Нора Робъртс
Честни илюзии (22)

21.

Сам беше много доволен. Плановете му напредваха. Уважаваха го в обществото, имаше власт във Вашингтон. Като дясна ръка на сенатора работеше в самостоятелен кабинет — скромно украсен бастион на мъжествеността — кожени столове, неутрални цветове. Имаше личен секретар — един ветеран в политиката с остър ум, който знаеше точно кой номер да набере, за да докопа информация.

Макар че предпочиташе чуждестранните коли, Сам беше хитър и караше „Крайслер“. Акцията да се купуват американски стоки набираше сила, а той беше запланувал да стане любимият син на Америка.

Според неговите пресмятания след шест години неусетно щеше да се настани на мястото на сенатора. Цялата подготовка за това беше налице — годините на предана обществена работа, контактите във Вашингтон, в света на корпорациите и на улицата.

Действайки за своята собствена кариера, Сам почти беше готов да се хвърли в предстоящите избори, но реши да е търпелив. Знаеше, че младостта ще бъде минус за него и много от симпатизантите биха сметнали това за нелоялност към стария глупак Бушфийлд.

Така той изчакваше времето си и хладнокръвно утъпкваше пътя си за деветдесетте години. Ухажваше Джъстин Спринг и се ожени за нея. Тя беше богата наследница на универсален магазин, с безупречно потекло и измежду най-добрите в благотворителните акции. Можеше да организира вечеря за петдесет души, без да си мръдне пръста, и имаше допълнителното преимущество да излиза чудесно на снимка.

Когато постави пръстена на ръката й, Сам знаеше, че прави още една важна стъпка. Американците предпочитат лидерите им да са женени. Ако всичко вървеше по плана, щеше да участва в кампанията за сенаторското място като предан баща на едно, а Джъстин ще е бременна с второто и последно дете.

В още по-далечно бъдеще се виждаше като един Кенеди — но не и по отношение на политиката му, разбира се. Сега бяха дните на Рейгън. Но Сам беше млад, имаше приятен външен вид, красива жена и бяха очарователно семейство.

Щеше да стане, защото той знаеше правилата на играта. Изкачваше стъпалата към Овалния кабинет с бавни, премерени стъпки и вече беше на половината път.

В света на Сам съществуваше само едно нещо, което го човъркаше. Семейство Нувел. Те бяха като изнизани нишки, които всеки момент можеха да се разплетат. Искаше да им отмъсти по лични причини, но остро се нуждаеше от това и заради кариерата си. Беше важно те да бъдат смазани, обезвредени, така че всички неприятни истини, които биха разгласили за него, да бъдат отхвърлени с насмешка от хората.

По време на сватбеното пътешествие имаше достатъчно време да ги наблюдава отблизо. Сега, удобно настанен в разкошния „Хелмсли палас“ в Ню Йорк в очакване на церемониите и тържествата по случай стогодишнината на Статуята на Свободата, имаше време да се порови във впечатленията си.

Старият изглеждаше уморен, Сам си спомняше светкавичната бързина на ръцете му преди десет години и направи заключение, че Макс вече отпада. Интересно беше също, че остаряващият фокусник посвещава толкова много време на търсенето на някакъв магически камък.

Сам написа „философски камък“ на лист от елегантното хотелско тефтерче и разсеяно го заобръща между пръстите си. Може би някой от неговите хора ще се поразрови и ще разбере нещо повече за този камък.

Лили — както винаги — наплескана и с пищен бюст. И все така наивна, помисли си Сам и се усмихна. Устните оголиха зъбите му. Нарочно я издебна на палубата един ден и когато си тръгваше, тя вече приятелски го потупваше по ръката, доволна, че така е преуспял в живота.

А Роксана? Ах, Роксана. Ако въобще съществуваше магия, тя беше в нея. Какво ли заклинание беше превърнало кльощавото момиче с буйни коси в такава прелестна жена? Жалко, че не беше успял да направи нещо в тази посока преди Джъстин. Представяше си начина, по който ще я прелъсти и използва — такова удоволствие не можеше да му достави неговата красива и хладна жена, която би се шокирала и отвратила.

Но въпреки че перспективата беше много привлекателна, там щеше да действа по-внимателно. Инцидентът на кораба едва не предизвика сцена, която би се отразила зле на един политик, и то женен.

И така, стигна до Люк. Винаги стигаше до Люк. Той беше ключът към всички Нувел. Отминаваше Льо Клерк и Мауз, както се пренебрегват слуги. Те бяха нищо. Но Люк беше обектът за линчуване. Ако го съсипеше, това щеше да бъде пукнатина в стената на всички Нувел, която никога нямаше да може да бъде възстановена. А и колко сладък личен триумф.

Работата с Коб напредваше така, както Сам се беше надявал. Отне му години, след като напусна Ню Орлеанс, за да стигне до положение, което му позволяваше да наеме детективи, за да разследват миналото на Люк.

Беше му струвало много пари, но го приемаше като инвестиция за бъдещето и разплащане с миналото. Издирването на проститутката, която е била майка на Люк, беше за него голям късмет. Но Коб, Коб беше глазурата на тортата.

Сам притвори очи и излезе от елегантния апартамент, за да се вмъкне в един усоен крайбрежен бар.

Вътре миришеше на бира и урина, на евтино уиски и тютюн. Мъжете, които играеха на зарове, хвърляха мрачни погледи към масата, докато чакаха реда си.

В края на бара седеше една-единствена проститутка с подли очи, която си търсеше обект. Погледът й опипа Сам, когато той седна на масата в ъгъла, спря за малко, размисли и се отмести.

Беше избрал сянката. Шапката му бе нахлупена ниско, обемисто палто закриваше фигурата. В бара беше студено — късният зимен вятър блъскаше по прозорците, но лека пот от очакването дразнеше кожата му.

Той видя как Коб влиза. Видя как повдига колана на корема си, преди да огледа помещението. Забеляза фигурата в дъното, кимна и равнодушно отиде до бара. Донесе си чаша уиски.

— Някаква работа ли имаш с мен? — каза грубо, преди да отпие първата глътка.

— Имам делово предложение.

Коб сви мощните си рамене и се престори на отегчен.

— И така?

— Мисля, че познаваш един мой познат. — Питието на Сам стоеше недокоснато на масата. Беше забелязал с отвращение, че чашата не е твърде чиста. — Люк Калахан.

Изненада блесна в очите на Коб, преди да ги присвие.

— Не бих казал.

— Да не усложняваме една проста работа. Чукал си майката на Калахан години наред. Живял си с тях, когато той е бил малко момче — нещо като неофициален втори баща. По това време си се занимавал с най-долно сводничество, набъркал си се в перверзии, по-точно между деца и възрастни.

Лицето на Коб изгуби цвета си така, че спуканите капиляри по него светнаха като мрежа от факли.

— Не знам какво ти е казало това неблагодарно лайно. Но аз се отнасях добре с него. Имаше храна в стомаха си, нали? Учех го на едно-друго.

— Оставил си белези по него, Коб. Виждал съм ги. — Сам се захили и Коб видя как лъсват белите му зъби.

— Момчето се нуждаеше от възпитание. — Глътна още уиски. — Виждал съм го по телевизията. Сега е голяма клечка. Но не виждам да се отплаща на мен или на старата си майка за всичките тези години, през които се грижехме за него.

Сам чу точно това, което очакваше — недоволство, злоба, завист.

— Мислиш, че той ти дължи нещо?

— По дяволите, той е първокласен артист и прави много пари. — Коб се наведе напред, но смътно видя изражението на Сам поради пушека и тъмнината. — Ако той те е изпратил тук да ми подрънкваш с вериги…

— Никой не ме е изпратил, Калахан е и мой длъжник. Ти можеш да ми бъдеш полезен.

Сам бръкна в джоба си и извади плик, Коб набързо се огледа наоколо и го взе. Дебелите му пръсти светкавично преброиха петстотин в добре използвани двайсетачки.

— Какво искаш?

— Удовлетворение. Това искам от теб.

Така Сам беше изпратил своето куче в Ню Орлеанс.

Изнудването не се оказа така ефективно, както беше очаквал. Трийсет-четирийсет на година се плащаха без коментар. Сам си постави за цел да научи точно какъв годишен доход декларира Люк, за да вдигне размера на вноската. Една празна пощенска картичка щеше да го очаква при завръщането му. Този път цифрата на нея щеше да е десет хиляди.

Сам изчисли, че няколко такива картички ще подкопаят основите на Люк и не след дълго той ще рухне.

Люк се вбеси. Смачка белия къс хартия в юмрука си и го захвърли. Изпадна в ужас.

Десет хиляди долара. Не заради самите пари. Имаше достатъчно и лесно можеше да получи още повече. А заради мисълта, че Коб никога няма да се махне от пътя му и ще става все по-алчен.

Следващия път могат да бъдат двайсет или трийсет хиляди.

Нека мръсникът върви при пресата. Сензационните вестници можеха да тържествуват един ден.

ПОТАЙНОТО ДЕТСТВО НА МАГИСТЪР ИЛЮЗИОНИСТ

Е, и какво?

ЖИВОТЪТ НА ЕДИН АРТИСТ ИЛЮЗИОНИСТ КАТО ПРОСТИТУТКА

Кой дава и пет пари за това?

ГРОЗНИЯТ ТРИЪГЪЛНИК НА НУВЕЛ

Отношенията на един илюзионист с неговия благодетел.

О, Господи! Люк разтри лицето си и се опита да размисли. Той носеше отговорност за живота си, дявол да го вземе. Този живот, който беше градил парче по парче, след като избяга от онзи вонящ на джин апартамент с обезобразен от рани гръб и обзет от ужас, че не знае какво са правили с него, докато е бил в безсъзнание.

Не можеше, нямаше да понесе това, от което беше избягал, да се изрови и да изцапа лицето му. Нямаше да допусне вонята на тази кал да бъде лепната върху единствените хора, които някога бе обичал. И все пак. Все пак губеше нещо от себе си всеки път, когато отговаряше на поредната картичка като някаква добре тренирана маймуна.

Имаше една възможност, която досега не беше обмислял. Люк вдигна една чаена чаша и втренчено се загледа в изящната й украса — виолетки върху порцелан в слонова кост. Вариант, за който беше мечтал, но никога сериозно не беше обмислял.

Можеше да отиде в Мейн и да измъкне Коб от дупката му. Да направи това, за което беше жадувал всеки път, когато камшикът шибаше плътта му. Да го убие.

Чашата затрепери в ръцете му, но той не помръдна. Продължи да се взира, докато видението му стана по-ясно и кръвта потече като тънка усмивка по дланта му.

Той можеше да го убие.

Почукването на вратата го сепна. Ярката картина все още се въртеше пред очите му, когато се втурна да отвори.

— Хай! — От косите на Роксана се стичаха струйки в очите й. Тениската й беше натежала от вода. Вдигна устни към Люк и му лъхна на дъжд и летни ливади. — Предположих, че си мечтаеш за един пикник.

— Пикник? — Той трябваше да се пребори, за да отхвърли от себе си мисълта за насилието, и й се усмихна. Погледна навън към поройния дъжд и затвори вратата зад нея. — Мисля, че този дъжд е прогонил дори мравките.

— Пилешки крилца на барбекю. — Тя му подаде една картонена кутия.

— О, наистина ли?

— От истински сочните. Една купа от картофената салата на Льо Клерк, която задигнах от хладилника, и едно бяло „Бордо“.

— Явно си помислила за всичко, освен за десерта.

Тя му отправи дълъг поглед отдолу, приклякайки на килима.

— О, помислила съм. Защо не дадеш две чаши? Какво е това? — Роксана вдигна от земята едно парче порцелан.

— Аз… счупих една чаша.

Когато Люк се наведе да събере парчетата, тя видя кръвта на ръката му.

— Ама какво си направил? — Цъкайки с език, започна да попива кръвта с края на фланелката си.

— Това е само драскотина, докторе.

— Не се шегувай. — Но с облекчение видя, че наистина е драскотина, и то лека. — Твоите ръце струват много, знаеш го. Професионално.

Той пъхна пръст в цепката на деколтето й.

— Професионално?

— Да. Освен това съм и лично заинтересувана. — Докосна устните му и се наклони назад в стратегическо отстъпление. — Какво става с чашите? И един тирбушон.

Готов да се подчини, той стана и тръгна към кухнята.

— Защо не си намериш в гардероба една суха фланелка? От тебе капе върху картофите.

— Няма нищо. — На една крачка зад него върху линолеума пльосна мократа тениска. Люк я погледна, после вдигна погледа си към Роксана. Ще бъде интересен пикник, зарадва се той. Пиле, картофена салата и мокра полугола жена. Напрежението му се стопи в усмивка.

— Обичам практичните жени.

 

 

Беше тъмно. Мракът потискаше и вонеше на пот. Само четири стени и нисък таван отгоре като капак на ковчег.

Нямаше врата. Нямаше ключалка. Нямаше светлина.

Знаеше, че е гол, защото горещината притискаше беззащитната му кожа и удряше, удряше като неспирен чук върху наковалня. Нещо пълзеше по него. В един миг на ужас помисли, че са паяци. Но бяха капчици от собствената му пот.

Опитваше се да бъде напълно спокоен и тих, много, много тих, но звуците от тренираното му дишане отекваха като силно ехо въпреки затвореното пространство.

Те ще дойдат, ако не пази тишина.

Не успя да го спре. Не можеше да спре сърцето си, което биеше като чук в гърдите му от паниката, нито слабите животински звуци, които бълбукаха в гърлото му.

Ръцете му бяха вързани. Въжето преряза тънките му китки, докато се бореше да се освободи. Подуши кръвта и усети вкуса на сълзите си, а потта изгаряше от болка прерязаните му китки, като че ли ги горяха факли.

Трябваше да се измъкне. Трябваше. Трябваше да има начин за бягство. Но нямаше врата, нямаше механизъм, който да се подчини на ловките му ръце.

Все пак беше само едно момче. И беше толкова трудно да мисли. Толкова трудно да бъде силен. Потта му замръзна на малки топчета лед, когато осъзна, че не е сам в сандъка. Чу отблизо тежкото възбудено дишане и усети вонята на джин.

Зави като вълк, когато ръцете го сграбчиха. Тялото му се разтресе, отдръпна се.

„Ще правиш това, което ти се казва да правиш. Ще правиш, каквото ти се казва, малък негоднико.“

Ударът на камшика проряза с пареща болка плътта му до костите. Той крещеше и крещеше. Изправи се. В първия миг виждаше само тъмнината. Тялото му още трепереше от ударите на каиша, ръцете се протягаха към него.

Отскочи със стиснати юмруци и видя втрещеното лице на Роксана.

— Сънуваше някакъв кошмар — каза тя спокойно, макар сърцето й силно да биеше. Той изглеждаше не на себе си. — Това беше кошмар, Люк. Вече си буден.

Лудостта изчезна от очите му, преди да ги затвори с въздишка. Кожата му още потръпваше, когато тя го докосна по рамото.

— Мяташе се насън. Едва те събудих.

— Съжалявам. — Потърка лицето си, сякаш да се освободи от погнусата.

— Няма защо да се извиняваш. — Тя нежно вдигна влажната от пот коса от челото му. — Сигурно е било ужасно.

— Да. — Люк посегна към бутилката и отпи глътка топло вино.

— Ще ми кажеш ли?

Той само поклати глава. Имаше неща, които никога не би могъл да каже. Дори и на нея.

— Свърши вече. — Но един мускул на челюстта му трепна. Роксана го погали.

— Да ти донеса ли малко вода?

— Не. — Грабна ръката й, преди тя да успее да се изправи, придърпа я близо до себе си, като че ли не можеше да понесе да остане сам дори докато тя отиде до съседната стая. — Само стой тук. Окей?

— Окей. — Плъзна ръката си около него.

Беше забравил, че са голи. Допирът на нейната кожа до неговата беше магическо усещане — отнемаше и последните следи от ужасния кошмар. Нуждаеше се от нея. Зарови лице в рамото й.

— Все още вали — измърмори той.

— Ъхъ. — Тя инстинктивно погали гърба му и пръстите й се плъзнаха по белезите. — Харесва ми шумоленето на дъжда. Омекотява светлината и въздухът натежава.

Люк наблюдаваше как вали — все още силно, въпреки че гръмотевичната буря се беше изтеглила на запад. Зад балконската врата сандъчето с мушкато триумфално светлееше в мрака.

— Винаги съм обичал червените цветя. Не можех да разбера защо. После един ден осъзнах, че ме карат да мисля за теб. Тогава узнах, че те обичам.

Пръстите й спряха, все още на гърба му. Почувства лека болка в сърцето, но сладостна, от щастие.

— Не мислех, че някога ще ми го кажеш. — С леко вълнение тя притисна устни на врата му. — Мислех да отида при мадам Д’Амур и да й поискам от нейните билки за магия.

— Ти си цялата магия, от която се нуждая. — Приближи лицето й към своето. — Страхувах се да ти го кажа. Тези две думи са заклинание, което отприщва всички възможни усложнения.

— Твърде късно. — Впи устните си в неговите. — Заклинанието вече е направено. Тук. — Вдигна ръцете си с дланите навън в очакване да срещне неговите. — И аз те обичам. Нищо не може да го промени. Никаква магия, никакво вълшебство.

Много бавно той плъзна пръсти между нейните така, че разперените им длани се превърнаха в здраво споени юмруци.

— Сред всички илюзии ти си единствената истина, от която се нуждая.

Тогава Люк разбра, че ще плати на Коб, ще танцува със самия дявол, но ще я запази, ще запази чисто това, което двамата имаха.

Тя забеляза светлината, която проблесна в очите му като мълния в буреносно небе. Пръстите му стиснаха нейните.

— Нуждая се от теб, Роксана. — Освободи ръцете й, за да я притегли към себе си, и я положи на килима. — Сега! Боже мой! Сега!

Огънят му премина в нея, кръвта й кипна. Отчаянието му ритмично удряше с тях върху килима, запалваше в нея искри, раздухваше ги все по-високо и по-високо, по-искрящи, докато огънят пламна.

Ръцете му бяха навсякъде — светкавици върху плътта й, които предизвикаха бумтенето на пулса й в стотици точки на тялото. Невинната им любовна игра от следобеда избледня като луната на слънчева светлина.

Той разпери и силно притисна ръцете й, обгърна устните й със своите. Зъбите му дращеха и леко хапеха, искаше да усети вкуса на плътта. Ръцете й се отпуснаха под силата на неговата прегръдка, а тялото й жадно прие върховното чувство от обладаването.

Така да желаеш и да бъдеш желан. Никога не би могла да го обясни, да го опише. Можеше само да благодари на небето за това. Когато той я издигна още по-високо в заслепяващата си страст, душата й се разтърси от огромното удоволствие.

Още. Това беше всичко, което успя да си помисли.

Освободи ръцете си и го обгърна бързо и с нетърпение. Ловка и гъвкава, с полузамъглено от страст съзнание, тя се качи върху него, пламналата й плът се гърчеше върху неговата, а целувката й беше като удар на блеснали мечове.

Вътре в нея растеше сила, пееше в кръвта й, излизаше като искри от върховете на пръстите й, когато чувстваше как мускулите му трептят под ръцете й. Той я беше научил на магията. Сега, в този момент, ученикът стана учител.

Той изпъшка, заслепен от внезапността на нейната атака. Отговорът й беше усмивка — притаена, без дихание, разрушителна. Можеше да се закълне, че подушва пушека на ада, примесен с парфюма на диви цветя.

— Роксана… — Името й потрепери върху устните му от задъханото дишане. — Сега! За Бога!

— Не. — Тя отново се засмя, навеждайки глава. — Още не, Калахан. Още не съм свършила с теб. — Подразни с устни дупчицата в основата на шията му, после слезе надолу по гърдите, по корема, докато той избухна.

Бореше се като диво животно, мятайки се, за да се освободи. А тя държеше камшика, измъчваща, обещаваща, възпираща окончателната експлозия на освобождаването.

— Ти ме убиваш — едва успя да произнесе той.

Прокара езика си по него.

— Знам.

Това я зашемети. Опиянена от властта си, тя го доведе до самия ръб на освобождаването и се оттегли. Плъзна се като магьосница нагоре по тялото му.

— Кажи ми го отново. — Очите й бяха широко отворени и блестяха. — Кажи ми сега, когато ме желаеш толкова силно, че имаш чувството, че ще се разпаднеш на части, кажи ми го сега.

— Обичам те. — Обхвана ханша й с треперещи ръце, когато тя го възседна.

— Магически думи — измърмори Роксана и намести тялото си да го приеме.

Когато той я изпълни, когато нейните пулсиращи мускули трепнаха, за да го приветстват, отхвърли глава назад от върховното удоволствие, което изпита. Задържа го, притиснат в себе си само за няколко удара на сърцето, извила назад тяло като статуя. Люк никога нямаше да забрави как изглеждаше тя в този момент — бледозлатистото тяло, блеснало във влага, набъбналите открехнати устни, затворените очи, косата, разпиляла огън по гърба й.

Тогава тялото й се разтърси, победено от бързия силен оргазъм. От устните й се отдели бавна въздишка, но тя все още не помръдваше. После се усмихна, клепачите й трепнаха и откриха най-красивите смарагди, за които той можеше някога да мечтае.

Потърси ръцете му, сключи отново пръстите си в неговите и пак го яхна, но вече като задоволена жена.

Принадлежаха си напълно, тялото й се спусна като вода върху неговото. Дъждът беше спрял. В стаята мистично проникваше водниста светлина. Люк милваше косите й.

— Премести се при мен — каза той.

С остатъка от силите си тя вдигна глава.

— Багажът ми е вече опакован.

Той се засмя и леко щипна хубавото й дупе.

— Доста си сигурна в себе си.

— Точно така. — Целуна го звучно. — Имам само един въпрос.

— Какъв?

— Кой ще готви?

— А! — Плъзна пръста си по ребрата й, търсейки убедителен довод. — Аз прегарям всичко.

Но Роксана не беше вчерашна.

— И аз.

Той реши, че няма лесно да се измъкне.

— Кварталът гъмжи от ресторанти.

— Да. — Усмивка се разля по лицето й. — Не сме ли късметлии?

Отново се намести в прегръдката му. Лежаха един до друг в слабата слънчева светлина и им се струваше, че най-големият проблем, който можеше да изникне, беше апетитът им.