Нора Робъртс
Честни илюзии (25)

24.

Люк знаеше, че е глупаво и рисковано, но рисковете вече нямаха значение. Той остави втората наета кола на паркинга на хотела и с главния асансьор се изкачи до стаята си. Щом влезе, веднага извади бутилка „Джак Даниълс“ от една книжна кесия, постави я върху шкафа и я загледа.

Дълго се взира в нея, преди да счупи печата й. Вдигна я и пое три големи глътки, за да попари с огъня им страшното си нещастие.

Не се получи. Още в ранната си младост беше получил жестокия урок, че пиенето не решава проблемите, а ги усложнява. Но си заслужаваше да пробва.

Още усещаше миризмата на Коб. Потта, кръвта и вонята на смърт лепнеха по кожата му. Пренасянето и хвърлянето на трупа в реката беше отвратително изживяване.

Беше желал да го види мъртъв. Господ е свидетел, че искаше Коб да умре. Но не си представяше какво означава една внезапна, жестока, насилствена смърт.

Не можеше да забрави как Сам натисна спусъка — така естествено, сякаш отнемането на човешки живот не беше нищо повече от игра на карти. Не беше го направил от омраза, нито за да спечели нещо, или заслепен от страст. Извърши го, без много да му мисли, както едно дете срутва къщичка от кубчета. Просто защото Коб му беше необходим повече мъртъв, отколкото жив.

Контрол, помисли Люк и грохна на леглото като старец. През всичките тези години беше мислил, че сам контролира съдбата си. Самозаблуда. Винаги някой зад кулисите е дърпал конците и се е подигравал с неговата увереност, че е направил или ще направи нещо от живота си.

И само от някакво изродено чувство на ревност, от прекалена злоба и отмъстителност заради един счупен нос. Ако тази вечер в облицования с дъб и кожа кабинет имаше свидетел, той би разбрал колко невероятно амбициозен е Сам. И колко хладнокръвен. Направо луд. Но само един човек видя всичко това и още е жив.

Какво можеше да направи? Люк потърка очите си с длани, като че ли да изтрие спомена и да прецени положението по-ясно.

Беше влязъл в чужд дом. Ако полицията знаеше къде да търси, щеше да открие следите и тези следи директно щяха да доведат до Нувел. Ако Люк отиде в полицията със заплетената история за изнудване и убийство, кому щяха да повярват? На крадеца или на почтения гражданин?

Можеше да рискува. Макар че би полудял, ако се стигне до затвор, би рискувал. Но Сам имаше шанс да успее с другите си заплахи. Макс в лудница, Лили съсипана, Роксана провалена. А можеше да предпочете убийството и да ги убие… и то с оръжието, което носеше неговите собствени отпечатъци.

Тази мисъл предизвика такава паника, че Люк грабна телефона и набра номера. Пръстите му силно стискаха слушалката. Тя отговори след първото позвъняване, като че ли беше чакала на телефона.

— Ало… Ало? Има ли някой там?

Виждаше я — така ясно, като че ли с магия я беше довел в стаята. Седи в леглото с телефона до ухото, в скута й има книга, а на телевизионния екран трепти някой стар черно-бял филм.

После образът изчезна като дим, защото той знаеше, че вече никога няма да я види така.

— Ало? Люк, ти ли си? Да не би нещо да…

Той бавно, спокойно сложи слушалката.

Беше направил своя избор. Ако й отговори, ако й каже, ще я запази за себе си и ще знае как страда. Ако я напусне без нито една дума или знак, тя ще го намрази, но ще бъде спасена.

Люк отиде с бутилката до леглото — типично за един пиян. Тя нямаше да намали нещастието му, но можеше да го приспи.

На сутринта, изкъпан и отново дегизиран, напусна хотела и се отправи към летището. Искаше да живее. Може би само за да бъде сигурен, макар и от разстояние, че Нувел са в безопасност. Може би, за да изчака своето време, да наблюдава и да замисля отмъщението си.

Но нямаше план за полета, нямаше посока. Обичаше да лети, но животът му сега беше празен като бутилката, която остави зад себе си.

 

 

— Трябваше да се е върнал още преди няколко часа. — Потривайки овлажнелите си ръце, тя крачеше напред-назад из кабинета на баща си. — Нещо е станало. Не трябваше да отива сам.

— Но той не го прави за пръв път, скъпа моя. — Макс вдигна от пейката една ярко боядисана кутия на височината на кръста и оттам се показа отрязаната усмихната глава на Мауз. — Люк знае какво прави.

— Не е регистрирано пристигането му.

— Това не е най-важното. — Макс натисна едно копче на дистанционното управление, скрито в ръкава му, и главата издаде дълго, звучно стенание. Друго копче накара очите да се заобръщат наляво и надясно и устата да се раздвижи. — Отлично. Съвсем като жива, нали?

— Татко! — За да привлече цялото му внимание, Роксана тръсна кутията с главата на масата. — Люк е в беда. Знам го.

— Как така го знаеш! — Той изключи дистанционното.

— Защото никой не е чул за него нищо, откакто тръгна снощи. Защото трябваше да се върне до шест часа тази сутрин, а вече наближава обед. Защото от летището ми казаха, че Джон Керол Брейкмън е оставил при тях своя план за полета, но повече не се е появил.

— Очевидни факти. Точно както е очевидно, че главата е все още в кутията. — С характерната си показна грация той вдигна кутията. Главата беше изчезнала и на нейно място имаше едно цъфнало мушкато. — Мисля, че те възпитах да отчиташ не само очевидните неща.

— Това не е фокуснически трик, по дяволите. — Тя се напрегна. Как беше възможно баща й да прави своите номера, когато Люк липсваше? Той сложи ръка на рамото й и тя цялата се стегна.

— Той е умно момче, с възможности, Рокси. Разбрах това още когато го видях за пръв път. Скоро ще се върне.

Отговори му с неговите думи:

— А ти откъде знаеш?

— Има го в картите. — За да я разсее и развесели, Макс извади от джоба си една колода и я разпери на ветрило. Но скованите му пръсти не можаха да направят номера. Стори му се, че картите оживяха — весело заскачаха от ръцете му и се разпръснаха. Той гледаше с тъп ужас как излитат от пръстите му.

Роксана усети, че и двамата са съкрушени. Наведе се да събере колодата и за да запълни тишината, каза:

— Знам, че понякога Люк нарушава правилата, но не така. — Тя проклинаше картите, проклинаше старостта, проклинаше и самата себе си, че не успя да се справи със ситуацията. — Мислиш ли, че трябва да отида да го потърся?

Той продължаваше да се взира в пода, макар че картите ги нямаше, бяха скрити зад гърба на Роксана. Има ги, няма ги. Но Макс имаше по-добра формула за магия. Съзнанието му изключи. Когато очите му отново срещнаха тези на дъщеря му, в тях имаше усмивка — мила, приятна, късаща сърцето усмивка.

— Ако ние търсим достатъчно упорито, достатъчно дълго, винаги намираме това, което искаме. Знаеш ли, много хора вярват, че има повече от един философски камък. Но те попадат в капана на очевидното.

— Татко! — Роксана посегна към него със свободната си ръка, но Макс поклати глава — беше на мили далеч от дъщеря си, която стоеше и го гледаше с насълзени очи.

Внезапно той плесна върху масата една книга така силно, че момичето подскочи. Усмивката в очите му беше отстъпила на страстта и отчаянието.

— Почти съм го проследил. — Той държеше сноп бележки и ги размахваше. — Когато окончателно го получа… — Нежно положи листовете на масата и започна да ги гали с болните си пръсти. — Е, ще открия магията, нали?

— Да. — Тя отиде до него, прегърна го и притисна бузата си до неговата. — Защо не се качиш горе с мен, татко?

— Не, не, върви сама. Аз имам работа. — Той седна и жадно заобръща страниците на старинните книги, съхранили древни тайни. — Кажи на Люк да се обади на Лестър. Искам неговата осветителна система да е в ред.

Тя понечи да му каже, че старият управител на „Магическата врата“ още преди три години се премести в Лас Вегас. Но стисна устни и отговори:

— Добре, татко.

Изкачи се по стълбите и потърси Лили. Намери я на двора, хранеше гълъбите.

— Льо Клерк страшно ми се ядосва за това. — Лили хвърли шепа натрошен хляб във въздуха и се разсмя, когато гълъбите се скупчиха и се сборичкаха за трохите. — Цвъкат му по керемидите. Но са толкова сладки, когато накланят главички и те гледат с черните си очички.

— Лили, какво му е на татко? Какво не е наред с татко?

— Не е наред? — Ръката на Лили замръзна в пластмасовата кутия. — Да не се е наранил? — Обърна се рязко и понечи да избяга вътре, но Роксана я спря.

— Не се е наранил. Той е долу в кабинета и се занимава с книгите си.

— О! — Лили с огромно облекчение притисна ръка към сърцето си. Сигурно и сърчицето на гълъба не би могло да тупка така бързо, помисли си. — Изплаши ме.

— Аз съм изплашената — каза Роксана спокойно и престорената усмивка на Лили изчезна. — Той е болен, нали?

Жената замълча за миг. После бледосините й очи изгубиха безпомощния си израз. Станаха силни.

— Мисля, че трябва да поговорим. — Лили обви с ръка талията на Роксана. — Ела да седнем.

Заведе момичето до желязната пейка под все още рехавата сянка на един дъб. Водата в малкия фонтан тихо бълбукаше като поточе върху речни камъни.

— Дай ми една минута, сладка. — Тя седна, като продължаваше да държи плътно ръцете на Роксана с едната си ръка, а с другата все още хвърляше трохи на гълъбите. — Обичам този сезон — промърмори. — За разлика от мнозина горещината никога не ме е притеснявала, но пролетта, ранната пролет е вълшебна. Цъфтят нарциси и зюмбюли, стъблата на лалетата пробиват земята. На това дърво има гнездо. — Тя вдигна поглед, но усмивката й не беше истинска. — Те се връщат всяка година. Винаги. Птичките, цветята. Идвам тук, наблюдавам ги и знам, че има вечни неща.

Гълъбите гукаха и се въртяха в краката им. Зад градинската порта глухо долиташе уличният шум. Слънцето беше приятно, бризът шумолеше в нежните млади листа. Някъде наблизо флейтист изпълняваше старата ирландска мелодия „Дани бой“. Роксана я чу и потрепери. Сети се, че в нея се разказва за смърт и загуба.

— Накарах го да отиде на лекар. — Лили галеше ръката на момичето, за да го успокои, както бяха успокоявали нея. — Макс не издържа да му се натяква непрекъснато. Направиха му изследвания. После трябваше да го накарам да отиде пак за още изследвания. Не искаше да постъпи в болница, за да направят всичко наведнъж. И аз… е, също не настоях. И аз не исках да отива в болница.

Някакъв кръвоносен съд започна силно да пулсира зад очите на Роксана. Гласът й прозвуча като чужд.

— Какви изследвания?

— Всякакви. Толкова много, че изгубих нишката. Поставяха го на апарати и изучаваха графични записи. Изследваха му кръвта и урината. Гледаха го на рентген. — Тя вдигна рамене и отново ги отпусна. — Може би не бях права, Роксана, но реших да кажат не на него, а на мен, ако резултатът е лош. Знам, че ти си негова дъщеря, неговата кръв, но аз…

— Не си направила нищо нередно. — Роксана облегна глава на рамото на Лили. — Направила си точно каквото трябва. — Отне й минута, за да събере кураж. — Нещо лошо е, нали? Трябва да ми кажеш, Лили.

— Той ще продължи да забравя. — Гласът на Лили затрепери. — Ще има дни, когато ще е съвсем добре, друг път няма да успява да се концентрира дори с лекарства. Като влак, който излиза от релсите. Казаха, че може да се развива много бавно, но трябва да сме подготвени за времето, когато няма да познава дори нас. — По бузите й потекоха сълзи и капнаха върху сплетените им ръце. — Ще изпада в ярост, ще ни се сърди, че го обиждаме, или ще прави, каквото му се каже, без да пита. Може да отиде до ъгъла за кофичка мляко и да забрави да се върне у дома. Може да забрави кой е и ако не успеят да спрат това, някой ден може просто да потъне толкова дълбоко, където никой от нас няма да го стигне.

Роксана осъзна, че това е по-лошо, много по-лошо и от смърт.

— Ние… ние ще намерим специалист.

— Лекарят препоръча един. Обадих му се. Можем да заведем Макс в Атланта следващия месец да го види. — Лили извади една от своите безполезни дантелени кърпички да избърше очите си. — Междувременно той ще проучи всички изследвания на Макс. Наричат болестта Алцхаймер, Рокси, и няма лечение за нея.

— Тогава ние ще намерим. Няма да позволим това да се случи на Макс.

Тя скочи, но без малко не се свлече на колене. Лили успя да я прихване.

— О, сладка моя, какво ти стана? Не трябваше така да ти го казвам.

— Не. Просто много рязко се изправих. — Но все още беше замаяна. Призля й на стомаха.

— Толкова си бледа. Да влезем да пийнем малко чай или нещо друго.

— Добре съм — настоя тя, докато Лили я мъкнеше към къщи. — Просто някакъв глупав вирус. — Стигнаха до вратата на кухнята и в момента, в който Роксана усети миризмата на любимата си супа, която Льо Клерк готвеше, лицето й позеленя. — По дяволите — каза тя със стиснати зъби. — Нямам време за това.

Изтича до тоалетната, Лили я последва.

След като спря да повръща, нямаше сили да се противопостави на Лили, която я качи горе и я накара да легне.

— Това голямо безпокойство… — беше диагнозата на Лили.

— Вирус. — Роксана затвори очи и се помоли в стомаха й да не е останало повече нищо за изхвърляне. — Мислех, че вече е минало. Същото ми се случи вчера следобед. До вечерта бях добре. И сутринта.

— Е — потупа Лили ръката й, — ако ми беше казала, че ти прилошава две поредни сутрини, щях да се усъмня, че си бременна.

— Бременна! — Роксана широко отвори очи. Искаше да се изсмее, но не изглеждаше особено смешно. — От това на човек не му прилошава следобед.

— И аз така мисля. — Но умът на Лили продължаваше да работи. — Цикилът ти е редовен, нали?

— Не е прескачал цял месец. — Роксана почувства първия пристъп на паника, но и нещо друго. Не страх, а по-скоро някаква кокетна гордост. — Само малко закъснявам.

— Колко?

Роксана подръпваше кувертюрата на леглото.

— Около две седмици. Може би три.

— О, сладка моя! — В гласа на Лили имаше истинско удоволствие. В главата й вече танцуваха терлички и бебешки пудри. — Бебенце!

— Не избързвай. — Роксана внимателно притисна корема си. Ако вътре имаше бебе, то беше подличко. Това я накара да се усмихне. Не можеше да очаква бебето на Люк да бъде благонравно, нали?

— Сега правят тестове за бременност и вкъщи. Можеш веднага да разбереш. Люк ще подскочи от изненада.

— Никога не сме говорили за това. — Страхът й се върна. — Лили, никога не сме говорили за деца. Той може и да не иска…

— Не ставай глупава, разбира се, че ще иска. Той те обича. Сега стой тук. Аз ще сляза долу и ще ти донеса мляко.

— Чай — поправи я Роксана. — Мисля, че стомахът ми би приел само малко чай и сухи бисквити.

— А може би ягоди и вкусна туршийка? — Тя се засмя, а Роксана изпъшка. — Съжалявам, сладка. Просто съм толкова ентусиазирана. Ще се върна веднага.

Бебе, помисли си Роксана. Защо не бе допуснала, че може да е бременна? Беше ли? Въздъхна и внимателно се обърна настрани. Не беше истински изненадана от това предположение. И макар да мислеше, че прилежно си е вземала хапчетата, сега не съжаляваше.

Бебе — нейно и на Люк. Какво ли ще каже? Какво ли ще почувства?

Единственият начин да узнае, беше да го намери.

Тя се пресегна, взе телефона в леглото и набра номера.

Когато Лили се върна с чай, препечени филийки и една пъпка от роза върху таблата, Роксана лежеше отново по гръб, безизразно втренчена в тавана.

— Той си е отишъл, Лили.

— Кой?

— Люк си е отишъл. — Изправи се. Повдигането беше нищо в сравнение с другото, което бушуваше в нея. — Обадих се на летището. Излетял е от Тенеси в девет и двайсет и пет тази сутрин.

— Девет и половина? — Лили остави таблата за шкафа. — Как може, сега минава дванайсет. За около час трябваше да стигне в Ню Орлеанс.

— Не е отлетял за Ню Орлеанс. Беше невероятно трудно, но успях да разбера посоката на полета му, успях…

— Какво искаш да кажеш, как така не е отлетял за Ню Орлеанс? Разбира се, че е…

— Мексико — прошепна момичето. — Той е заминал за Мексико.

До следващата сутрин Роксана беше сигурна в две неща. Че е бременна и че е възможно един човек да изчезне от лицето на земята. Но това, което изчезва, може да бъде върнато с магия. Тя неслучайно беше магьосник второ поколение.

В момента, в който затваряше ципа на куфара си, чу почукване. Първата мисъл премина като светкавица — Люк! Втурна се към вратата.

— Къде беше по… О, Мауз.

— Съжалявам, Рокси. — Огромните му рамене увиснаха.

— Няма нищо. — Успя да наподоби усмивка. — Знаеш ли, точно излизах.

— Знам. Лили ми каза, че заминаваш за Мексико да търсиш Люк. Идвам с теб.

— Много мило от твоя страна, Мауз, но аз вече съм си направила плановете.

— Идвам с теб. — Беше флегматичен, мил, но можеше да бъде и упорит. — Не можеш да отидеш чак там в… в състоянието… в което си — набързо завърши той и лицето му почервеня като ряпа.

— Лили сигурно вече плете терлички? — Но тя смекчи сарказма си, като го потупа по ръката. — Мауз, няма за какво да се безпокоиш. Знам какво правя и това малко като върха на игла нещо, което нося, няма да ми попречи.

— Ще се грижа за теб. Люк, също би го поискал.

— Ако Люк беше толкова дяволски загрижен, нямаше да е в Мексико — кресна тя и изведнъж съжали, защото видя как лицето на Мауз посърна. — Извинявай. Мисля, че бременността обърква хормоните и прави жената раздразнителна. Вече имам резервация за полета, Мауз.

Той не се предаваше.

— Можеш да я отмениш. Ще летим с моя самолет.

Тя запротестира, после се примири. Може би пък щеше да е по-добре с компания.

На летище Канкун изтича в дамската тоалетна. Когато й се повдигна, й дойде наум, че вече може точно да определя в колко часа ще има пристъпи. Може би бебето беше наследило нейния усет за разпределяне на времето.

Когато успя отново да се изправи, видя загриженото лице на Мауз в малката, обляна от слънце чакалня.

— Всичко е окей. Това е едно от преимуществата на бъдещите майки.

— И ще бъдеш така цели девет месеца?

— Благодаря ти, Мауз — каза тя изтощено. — Точно това трябваше да чуя.

Повече от час се опитваха да получат информация за самолета на Люк от кулата на летището. Да, трябвало е да кацне там. Не, въобще не е пристигал. Въобще не е влизал в контакт с тях по радиото, за да поиска разрешение да промени назначението. Просто се е отклонил някъде над Залива.

Или, както веселякът диспечер подсказа, в Залива.

— Не се е разбил, по дяволите. — Роксана бързо се отправи към самолета. — Няма начин да се е разбил.

— Той е добър пилот. — Мауз пъшкаше зад нея, потупвайки я по рамото, по главата. — Аз самият проверих самолета, преди да тръгне.

— Не се е разбил — повтори тя. Разтвори една от картите на Мауз и започна да изучава мексиканския бряг на Залива. — Къде може да е отишъл, Мауз, ако е искал да избегне Канкун?

— Щях да направя по-добро предположение, ако знаех защо.

— Не знаем защо. — Тя потърка с ръце студената кутия с кола, която Мауз й донесе. — Нека да разсъждаваме. Възможно е да се е опитал да заличи следата. Не можем да се обадим на Сам и да го попитаме липсват ли сапфирите на жена му. По новините не съобщиха за никакъв грабеж, но много често нарочно не разгласяват известно време. Ако се е натъкнал на затруднения в Тенеси, може по някакви свои идиотски съображения да е решил да отпътува на запад, за да изчезне лицето Джон Карол Брейкмън.

— Но защо не се е регистрирал при пристигането?

— Не знам. — Искаше да изкрещи, но запази умерения тон. — Тези острови тук. На някои от тях би трябвало да има летища. Официални, неофициални. За контрабандисти.

— Да, сигурно.

— Окей. — Тя пъхна картата в ръцете на Мауз. — Да проверим.

Три дни претърсваха полуостров Маян. Надлъж и нашир по брега разпространиха описанието на Люк, пускаха пари в лакоми ръце и ходиха по фалшиви следи.

Когато Роксана имаше пристъпи, Мауз само кършеше ръце и се молеше отнякъде да може да се появи Лили. Притесняваше се, но щом се опиташе да й помогне, Роксана избухваше срещу него като териер. Всъщност нейните изблици на раздразнение само допълнително го уверяваха, че тя е в тежко състояние. Разбираше много добре, че ако й се удаде случай, ще хукне сама през джунглата, въоръжена единствено с манерка вода и превозно средство. Но докато откриеха Люк, Мауз се чувстваше отговорен за нея. Когато му изглеждаше твърде бледа или силно почервеняла, насила я караше да спре и да си почине, като понасяше натякванията както дъб ударите на кълвача — мълчаливо и с мрачно достойнство.

Те дотолкова свикнаха с всичко, че имаха усещането, че така ще живеят до края на дните си.

И тогава намериха самолета.

Струваше на Роксана хиляда американски долара само да поговори десет минути с едноокия мексикански посредник, който въртеше бизнеса си пред една схлупена колиба в джунглата на Маян близо до Мерида.

Той си режеше ноктите с джобно ножче, а една жена с уморени очи и прашни крака пържеше тортили.

— Той казва иска продава. Искам ли аз купувам. — Беше доволен, че не го е откраднал и затова надълго и нашироко разказваше на красивата синьорита. — Той нуждае от пари, аз дава пари.

— Къде отиде той?

— Аз не задава въпроси.

Искаше й се да изпсува, но като забеляза колко изплашена е жената до печката, реши да бъде тактична. Устните й разцъфнаха в очарователна усмивка.

— Но вие не може да не знаете, ако той е някъде наоколо. Няма начин за човек с вашите контакти.

— Si. — Мексиканецът оцени факта, че тя проявява уважение. — Отива си. Преспал една нощ в джунглата и после — пуф! — Хуарес щракна с пръсти. — Отива си. Движи леко и бързо. Ако знае такава хубава лейди го иска, може движи по-бавно.

Роксана се дръпна от масата. Люк знае, че тя го иска, помисли си угрижено. И все пак бяга.

— Имате ли нещо против да погледна в самолета?

— Гледай. — Хуарес посочи с жест и нещо в очите й го спря да поиска допълнителна сума за тази привилегия. — Но няма намери.

Не намери нищо негово, дори пепел от пурата му. Нямаше никаква следа, че Люк е седял в тази кабина, държал е кормилото и е гледал звездите през стъклото.

— Можем да опитаме на север — каза Мауз, когато тя седна на мястото на Люк с безцелно реещ се поглед. — Или навътре в страната. — Той се чудеше как да привлече вниманието й. — Може да е продължил по-навътре.

— Не. — Роксана поклати глава. Горещината жулеше покрива на самолета. Изразът на лицето й остана студен и не се разплака. — Той е оставил своето съобщение точно тук.

Объркан, Мауз заоглежда кабината.

— Но, Рокси, тук няма нищо.

— Знам. — Затвори очи и остави мъката да я разкъса така, че да пресуши всяка надежда. Когато ги отвори отново, те бяха твърди и ясни. — Тук няма нищо, Мауз. Той не иска да бъде намерен. Да се връщаме у дома.