Нора Робъртс
Честни илюзии (13)

12.

— Не си справедлив.

Роксана стоеше в гримьорната на Макс в сценичния си костюм. Пайетите и мънистата на дългата й смарагдова рокля без презрамки проблясваха от светлините, а и защото трепереше от възмущение.

— Аз доказах себе си — настоя тя.

— Ти доказа, че си импулсивна, безразсъдна и упорита.

— След като нагласи добре копчетата на ръкавелите под смокинга си, Макс срещна гневния й поглед в огледалото.

— И няма да отидеш, повтарям, няма да отидеш на акцията в Шоме. А сега, млада лейди, остават ми десет минути до излизане на сцената. Има ли нещо друго?

В този миг Роксана отново се върна в детството. Долната й устна затрепери и тя се хвърли на един стол.

— Татко, защо не ми вярваш?

— Напротив, имам ти пълно доверие. Ти обаче трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че още не си готова.

— Но това с Мелвил…

— Това беше риск, който в никакъв случай не трябваше да поемаш. — Макс поклати глава, приближи се и докосна брадичката й. Той познаваше — кой друг би могъл да го знае по-добре от него — копнежа да държиш в ръцете си тези лъскави играчки, да мечтаеш за вълнението от кражбата в тъмнината. Как би могъл да очаква дете от неговата плът и кръв да бъде по-различно?

Наистина беше изключително горд с нея. Но бащината гордост си е бащина гордост.

— Ma belle, ще ти кажа едно нещо. Никога, никога не мъти собственото си блато.

Роксана изви вежди.

— Не си спомням някога да си връщал бижутата, татко.

Уловен на място, той прокара език по зъбите си.

— Не — съгласи се. — Както се казва, на харизан кон зъбите не се гледат. И все пак това, което ти взе, е нищожно в сравнение с това, което се надяваме да получим тази нощ. От месеци го планираме. Времето е изчислено до секунда. Дори да исках да включа теб или когото и да било на този етап, това ще наклони много деликатните везни на нашата разстановка.

— Това е извинение. — Роксана отметна назад глава. Чувстваше се като малко момиче, на което забраняват да отиде на парти. — Следващия път ще намериш друго.

— Това е истината. Следващия път ще бъде друго. Кога съм те лъгал?

Тя отвори уста и я затвори отново. Случвало се беше да го увърта, да се изплъзва, но честно. Да я лъже? Не, никога.

— Аз съм добра колкото Люк.

— Той казваше същото за теб на сцената. Но като говорим за това… — Пое ръката й, вдигна я и леко я целуна. — Предстои ни представление.

— Добре. — Тя отвори вратата и погледна през рамо. — Татко, искам своя дял от сто и шейсетте.

Макс се усмихна широко. Имал ли е някога някой баща толкова съвършено дете?

— Ти наистина си мое момиче.

 

 

Залата „Ла Палас“ бе така претъпкана от филмови звезди, парижки манекени и богаташи, че нямаше къде игла да падне. Макс беше създал една достатъчно софистицирана и сложна програма, която да забавлява дори и настроените пренебрежително.

Невъзможно беше за Роксана да участва в представление, а умът й да бъде другаде. Както беше обучена, тя забрави всичко, освен магията. Изпълни номера си с плуващите във въздуха топки — една стройна, елегантна дама, блестяща в смарагдово. Наблюдавайки я, Люк я оприличи на роза с дълго стъбло — лъкатушещото зелено на роклята и огнените й коси. Публиката беше пленена от красотата й толкова, колкото и от сребърните топки, които танцуваха на сантиметри от изящните й ръце.

Разбира се, Люк обичаше да я дразни, че номерата й са само глазура без торта. Но тя наистина беше изключителна. Макар и да знаеше как се прави трикът, пак се захласна.

Тя вдигна ръце. Три топки се спуснаха по всяка от тях — от рамото до китката. Под звуците на Дебюси Лили спусна на дипли смарагдовозелена коприна върху ръцете й и отстъпи от осветения кръг. Обръщайки дланите си нагоре, Роксана пусна коприната на пода. На мястото на бляскавите сребърни топки бяха кацнали бели гълъби.

Публиката избухна в аплодисменти, когато тя се поклони. Люк беше там, зад кулисите, усмихвайки й се, докато Мауз прибираше гълъбите в кафеза им.

— Птиците бяха окей, Рокс, но ако го правеше с тигър…

— Целуни ми з… — Прекъсна само защото забеляза Лили, която зацъка с език.

— Не почвайте пак. — С обич потупа и двамата по бузите. — Мауз, сладурче, моля те, озаптявай ги. Трябва да се върна за следващия номер. — Въздъхна пресилено. — Бога ми, Макс непрестанно измисля нови начини да ме нарязва на парчета. — След още един поглед към Люк тя пристъпи на сцената в момента, когато Макс приемаше поредните аплодисменти.

— Знаеш какво я мъчи, нали? — попита Роксана съвсем тихо.

— При Лили всичко е наред. — Устните на Люк се извиха в усмивка, докато наблюдаваше как Макс постепенно разкрива майсторството си, започвайки с огъня, излизащ от върховете на пръстите му, и завършвайки с нарязването на Лили на три с лазерни лъчи.

— Бог знае защо тя се безпокои за теб.

Думите пропълзяха под кожата му, докоснаха чувството за вина, което никога не го напускаше.

— Няма за какво да се безпокои. Знам какво правя.

Тогава тя съсредоточи цялото си внимание към него, забравяйки собствените си проблеми. Шоубизнесът значеше твърде много за нея, за да си позволи да избухне зад кулисите. Каза, но шепнешком, това, което мислеше.

— Ти винаги знаеш, нали? Ти, Люк, правиш каквото си пожелаеш, откакто Макс и Лили те прибраха. Дявол да те вземе, те двамата те обичат и Лили се измъчва, че рискуваш все повече.

Той потисна емоциите си. Та нали рискът беше единственият начин да оцелее.

— Това е моят номер. Ти караш красивите топки да плуват във въздуха. Аз чупя вериги. И ние всички крадем. — Очите му блеснаха. — Това е, което правим. Това е, което сме.

— Няма да ти коства нищо да махнеш този номер от програмата си.

Погледът му се задържа миг-два. Стори й се, че в очите му видя нещо, което никога нямаше да разбере.

— Грешиш. — Отговори й той просто и тръгна.

Роксана бързо се обърна към сцената. А толкова много й се искаше да тръгне след него, да го моли. Знаеше, че е безполезно, не очакваше нищо друго. Люк беше прав. Те правеха това, което трябваше да правят. Лили беше способна да разбере и оцени техните кражби. Трябваше да се научи да се отнася по същия начин и към неговото освобождаване от веригите.

Люк винаги щеше да си остане самотният вълк, както го беше нарекъл Льо Клерк. И когато реши, щеше да поеме по своя път. Винаги с желанието да докаже нещо, помисли тя.

И истината, истината, която беше принудена да си признае, беше, че финалът тази вечер я безпокоеше почти толкова, колкото и Лили.

Умело постави на лицето си усмивка, така че нито Лили, нито Макс да усетят, че се безпокои. Можеше да контролира външната изява на чувствата си. Но не можеше да овладее тревожното си въображение, в което непрекъснато и натрапчиво на мястото на Люк се появяваше Худини, правещ мъчителни усилия да се освободи от веригите.

 

 

Този номер винаги предизвиква буря от аплодисменти, помисли Макс, когато прожекторът се насочи към Люк. Никой, дори Лили, не знаеше какво му беше коствало да отстъпи финала на момчето. Но вече е време, мислеше си Макс, разтривайки чевръстите си пръсти, младежта да заеме централното място на сцената.

А момчето беше толкова талантливо. Толкова всеотдайно. Толкова… омагьосващо.

Макс се усмихна на тази мисъл, когато сцената се разтвори и разкри стъклената стая, пълна с вода. Люк сам я беше скицирал много старателно. Размерите, дебелината на стъклото, даже месинговите апликации, представляващи магьосници и магьоснички. Знаеше до грам колко вода трябва да има, за да не прелее, когато окованото му във вериги тяло бъде потопено в нея.

Знаеше до секунда колко време му е необходимо, за да се освободи от веригите, от белезниците, от спънките на краката, знаеше всеки болт, закрепящ стените на стаята.

Знаеше също колко време ще му подарят собствените му дробове, ако нещо се случи и не успее да се освободи.

В снежнобял костюм на волани Роксана стоеше до водната камера. Въпреки разтуптяното й сърце лицето й беше спокойно. Свали от Люк ризата с широки ръкави и той остана гол до кръста.

Не гледаше към белезите, които кръстосваха на ивици загорелия му гръб. През всичките тези години не продума за тях. Можеше да отваря всякакви ключалки, беше готова на какви ли не предизвикателства, но никога не би докоснала струните на неговата гордост.

Не друг, а тя стоеше до него, когато двама доброволци от публиката заключиха тежките му вериги. Кръстосаха ръцете му на гърдите и ги оковаха, поставиха стоманени белезници на китките, босите му крака, оковани в глезените, бяха фиксирани към платформата.

Зловещо прозвучаха ниските тонове на мелодията, когато платформата, на която Люк беше застанал, започна бавно да се издига във въздуха.

— Говори се — започна той и гласът му литна над главите на присъстващите, — че великият Худини загинал от раните си, докато се опитвал да се освободи. След смъртта му за всеки илюзионист, за всеки актьор, изпълняващ номера с освобождаването от вериги, е предизвикателство да повтори неговото изпълнение и по този начин да триумфира над опасността.

Той погледна надолу, където Мауз, ужасно смутен в своя костюм от „Хиляда и една нощ“, държеше огромен боздуган.

— Да се надяваме, че няма да ни потрябва силата на моя приятел с мускулите, за да счупи стъклата. — Намигна, гледайки надолу към Роксана. — Но може би ще ми е нужно спасителното изкуствено дишане на красивата Роксана уста в уста?

Роксана не възрази, а публиката избухна в смях и аплодисменти.

— След като бъда спуснат в камерата, тя ще бъде запечатана. — Публиката затаи дъх, когато платформата се наклони и се обърна. Люк беше отново с лице към нея, но с главата надолу. Започна дълбоко да поема дъх, да пълни дробовете си. Роксана пое репликите.

— Умоляваме ви да пазите тишина по време на освобождаването и да насочите вниманието си към часовника. — По неин знак, един огромен часовник в дъното на сцената бе осветен от прожектора. — Той ще започне да отброява секундите от момента, в който Калахан бъде потопен в пълната с вода камера. Дами и господа… — Сантиметър по сантиметър Люк приближаваше повърхността на водата. Роксана съсредоточи вниманието си към публиката. — Калахан има четири и само четири минути да се освободи, иначе ще бъдем принудени да счупим стъклата. Има лекар на разположение в случай на нещастие.

Сега трябваше да се обърне и да вдигне ръка към него, докато той пробиваше повърхността на водата с глава. Наблюдаваше го как се потапя, докато цялото му тяло потъна, чу тъпия звук, когато платформата прилепна плътно като капак върху камерата. Косите му се развяха и очите му, брилянтно сини, срещнаха нейните.

Тогава тънката бяла завеса покри камерата от четирите й страни.

Часовникът започна да отмерва.

— Една минута — обяви Роксана с глас, който не издаваше вълнението й. Представяше си как Люк се е освободил от белезниците. Желаеше му го. Навярно сега отключваше веригите.

В залата се чуха промърморвания и часовникът отмери две минути. Момичето усети студена пот по дланите, по врата и по гърба си. Винаги успяваше да се освободи на третата минута, най-много до три минути и двайсет секунди. Едва-едва забелязваше през бялото платно движението на една сянка.

Той нямаше никаква възможност да вика за помощ. Обзе я паника, когато часовникът отмери трите минути. Никакъв начин да даде сигнал, ако дробовете му останеха без въздух. Можеше да умре, преди да вдигнат завесата, преди Мауз да успее да счупи стъклото. Можеше да умре сам, в мълчание, окован в собствената си амбиция.

— Три минути — обяви тя и сега в гласа й прозвуча леко безпокойство, което накара публиката да се наклони напред.

— Три и двайсет секунди — каза тя и панически погледна към Мауз. — Три и двайсет и пет. Дами и господа, моля запазете спокойствие. Останете по местата си. — Пое въздух, представяйки си дробовете на Люк, изпълнени с вода. — Три минути и четирийсет и пет секунди.

Една жена от задните редове започна да вика истерично на френски. Възбудата й се предаде като вълна през редовете и цялата зала гръмна като кошер. Мнозина скочиха на крака, когато стрелката на часовника наближи четвъртата минута.

— О, Мауз, Господи! — Оставаха осем секунди, но Роксана изостави сценичното си поведение и дръпна завесата. Платът се спусна тежко на земята точно когато Люк избутваше платформата настрани. Гъвкав като видра, той се издигна леко нагоре и лакомо пое въздух. Очите му триумфално блестяха, а залата щеше да се събори от аплодисментите и виковете. Заслужаваше си да се задържи под водата, вече свободен, и да изчака още трийсет секунди на дъното.

Стоеше с вдигната нагоре ръка и вдишваше въздух. Вече планираше да прибави този драматичен момент и в следващото представление. Изправи се на мускули на ръба на камерата и прескочи стените й, за да слезе на пода. От него течеше вода, когато правеше поклони към публиката.

Импулсивно грабна ръката на Роксана, галантно се наведе и целуна пръстите й за удоволствие на романтичните французи.

— Ръката ти трепери — отбеляза той под гръмките аплодисменти. — Не ми казвай, че си се страхувала, че няма да се справя.

Искаше й се да дръпне ръката си, но само му се усмихна.

— Страхувах се, че Мауз трябва да счупи стъклото. Знаеш ли колко ще струва ново?

— Това е моята Роксана. — Отново целуна ръката й. — Обичам скъперническия ти ум.

Този път тя се отдръпна. Устните му се бяха задържали твърде дълго, за да се чувства удобно.

— От теб тече вода, Калахан — каза и отстъпи назад, за да го остави сам в светлия кръг на прожектора.

 

 

За Роксана беше убийствено да седи и да чака. Унизително, мислеше си тя, кръстосвайки хола, докато Лили, удобно изтегната на дивана, гледаше по телевизията някакъв стар черно-бял филм.

В такова положение изпадаш, когато с часове чакаш на телефона да ти се обади някакъв си мухльо, който веднъж те е водил на кино. Да карат една жена да чака, е толкова типично за мъжете.

Каза това на Лили, която й отговори с разбиращо мърморене.

— Искам да кажа, те го правят, откакто свят светува. — Роксана се тръсна на един стол, после пак се изправи и дръпна леките завеси, за да погледне към блещукащия с безброй светлини град. — Пещерните мъже са отивали на лов и са оставяли жените да чакат край огъня. Викингите са грабели и изнасилвали, докато жените им са ги чакали вкъщи. Каубоите са тръгвали на залез, моряците са отплавали с корабите си, войниците са отивали на война. А къде сме ние? — запита Роксана и копринената й роба на цветя трепна, когато се извърна. — Вечно заплашени от вдовишка участ чакаме по гарите, носим железни колани да пазят честта ни или висим пред проклетите телефони. Е, аз не искам мъж да диктува живота ми.

— Любовта… — Лили силно издуха носа си заради един драматичен момент от филма. — Любовта диктува, сладка моя, не мъжът.

— Е, тогава по дяволите и тя.

— О, не. Това е най-хубавото нещо на света. — Лили въздъхна, доволна и от романтиката, и от трагедията, заради която добре си поплака. — Макс прави само това, което смята, че е правилно за теб.

— А има ли значение какво аз намирам правилно за себе си?

— Ще имаш на разположение целия си живот за това. — Лили се размърда, пристягайки любимия си копринен пеньоар на пауни, обрамчен с розови щраусови пера. — Годините минават така бързо, Рокси. Сега не го разбираш, но докато се обърнеш и хоп, те са профучали покрай теб. Ако не ги изпълниш с любов, животът ти завършва в празнота. Каквото и да намираш за правилно, истината е в любовта.

Няма смисъл да се спори с Лили, помисли си момичето. Тя е романтичка до мозъка на костите си. Роксана се гордееше с това, че е прагматична жена.

— Ти никога ли не си искала да отидеш с тях? Да бъдеш една от тях?

— Аз съм. — Лили се усмихна. Изглеждаше млада, хубава и задоволена. — Това, че съм тук, е вид съучастие. Знам, че Макс ще влезе през тази врата и очите му ще ми кажат това. Очите му ще говорят, че е направил точно което е искал. И ще има нужда да ми разкаже, да сподели с мен. Ще съм му необходима, за да му кажа колко е ловък и умен.

— И това ти е достатъчно? — Въпреки че обичаше и двамата, на Роксана й се стори учудващо и отвратително. — Да бъдеш нещо като огледало на егото на Макс?

Усмивката на Лили угасна. Искрата в очите й превърна мекото синьо в мрамор.

— Аз съм точно там, където бих искала да бъда, Роксана. И през всичките години с Макс той нито веднъж не ме е използвал, нито е наранявал чувствата ми. Това може да не значи много за теб, но за мен е повече от достатъчно. Той е мил и внимателен и ми дава всичко, което ми е необходимо.

— Съжалявам. — Роксана се приближи до Лили и хвана ръката й. Съжаляваше, че накърни чувствата й. И че независимият й дух не можеше да разбере това. — Чувствам се ужасно, че ме изоставиха, и сега си го изкарвам на теб.

— Сладка моя, не е възможно всички да искаме едни и същи неща или да чувстваме еднакво. Ти… — Лили се наведе и обхвана лицето на Роксана с ръце. — Ти си дъщеря на баща си, на него приличаш.

— Може би щеше да е по-добре, ако имаше син.

Пръстите на Лили се стегнаха.

— Въобще не мисля, че е така.

— Люк е с него. — Наранената гордост на силната личност вля горчивина в думите й. — А аз седя тук и въртя палци.

— Рокси, ти си само на седемнайсет години.

— Тогава мразя, че съм на седемнайсет. — Скочи отново, коприната се надипли около тялото й и пак отиде да отвори прозореца. Пое дъх, като че ли пиеше вода. — Мразя, че трябва да чакам за всичко, мразя всеки да ми казва, че имам много време занапред.

— Разбира се, че имаш. — На лицето на Лили отново се появи усмивка и отново сълзи нахлуха в очите й, докато разглеждаше Роксана. Тя е толкова красива, помисли си. Толкова много неща й се искат. И колко е отчаяна, че е на седемнайсет години. Колко прелестно и колко ужасно е да бъдеш на прага на зрялата женственост. — Бих могла да ти дам някой съвет, но не знам дали би ме послушала.

Роксана вдигна лице да почувства свежестта на меката пролетна нощ и затвори очи. Как можеше да изкаже изгарящите я, напиращите в нея желания, след като не можеше да си го обясни на самата себе си.

— Съветите никога не вредят. Освен ако не ги получаваш много често.

Лили се засмя, защото това беше една от фразите на Макс.

— Компромис. — Роксана изрева при тази дума, но Лили продължи. — Компромисът не е толкова болезнен, ако сам поставяш условията. — Изправи се доволна, забелязвайки в очите на момичето блясък, който говореше, че тя се замисля. — Ти си жена. Искаш ли да промениш това?

Устните на Роксана се извиха в усмивка, спомняйки си своето облекчение и гордост, когато гърдите й най-сетне започнаха да набъбват.

— Не. Не искам.

— Тогава го използвай, сладка. — Лили сложи ръка на рамото на Роксана. — Да го използваш, не е същото като да…

— … го експлоатираш? — подсказа Роксана и Лили просия.

— Точно така. Използвай преимуществата на това, което си. Нека те работят за теб. Умът, външният вид, женствеността. Жените, които са го правили, от векове са били свободни, малката ми. Мъжете невинаги са го осъзнавали. Това е всичко.

— Ще си помисля за това. — Едно решително кимване, после целуна Лили по бузата. — Благодаря ти.

Роксана се вцепени, когато чу превъртането на ключа в ключалката и се помъчи да изглежда спокойна. До нея Лили вече трептеше от възбуда. Това смая Роксана, стана й приятно. Въпреки че дълги години бяха заедно, тя още се радваше, когато Макс се прибира. Той все още я караше да се вълнува.

Помисли си дали някога ще има някой, с когото да изживее това.

Люк влезе след Макс, засмя се и хвърли в ръцете на Роксана една чантичка.

— Още сте будни? — Обхванат от еуфорията на победата си, Макс вече целуваше Лили. — Какво повече може да иска един мъж, Люк, от това да се завърне вкъщи от успешно дело и да го чакат две красиви дами.

— Една студена бира — каза Люк и се запъти към барчето. — Беше ужасна горещина в подземието, когато изключихме шалтера. — Отвори една бира и изля половината в пресъхналото си гърло.

Прилича на варварин, помисли си Роксана, играейки с торбичката. Тъмен, изпотен, открито мъжествен. Докато го гледаше, собственото й гърло пресъхна, затова се обърна отново към баща си. Ето това е мъж, помисли тя със задоволство, мъж, който разбира от шик. Един пират аристократ с блестящ мустак, безупречно изгладени черни панталони, тъмен кашмирен пуловер, изпускащ миризмата на неговия одеколон.

Има крадци и крадци, реши тя, като седна на страничната облегалка на дивана.

— Мауз и Льо Клерк? — попита Лили.

— Отидоха да си легнат. Поканих Люк да си пийнем по чашка преди сън. Момчето ми, би ли отворил бутилката „Шардоне“, която изстудихме.

— Разбира се. — Докато вадеше тапата, младежът погледна към Роксана. — Не искаш ли да видиш какво има в чантичката, Рокс?

— Предполагам, да.

Не искаше да изглежда много заинтригувана. Със сигурност не искаше да реагира много бурно и пред двамата. Но когато изсипа съдържанието на торбичката в едната си ръка, нямаше сила, която да й попречи да зяпне.

— О! — възкликна, когато диамантите изсъскаха по кожата й. — О!

— Великолепни са, нали? — Макс взе чантичката и изсипа останалите диаманти в събраните длани на Лили. — Руски, бели, кръгло шлифовани, съвършено качество. Какво ще кажеш, Люк? Милион и петстотин?

— Приблизително два. — Той поднесе на Роксана чаша вино и сложи чашата на Лили на масата.

— Може би си прав. — Макс измърмори едно благодаря, когато Лили му донесе чаша. — Трябва да си призная, че щях да се изкуша и да проявя алчност. Стояхме там, в онова подземие. — Затваряйки очи, той видя всичко отново. — Всички онези бляскави стоманени съдове и вътре тази съкровищница от смарагди, сапфири, рубини. Ах, Лили, а да знаеш с каква аристократичност бяха направени! Огърлици, преливащи от цветове. Шлифовани квадратно, във форма на капка, пръчковидни, какви ли не. — Той въздъхна. — Но тези красиви приятелчета по-лесно ще бъдат пренесени и обърнати в пари.

Люк особено ярко си спомняше един предмет, една драматична симфония от смарагди, диаманти, топази и аметисти, монтирани на яка от ковано злато във византийски стил. Беше си представял как я слага на врата на Роксана, как вдига тази тежка коса, за да закопчае клипса. Тя би изглеждала като кралица с нея.

Искаше му се да й каже, че е пожелал да я види така, че е почувствал необходимост да й даде нещо, което никой друг не може да й даде.

Но тя щеше да му се надсмее.

Люк разтърси глава, когато гласът на Макс проникна в съзнанието му.

— Моля? Съжалявам.

— Мислиш ли за него?

— Не. — Какво усилие му струваше да прогони своето видение и да излъже. — Уморен съм, това е всичко. Беше дълъг ден. Ще се прибирам.

Майчиният й инстинкт беше по-силен от блясъка на камъните. Лили забрави диамантите, които искряха в ръцете й.

— Сладък, не искаш ли един сандвич или нещо друго? Почти не докосна вечерята си.

— Добре съм така. — Той я целуна — първо лявата буза, после дясната. Навик, установен през годините. — Лека нощ, Лили, Макс.

— Чудесна работа, Люк — обади се Макс. — Сега се наспи хубаво.

Отвори вратата и хвърли поглед назад. Бяха седнали плътно един до друг. Макс в средата, прегърнал Лили, Роксана на облегалката на дивана, опряла глава на рамото на баща си. Ръцете й пълни с леденобели диаманти.

Семеен портрет, помисли той. Неговото семейство. Погледът му се прехвърли върху Роксана и спря там. Ще направи всичко, за да помни винаги, че тя е част от неговото семейство.

— До утре, Рокс.

Затвори вратата и прекоси коридора до стаята си, където знаеше, че ще прекара остатъка от нощта в блян за награда, много по-непостижима от диамантите.

А тя му натри носа още на другия ден. В минутата, когато репетицията приключи, Роксана скочи на задната седалка на един мотор зад някакъв рус Адонис. Махна весело, обви с ръце кръста на този френски негодник и двамата се впуснаха в невероятното парижко движение.

— Кой, по дяволите, беше този? — попита Люк.

Макс спря пред един продавач на цветя и си купи червен карамфил за ревера.

— Кой?

— Този тип, с когото Роксана току-що замина.

— О, момчето ли? — Макс помириса цветето, преди да втъкне дръжчицата му в дупчицата на ревера. — Антоан, Алестер, нещо такова. Студент от Сорбоната. Художник, струва ми се.

— Позволяваш й да се вози с човек, когото не познаваш? — Това беше възмутително. Беше трудно за проумяване и невероятно нараняваше. — Някакъв си французин?

— Роксана го познава — отбеляза Макс. Доволен от живота си, той пое дълбоко въздух. — Когато Лили свърши с преобличането, вероятно ще отидем да обядваме заедно в някое изискано кафене.

— Как можеш да мислиш за ядене? — Люк се изправи на пети и едва се сдържа да не хване Макс за гушата. — Дъщеря ти току-що беше откарана от един напълно непознат. Той може да е някой маниак, знаеш добре това.

Макс се засмя и реши да избере дузина рози за Лили.

— Роксана може да се справи с него без проблеми.

— Той зяпаше краката й — каза Люк подивял.

— Е, да. Трудно е човек да го упрекне. А, ето я Лили. — Той й поднесе розите с театрален поклон, което я разсмя.

 

 

Роксана прекара чудесно. Пикник извън града, ухание на диви цветя, френски художник, който й чете поезия в сянката на един кестен.

Беше преживяла с удоволствие интерлюдията, нежните възбуждащи целувки, пошепнатите нежности на най-красивия език на света. Вмъкна се в стаята си унесена в мечти, със скрита усмивка на устните и блеснали в очите й звезди.

— Какви ги вършиш, по дяволите!

Момичето едва сдържа писъка си, препъна се назад и загледа втренчено Люк. Той седеше на стола до прозореца с бутилка бира в ръка, в пепелника догаряше остатъкът от пурата му, в очите му се четеше желание за убийство.

— Проклет да си, Калахан, изплаши ме до смърт. Какво правиш в стаята ми?

— Чакам да благоволиш да се прибереш.

След като пулсът й се нормализира, тя отхвърли косите си от раменете. Бяха разрошени от пътуването с мотоциклета и той си представи жена, току-що станала от леглото след безразсъдно пламенно сексуално преживяване. Това беше още една причина за убийство.

— Не знам за какво говориш. Има цял час до тръгването ни за театъра.

Беше позволила на този негодник да я целува. О, той го знаеше, то се виждаше — меките набъбнали устни и натежалите очи. Блузата й беше измачкана. Беше го оставила да я положи по гръб на тревата и…

Не можеше да понесе мисълта за това.

Достатъчно лошо беше и вкъщи, когато излизаше с американски момчета. Но с французин!

Всеки мъж имаше граница на търпението.

— Бих искал да знам къде ти е умът. Какво мислиш, че правиш, като излизаш с това замазано френско влечуго Алестер.

— Бях на пикник — тя се отдръпна назад. — И не е замазан, нито е влечуго. Той е приятен, чувствителен мъж. Художник. — Все едно, че хвърли ръкавица за дуел. — И за твое сведение името му е Ален.

— И пет пари не давам за името му. — Люк бавно се изправи. Все още се залъгваше, че може да се владее. — Ти повече няма да излизаш с него.

За миг тя остана като втрещена. Но само за миг.

— За кого, по дяволите, се мислиш ти? — Приближи се и натисна с юмрук гърдите му. — Мога да излизам с когото си искам.

Люк улови китката й и я привлече близо до себе си.

— По дяволите!

Брадичката й се вирна нагоре, очите й пускаха искри.

— Кой, мислиш, че може да ме спре? Ти? Не си този, който ще ми каже какво да правя. Нито сега, нито занапред.

— Грешиш — процеди той през зъби. Ръката му беше потънала в косите й, стисната в юмрук. Като че ли нямаше да може да се спре. Помириса я, нея, дъха на трева и слънце. Диви цветя. Това го потопи в убийствена ярост, стигаше му само мисълта, че някой друг е бил толкова близо до нея. Толкова близо, че да я докосне. Че да я усети. — Ти си го оставила да те пипа с ръцете си. Ако още веднъж му позволиш, ще го убия.

В друг момент би се присмяла на такава заплаха, би му изкрещяла. Но сега видя голата истина в очите му. Единственият начин да се пребори със страха, който я сграбчи за гърлото, беше яростта.

— Ти си откачил. Ако ме е докоснал, това е, защото аз го исках. Защото ми харесваше. — Знаеше, че точно това не биваше да казва, но бе толкова безсилна да спре да раздухва пламъците, колкото и Люк бе безпомощен да ги потуши. — И искам да махнеш ръцете си от мен. Веднага.

— Така ли? — Гласът му беше мек, гладък като коприна. Това още повече я изплаши, много повече от презрителните му заплахи. — Защо да не го наречем просто един безплатен урок? — Той се прокле, когато прилепи устните си до нейните.

Тя не се възпротиви, не протестира. Не беше сигурна, че все още диша. Как би могла — жарта я заливаше така бързо, че изпепеляваше всичко. Даже мислите й. Това нямаше нищо общо с меките нежни целувки на художника. Нищо общо със стеснителните или арогантните прегръдки на момчетата, с които беше излизала. Това беше сурово, примитивно, караше я да тръпне. Мислеше, че на света едва ли има жена, която би искала да бъде целувана другояче.

Устните му съвършено се сливаха с нейните. Драскането по кожата й, защото не си беше направил труда да се обръсне, само засилваше зашеметяващото усещане, че най-после, наистина най-после, е в обятията на истински мъж. Гола агресия, безпомощна страст, чиста ярост преливаха от него в нея и се завихряха в една целувка, далеч надминаваща всичко, което някога беше изживявала. Този изключителен момент на диво задоволство беше всичко, за което бе мечтала.

С юмрук, все още заровен в косите й, той рязко дръпна главата й назад. Ако ще отива в ада, поне да е сигурен, че си е заслужавало. Опитваше се да прогони тази дива мисъл, но вкара език между разтворените й устни и се сля с нея.

Роксана беше всичко, което си беше представял в мечтите си, и нещо повече. Мека, силна, секси. В отговор тя страстно простена. Тялото й се напрегна и затрепери до неговото. Устните й, засмукващи страстта му, отговаряха с жарко, диво желание и без да се отделят от неговите, шепнеха името му. Той поглъщаше тези страстни звуци, както гладен човек гълта коричка хляб.

Люк искаше, отчаяно искаше да я повали на леглото. Да разкъса дрехите й и да се втурне в нея. Да я усети как се извива на дъга около него. Силното му желание го задушаваше.

Същото нещо изпитваше, когато се затваряше в сандък. Без въздух. Сърцето и дробовете му се напрягаха. Той вече нямаше контрол над тях. Никакъв контрол над нищо.

Силно отскочи назад, борейки се за въздух, и се опита да изтрезнее. Тя все още се притискаше до него — тъмни и натежали очи, меки разтворени устни, искащи още. Изведнъж го заля вълна на срам и безумният му порив срещна вълните на отлива, който го накара да я блъсне назад.

— Люк…

— Недей. — Беше твърд като желязо и готов като жребец. Ако сега го докоснеше, само ако го докоснеше, щеше да я повали като животно. За да я запази от това, той се зареди с цялата ярост на току-що избухналия пристъп и я обърна срещу нея. — Безплатен урок — каза и се престори, че не вижда как устните й се разтвориха от изненада. — За нещо подобно плачеш, когато излизаш с мъже, които не познаваш.

Беше горда и достатъчно добра актриса, което й помогна да прикрие своето поражение.

— Лошо, нали? Никой друг мъж не си е позволил да се държи така с мен. И при това те познавам. Или мислех, че те познавам. — Обърна му гръб и се загледа през прозореца. Няма да се разплача, обещаваше си тя. — Излизай от стаята ми, Калахан. Ако някога отново се опиташ да ме докоснеш така, ще си платиш.

Аз вече си плащам, мислеше си Люк. Сви ръката си в юмрук, за да не се поддаде на силното желание да погали косите й. Да я моли. Вместо това отиде до вратата.

— Аз наистина имах предвид това, което казах.

Тя хвърли святкащ поглед през рамо.

— И аз.