиха към него. След деликатна дипломация бе решено Лили да обяви номера вместо Макс.

Тя взе мегафона и вдигна ръка за тишина. Изглеждаше блестящо в червения си костюм.

— Добър ден, дами и господа. Днес имате привилегията да наблюдавате едно от най-смелите освобождавания, които някога са правени. „Горящото въже“!

Тя продължи, обяснявайки точно какво ще се случи, и представи двамата полицаи — от Ню Орлеанс и от Лафайет, които провериха белезниците и усмирителната риза.

Люк подаде ръце и единият закопча едната му китка, прехвърли веригата и хвана другата. Ключът подаде Мис Луизиана, облечена във вечерен тоалет. Другият полицай постави усмирителната риза.

Въжето около краката завърза последният шампион по връзване на възли на националното родео. Оркестърът на едно местно училище осигури подходящ музикален фон с барабани.

Спуснаха Люк надолу с главата, с лице, обърнато към водите на езерото. Някой от тълпата изпищя и той му беше признателен за навременната реакция. Нямаше нищо по-добро при подобно изпълнение от един истеричен вик и някой припаднал, за да се подсили драматичният ефект.

Силен повей на вятъра го плесна и очите му се насълзиха. Тялото му се изви и се заклати. Вече работеше върху заключените белезници.

Почувства обтягането, когато още отпуснаха въжето. Имаше пет секунди, докато един доброволец запали горния му край с факла и огънят започне да пропълзява надолу към него. Изведнъж вятърът го пое в игривата си длан и силно го завъртя като вретено.

Дяволска физика, помисли той. Едно тяло, поставено в движение, продължава да се движи, и той се оказа хванат в капана на този ветровъртеж за удоволствие на публиката, която изпадна в екстаз, но работата му се превърна в адска мъка.

Зарадва се, че успя бързо да освободи ръцете си, но за кратко. Вече подушваше пушека. Хлъзгав като змия, той изви тялото си в усмирителната риза. Остра болка преряза завързаните му глезени. Пръстите му заработиха бързо.

Една-единствена мисъл владееше съзнанието му и безпощадно направляваше работата му.

Няма да остане хванат в капан.

До ушите му достигна ревът на тълпата, когато усмирителната риза полетя във водата. Поздрави го сирената на спасителната лодка, която дежуреше в езерото. Люк оцени това радостно приветствие, но знаеше, че е още рано да се отваря шампанското. С голямо усилие се изви в кръста и коремните му мускули се напрегнаха, когато започна да се бори с възлите, които каубоят затегна около краката му. Не гледаше към огъня, но можеше да го помирише. Беше на сантиметри от него и пълзеше надолу.

Знаеше, че няма да умре от опърлянето на краката, но щеше да е дяволски неудобно. Мисленият часовник му напомняше, че остават секунди и огънят ще изпепели въжето, а той ще полети с главата надолу към езерото.

Каубоят е използвал някакъв трик във възела, откри Люк. Сега му се искаше да бе послушал Льо Клерк да пъхне нож в ботуша си, но беше твърде късно за съжаления. Трябваше да се справи с възлите, иначе щеше да падне и да охлади в езерото вече горещите си крака.

Усети, че въжето поддава. Беше сложно да се прецени времето в този последен етап. Ако се освободеше много бързо, щеше да падне във водата. Ако изчакаше прекалено дълго, щеше да завърши с пътуване към отделението за изгаряния. И двете възможности не го привличаха.

Надяна на ръката си второто въже. Грешен ход, но публиката не го забеляза само защото беше твърде тънко. Люк усети как пламъкът на горящото въже опушва кокалчетата на пръстите му, когато здраво се хвана за него.

С един ритник освободи краката си и започна да се изкачва по въжето. От моста изглеждаше, че пълзи нагоре по тънък стълб от огън. А и наистина щеше да има нужда от щедро количество от мехлемите за изгаряния на Льо Клерк.

Тълпата затаяваше дъх всеки път, когато вятърът силно го залюляваше. Стигна горе и усети здравата ръка на Мауз да го издърпва. Льо Клерк се наведе уж да го поздрави.

— Държиш ли го? — попита той Мауз.

— Да.

— Bien. — Старецът извади от ръкава си един нож и сряза двете въжета. Викове раздираха въздуха, когато горящото падна в езерото.

— Искате да ме теглите през малкото разстояние, което остава? — Люк беше възвърнал дъха си. Знаеше, че в момента, в който приливът на адреналин спадне, ще ругае. Изправи се с помощта на Мауз. Фотоапаратите вече приближаваха, но той търсеше из тълпата.

— Роксана?

— Сигурно са я приклещили някъде — каза Мауз и силно го ръгна в гърба отзад, за да се стегне. — Ризата ти пушеше — каза той кротко и се засмя. — Хубаво го направи, Люк. Може би ще отидем в Сан Франциско и ще го изпълниш от моста на Голдън Гейт? Би било славно, нали?

— Разбира се. — Прокара ръка през косите си, за да се увери, че не гори. — Защо не?

Може би беше глупаво и твърде себично. Реакцията му може би беше крайно неприятна, но когато влезе в спалнята триумфиращ и вмирисан на пушек и намери там Роксана изтегната на леглото, изпита единствено раздразнение.

— Е, това вече е наистина много мило. — Той захвърли ключовете си върху скрина така шумно, че Роксана отвори очи и изпъшка. — Представях си, че си претърпяла опасна злополука, а ти си тук и си дремеш.

Тя пое ужасния риск да си отвори устата и да продума.

— Люк…

— Предполагам, че за теб не е било кой знае какво, че аз месеци наред работих върху този номер и че може би това е най-голямото нещо, което съм направил, нито пък, че ми обеща да бъдеш там, когато се изкача по въжето. — Той се изправи пред леглото й, погледна навъсено и се отдръпна. — Просто трябваше да се концентрирам, очаквах малко подкрепа от моята жена…

— Твоята жена? — Това беше достатъчно да я накара да скочи. — Не ми подхвърляй тази фраза, като че ли съм пъхната някъде между копринения ти костюм и колекцията от плочи.

— Ти стоиш малко по-високо от колекцията ми, но явно моето място е доста по-долу.

— Не се заяждай!

— По дяволите, Рокс, знаеш, че това беше важно за мен.

— Бях тръгнала, но… — Тя млъкна, защото стомахът й отново се разбърка. — О, по дяволите. — Изправи се с усилие и забърза към банята.

Когато пристъпът свърши, Люк беше вече там с мокър пешкир, по лицето му се четеше разкаяние.

— Хайде, бейби, ела си обратно в леглото. — Нейното изтощено тяло сякаш се изля от ръцете му в завивките. — Прости ми, Рокс. — Той нежно бършеше лепнещото й лице. — Влязох зашеметен и дори не погледнах как изглеждаш.

— Колко зле изглеждам?

— Не питай. — Той я целуна по челото. — Какво се случи?

— Мислех, че е от палачинките. — Очите й бяха затворени, главата неподвижна, едва отваряше устата си, за да продума. — Страхувах се, че и ти ще се върнеш вкъщи позеленял, защото бях сигурна, че е отравяне.

— Съжалявам. — Той отново докосна с устни челото й. Беше изпотено, но според него нямаше температура. — Мисля, че е някакво краткотрайно неразположение.

Ако не беше толкова изтощена, щеше да се обиди.

— Никога не страдам от такива неразположения.

— Никога не страдаш от нищо, но когато те налегне, те държи дълго. — Спомни си шарката, единствената детска болест, която я беше повалила. Само тогава и по време на морската болест на „Янки принсес“ беше я виждал така зле. Досега.

— Трябва само да си полежа още малко. Ще се оправя.

— Роксана. — Люк махна кърпата и обхвана лицето й с ръце. — Ти няма да идваш.

Тя бързо отвори очи. Опита се да се изправи, но той само с леко притискане й попречи да мръдне.

— Разбира се, че ще дойда. Идеята за тази операция е моя. Няма да я пропусна заради една развалена палачинка.

— Не е от палачинките. Но независимо каква е причината, ти си много болна.

— Не съм. Само малко ми се повдига.

— Не си във форма за работа.

— Напълно съм във форма.

— Добре. Ще направим сделка. — Той седна и се вгледа в нея. — Сега ще станеш и ще отидеш до дневната и обратно, без да се строполиш, и тогава пристъпваме към задачата, както е планирано. Ако не го направиш, отивам сам.

Роксана не устоя и прие изпитанието.

— Добре. Дръпни се.

Той се изправи, а тя стисна зъби и пусна крака от леглото. Главата й се завъртя и отвратителна пот полази по гърба й, но успя да се задържи на крака.

— Без да се държиш — каза Люк, когато тя понечи да се подпре на стената.

Това я накара да се стегне, изправи гръб и бързо отиде до дневната. И там се отпусна на един стол.

— Само една минута почивка.

— Сделката се разваля. — Люк коленичи пред нея. — Рокс, виждаш, че не можеш да го направиш.

— Бихме могли да го отложим… — предаде се тя, клатейки глава. — Не, това ще бъде глупаво. Аз съм глупава. — Тя безсилно отпусна глава назад, беше смазана. — Ужасно ми е противно да пропусна тази работа, Калахан.

— Знам. — Повдигна я и я заведе до леглото. — Мисля, че понякога нещата не стават точно както му се иска на човек. — Моментът не беше подходящ да споменава, че и неговите лични планове са провалени. Беше въодушевен от мисълта тяхната триумфална вечер да бъде последвана от романтична нощ, в която да й предложи да се оженят, но сега това трябваше да почака.

— Не познаваш алармената система така добре като мен.

— Десет пъти се занимавахме с нея — напомни й той леко засегнат. — Тази нощ за пръв път аз ще я блокирам.

— Ще те забави повече.

— Сам и Джъстин са във Вашингтон. Ще имам време.

— Вземи Мауз. — Внезапна паника я накара да сграбчи ръката му. — Не отивай сам.

— Рокс, отпусни се. Мога да го направя и насън. Знаеш това.

— Нещо не е както трябва.

— Ти не се чувстваш както трябва — поправи я той. — Искам да си отпочинеш. Ще се обадя на Лили да дойде при теб. Остави лампата да свети, бейби. — Целуна я леко. — Ще се върна преди изгрев-слънце.

— Калахан. — Тя още по-силно стисна ръката му, когато Люк понечи да тръгне. Глупаво е това ужасно нежелание да го пусна да върви, помисли Роксана. — Обичам те.

Той се усмихна и се наведе отново да я целуне — лека приятелска целувка на мъж, който знае, че скоро ще има повече.

— И аз те обичам.

— Стискам ти палци. — Тя въздъхна и се облегна назад.

Люк обичаше да пътува със самолет. Страстта го завладя още когато за пръв път влезе в пилотска кабина и получи първите си уроци от Мауз. Летеше не само защото така беше най-удобно и за двете му професии. Просто му доставяше удоволствие.

Самолетът, който пилотираше, беше регистриран на името на някой си Джон Керол Брейкмън, несъществуващ застрахователен чиновник. За да завърши преобразяването си, Люк си беше сложил късо подстригана брадичка, раиран костюм от три части, спешно подплатен с няколко сантиметра. Косите му бяха прошарени на слепоочията.

Кацна в Тенеси, регистрира се, провери плана за обратния си полет и понесе чантата с монограм към елегантния „Мерцедес 450“, който беше наел. Отиде с колата до „Хилтън“, регистрира се в резервирания апартамент и разпореди да не бъде безпокоен.

Петнайсет минути по-късно бързо слезе по стълбите към паркинга без брадата, подплатения костюм и сребърните коси. Там го очакваше поръчаната на съвсем друго име черна лимузина. За по-безопасно не взе ключовете от рецепцията, а сам отвори ключалката, запали мотора и елегантно потегли.

Щом си свърши работата, ще върне лимузината на паркинга и ще се промъкне обратно в стаята. Ще си постави отново дегизировката и ще напусне хотела. По-богат с около милион и половина долара, ще отлети обратно за Ню Орлеанс. Нищо няма да свързва неговата личност нито с имената на тези мъже, нито с кражбата.

Малко заобиколен път, може би, но както Макс обичаше да казва, и по заобиколен път можеш да стигнеш там, където искаш.

На два блока разстояние от къщата на Сам Люк паркира тъмната лимузина в една улица с дървета от двете страни. Тези покрайнини бяха истински рай — всички поляни ниско окосени, кучетата се държаха прилично, къщите бяха почтително тъмни в един часа през нощта.

Уличните лампи хвърляха светлина, която той лесно избегна. Облечен в черно от главата до петите, Люк се промъкна в сенките. Имаше лека мъгла, която можеше да му създаде неприятности на летището, но беше свикнал с нея. На небето грееше луна, изрязана в полумесец, но бързащите облаци често закриваха светлината й. Въздухът беше сладък, напомняше за пролетта.

Той обиколи имението на Уайът — просторна двуетажна тухлена сграда с бели колони, които в полумрака приличаха на елегантни кости. Алеята за коли беше пуста. Осигурителните прожектори осветяваха красивите лехи с жълти нарциси и раззеленяващи се дървета. Почти съжали, че Сам е във Вашингтон. Удоволствието щеше да е по-пълно, ако можеше да отнесе каквото си поиска, докато старият му враг хъркаше вътре.

Оградата обикаляше къщата от трите страни, а отпред много разлистени дървета закриваха фасадата.

Когато започна да работи по алармената инсталация, остро почувства липсата на Роксана. Притесняваше се от новите компютъризирани системи, те обиждаха творческите му способности. Номерата и сложните комбинации допадаха на логичния ум на Роксана, но Люк мислеше, че принизяват изкуството на кражбата до нивото на изчисленията.

Указанията й се въртяха в главата му, но за да се справи и да открие кода, му потрябва два пъти повече време, отколкото на нея. И все пак няма да й го каже.

Доволен, той избра задния вход и ловко отвори ключалката. Предпочиташе да не отваря с лост — това можеше да извърши всеки второстепенен крадец, а напълно изключваше разбиването на стъклото, което въобще не изискваше изкуство.

Люк пристъпи в един салон, който миришеше на лимоново дърво и глициния. Познатото въодушевление пролази по гърба му. Имаше нещо неописуемо възбуждащо в това да стоиш в тъмната празна къща, заобиколен от силуетите на чуждите вещи. Сякаш ти се разказваха нечии тайни.

Тихо излезе от салона и се запъти към кабинета на Сам. Пръстите му, облечени в тънки хирургически ръкавици, вече го сърбяха да отвори сейфа.

Не се нуждаеше от светлина. Имаше достатъчно време очите му да свикнат с мрака. Познаваше размера на всичко в дома на Уайът по-добре от самите собственици.

Винаги имаше нещо особено в тишината на един дом, което Люк много обичаше. Нещо като шепот, жужене, някаква приятна музика във въздуха, когато никой не диша наоколо.

Вече беше влязъл в кабинета на Сам, когато разбра, че тази музика липсва. Тогава блесна светлина, която го ослепи.

— Е, Люк, дойде точно на място. — Сам се облегна гърба на стола пред бюрото си, кожената тапицерия изпука. — Очаквах те. Моля. — Покани го с жест да седне и тогава в ръката му просветна хромът на трийсет и две милиметров пистолет. — Да пийнем нещо.

Люк разгледа лицето на Сам, гладката повърхност на бюрото, върху която стояха две чаши с коняк. Помисли си, че е „Наполеон“, но не вярваше вкусът му да промие отвратителната горчилка в устата му.

— Откога знаеш?

— О, вече няколко месеца. — С насочен към гърдите на Люк пистолет той се наведе да вземе своята чаша. — Срам ме е да призная, че не се усъмних по-рано. През всичкото това време си обяснявах екстравагантния начин на живот на Нувел с дребни спекулации и нечестни печалби. Седни — покани го отново. — Ужасно съжалявам, че дойде сам.

— Работя сам. — Люк направи отчаян опит да спаси поне останалите.

— Винаги си бил патетично галантен. Седни. — Гласът на Сам беше студен като хромираното оръжие. Люк прецени, че най-добрият му шанс е да изиграе сцената, и се подчини. — Конякът е превъзходен. — Сам остави настрана чашата си и вдигна телефона. — Не се безпокой. — Забеляза искрата, която блесна в очите на Люк. — Не звъня в полицията. Мисля, че няма да ни потрябва. — Натисна набор от копчета и почака. — Той е тук. Да. Ела през задната врата.

— Усмихна се и остави слушалката. — Една малка изненада. За какво ще си поговорим, докато чакаме?

— Човек може да опита да влезе в някаква къща — каза Люк хладнокръвно. — Възможно е да е опит за кражба. Но бих могъл изискано да обърна всичко това в шега. Бих могъл да кажа, че е опит да се подиграя с един мой съперник от детството.

Сам замълча за миг, сякаш да размисли.

— Съмнявам се, че ще мине. Особено след като разбрах цялата ви схема. Всичко, което доскоро ми се изплъзваше. Ти, кучи сине — каза със замръзнала широка усмивка. — Вие, лицемерни негодници, всички вие. Да се правите на вбесени, че съм задигнал някакви си дреболии, докато вие самите не сте нищо повече от дребни крадци и изнудвачи с фокуси.

— Не дребни — поправи го Люк. И реши все пак да опита коняка. — И не изнудвачи. Какво искаш?

— Това, което винаги съм искал. Да ми платиш. Мразя те от самото начало. Дръж си ръцете така, че да ги виждам — предупреди той. Люк сви рамене и отпи от коняка. — Не знаех точно защо, просто те мразех. Сигурно защото сме си приличали.

Сега Люк се засмя.

— Имаш оръжие в ръцете си, Сам. Можеш да ме убиеш или да ме пратиш в затвора. Но не и да ме обиждаш.

— Винаги хладнокръвен и безразсъдно смел. Бих се възхитил от тази комбинация, ако ти не ме превъзхождаше така отвратително много. Държеше всички Нувел в ръцете си. О, още тогава виждах възможностите, но ти вече се беше настанил.

— Признай си, приятелче. — Сигурно беше възможно, може би имаше някаква малка възможност да го ядоса, за да направи грешка. — Ти си прееба шанса.

Очите на Сам светнаха, но ръката с оръжието не трепна.

— Това, което ебах, беше твоето момиче. Прелъстих и Роксана и ти я отнех. Повярвай ми, ако тогава бях осъзнал каква жена ще стане, щях да еба нея, а не онази, как й беше името… Анабела.

Гневът преля. Люк трябваше да впие нокти в дръжките на стола, за да остане седнал на мястото си.

— Трябваше да ти счупя не само носа.

— Ето, за пръв път си прав. Тогава трябваше да ме унищожиш, Люк, защото сега аз ще те унищожа. Влез, мистър Коб.

Сега вече Люк скочи. Конякът се разля върху ръкавицата му. Там, в рамката на вратата, беше неговият стар кошмар.

— Сигурен съм, че вие двамата се познавате много добре — продължи Сам. О, това е огромна награда, помисли си. Великолепна. Какво повече можеше да иска — видя как лицето на Люк пребледня. Много повече, отколкото очаквах, изкикоти се той вътрешно. Много повече. — Може би не знаеш, че господин Коб отдавна вече работи за мен. Налей си нещо от бара, докато обясня някои подробности на нашия приятел.

— Нямам нищо против. — Коб се дотътри до шкафа и си наля двойно уиски. Харесваше му да пие уиски в компанията на човек от калибъра на Уайът, да бъде поканен след толкова време в дома му. — Май те е хванал натясно, а, Люк?

— Да, казано с две думи. А сега, след като всички сме заедно, ще изложа сделката. — Свършеното беше толкова перфектно, че Сам едва сдържаше гласа си да не затрепери от вълнение. — Моя беше идеята мистър Коб да се свърже с теб и да ти смуче пари — по няколко хиляди на месец. Представи си каква беше изненадата ми, че ти плащаше спокойно, не се притесни дори когато го накарах да увеличи сумата. Е, как може един човек, мислех си аз, дори и с печалби като твоите, да изплаща изнудвачески искания, стигащи до сто хиляди на година, без да промени стила си на живот ни най-малко? — Сам изчака и потупа устната си с пръст. — Не е възможно, разбира се, освен ако има друг източник на доходи. Затова започнах да те дебна. Все още имам връзки, нали знаеш? После сложих примамка и те хванах на въдицата. Моята застрахователна компания, моята алармена система, програмата ми. Не беше трудно да те накарам да повярваш, че тази седмица ще бъда във Вашингтон.

Първата вълна на погнуса предизвика студена пот по гърба на Люк.

— Ти отвори вратата на клетката — успя да каже той. — Това не значи, че ще я оставя да се заключи след мен.

— Сигурен съм в това. С един добър адвокат би могъл някак си да се измъкнеш. Дойде сам и ще бъде трудно, може би невъзможно, обвинението да засегне всички Нувел. Мога просто да те убия. — С издути устни той вдигна пистолета към челото на Люк. — Но в такъв случай само ще бъдеш мъртъв.

— Не убивай златната патица — изкикоти се Коб на собственото си остроумие.

— Разбира се, че няма, особено щом мога да я изпека бавно.

— И той ще продължи да плаща. — Коб си наля още уиски.

— Да, макар че не така, както ти си мислиш. — Сам се усмихна на Коб и дръпна спусъка.

Изстрелът избумтя в малката стая, Люк усети как ехото мина през него като през празен тунел. Зашеметен, той гледаше как Коб се гърчи, видя изненадата на лицето му и кръвта, която шурна от малката черна дупчица на челото.

Чашата с уиски най-напред се удари в скъпия турски килим и без да се счупи, се търкулна. Коб падна като дърво.

— Стана по-лесно, отколкото си представях. — Ръката на Сам трепна, но това беше по-скоро от въодушевление, отколкото от нерви. — Много по-лесно.

— Исусе Христе! — Люк се опита да скочи, но крайниците му бяха натежали. Изправи се бавно като човек, който се мъчи да мине през вода. Стаята се завъртя като въртележка, цветният окървавен килим се изправи и плесна в лицето му.

Когато се събуди, главата му беше като задръстена. Усещаше в нея тъпи, болезнени удари.

— Явно си много жилав. — Чу гласа на Сам като от мъгла. — Мислех, че още дълго ще останеш в безсъзнание.

— Какво? — Люк успя да се изправи на ръце и колене. Трябваше да се пребори със силна вълна на гадене, преди да успее да вдигне глава. Когато го направи, видя бялото мъртво лице на Коб. — О, Господи! — Вдигна ръка да избърше изпотеното си чело. Главата му беше олекнала, повдигаше му се, но беше достатъчно на себе си да установи, че ръкавиците не бяха на ръцете му.

— Няма ли да ми благодариш? — попита Сам. Той седеше зад бюрото, но когато Люк успя да фокусира погледа си върху него, забеляза, че държи друг пистолет. — В края на краищата този човек беше превърнал живота ти в ад. Сега е мъртъв.

— Ти дори не трепна. — Сам, оръжието, стаята, всичко плуваше пред очите на Люк, докато се бореше да дойде на себе си. — Ти хладнокръвно го застреля, без дори да трепнеш.

— Благодаря ти. Запомни, че мога да направя същото с теб или с Макс, или с Роксана.

Нямаше да се моли, още повече на ръце и колене. С мъка се изправи. Краката му унизително се преплитаха, изпитваше ужас.

— Какво искаш?

— Точно това, което ще получа. Сега мога да повикам полицията и да кажа, че тази нощ с Коб сте нахлули в дома ми, но аз съм работел в кабинета си. Изненадал съм ви, ти си извадил пистолет. После двамата сте се скарали и ти си го застрелял. В бъркотията съм успял да взема своя пистолет. Това е моят пистолет, апропо.

Той размаха елегантен двайсет и пет милиметров револвер. Искаше да натисне спусъка, страшно искаше да го натисне и отново да тържествува от властта си. Но всичко щеше да свърши много бързо. Прекалено бързо и окончателно.

— Другият не е регистриран и за него няма следа. Освен дето сега носи отпечатъците на твоите пръсти. Ще бъдеш обвинен в убийство и се съмнявам, че ще можеш да се измъкнеш, защото наистина си свързан с Коб.

Тогава той широко се усмихна. Заслепен от собствения си блясък.

— Това е първият ни сценарий — продължи Сам. — Който може да бъде хубаво изигран, убеден съм. Но той не ми допада толкова, колкото вторият, защото включва теб и мен. Ти вземаш трупа и се отърваваш от него. След това си отиваш.

— Отивам си? — Мъчейки се да запази ума си ясен, Люк прокара ръка през косите си. — Просто така?

— Да. Само че няма да се върнеш в Ню Орлеанс. Няма да се свържеш с никой от Нувел. Изчезваш в буквалния смисъл. — Усмивката му се разтегна и той избухна в смях. — Абракадабра. — Тази дума стисна със студени пръсти гръбнака на Люк.

— Ти си луд.

— Иска ти се да мислиш така, нали? — попита Сам и очите му блеснаха. — Така ти се иска, защото най-после те победих, най-после те унищожих.

— Ти намисли всичко това? — Гласът на Люк все още беше неуверен от опиата. Говореше бавно, внимателно, сякаш да е сигурен, че самият той разбира думите. — Ти планира всичко това и уби Коб само за да ми отмъстиш?

— Нима не изглежда резонно? — Сам се облегна на стола си и започна да се върти с него наляво-надясно. — Може би в твоето положение и аз щях да мисля така. — Наведе се напред и с удоволствие видя как Люк трепна и настръхна. — Но както виждаш, не съм. Сега командвам аз. И ти ще правиш точно каквото кажа. Иначе ще бъдеш арестуван за убийство и ще се погрижа Максимилиан Нувел да бъде разследван за големи кражби… освен ако не намеря за по-забавно да го убия.

— Той те прибра от улицата.

— И ме изрита отново на нея. — Усмивката на Сам се изкриви в гримаса на отвращение. — Не очаквай от мен лоялност, Калахан, особено когато ти самият нямаш намерение да проявиш такава.

— Защо просто не ме убиеш?

— Предпочитам да драскаш за прехраната си в някой забравен от Бога град, да сънуваш, облян в пот, Роксана и мъжа, с когото тя ще запълни живота си, да изгубиш тази звезда, която толкова години държа близо до себе си. Махай се, Калахан. Или ще изчезнеш, или ще плащат всички Нувел до края на живота си. И не мисли, че би могъл да заминеш и след някоя и друга седмица да се появиш отново. Можеш да се изплъзнеш от примката, но аз ще я стегна около врата на Макс, обещавам ти го. Имам всички доказателства да го окача на въжето точно заради сейфа, който ти никога не успя да отвориш.

— Никой няма да ти повярва.

— Няма ли? На един престижен политически деец, отдаден на народа си? На човека, издигнал се от улицата с толкова мъка, който въпреки цялата си лоялност не може повече да скрива фактите? Който вижда, че Макс губи разума си, и ще пледира за задържането му в лудница вместо в затвор?

Страхът се превърна в лед, остро като нож парче лед, което заплашваше да среже до кръв.

— Никой няма да пипне Макс.

— Това зависи от теб, Калахан.

— Ти държиш ножа. — Почувства как животът му изтича между пръстите като шепа пясък. — Аз ще изчезна, Уайът. Но ти никога няма да си сигурен кога ще се върна. Една нощ аз просто ще бъда тук.

— Вземи със себе си стария си приятел, Калахан. — Той посочи Коб. — И мисли за мен всеки ден, докато си в ада.