Нора Робъртс
Честни илюзии (33)

32.

— Опитвам се да се съсредоточа. — Роксана махна с ръка към Люк да се оттегли. Той дишаше във врата й.

— Опитвам се да те поканя на среща.

— Напоследък нещо те е прихванало с тези срещи. — Тя приведе рамене напред, нагласяйки светлината върху работната маса на баща си. Беше разтворила плановете на Галерията на изкуствата. Още не бяха се разбрали откъде да се влезе. — От горе на долу, Калахан. Това има смисъл. Експонатите са на третия етаж, защо да влизаме от партера и да се катерим по етажите?

— Защото по този начин се качваме по стълба, а не висим на въже.

Тя хвърли поглед през рамо.

— Остаряваш.

— Извинявай, така се случи, че са оказах родител. Сега трябва да взимам особено засилени мерки за сигурност.

— Покривът, татенце, покривът.

Той знаеше, че това е най-чистият път, но му беше приятно да поспори.

— Трябва да прекараме оттам и Джейк. А той не понася височината.

— Ами тогава ще му вържеш очите. — Тя почука по картата с молива. — Тук, източният прозорец, третият етаж. Вече съм вътре и се мотая в склада, докато дойде моментът.

Влизам в помещението на надзирателите точно в единайсет и седемнайсет минути, което ми дава минута и трийсет секунди, само минута и трийсет секунди, за да се справя с шеста камера, преди алармената инсталация да включи.

— Не ми харесва идеята ти да свършиш работата вътре.

— Недей така, Люк. Знаеш дяволски добре, че боравя успешно с електрониката. И тогава изключвам камерите. — Отметна с ръка косата си и се захили. — Иска ми се да зърна лицето на пазача, когато види на видеото какво е сътворил Мауз.

— Само аматьорите мислят, че трябва да бъдат вътре, когато опасността е най-голяма.

— Примири се, Калахан — каза тя мило. — Да продължа. Веднага щом Джейк и Мауз си свършат работата, мога да се справя с прозореца отвътре. И влизаш ти, юнако мой. — Роксана артистично примигна.

— И имаме шест минути и половина да отворим витрините, да измъкнем експонатите и да ги заменим с фалшивите.

— И тогава, presto! Изчезваме без никаква следа. — Тя прокара език по горната си устна. — Връщаме се в хотелската си стая и ще се наебем като норки.

— Господи, обичам, когато казваш нещата направо. — Той подпря брадичката си на главата й. — Все още трябва да усъвършенстваме някои неща.

— Имаме няколко седмици. — Тя протегна ръце и ги обви около врата му. — Помисли за всички тези разкошни бляскави камъни. Всичките наши, Калахан.

Той примигна, въздъхна леко и се изправи.

— Смятам да поговоря с теб за това, Рокс. — Не можеше да предвиди как ще реагира тя и избра поведение на страхливец, шикалкавейки. — Искаш ли коняк?

— Разбира се. — Тя отново се протегна. Беше почти един през нощта. Къщата беше смълчана, коридорът пред кабинета — тъмен. За миг помисли да го прелъсти върху натрупания с възглавници кожен диван и бавно се усмихна, когато той й поднесе чашата. — Наистина ли искаш да говорим?

Люк познаваше този поглед, този тон и за малко не се поддаде, за да избегне това, което му предстоеше.

— Не, но мисля, че трябва. Трябва да поговорим за откраднатите неща от разпродажбата.

— Ммммм.

— Няма да ги задържим.

Роксана се задави с коняка, а той я потупа по гърба, молейки се всичко да мине по най-добрия начин.

— Не си прави лоши шеги, когато пия.

— Това не е шега, Рокс. Няма да ги задържим.

Тя също познаваше този поглед, тази интонация. Това означаваше, че Люк е намислил нещо и ще води битка.

— За какво, по дяволите, говориш? Какъв е смисълът да ги крадем, ако няма да бъдат за нас?

— Обясних ти, че грабежът е само отвличане на вниманието от работата с Уайът.

— Разбира се, и то много доходно.

— Да, но не в пари. Не за нас.

Тя пийна още коняк, а него го обзе внезапен студ.

— Какво точно ще направим с двата милиона в бижута, Калахан? Бижута, които ни струват близо осем хиляди, за да организираме кражбата?

— Ще ги посадим на едно място. Те са много важно средство за ужилването, за което мечтая вече от една година.

— Ужилване? — Роксана се заразхожда, за да преодолее раздразнението си. — Сам. Ти ще ги пъхнеш на Сам. Това е твоето отмъщение, нали? — Очите й пламтяха, когато се обърна към него. — Това си планирал през цялото време, нали?

— Месеци наред съм работил върху всяка подробност. Всяка отделна стъпка се връзва с другите.

— Ти си работил? — Подозрението, че е предадена, я заля като вълна и заплашваше да я помете. Опита се да я отблъсне. Не беше сигурна дали отново би могла да понесе такава загуба. — Върна се заради това. Да си отмъстиш на Сам.

— Ти си това, заради което се върнах. — Не му хареса студенината в гласа й. Виждаше, че е уязвена, и му беше така омразно, истински омразно отново да обяснява. — Казах ти защо заминах, Рокс, и не мога да си върна тези години. Но вече не мога да те загубя и за нищо на света няма да рискувам семейството си. — Люк се поколеба. Беше готова да го нареже на тънки филийки, но трябваше да й каже всичко. — Затова се срещнах с Уайът, преди да дойда в Ню Орлеанс.

— Срещал си се с него? — Зашеметена, тя прокара ръка през косата си. — Отишъл си при него и не считаш това за риск?

— Сключих сделка. Представих си, че ще мога да го подкупя с пари. Един милион долара, за да ми даде няколко месеца с вас.

— Един милион…

— Но той не се хвана — прекъсна я Люк. — Или по-скоро не се съгласи само на това. Тогава направихме сделка. — Взе чашата си, разклати коняка, помириса го и сръбна. Харесваше му да прекара една дълга нощ в съзерцание и размишления с една красива жена. — Реши да ми отпусне време до изборите, ако му предоставя компрометиращи снимки за Къртис Ганнър. Разбира се, фалшифицирани, понеже е напълно чист. Уайът поиска също документи, изобличаващи Ганнър в неетични бизнес сделки и аморални връзки. Поиска ми да ги направя и да ги внедря точно преди гласоподавателите да тръгнат към урните.

Роксана продължително въздъхна и се смъкна до страничната облегалка на дивана. Сега разбра, че наистина се нуждае от коняк, и отпи голяма глътка.

— Значи такава беше цената на завръщането ги?

— Трябваше да се съглася, защото не можех да бъда сигурен какво ще направи с теб, с Макс, с Лили, с всички, които имат значение за мен. — Люк прикова очи в нея. — А сега го има и Натаниъл. Бих направил всичко на света, за да го запазя. Всичко.

Леден страх полази по гърба й.

— Той не би наранил Натаниъл, той… Разбира се, че ще го направи. — Роксана притисна с пръсти очите си, за да осъзнае жестоката действителност. — Знам, че трябва да направим всичко необходимо, но никога досега не сме наранявали невинни хора и не мога да си представя как сега ще го направим. Ще намерим друг начин. — Тя отпусна ръце в скута си. Лицето му отново беше спокойно и хладно. — Знам, че можем да намерим друг начин.

Люк беше сигурен, че никога не я е обичал повече, отколкото в този момент. Тя беше жена, която винаги и с цената на всичко би запазила това, което има, и никога не би направила компромис с моралните си принципи.

— Джейк вече фалшифицира документите, които ще поставя в сейфа на Сам заедно с бижутата. Няма да са точно това, което той очаква — прибави Люк, преди тя да протестира. — Първите фотографии, които Джейк направи, излязоха много добре, още малко им трябва. Но, общо взето, Уайът изглежда страхотно. Особено на една, където е с червеното си кожено сако и с ботуши, които лично на мен много ми харесват.

— Сам? Ти правиш снимките, използвайки Сам? — Устните й започнаха да се извиват в усмивка, но я сдържа. Беше във възторг. Дявол да го вземе, помисли тя. Люк е измислил още нещо. — Ще го изиграеш двойно — използваш неговия план за шантаж и го проваляш като политик.

— Да. Нищо не може да ме накара да навредя на Ганнър, а имам твърде много против Уайът. Това за мен е чиста проба справедливост. В допълнение към снимките и документите. Някои от тях уличават Сам в редица кражби, които са ти добре известни, внесох пари в две сметки в швейцарски банки на негово име.

— Много умно — измърмори тя. — Изработил си всичко перфектно. Но не си си направил труда да ме посветиш.

— Да. Не го направих. Исках непременно да участваш в акцията, Роксана. Бях сигурен, че първоначалният план ще те заинтригува, но ако ти разкриех всичко, както те беше яд на мен, можеше да ми откажеш.

Тя размисли и първият й прилив на гняв отмина. Господи, помисли си, дано не съм започнала да се размеквам. Работата беше в това, че можеше да види нещата от страната на Люк така добре, както и от своята. Не само ги виждаше, но съвършената красота на ужилването я очарова. И тя не би могла да го планира по-добре.

— От тази нощ нататък, Калахан, участваме наравно в акцията, иначе сделката се разваля.

— Няма ли да ме наругаеш, да чуя поне един епитет?

— Спестявам си го. — Тя вдигна чашата за наздравица. — За Нувел и Калахан.

Чукна се с нея и очите им останаха приковани, докато отпиваха.

— Не се ли канеше да ме прелъстиш, преди да те прекъсна?

— Ами… — Тя остави чашата си настрана. — Наистина се канех.

 

 

Люк стоеше до стола на Макс, който гледаше навън през френските прозорци. Чудеше се какво ли вижда през стъклата. Дали сградите на квартала, или пълния с цветя балкон на улица „Шартрьоз“, или късовете синьо небе, вещаещо дъжд. Или може би нещо друго, някакъв далечен спомен.

Откакто отново се помътни, съзнанието на Макс беше потънало още по-дълбоко в света, който обитаваше. Сега той рядко проговаряше, макар че понякога тихо плачеше. Отпадаше и тялото му, скъпоценните грамове се топяха всеки ден.

Докторите говореха за плаки и възли, за основните структурни промени в мозъка на пациентите с Алцхаймер. Ненормални форми на протеини — Т-образни протеини, B-амилоиди, P-субстанция. Те нищо не говореха на Люк, плаки и възли му звучаха като някакъв сложен магически трик.

Знаеше, че Роксана е била горе да се сбогува, а сега надзирава приготовленията около Нейт за едноседмичния им престой във Вашингтон. Сега, когато имаше този миг с Макс, не знаеше какво да прави.

— Бих искал да можеш да дойдеш с нас. — Люк продължи да се взира през прозореца. Беше му много трудно да гледа към безизразното лице и схванатите пръсти, които продължаваха и продължаваха да разиграват монети. — Щях да се чувствам много по-добре, ако можех да прегледам целия план с теб. Мисля, че представлението би ти харесало. Драма, емоция, блясък. Има всичко. Преценил съм го до детайли. — Сякаш чувайки гласа на някогашния си наставник, Люк си позволи една усмивка. — Знам, знам, да пресметна всички неприятности, да съм готов за изненади. Ще си върна на този негодник за петте години, които ми отне, Макс, които отне на всички нас. И ще ти взема камъка. Ще ти го донеса и ще го поставя в ръцете ти. Ако в него има магическа сила, тя ще ти подейства.

Люк не очакваше отговор, но се наведе и се загледа в очите, които някога му бяха заповядали да влезе в палатката, да изпробва късмета си, да рискува. Те бяха все така тъмни, но тяхната властност беше изчезнала.

— Бих искал да знаеш, че ще се грижа за Роксана и Нейт. И за Лили, за Мауз и Льо Клерк. Рокс би се разсърдила, ако ме чуе да казвам това, тя много добре се справя с всичко. Но няма да й се налага вече да го прави сама. Нейт ме нарича татко. Не знам какво друго ми могло да има по-голямо значение. — Нежно постави ръцете си върху неспокойните пръсти на Макс. — Татко. Никога не съм те наричал така, но ти си моят баща. — Люк се приближи и целуна тънката като хартия буза. — Обичам те, татко.

Нямаше отговор. Изправи се, за да отиде при своя син.

Макс продължаваше да съзерцава през прозореца дори когато една сълза избликна от окото му и се търкулна надолу по бузата, която Люк беше целунал.

 

 

Джейк изчука някакъв резултат на портативния си компютър и доволно изрева.

— Какво ти казвах? Какво ти казвах, Мауз? Винаги има задна вратичка.

— Успя да влезеш? Наистина ли успя? — Изпълнен с възхищение, Мауз се наведе над превитите рамене на Джейк. — О, небеса!

— Дяволската английска банка. — Той преплете пръсти, опъна ги и кокалчетата му изпукаха. — Чарлз и Даяна имат сметка. О, човече, всички тези хубавички лири стерлинги!

— Уауу! — Мауз четеше редовно списанията, в които пишеха за знаменитости, и принцесата на Уелс му беше любимка. — Можеш ли да видиш колко имат, Джейк? Трябва да й прехвърлиш малко от неговите. Имам чувството, че не е много мил към нея.

— Разбира се. Защо не? — Пръстите на Джейк заиграха по клавишите, но спряха, когато Алис леко се изкашля.

— Струва ми се, че обещахте на Люк да не се бъркате в чужди работи, докато работите с компютъра. — Тя не вдигна поглед, а продължи съсредоточено да плете на дивана в другия край на апартамента.

— Е, да. — Джейк го сърбяха пръстите. — Само опитвам това-онова. Нищо повече. — Завъртя очи към Мауз. — Просто показвах на Мауз какво може да направи това бебче, след като го настроихме.

— Да, много мило. Мауз, мисля, че Даяна не би била много доволна да се набърква някой така в интимните й неща.

— Мислиш ли? — Той погледна към жена си, която само вдигна поглед и се усмихна. — Да. — Победен, Мауз шумно въздъхна. — От нас се чака да проверим швейцарската сметка — напомни той на Джейк.

— Добре, добре. — Клавиатурата затрака, компютърът издаде звук. — Но трябва да ти кажа, че просто се поболявам. Чувствам си така стомаха, сякаш съм ял развалена риба. Люк иска да пъхне в сметката на този мошеник още десет хиляди. Опитах се да му кажа, кажи, не се ли опитах, че мога да ги измъкна от сметката на някоя бандитска фирма, вместо да опразвам неговата. Ама не, та не. Иска сам да плати за цялата измама. Упорит е този човек, казвам ти. У-по-рит.

— Това е въпрос на достойнство — измърмори Алис.

— Това е въпрос за десет хиляди шибани долара. — Джейк примигна и хвърли поглед към нея. — Извини ме за моя френски. Въпросът е, че от цялата тази работа не получаваме и цент. Нито един цент! Не мислиш ли, че трябва да оберем нещо, за да покрием разноските си и да си докараме някаква прилична печалба?

— Получаваме удовлетворение — заяви Мауз и сърцето на жена му трепна от гордост. — Това е по-важно от парите.

— С удовлетворението не можеш да си купиш италиански обувки — измърмори недоволно Джейк, но се примири, че е малцинство. Освен това той винаги после можеше да бръкне в някоя сметка.

Алис събра плетката и се изправи. Беше едва десет часа, но се чувстваше страшно изморена.

— Мисля да ви оставя с вашите игрички и да лягам.

Мауз се наведе да я целуне и погали с ръка светлите й коси. Никога не преставаше да го удивлява фактът, че нещо толкова мъничко и красиво може да бъде негово.

— Искаш ли да ти поръчам чай или нещо друго?

— Не. — Какъв чудесен мъж е той, помисли Алис с удоволствие. И колко тъп и недосетлив. Почти навря плетката в очите му. Решена да пробва още веднъж, вдигна терличето, което беше завършила. — Другото ще се опитам да изплета в някоя от следващите вечери. Хубав цвят, нали? Толкова красиво бледозелено.

— Наистина е хубаво. — Той се усмихна и отново наведе глава да я целуне. — Нейт сигурно харесва кукли от плат.

— Това не е кукла. Това е терличе, по дяволите! — Сърдита повече от всякога, Алис се обърна и влезе в спалнята.

— Тя обикновено никога не ругае — каза Мауз почти на себе си. — Никога. Май че трябва да отида да видя… — Откритието го тресна като юмрук в челюстта. — Терличе!

— Терличе ли? — Лицето на Джейк светна в усмивка. — Ей, това не е ли готино? Поздравления, Мауз, старче. — Той стана и ръгна приятеля си в ребрата. — Май в пещта има хляб, а?

Мауз пребледня, лицето му стана на цвят като фамозното терличе, после отново прежълтя.

— О, човече. — Това беше единственото, което успя да изрече, препъвайки се към спалнята. Докато отвори вратата и я затвори след себе си, от дланите му закапа пот.

Алис стоеше с гръб към него, опитвайки се да загърне пеньоара си.

— И така, най-после ти просветна — измърмори тя и отиде до тоалетката да разреши косите си.

— Алис. — Мауз преглътна така, че се чу. — Ти ще… ние ще…

Не беше в природата й да се сърди дълго. Толкова го обичаше, че дори не се и опитваше да го прави. Усмихна се, когато очите им се срещнаха в огледалото. — Да.

— Ама сигурно ли е?

— Абсолютно сигурно. Два теста за бременност и един преглед не могат да сгрешат. Ние очакваме дете, Мауз. — Гласът й секна и тя сведе поглед към ръцете си. — Хубаво е, нали?

Той не можеше да продума. Сърцето му биеше в гърлото. Пристъпи несръчно към нея. Нежно, много нежно я обгърна и разтвори голямата си длан върху още плоския й корем.

Това беше много повече от всякакви думи.

* * *

Извън луксозните предградия на Мериленд Сам Уайът седеше пред старинното си бюро от розово дърво с чаша коняк „Наполеон“. Жена му лежеше горе в голямото им легло от „Чипъндейл“ с една от безкрайните си мигрени.

Едва ли е нужно Джъстин да измисля като претекст главоболие, помисли си, разклащайки и вкусвайки от тъмната течност. Отдавна беше изгубил интерес към секс с жена, представляваща ледена пръчка, дегизирана в тоалети от скъпи моделиери.

Имаше други начини да намери сексуално облекчение — само трябваше да внимава и да плаща добре. Не поддържаше любовница. Любовниците имаха навика да се самозабравят и да стават прекалено алчни. Нямаше намерение да носи последствията от разни минали истории, когато се озове в Белия дом.

Ще живея в Белия дом, мислеше Сам. В навечерието на двайсет и първи век ще седна в Овалния кабинет, ще спя в леглото на Линкълн. Това непременно ще стане.

Изборната му кампания за сенатор вървеше блестящо. Всяко следващо проучване на общественото мнение показваше, че води все по-убедително. Опонентът му трябваше да направи чудо, за да преодолее тази огромна разлика, а Сам никога не беше вярвал в чудеса.

За всеки случай той имаше скрит в ръкава си един ас, наречен Люк Калахан. Една седмица преди изборите, когато решеше да извади този ас, Ганнър щеше да бъде смазан.

Оставаха още само няколко седмици, но това означаваше дълги дни и нощи на очакване. Целуваше бебета, прерязваше ленти, повдигаше духа на обикновения гражданин с речи, пълни с обещания, флиртуваше с корпорациите чрез позицията си за частните предприятия, очароваше жените с усмивката и стройното си тяло.

Сам възприемаше политическата си кариера като една изкусно изработена дълга измама.

Както беше казал на Люк, трябваше да изпълни някои от обещанията, защото измамата съвсем нямаше да спре дотук. Щеше да продължи да ухажва, да очарова, да любезничи. Неговият имидж на човек, който е постигнал всичко сам, едно олицетворение на американската мечта, ще го държи на златен пиедестал. И съвършеният екип от експерти ще го държи в течение на външната и вътрешната политика.

За него съществуваше само една политика и това беше властта.

Той имаше всичко, което беше пожелал, а щеше да поиска още повече.

Помисли си за камъка, заключен в сейфа му. Ако вярваше в магии, щеше да свърже много от нещата, които се случиха, с него. Но за Сам това беше само още една победа над стар враг.

Вярно, че откакто притежаваше камъка, скоростта на успехите му нарасна. Отдаваше това на късмет, на точно избран момент и на собствените си политически и други способности.

Научи много от популярния сенатор от Тенеси. Лакомо смука опит от него, играейки съвършено ролята на човека в сянка, докато не се представи възможността самият той да стане фигурата.

Никой не знаеше, че Сам бе наблюдавал как умира Бушфийлд. Пред хората тъгуваше, произнесе трогателна надгробна реч, успокояваше вдовицата като син, погрижи се за неуредените дългове на сенатора като най-предан наследник.

А всъщност беше наблюдавал безучастно как сенаторът се задушава и се дави, как лицето му почервенява до пурпурно, как се просва на пода в собствения си кабинет като пъстърва на сухо. Държеше в ръка емайлираната кутийка с хапчета нитроглицерин и остана неподвижен, когато неговият учител протегна ръка за тях, гледайки с мъка и учудване.

Едва след като се увери, че вече е твърде късно, Сам коленичи и пъхна едно хапче под езика на мъртвия. С неистова тревога позвъни на 911 и когато лекарите пристигнаха, бяха трогнати от умелите действия, с които Сам им помагаше.

Така беше убил Бушфийлд и си беше осигурил няколко поддръжници в медицинските среди.

Не беше толкова вълнуващо, както когато теглих куршума на Коб, мислеше си сега Сам. Но и в пасивното убийство има своеобразно удоволствие.

Облягайки се назад, той замисляше нов рунд — паяк, доволен от мрежата, която беше изплел за нищо неподозиращата муха.

Арогантното завръщане на Калахан в трупата на Нувел продължаваше да го интригува. Дали наистина този глупак мислеше, че ще му се размине само с пет години? Или че ще плати с пари своеволието си да се завърне на сцената без разрешение? Сам се надяваше, искрено се надяваше. Още не беше нанесъл истинския удар, защото го забавляваше да приспива Люк, докато потъне в самодоволство. Нека си даде представлението, мислеше Сам. Нека за втори път да прелъсти сърцето на Роксана. Нека се опита да бъде баща на сина си. Уайът с удоволствие обмисляше идеята си да го остави отново да попадне в пазвата на семейството си, временно да си възвърне кариерата и живота. Ще бъде още по-сладко, когато му отнеме всичко наведнъж.

И ще го направя, мислеше си Сам. Да, ще го направя.

Следеше Нувел много отблизо и трябваше да признае, че беше възхитен от стила на Роксана, от нейния маниер на кражба. Имаше заключени в сейфа си внимателно документирани данни за дейността й. Струваха му огромни суми, но наследството на жена му позволяваше такива разходи.

Наближаваше времето, когато щеше да ги използва. Цената на това, че Люк пристъпи в светлината на прожектора без разрешение, щеше да бъде висока. И всички Нувел щяха да платят за това. Ако се опитаха да организират още един грабеж, за да наваксат пропуснатото, щяха да паднат право в ръцете му.

Защото той можеше да чака, да наблюдава и да уреди властите да конфискуват всичко, което ще притежават Нувел след следващата им акция.

Това беше много сладка перспектива.

Питаше се дали не планират грабеж на бижутата от разпродажбата. Според него тези обекти бяха твърде бляскави, за да ги привлекат. Можеше дори да ги пусне да избягат с тях. За кратко, за много кратко. Тогава щеше да щракне челюстите на капана и да наблюдава как изтича кръвта им.

О, да, помисли си Сам, кикотейки се вътрешно, удобно разположен в креслото си. Това е точно способността да обмислям нещата ясно, която ще ме направи превъзходен главнокомандващ.