Нора Робъртс
Честни илюзии (16)

15.

Центърът „Кенеди“ беше предоставил сцената си за изпълнение на мащабни илюзии, както и за камерите на телевизионните канали, които снимаха представлението за едно специално предаване през есента. Макс беше замислил програмата като триактова пиеса в сто и две минути — с оркестър, сложно осветление и изящни костюми.

Започваше с Макс, сам на тъмната сцена, уловен от лунния сноп на един-единствен прожектор. Обгръщаше го кадифена пелерина в среднощно синьо, обшита с бляскави сребърни нишки. В едната си ръка държеше магическа пръчица, също сребърна, която проблясваше на светлината, в другата — кристална топка.

Така навярно е изглеждал Мерлин, когато е замислял раждането на един цар.

Магьосничеството беше неговото амплоа и Макс играеше мистичния вълшебник драматично и с достойнство. Вдигна кълбото на върха на пръстите си и то сякаш запулсира на светлината, а той говореше на публиката за заклинания и дракони, за алхимия и магьосничество. Докато тя го наблюдаваше, вече покорена от сценичната магия, топката започна да се носи по гънките на мантията, стигна върха на магическата пръчица и когато Макс изрече заклинание, се завъртя около главата му. През цялото време тя пулсираше от вътрешните си светлини, трепкаше в пурпурно и сапфиреносиньо, в кехлибарено и смарагдово. Публиката зяпна, когато топката леко се понесе надолу, и бурно аплодира, щом на милиметри от пода, където можеше да се разбие, отново се вдигна и се завъртя в кръг, разширяващ се все повече, докато стигна до протегнатите ръце на Макс. Той отново я държеше на върха на пръстите си. Чукна я с магическата си пръчица и я хвърли високо. Топката се превърна в дъжд от сребро, който заваля над сцената, после всичко потъна в мрак.

След секунди, когато отново светна, в центъра стоеше Роксана, цялата в блестящо сребро. Звезди искряха в косите й, по ръцете, между ивиците пайети, просветваше гола плът. Стоеше права като меч, със скръстени ръце и затворени очи. Когато оркестърът започна да свири мотив от Шеста симфония на Бетовен, тя се раздвижи. Очите й се отвориха.

Заговори за направени магии и изгубена любов, за магьосничество, причинило нещастия. Разтвори ръце и ги вдигна високо, а от края на пръстите й се посипаха искри. Косите й, огнен пламък от къдрици, спуснати по раменете, започнаха да се полюшват от невидим вятър. Осветеният кръг се разшири, за да покаже една малка масичка с камбанка, книга и незапалена свещ. Събирайки длани, тя направи огън. Пламъците се издигаха и спадаха, като че ли дишаха. Когато прокара ръце над свещта, те блеснаха в дланите й и се изсипаха в дъжд от злато.

Само с едно махване на ръката страниците на книгата започнаха сами да се разтварят бавно, после бързо и все по-бързо, докато се образува вихрушка. Камбанката се вдигна във въздуха и стигна до протегнатите й ръце. Зазвъня, когато тя ги раздвижи. Внезапно под масата, където преди нямаше нищо, се появиха три ярко горящи свещи. Пламъците им се увеличаваха и се издигаха все по-нагоре, докато самата масичка бе обгърната от тях. Роксана беше зад нея и огънят осветяваше лицето й. Протегна напред ръце и всичко изчезна, остана само дим. В същото време друг прожектор освети сцената вляво. Там стоеше Люк.

Беше с лъскава черна мантия, напръскана със злато. Лили изкусно го беше гримирала, подчертавайки красивите му скули и извитите вежди. Гарвановочерната му коса, дълга почти колкото на момичето, се спускаше свободно. Наподобяваше някаква смесица между сатир и пират. Погледна към Роксана. Сърцето й предателски трепна, преди да успее да потисне желанието си.

Тя се обърна към него, а пространството между тях беше запълнено с дим. Стойката й беше предизвикателна — главата отметната назад, едната ръка вдигната, другата — изнесена встрани. От върха на пръстите й към него изскочиха искри. Той повдигна ръка и сякаш улови лъчите светлина. Публиката избухна в овации, когато дуелът продължи. Двамата бавно се приближаваха, изхвърляйки огън и дим, а сцената постепенно се осветяваше в розово и златно, наподобявайки изгрев-слънце.

Роксана закри очи с ръка, като че ли да ги предпази. Ръцете й се отпуснаха безчувствени, главата й клюмна. Сребърната рокля блестеше, съскайки на светлината, когато тя започна да се движи, като че ли Люк с невидими нишки управляваше тялото й. Той я завъртя в кръг, прекарвайки ръцете си на сантиметри от нея, без да я докосне. Махна с ръка пред очите й, за да покаже, че е в транс, после бавно, бавно я върна назад, и още по-назад. Краката й се отлепиха от пода. Гърбът остана прав като копие, когато той я издигна нагоре, легнала единствено върху дима.

Люк отново се извърна и когато се изправи с лице към сцената, в ръката му имаше тънък сребърен обръч. Грациозно като танцьор той плъзна обръча около тялото й — от краката до главата. И без да са репетирали това, се наведе над нея, сякаш да я целуне. Усети тялото й да се стяга, когато беше на един дъх разстояние от устните й.

— Не издишвай, Рокс — прошепна, след това отметна от себе си мантията и я хвърли върху нея. Когато коприната се спусна към пода, Люк държеше в ръцете си един бял лебед, сгушил се в прегръдката му. Зад кулисите се чу гръмотевица. Той се наведе, взе мантията, молейки се този път проклетият лебед да не го клъвне. Клекна, размаха плаща над себе си и изчезна.

— Нямаше да имам нищо против докосването с устни — каза му Роксана в момента, в който се приближи до него.

— Нима? — Той подаде на Мауз лебеда и й се усмихна. — Щеше да е приятно докосване. Какво ще кажеш, Мауз?

Мауз погали шията на лебеда. Само той можеше да го направи, без да бъдат застрашени пръстите му.

— Ами… мисля, че трябва да дам на Мирта да закуси.

— Виждаш ли? — Люк посочи отдалечаващия се Мауз. — Харесало му е.

— Опитай още веднъж и аз също ще направя едно малко вдишване. — Тя го ръгна с пръст в гърба. — Ще свършиш с разкървавена уста.

Хвана китката й, преди тя да успее да избяга. Аплодисментите в залата говореха за триумфа на Макс и Лили. И той самият беше силно развълнуван. Не си спомняше някога в живота да се е чувствал по-добре.

— Слушай, Рокс, това, което правим на сцената, е игра. Работа. Същото ще е и утре вечер в Потомак. — Някакво демонично желание го караше постепенно да я притиска до стената. — Нищо лично.

Кръвта бумтеше в главата й, но тя извади една приятелска усмивка.

— Може би си прав.

Той усещаше аромата й — парфюма, грима, мекия дъх на сценична пот.

— Разбира се, че съм прав. Това е само въпрос на… — Дъхът му секна, когато тя го ръгна с лакът в слабините, после се измъкна и искрено се разсмя.

— Нищо лично — каза сладко и влезе в своята гримьорна, затвори и заключи вратата. Беше време за смяна на костюмите. В следващото им участие бяха съвсем близо един до друг, почти с опрени носове, делеше ги само тънкият шперплат. Бяха заключени в една магическа кутия и имаха секунди, за да разменят местата си.

— Внимателно, бейби — Роксана изскочи от кутията на мястото на Люк под бурните аплодисменти на публиката.

Докато елегантно се покланяха на финала, той я ощипа така, че да я заболи, а тя го настъпи с цялата си тежест.

Той грациозно се поклони, улови във въздуха няколко рози и й ги поднесе. Роксана ги прие, но преди да се наведе за реверанс, Люк приближи. Щеше да си върне за удара. Изви я назад в прекалено страстна поза и я целуна. Или поне на доволната публика така й се стори. Беше я ухапал.

— Ти, негоднико! — Насила разпъна в усмивка подуващата се устна.

Отстъпиха, за да изпълни Макс последния си номер. Люк пое ръката на Роксана. Очите му щяха да изскочат от орбитите, когато тя сграбчи палеца му и силно го изви.

— Исусе Христе! Роксана, само не ръцете, не мога да работя без тях.

— Тогава ги дръж настрана от мен, негоднико. — Пусна го доволна, че палецът ще го боли, както нея долната устна. Присъединиха се отново заедно към Лили и Макс за последния поклон.

— Обичам шоубизнеса — каза Роксана запъхтяна.

Чистият незлоблив хумор пресече желанието на Люк да я бутне в рампата. Отново пое ръката й, по-внимателно.

— Аз също.

* * *

Приемите също й се сториха приятни. Елегантният коктейл в Белия дом беше върхът на вечерта. Макс, тя знаеше това, беше напълно аполитичен. Гласуваше, защото го считаше за свое право и дълг, но го правеше почти със същото удоволствие, с което играеше хазарт.

Това, което хареса на Роксана във Вашингтон, не бяха политиците, а официалната, често пъти помпозна атмосфера, която те създаваха. Толкова е различно от Ню Орлеанс, мислеше си тя, възхищавайки се на скъпо облечените гости, които малко сковано танцуваха в балната зала.

— Изглежда, си успяла да накараш магията да работи за теб?

Роксана се обърна, приятната й дружелюбна усмивка изчезна.

— Сам, какво правиш тук?

— Наслаждавам се на празненството. Почти толкова, колкото и на вашето представление. — Той пое ръката й и поднесе вдървените й пръсти към устните си.

Беше се променил. Слабият, бедно облечен юноша сега изглеждаше строен, безупречен мъж. Косата му с пясъчен цвят беше консервативно ниско подстригана, консервативно изглеждаше и облеклото му — черен смокинг. На ръката му дискретно блестеше пръстен с диамант. Когато устните му се допряха до кожата й, тя усети аромата на скъп мъжки одеколон. Беше гладко избръснат и излъскан като светналите антики в Белия дом. Както и всичко наоколо, излъчваше богатство и успех. И както в политиката, помисли си тя, под този блясък вони на корупция.

— Пораснала си, Роксана. Станала си толкова красива…

Тя измъкна ръката си. Почувства изтръпване на мястото, където беше я докосвал, сякаш бе доближила източник на високо напрежение и още една стъпка би била фатална.

— Бих могла да кажа същото и за теб.

Зъбите му блеснаха. На мястото на избитите в боя с Люк имаше нови, изкусно направени.

— Не искаш ли… да потанцуваме?

Спокойно можеше да му откаже — директно, учтиво, флиртувайки. Умееше да го прави. Но я чоплеше любопитство. Без да каже дума, се понесе с него по дансинга.

— Бих казала — учуди я, че той е толкова внимателен и изискан, — че Белият дом е последното място, където съм очаквала да те срещна. Но… — очите им се срещнаха — повечето котки падат на краката си.

— О, аз винаги съм правил планове да те видя отново, а и всички вас. Странно е как съдбата ни срещна в такова… могъщо обкръжение. — Притегли я към себе си, наслаждавайки се на стройното й гъвкаво тяло, което тя държеше сковано и все пак успяваше да го следва в танца плавно като по вода. — Представлението ви тази вечер е нещо много повече от дребните номера, които правехте в онзи мрачен клуб в квартала. По-добро е и от програмата, която Макс беше подготвил за Замъка на магиите.

— Сега той е най-добрият.

— Талантът му е феноменален — съгласи се Сам. Наведе лице към нейното и отблизо загледа очите й. Сексуално желание прободе корема му. Той се помръдна достатъчно, за да усети тя колко е възбуден. — Но трябва да призная, че вие с Люк ме оставихте без дъх. Много сексуално трикче.

— Илюзия — каза тя хладно. — Сексът тук няма нищо общо.

— Ако някой мъж в залата не се е възбудил, когато те издигаше под ръцете си, сигурно е бил мъртвец. — Колко интересно би било да я има. Да чувства как я възбужда въпреки желанието й, би било една красива награда, прибавена към настървен, пламенен секс. — Мога да те уверя, че съм жив.

Стомахът й се стегна, но погледът й остана безразличен.

— Ако мислиш, че съм поласкана от това, че панталоните ти се издуха, грешиш. — Достави й удоволствие да види как устните му сърдито се свиха. И очите му си бяха същите — хитри, лукави, потенциално нечестни. — Къде отиде, когато напусна Ню Орлеанс?

Сега вече искаше не само да я има, но и да я нарани.

— Ту тук, ту там.

— И тук-там те доведе до… — тя направи жест с ръка. — Тук?

— По обиколен път. Случи се така, че в момента съм дясната ръка на джентълмена от Тенеси.

— Шегуваш се.

— Съвсем не. — Той разпери длан върху гърба й. — Аз съм първият помощник на сенатора. И възнамерявам да стана много повече.

Трябваше й само миг да се съвземе.

— Е, предполагам, че това става, защото политиката е висша мошеническа игра. Няма ли да попречат на амбициите ти твоите деяния в миналото?

— Напротив. Трудното ми детство предизвиква симпатия и поражда доверие, че ще работя по проблемите на децата — нашия най-ценен национален ресурс. Аз съм живият пример какво могат да постигнат те.

— Предполагам, че няма да използваш някое невинно дете, докато обираш неговите приятели.

— Какъв отбор бяхме. — Той се закикоти, като че ли някогашното му предателство беше просто една шега. — А сега бихме могли да направим още по-добър екип.

— Съжалявам, но идеята ти ме отвращава. — Усмихна се и примигна с дългите си мигли. Но когато понечи да се отдръпне, Сам така яко хвана ръката й, че тя се олюля.

— Вярвам, че е по-добре някои неща да бъдат оставени в мъглата на спомена. Какво ще кажеш, Роксана? В края на краищата, ако внезапно изпиташ желание да клюкарстваш по адрес на стар приятел, бих могъл да направя същото. — Очите му бяха ледени, когато я притегли по-близо. Отстрани изглеждаше, като че ли всеки момент ще се целунат. — Не напуснах веднага Ню Орлеанс. Заех се да наблюдавам, да разпитвам. Да науча това-онова. Ако не се лъжа, струва ми се, че и ти не би искала да се говори за някои неща.

Тя почувства, че кръвта й се отдръпва.

— Не знам какво имаш предвид. Боли ме.

— Предпочитам да не говорим за това. — Поотпусна ръката й. — Освен при по-интимни обстоятелства. Например една спокойна късна вечеря, където бихме могли да си поприказваме за старото познанство.

— Не. Знам, че ще нараня самолюбието ти, Сам, но наистина не ме интересуват нито миналото, нито настоящето или бъдещето ти.

— Тогава няма да говорим за работа. — Той залепи уста на ухото й и измърмори толкова нагло предложение, че Роксана се чудеше дали трябва да се възмути, или да се разсмее. Не можа да направи каквото и било, защото една ръка я дръпна назад.

— Махни си ръцете от нея. — Лицето на Люк беше почервеняло от гняв, когато застана между Роксана и Сам. Отново беше на шестнайсет години и готов да се бие. — Никога не се опитвай да я докоснеш.

— Е, явно съм настъпил някого по мазола — отговори весело Сам, напук на прегракналия шепот на Люк. Значи наистина беше прав. Искрите, които хвърчаха по сцената, не са били само специални ефекти и магия.

— Люк. — Усещайки как погледите се обръщат към тях, Роксана пъхна ръката си в неговата. Това й даде възможност да забие ноктите си в дланта му. — Един прием в Белия дом не е място за скандали. — Тя мило се усмихна.

— Чувствителна и красива — кимна Сам към нея, но очите му останаха заковани върху Люк. То все още съществуваше — лепкавото чувство на ревност и омраза все още тлееше у Люк и Сам беше доволен. — Ще послушам дамата, Калахан. Това все пак е мой терен, а не твой.

— Знаеш ли колко са костите на ръката ти? — меко попита Люк, но продължи да гледа убийствено. — Ако я докоснеш отново, ще разбереш. Защото ще ги счупя всичките до една.

— Спрете. Не съм кокал, за който да се карате. — Тя с облекчение видя, че баща й и Лили си пробиват път между хората. — Да свършим с това. Татко! — Ентусиазирано се обърна към Макс. — Няма да повярваш кой е тук! Сам Уайът! След толкова много време.

— Макс. — Хлъзгав като змия, Сам подаде ръка, после със свободната пое пръстите на Лили и ги целуна. — И Лили, по-красива от всякога.

— Никога няма да познаете с какво се занимава Сам сега. — Роксана продължи да бъбри като при среща със стар, скъп приятел.

Макс не беше злопаметен, но беше предпазлив.

— Значи ти се установи в политиката?

— Да, сър. И бихте могли да кажете, че го дължа на вас.

— Нима?

— Вие ме научихте на показност. — Той се засмя. Приличаше на политически плакат, демонстриращ успех и младежка енергия. — Сенатор Бушфийлд, сър. — Сам представи един спретнат оплешивяващ мъж с изморени кафяви очи и леко изкривена усмивка. — Предполагам, че се познавате със семейство Нувел?

— Да, да. — Акцентът от Тенеси прозвуча сърдечно въпреки умората на лицето на сенатора. — Много приятно представление, както вече ви казах, Нувел.

— Не ви споменах по-рано, защото исках да изненадам моите приятели, сенаторе. — Поглеждайки със задоволство към Люк, Сам сложи ръка на рамото на Макс. — Преди години прекарах няколко месеца като ученик на големия фокусник.

— Нима? — Очите на Бушфийлд светнаха от интерес.

— Точно така. — Сам се усмихна и изплете една невероятна история за объркано и безперспективно детство, в което е получил насока от един благодетелен господин и неговото семейство. — За съжаление — завърши той — никога не можах да се приспособя към сцената. Но когато напуснах семейство Нувел, вече имах своя цел. — Той се засмя и тайно прекара пръста си по гръбнака на Роксана. — Не бих стигнал там, където съм сега, без тях.

— Едно ще ви кажа. — Бушфийлд бащински потупа Сам по рамото. — За това момче няма нищо невъзможно. Пробивен е като гвоздей и хлъзгав като змиорка. — Той намигна на Макс. — Може да не е бил достатъчно добър във фокус-мокус, но със сигурност може да омайва избирателите.

— На Сам никога не му е липсвал чар — каза Макс. — Може би не му достигаше съсредоточаване.

— Сега съм на фокус. — Опита се да погледне към Люк. — Знам точно какво трябва да се направи и ще го направя.

 

 

— Този кучи син, този плазмодий те опипа цялата.

Роксана само въздъхна. Трудно беше да повярва, че и Люк чувства същото. Може би защото почти напълно беше успяла да го забрави през последните двайсет и четири часа.

— Ние танцувахме, глупчо.

— Беше се наврял във врата ти.

— Поне не ме ухапа. — Усмихна му се с превъзходство и се облегна назад. Мауз мълчаливо караше колата из предградията, правейки бавно завоите около къщата на Миранда. — Освободи си съзнанието от мръсотии, Калахан, и се върни на задачата ни.

— Искам да знам какво е намислил — измърмори Люк. — Не е на добро, че го срещнахме.

— Късметът си е късмет, момчето ми — изкоментира Макс от предната седалка. — Дали ще е добър, или лош, зависи от действията ни. — Намирайки се в добро разположение на духа, Макс съблече жилетката под смокинга и свали нагръдника, който прикриваше тънък черен пуловер.

На задната седалка Люк и Роксана също промениха външния си вид.

— Ще се държиш настрана от него.

— Я си целуни задника.

— Деца! — Макс поклати глава и се обърна към тях. — Ако не се държите както трябва, татко няма да ви заведе да търсите скрито съкровище. Трийсет и пет минути — каза на Мауз. — Нито повече, нито по-малко.

— Окей, Макс. — Той зави в улицата и обърна колата. На лицето му имаше широка щастлива усмивка. — На добър час, Рокси.

— Благодаря, Мауз. — Тя се наведе напред и го целуна, преди да слезе от колата.

Беше спокойна влажна нощ. Светлината от пълната луна беше помътняла от омарата, горещината висеше във въздуха като капак. Роксана долавяше аромата на рози, жасмин и прясно окосена трева. И на влажен тор.

Прекосиха поляната като сенки, минаха край азалиите, някои вече прецъфтели, а летните многогодишници — току-що напъпили. Някаква сянка премина покрай тях и накара Роксана да отскочи към Люк, опитвайки се да се скрие. Сърцето й учестено биеше.

Беше само една котка, подгонила мишка или тръгнала да си търси партньор.

— Нервна ли си, Рокс? — Зъбите му блеснаха в тъмнината.

— Не. — Смутена, тя избърза напред, успокоявайки се от солидното потупване по бедрото на вързаната за талията й кожена чантичка.

— Наоколо има гори, но в тях надали има вълци — прошепна той близо до ухото й. — Може би само някое и друго диво куче.

— Гледай си работата. — Но тя неспокойно се озърташе, чакайки от тъмнината да изскочат жълти очи и зъби.

Както беше планирано, разделиха се на източния ъгъл на къщата — Люк щеше да отреже телефонния кабел, а Макс да обезвреди алармената система.

— Иска много леко докосване — инструктираше той дъщеря си. — Човек не трябва да бърза или да бъде прекалено самоуверен. Практика. — Беше казвал това хиляди пъти по време на репетиция. — Репетирането никога не е много за един артист. Даже най-великата балерина взима уроци през целия си професионален живот.

Наблюдаваше го как разделя жичките. Изморителна за ръцете, скучна работа. Роксана държеше здраво фенерчето и следеше всяко негово движение.

— Вътре има един елемент, който задейства даден код. Възможно е много фино да се изолира оттук, отвън.

— Откъде знаеш? Кога си го правил?

Той се усмихна и я потупа по рамото, опитвайки се да не мисли за глождещата болка в ръцете.

— Вяра плюс интуиция и опит. И… тази малка светлинка горе ще изчезне. Et voila! — прошепна той, когато червената точица угасна.

— Минаха шест минути. — Люк клекна зад тях.

— Няма да режем стъклото. — Макс продължи да дава инструкции, когато отидоха до вратата на терасата. — Армирано е, както виждате. Дори и при изключена алармена система може да ни изиграе номер. Ще ни отнеме много повече време, по-добре да отворим ключалката.

Извади комплекта отвертки, подарени му от Льо Клерк преди трийсет години. С известна доза церемониалност ги връчи на Роксана.

— Опитай си късмета, любов моя.

— За Бога, Макс, това ще отнеме цяла вечност.

Роксана отдели един миг да изгледа страшно Люк, преди да започне работата си. Нямаше да му позволи да развали този велик за нея момент. Действаше според указанията на баща си. Търпеливо. С деликатни като на хирург ръце тя работеше върху ключалката с приближено до вратата ухо и присвити очи.

Представяше си, че е вътре в бравата и нежно освобождава затворите. Премествайки, обръщайки, маневрирайки.

Лека усмивка изви устните й, когато чу щракването. С какво тържество я изпълни този звук!

— Като музика е — прошепна тя и очите на Макс се напълниха със сълзи.

— Две минути и трийсет и осем секунди. — Той погледна към Люк, натискайки копчето на часовника си. — Струва ми се, че е добра колкото тебе.

Късмета на начинаещ, помисли си Люк, но беше достатъчно умен да запази мнението за себе си. Вмъкнаха се един по един и отново се разделиха.

Изработеният от Люк план на къщата беше толкова подробен, че не се наложи да подкупват някого за копие от оригиналния. Задачата на Роксана бяха картините. Тя внимателно ги отряза от рамките. Коро, Моне, една особено красива улична сцена от Писаро. Нави ги на рула и ги постави в раничката на гърба си, после се присъедини към Макс в дневната.

Знаеше, че не бива да го безпокои по време на работа. Пръстите му играеха по циферблата на сейфа. На Роксана й заприлича на Мерлин, приготвящ магическите си отвари. Сърцето й се сви.

Размениха си усмивки, когато вратата на сейфа се отвори.

— А сега бързо, скъпа моя. — Изсипваше в нейната торбичка съдържанието на облечените в кадифе кутии от дългите плоски касетки. Тя реши да ги провери — беше добре подготвена за това. Извади лупата си и под снопчето светлина от фенерчето огледа сапфирите на една брошка.

— Берлинско сини — измърмори тя. — С един разкошен…

Тогава чуха ръмженето на куче.

— О, по дяволите.

— Спокойно. — Макс успокоително постави ръката си върху нейната. — При първия признак на неприятност излизаш и право при Мауз.

Нервите й бяха изопнати като струни на банджо, но предаността й остана непоколебима.

— Няма да те оставя.

— Ще го направиш. — С бързи движения Макс изпразни сейфа.

Горе Люк гледаше намръщено ръмжащите померанчета. Не беше ги забравил. От следобеда, който прекара там, знаеше, че имат навика да спят в леглото на господарката си.

Затова в чантичката си носеше два кокала с месце.

Извади ги и замръзна на място, когато Миранда сънливо им се скара и се обърна на другата страна. Тогава клекна — една сянка в тъмнината — и направи знак с кокалите.

Не рискува да проговори дори когато Миранда започна леко да похърква. Но кучетата не се нуждаеха от подкана. Подушвайки закуската, те скочиха от леглото.

Доволен, Люк отмести фалшивата част от фасадата на библиотеката, която прикриваше сейфа, и започна работата си.

Малко го разсейваше присъствието на тази спяща жена в стаята. Не че не му се беше случвало да краде и близо до него да спи жена. Но не и жена, с която бе делил леглото.

Това добавя любопитен акцент, помисли си.

А знаеше, че чувствената Миранда спи гола-голеничка.

Леката сексуална възбуда, която винаги изпитваше при отварянето на ключалка, сега драматично нарасна. Когато отвори сейфа, вече беше се втвърдил като скала и едва се сдържаше да не се разсмее поради абсурдността на ситуацията.

Можеше да я обладае, докато е в полусън. Освен това имаше привилегията да знае какви движения предпочиташе тя.

Не се съмняваше, че Миранда ще го познае и в тъмното.

Щеше да е вълнуващо преживяване, но не му беше сега времето.

Разбира се, има си правила за благоприличие и приоритети, би казал Макс. А също: кови желязото, докато е горещо.

Всемогъщи Боже, помисли си Люк, неговото собствено желязо в момента беше така горещо, че можеше да стопи камък.

Твърде лошо, бейби, каза си, хвърляйки последен поглед към проснатата на леглото Миранда. Чудеше се дали едно бързо чукане би било за нея компенсация за изгубените бижута. Отново потисна смеха си, преди да се измъкне от стаята.

— Закъсня с две минути — изсъска Роксана от дъното на стълбището. — Точно мислех да се кача при теб. — Очите й се присвиха в тъмнината. — Защо ходиш така?

Люк само изсумтя, прикривайки усмивката си, и продължи да накуцва надолу по стълбите.

— Да не си се наранил? Да не би… — млъкна, когато видя какво точно му пречи. — Исусе, ти си перверзен тип.

— Само едно здраво американско момче, Рокси.

— Болен — подхвърли тя през рамо, обхваната от неуместна ревност. — Отвратително.

— Нормално е. Боли, но е нормално.

— А, деца. — Подобно на търпелив учител Макс им даде знак. — Бихме могли да разискваме това в колата, нали?

Пресичаха поляната, а Роксана продължаваше да сипе обиди. Но постепенно вълнението от цялата вечер взе връх. Тя се намести зад Мауз усмихната и го целуна още докато той изкарваше колата от алеята. Целуна и Макс и тъй като беше обзета от великодушие или по-скоро искаше да си отмъсти, се обърна и силно притисна устните си към устните на Люк.

— О, Господи.

— Надявам се да страдаш. — Облягайки се назад, тя прегърна чантичката, пълна с бижута. — Окей, татко. А какво ще изпълним на бис?