Йохана Спири
Хайди и Клара (9)

Девета глава
Сбогом, но не завинаги

Ден преди да пристигне, госпожа Зеземан бе изпратила писмо, в което уведомяваше, че идва. Петер донесе писмото рано сутринта. Дядото вече бе излязъл с децата навън. Белка и Галка също бяха освободени от обора и весело въртяха глави. Децата ги милваха и пожелаваха на всяка приятна разходка в планината.

Появи се Петер. Щом забеляза групата, той забави крачка. Подаде писмото на Йохи и подскочи бързо назад. Огледа се на всички страни, сякаш някой отнякъде го дебнеше. Направи огромен скок и хукна нагоре по склона.

— О, дядо — извика Хайди, която не спираше да се чуди на странностите на козарчето, — защо от няколко дни насам Петер се държи като големия Турчин, когато види тояга? Нали си виждал козела как започва да клати глава на всички страни, а после скача нависоко?

— Сигурно и Петер усеща зад гърба си тояга, която си е заслужил — отговори спокойно дядото.

Петер изкачи първия баир на един дъх. Щом се скри от очите на дядото, спря и внимателно се огледа. Зад всеки храст, зад всеки плет на момчето му се привиждаха полицаи от Франкфурт, дошли да го отведат в затвора.

Зарадвана от писмото на старата госпожа, Хайди се зае да подреди хижата. Всяко нещо трябваше да отиде на мястото си. В стаята трябваше да цари пълен ред, когато пристигне госпожа Зеземан.

Клара намираше шетането на Хайди толкова забавно, че много обичаше да седи в някой ъгъл и да я наблюдава.

Така ранните утринни часове минаха незабелязано. Старата дама беше съобщила, че ще пристигне около обед.

Готови за посрещането, облечени и сресани, децата излязоха навън и седнаха на пейката пред колибата, за да обсъдят още веднъж подготвяната изненада.

Дядото също се присъедини към тях. След закуска той се бе изкачил високо в планината и донесе от там огромен букет тъмносиня тинтява. Когато видяха цветята, децата извикаха възхитени. Дядото само се усмихна и скри букета. Вече нетърпелива, Хайди на всеки няколко минути скачаше от мястото си, за да провери дали госпожата вече не идва по пътеката.

И наистина — скоро по склона тръгна тържествено шествие. Такова, каквото бе очаквала и Хайди. Пръв вървеше водачът. Следваше го бялото конче със старата дама, а накрая вървеше едър носач с голям денк на гърба. Госпожа Зеземан никога не тръгваше на път без всички необходими принадлежности.

Шествието напредваше бавно. Най-после стигнаха билото и старата госпожа забеляза чакащите я деца.

— Какво е това? Какво виждат очите ми? Клара? Защо не седиш в стола си? Как е възможно това? — извика разтревожено старата дама и побърза да слезе от седлото.

Преди да тръгне към децата обаче, тя плесна с ръце и извика развълнувано:

— Господи, Клара, ти ли си това? Бузките ти са румени и закръглени като топчици! Едва те познах, детето ми!

Госпожа Зеземан понечи да се втурне към децата, но изведнъж спря, изумена от това, което видя. Хайди скочи от пейката, Клара се опря на рамото й, стана и двете закрачиха най-спокойно към нея, сякаш бяха тръгнали на разходка. Госпожа Зеземан замръзна на мястото си. В началото изпита ужас, защото реши, че Хайди си позволява голям риск.

Но после!

Изправена, Клара стъпваше уверено и само леко се подпираше на приятелката си. С блеснали от радост лица двете описаха кръг пред старата дама и се върнаха.

Разтърсена от видяното, госпожа Зеземан протегна ръце. Разплакана от щастие, тя прегърна внучката си, после Хайди, после отново Клара. Толкова силно се развълнува, че не успя да произнесе нито дума.

Изведнъж погледът й падна върху Йохи, който стоеше на прага на хижата си и тихо наблюдаваше трогателната сцена. Старата госпожа положи големи усилия да се овладее, улови ръката на Клара и поведе внучката си към стареца. От устата й излизаха само несвързани възклицания. Все още не й се вярваше, че върви подръка с парализираната довчера Клара. Когато се изправи пред Йохи, улови десницата на стареца с двете си ръце.

— Драги ми Йохи! Драги ми Йохи! Как да ви се отблагодаря! Това е ваше дело, нали? Вашите грижи и доброта…

— И слънцето, което ни праща дядо Господ, и благотворният алпийски въздух — допълни усмихнат старецът.

— Да, и прекрасното мляко на Белка, най-вече то — намеси се оживено Клара. — О, бабо, само ако знаеш как пия козе мляко и как ми се услажда!

— Вижда се по бузките ти, Клара — засмя се старата дама. — Не, аз наистина едва те познах. Толкова си хубава, така си се закръглила, просто не ми се вярва! А си и пораснала, миличка! Господи, истина ли е всичко това? Не мога да ти се нагледам! Мисля, че първото, което трябва да се направи сега, е да телеграфираме на господин сина ми в Париж, за да дойде веднага. Няма да му казвам защо. Знам, че това ще бъде най-голямата радост в живота му. Драги ми Йохи, как можем да стигнем до телеграфа? Хората, които ме доведоха, вече са си тръгнали.

— Така е — потвърди Йохи, — но щом госпожата толкова бърза, ще повикаме козарчето Петер. Той ще се оправи.

Старата госпожа настоя веднага да се изпрати телеграма до господин Зеземан. Тя не искаше да спести на сина си нито миг от това ново щастие.

Йохи се изкачи на склона откъм платото и изсвири толкова силно с пръсти, че звукът стигна и до най-далечните скали. Не мина много време и Петер долетя като стрела. Момчето беше бяло като платно, защото си мислеше, че Йохи го вика, за да го съди. За своя изненада обаче получи само лист от тетрадка, изписан от старата дама. Трябваше да го занесе веднага в Дьорфли и да го предаде в пощата. Йохи беше решил по-късно да слезе в селото и сам да плати. Знаеше, че не бива да претоварва ума на Петер с много работи наведнъж.

Петер въздъхна облекчено, грабна листа и хукна надолу по пътеката. Този път му се размина. Нямаше полицаи от Франкфурт, нямаше съд…

Най-после всички насядаха около масата пред хижата. Старата госпожа поиска да й разкажат подробно как е станало чудото с прохождането на Клара. Разказаха й как дядото всеки ден караше момичето да стъпва на краката си и да прави по една-две крачки, как решиха да отидат на платото с козичките и как вятърът отнесе инвалидния стол. Как Клара закопня да види цветята и се осмели да тръгне сама — изобщо всички събития, довели до чудото. Децата се надпреварваха да разказват, а госпожа Зеземан непрекъснато възкликваше учудено, сипеше похвали и благодарности и постоянно прекъсваше разказа:

— О, не е възможно! Значи наистина не сънувам?

Наистина ли седим пред алпийската хижа и това момиче с румено, бодро лице е моята бледа, слабичка Клара?

Клара и Хайди не можеха да се нарадват, че грижливо обмислената изненада имаше такъв успех пред старата дама, и правеха всичко възможно, за да удължат щастливата сцена.

През това време господин Зеземан беше свършил работата си в далечния Париж и също бе подготвил изненада. Без да съобщи на майка си, една слънчева лятна сутрин той се качи във влака и замина за Базел. Оттам много рано на следващата сутрин потегли за Рагац. Искаше час по-скоро да види дъщеря си, с която бяха разделени през цялото лято.

Пристигна в Рагац само няколко часа, след като майка му тръгна за Дьорфли, откъдето щеше да продължи към пасището.

Новината, че госпожа Зеземан е предприела пътуване към Алпите, беше добре дошла за сина й. Той веднага нае кола и скоро пристигна в Майенфелд. Като разбра, че колата може да го отведе чак в Дьорфли, незабавно продължи пътя си. Предполагаше, че от селото до дома на Алпиеца Йохи ще върви пеша.

Господин Зеземан не се излъга. Продължителното изкачване по стръмната планинска пътека му се стори доста уморително. Вървеше вече много време, а все още не беше зърнал нито една хижа. При това знаеше, че на половината път трябва да се намира жилището на козарчето Петер. Колко пъти беше слушал от Хайди описанието на пътя, който води до нейния дом…

Навсякъде се виждаха следи от стъпките на хора. Понякога тесните пътечки се разклоняваха във всички посоки. Господин Зеземан се притесни да не е сбъркал пътя. Дали пък хижата на дядото не беше разположена от другата страна на пасището? Той се огледа с надеждата да види човек, когато да попита за пътя. Но наоколо цареше тишина. Надлъж и нашир не се виждаше жива душа. Само алпийският вятър фучеше високо над главата му, а в клоните на един самотен храст пееше невидима птичка. Господин Зеземан спря, за да си поеме дъх.

След минута на пътеката се появи едно момче. Козарчето Петер отиваше към селото с депешата в ръка. Момчето тичаше право надолу, без да се придържа към пътя. Щом го видя, господин Зеземан му махна с ръка да се приближи. Петер спря и плахо огледа чужденеца. Приближи се колебливо.

— Ела тук, момче! — окуражи го господин Зеземан. — Искам да те питам нещо. Това ли е пътят към хижата, където живее един старец с едно дете — Хайди? Сега при тях би трябвало да има и хора от Франкфурт…

Вместо отговор момчето извика. Уплашен до смърт, Петер хукна надолу по склона с такава бързина, че се претърколи като топка по стръмнината. Точно така се беше търкалял и инвалидният стол на Клара. Но този път, за щастие, Петер не се разтроши на парчета, както стана с нещастния стол.

Пострада единствено телеграмата. Вятърът я грабна и я подгони надолу по склона.

— Странно колко страхливо е това планинско момче — пророни смаяно господин Зеземан.

След като погледа още малко зрелищното търкаляне на Петер, той продължи пътя си нагоре.

А колкото и да се напрягаше, Петер не можеше да се спре и продължаваше да се премята надолу. В момента обаче това не беше най-страшното. Много по-ужасна за него беше мисълта, че от Франкфурт наистина е пристигнал полицейски инспектор. Петер не се усъмни нито за миг, че чужденецът, който го попита за Хайди и Алпиеца Йохи, е служител на закона. Когато стигна последната стръмнина пред Дьорфли, момчето отскочи към някакъв храсталак и най-после успя да се залови за един клон. Търкалянето спря, но Петер още дълго време лежа неподвижен. Опитваше се да разбере кой е и къде се намира.

— Я виж ти! — обади се един глас точно над главата му. — Да не те е подгонил някой горе, та си се затъркалял като зле зашит чувал с картофи?

Подигравателният глас беше на пекаря. Той се бе сгорещил твърде много във фурната си и бе излязъл да подиша малко чист въздух. Спокойно беше проследил как козарчето се търкаля по склона също както инвалидния стол.

Петер скочи като ужилен. Уплахата му се удвои. Може би и пекарят знаеше, че столът нарочно е бил блъснат. Без да се обръща, момчето хукна с все сили обратно нагоре по склона. Много му се искаше да се скрие вкъщи и да се завие презглава. Там се чувстваше най-сигурен и се надяваше, че никой няма да го намери. Но козите бяха още на пасището, а и Йохи му бе обяснил, че трябва да се върне бързо, защото стадото не бива да остава дълго само. Петер много се боеше от Алпиеца Йохи и изпитваше такова уважение към него, че никога не би посмял да не го послуша. Но не можеше да тича повече, защото страхът и многобройните рани, които беше получил при падането, започваха да се обаждат. Изкачването му бе съпроводено с много куцане и жални охкания.

Скоро след срещата с Петер господин Зеземан стигна до къщата на козарката и вече знаеше, че е на прав път. Пое си дълбоко дъх и продължи трудното изкачване. Най-после, вече на края на силите си, той видя целта на пътуването си. На билото пред него се издигаше самотна алпийска хижа, засенчвана от три могъщи стари ели.

Зарадван, господин Зеземан изкачи на един дъх последната стръмнина. Вече беше съвсем близо до дъщеря си. Задъханият баща скоро щеше да види нещо, което не бе и сънувал.

Когато се изкачи на равното, две фигури станаха от пейката и тръгнаха насреща му. Едно едро момиче с дълги светлоруси коси и румено лице се подпираше на дребничката Хайди, чиито черни очи грееха развеселени. Господин Зеземан замръзна на мястото си, без да може да откъсне поглед от приближаващите се. Изведнъж от очите му потекоха едри сълзи. Стари, отдавна погребани спомени изпълниха сърцето му. Точно така изглеждаше майката на Клара — прекрасно русо момиче с нежнорозови бузи. Господин Зеземан не знаеше буден ли е или сънува.

— О, татко, нима не можеш да ме познаеш? — извика весело Клара и лицето й засия от радост. — Толкова ли съм се променила?

Сякаш събуден от сън, господин Зеземан се втурна към дъщеря си и я скри в прегръдката си.

— Как да не си се променила! Възможно ли е? Истина ли е това, което виждат очите ми?

Прещастливият баща отстъпи крачка назад, за да се увери, че прекрасното видение няма да изчезне от погледа му.

— Ти ли си, миличка Клара, ти ли си наистина? — повтаряше невярващо той. После отново прегърна дъщеря си, но веднага я пусна пак, за да се увери, че не се е излъгал.

Старата госпожа пристъпи към сина си — гореше от нетърпение да зърне щастливото му лице.

— Е, мили синко, какво ще кажеш сега? — каза весело тя. — Изненадата, която ни беше подготвил, е прекрасна, но онази, с която ни посрещнаха тук, не може да се сравни с нищо, нали? — тя стисна ръката на сина си и го целуна. — Ела с мен, синко — продължи тя, — за да поздравиш добрия Йохи, който е нашият най-голям благодетел.

— Разбира се, но трябва да поздравя и малката ни домакиня, милата Хайди — отговори господин Зеземан и стисна ръката на момичето. — Е, как сме, как сме? Алпийският въздух е върнал свежестта на бузките ти, както виждам? Приличаш на разцъфтяла алпийска розичка, малката ми. Радвам се за теб, наистина се радвам!

Хайди погледна любезния господин Зеземан и на лицето й грейна искрена радост. Той беше толкова добър с нея! А това, че беше преживял такова голямо щастие именно тук, на пасището, караше сърцето на момичето да бие лудо от вълнение.

Старата госпожа поведе сина си към Алпиеца Йохи. Докато двамата мъже сърдечно си стискаха ръцете и господин Зеземан се опитваше да изрази дълбоката си благодарност за станалото, старата дама се върна при децата, за да не пречи. Искаше й се да постои малко под старите ели, за да се успокои.

Там обаче я чакаше още една изненада. На мястото, където стигащите до земята клони бяха образували празно място, беше поставен огромен букет от прекрасна тъмносиня тинтява — толкова свежа и блестяща, сякаш току-що бе израсла там. Старата дама извика от възхита и плесна с ръце.

— Господи, каква красота! Великолепни са! Каква гледка! — повтори няколко пъти тя. — Ела тук, мила Хайди! Ти ли ми приготви тази изненада? Прекрасни са, просто прекрасни!

— Не, не, не бях аз, но знам кой го е направил — отговори Хайди.

— Такива са цветята горе на платото, бабо, даже са много по-красиви — обясни въодушевено Клара. — Я се опитай да отгатнеш кой излезе рано тази сутрин, за да ти донесе красивия букет! — засмя се тя и очите й заискриха така дяволито, че госпожа Зеземан беше готова да повярва, че внучката й лично се е качила на пасището, за да набере тези цветя за нея. Не, това беше невъзможно.

В този миг иззад елите се чу лек шум. Беше козарчето Петер. Като видя кой стои пред хижата до Йохи, момчето направи голям завой и опита да се промъкне незабелязано зад елите. Но старата дама го позна веднага и го повика при себе си. Хрумна й, че цветята е донесъл Петер, но момчето е твърде плахо и скромно, за да си признае. Тя не можеше да му позволи да си отиде, без да го възнагради по подходящ начин.

— Ела тук, момчето ми, излез на открито, без да се плашиш! — извика тя.

Петер замръзна на мястото си от ужас. След всичко преживяно вече нямаше сили да се съпротивлява. В главата му се въртеше само една мисъл: „Всичко свърши!“. Косата му настръхна, лицето му побеля от страх. Като в сън, той направи няколко крачки към старата дама.

— Така е добре — окуражи го госпожа Зеземан. — Хайде, кажи ми, момче, ти ли го направи?

Петер не посмя да вдигне очи и не видя какво сочи ръката на дамата. Забеляза само, че Йохи се е подал иззад ъгъла на хижата и сивите му очи гледат пронизващо в него. А зад Йохи стоеше най-страшният човек — полицейският служител от Франкфурт. Треперейки, Петер издаде някакъв звук, който трябваше да означава: „Да“.

— Е, и? — засмя се старата дама. — Кое е толкова страшно?

— Че той… че той… се разтроши на парчета и вече не може да се поправи — измънка замаяно Петер и коленете му затрепериха така, че за малко не се строполи на земята.

Старата госпожа се засмя и тръгна към двамата мъже.

— Какво има, драги ми Йохи, това момче май не е много добре с главата?

— О, съвсем не — възрази усмихнато Йохи. — Просто момчето е вятърът, който отвя инвалидния стол, и сега очаква заслуженото си наказание.

Старата госпожа отказа да повярва в думите му и няколко пъти повтори, че Петер изобщо не изглежда толкова злобен и няма никаква причина да се отнесе така жестоко с бедния стол. За Йохи обаче признанието на Петер беше потвърждение на собствените му подозрения, възникнали веднага след онази сутрин. Мрачните погледи, които Петер хвърляше към Клара още от самото начало, ожесточението му срещу другите гости на Хайди, не бяха убегнали от вниманието на Йохи. Той беше свързал отделните събития и бе добил цялостна представа за случилото се със стола. Така че сега можеше подробно да разкаже всичко на госпожа Зеземан. Когато Йохи свърши, старата дама се засмя.

— Не, не, драги ми Йохи, не бива да наказваме това бедно момче! Нека бъдем великодушни. Изведнъж идват някакви си чужди хора и в продължение на цели седмици му отнемат единствената приятелка, която е имал, най-ценното му богатство! Представям си как е седял сам ден след ден и е кипял от гняв! Нашата Хайди е истинско съкровище, всички го знаем. Нека бъдем великодушни, драги ми Йохи. Един ден гневът го е заслепил и го е тласнал към отмъщение. Вярно, малко глупаво отмъщение, но в гнева си всички хора стават глупави.

Старата госпожа се върна при Петер, който още трепереше от страх, отведе го до пейката пред хижата и заговори с най-мекия си глас:

— Застани пред мен, момчето ми, и чуй какво имам да ти кажа. Престани да трепериш и ме изслушай. Ето, така е добре. Ти си бутнал инвалидния стол надолу по склона, защото си искал да го унищожиш. Това е лошо и ти го знаеш много добре, нали? Знаеш също, че заслужаваш наказание, но тъй като си искал да го избегнеш, скрил си от всички какво си направил. Но виж какво е станало: когато човек извърши или помисли нещо лошо, той греши. Добрият Господ вижда и чува всичко, което става на земята. Той вселява в душата на всеки човек един малък пазач, който стои там още от раждането му и спи през цялото време, докато човекът извърши нещо лошо. Този пазач стиска в ръка един бодил и когато човекът извърши някакво зло, започва да го боде с него и не му дава нито миг покой. И му повтаря все едни и същи думи: „Скоро всичко ще излезе наяве! И тогава ще бъдеш наказан!“. Така човекът живее в страх и не може да се радва на нищо. Нали и ти се чувстваше така, Петер?

Момчето кимна съкрушено. Точно така беше станало и с него.

— И още в едно нещо си сбъркал — продължи старата дама. — Злото, което си извършил, се е обърнало в добро за онези, на които си искал да напакостиш. Клара се лиши от стола си и понеже нямаше как да стигне до красивите цветя на пасището, напрегна се и стъпи на краката си. Така се научи да ходи. После удвои усилията си и ако остане тук, в края на лятото ще може всеки ден да се изкачва сама до пасището и да се любува на цветята до насита. Разбираш ли ме, Петер? Добрият Бог веднага е взел в свои ръце злото, което ти си искал да сториш, и го е превърнал в добро за човека, който е трябвало да бъде наранен. А злосторникът е останал с празни ръце и нечиста съвест. Надявам се, че си ме разбрал добре. Помисли за това, Петер, и всеки път, когато ти се прииска да направиш нещо лошо, припомни си, че вътре в теб спи един малък пазач и в ръката си стиска остър бодил. Ще запомниш ли това?

— Да, ще го запомня — отговори Петер, все още уплашен. Той не беше сигурен какво го очаква. Полицейският служител продължаваше да стои до Алпиеца Йохи.

— Добре тогава, да приключим с тази история — отговори решително старата дама. — Искам обаче да ти оставя един малък спомен за посещението на гостите от Франкфурт. Кажи ми, момчето ми, какво е най-голямото ти желание, какво искаш да имаш? За какво мечтае сърцето ти, кажи!

Петер вдигна глава и изгледа старата дама с кръглите си очи, в които се четеше дълбоко изумление. Той очакваше да го сполети нещо страшно, а тази чужда жена обещаваше да му даде нещо, за което той си мечтае. Този обрат съвсем обърка мислите му.

— Аз говоря сериозно — добави госпожа Зеземан. — Искам да получиш нещо, което да те зарадва, за да помниш с добро гостите от Франкфурт. Нека то остане като знак, че те са забравили лошата ти постъпка. Разбираш ли ме, момче?

В главата на Петер най-после започна да се прояснява. Очевидно нямаше да го накажат, а добрата жена, която седеше пред него, нямаше да го предаде в ръцете на полицията. Той усети огромно облекчение. Тежкият товар, който едва не го беше смазал, падна от раменете му. Освен това бе разбрал, че е най-добре веднага да си признае всичко, и проговори унило:

— Загубих и телеграмата.

— Браво, момчето ми — засмя се госпожа Зеземан. — Много се радвам, че ми го казваш! Чудесно е, че веднага си признаваш. И в бъдеще постъпвай така. Ще видиш, че е по-добре. А сега ми кажи какво искаш да получиш!

Изведнъж Петер осъзна, че може да си пожелае каквото иска, и му се зави свят. Пред очите му изникна пъстрият събор в Майенфелд с всички онези красиви неща. Той ги разглеждаше часове наред и знаеше, че са недостъпни за него. Никога не бе имал в джоба си повече от едно петаче, а почти всички примамливи вкуснотии по сергиите струваха поне двойно повече. Да не говорим за красивите червени свирки, с които можеше толкова лесно да събира козите си. Имаше и прекрасни ножчета с кокалени дръжки. С тях можеше да дялка и най-дългите лескови пръчки.

Петер стоеше пред старата дама. Имаше толкова много желания, че не можеше да избере нито едно измежду тях. Изведнъж го осени прекрасна мисъл: щеше да си поиска нещо, което да запази до следващия събор.

— Искам едно десетаче — отговори решително Петер.

Старата дама избухна в смях.

— Много скромно желание. Ела тук! — повика го тя, извади кесията си и му показа един блестящ кръгъл талер. После сложи върху него две десетачета. — Хайде да направим сметката — рече тя. — Тук имаш толкова десетачета, колкото седмици има годината. Всяка неделя ще си вземаш по едно десетаче и ще си го харчиш. И така през цялата година.

— Цял живот ли? — попита безобидно Петер.

Този път старата госпожа избухна в такъв смях, че двамата мъже прекъснаха разговора си и наостриха уши да чуят какво става.

Старата дама не спираше да се смее.

— Ще получиш, каквото искаш, момче! Трябва само да променя малко завещанието си. Чуваш ли, сине? Трябва и ти да го запишеш в завещанието си: на козарчето Петер по едно десетаче всяка седмица, докато е живо.

Господин Зеземан кимна в знак на съгласие.

Петер гледаше богатия дар в ръката си. Не можеше да повярва, че е истина. След малко изрече с мъка:

— Благодаря ви, в името на Бога!

После се обърна и хукна надолу по склона. Този път обаче успя да се задържи на краката си. Онова, което го тласкаше напред, вече не бе ужас, а бурна радост, неизпитвана никога досега. Мъчителният страх изчезна без остатък. Очакваше го живот, изпълнен с блестящи десетачета.

Компанията насяда около масата, наредена за обяд. По едно време Клара улови ръката на сияещия си баща и каза оживено:

— О, татко, само да знаеш колко много направи за мен добрият дядо Йохи! Трябва да ти опиша подробно всички дни, които прекарах тук. Цял живот няма да ги забравя. Много ми се иска и аз да мога да направя нещо за него, да му подаря нещо, което да го зарадва поне наполовина толкова, колкото той е радвал мен.

— Това е и моето желание, миличка Клара — отговори бащата. — През цялото време си мисля как бих могъл да се отблагодаря на нашия благодетел.

Господин Зеземан стана и отиде до Алпиеца Йохи. Щом го видя, Йохи стана. Господин Зеземан улови ръката му и заговори сърдечно:

— Скъпи приятелю, искам да ви кажа само няколко думи! Мисля, че ще ме разберете, като ви кажа, че от години насам не знаех какво означава истински да си щастлив. Какво значение имаше цялото ми богатство, след като трябваше да гледам как се мъчи бедното ми дете и как всичките ми пари не бяха в състояние да го изправят на крака! За мен вие сте на второ място след добрия Бог на небето, защото също като него вдъхнахте живот на детето ми и го излекувахте. Кажете ми, как да изразя благодарността си? Знам, че никога няма да мога да ви се отплатя, както подобава, но всичко, което имам, е на ваше разположение. Кажете, приятелю, какво мога да направя за вас?

Старият Йохи изслуша мълчаливо тази прочувствена реч и на лицето му се изписа блага усмивка.

— Господин Зеземан, повярвайте, че оздравяването на болното момиче ми достави голяма радост. Това беше най-добрата отплата за усилията ми — отговори той. — Благодаря ви много за великодушните предложения, но аз нямам нужда от нищо. Докато съм жив, ще се грижа за себе си и за детето. Все пак бих се осмелил да изразя едно свое желание и ако го изпълните, ще ме освободите от грижи до края на живота ми.

— Говорете, говорете, драги приятелю! — каза зарадвано господин Зеземан.

— Аз съм стар — продължи Йохи — и едва ли ще живея още дълго. Когато си отида, няма да оставя на детето нищо. Роднини също си нямаме. Ако господин Зеземан пожелае да ме увери, че Хайди ще може да остане през целия си живот тук и никога няма да й се наложи да печели хляба си при чужди хора. Така ще ми се отблагодарите стократно за всичко, което можах да направя за детето ви.

— Но разбира се, скъпи приятелю, давам ви думата си! — изрече тържествено господин Зеземан. — Хайди е част от нашето семейство. Попитайте майка ми, попитайте дъщеря ми — те никога няма да оставят малката Хайди да се отдели от родното си място и да печели хляба си с тежък труд! Разбира се, скъпи приятелю, щом това ще ви успокои — ето ръката ми. Обещавам ви, че внучката ви никога няма да изпитва нужда от каквото и да било, че няма да й се налага да печели хляба си при чужди хора. Аз ще се погрижа за нея, ще я включа и в завещанието си. Искам да ви кажа още нещо, Йохи. Това дете не е създадено за живот в чужбина, все едно при какви условия. Имахме възможност да го изпитаме на собствения си гръб. Но вашата внучка има и други добри приятели, драги Йохи. Аз познавам един човек, който засега живее във Франкфурт, но скоро ще приключи с работата си там и ще се върне тук, където му харесва, за да прекара в мир и спокойствие старините си. Това е най-добрият ми приятел — докторът. Той смята да пристигне тук още тази есен и да се засели завинаги в това прекрасно място. Така сте го посъветвали и вие. Той казва, че заедно с вас и малката Хайди е преживял най-щастливите дни в живота си. Ето, виждате ли, така Хайди ще има двама покровители наведнъж, които ще живеят близо до нея и ще й помагат. Надявам се Бог да запази и двамата живи и здрави още дълги години!

— Безкрайна е Божията милост! — намеси се развълнувано госпожа Зеземан и сърдечно стисна ръката на Йохи. После привлече Хайди към себе си.

— Мисля, че трябва да попитаме и теб, моя малка Хайди. Кажи ми, имаш ли желание, което много би искала да се превърне в действителност?

— Да, разбира се, че имам — отговори сериозно детето.

— Много добре, искам да го чуя веднага — окуражи я госпожа Зеземан. — Какво желае сърцето ти, дете мое?

— Много бих искала да изпратите леглото ми от Франкфурт с трите високи възглавници и дебелата завивка. Защото възглавницата на баба е толкова ниска, че главата й увисва назад и тя почти не може да диша. Ще се завива с дебелата завивка и вече няма да мръзне.

Хайди изказа желанието си на един дъх.

— Милото ми дете, какво трябваше да чуя! — каза възбудено старата госпожа. — Много се радвам, че ми напомни какъв е моят дълг. Когато Бог ни изпрати добро, трябва веднага да помислим за онези, които си нямат нищо! Още днес ще телеграфираме във Франкфурт! Госпожица Ротенмайер ще опакова всичко и само след два дни леглото ще бъде тук. Надявам се добрата баба да спи чудесно на високите възглавници.

Хайди заподскача радостно около старата дама. Но изведнъж спря и изрече бързо:

— Трябва да изтичам за малко при баба, защото тя много се страхува, когато не я навестявам дълго време.

Хайди гореше от нетърпение да занесе радостната вест на старата баба.

— Не бива така, Хайди — намеси се Алпиецът Йохи. — Когато имаме гости, не е редно да ги оставяш сами.

Старата дама се намеси:

— Драги ми Йохи, детето разбира какво трябва да направи. Бедната стара баба отдавна не се е радвала на компанията й заради нас. Мисля, че е редно всички заедно да отидем при нея. Най-добре е там да дочакам коня и водача, а щом слезем в Дьорфли, веднага ще изпратим телеграма до Франкфурт. Какво ще кажеш, сине?

Господин Зеземан все още не беше имал случай да разкрие плановете си. Той искаше да направи кратко пътешествие из Швейцария заедно с майка си и дъщеря си. Много се надяваше, че Клара ще бъде в състояние да пътува с тях. Той смяташе да се възползва от последните топли дни, за да осъществи плановете си.

Клара беше малко смутена от вестта за предстоящото отпътуване, но радостта, че ще бъде отново в компанията на милия си татко, беше по-силна от всичко.

Старата дама стана и улови ръката на Хайди, но изведнъж спря и се обърна.

— Какво, за бога, ще правим с Клара? — извика уплашено тя. Беше се сетила, че дългият преход не е безопасен за внучката й.

Без да каже нито дума, Йохи вече се бе погрижил за това. Той взе Клара в силните си ръце и закрачи спокойно след госпожа Зеземан. Господин Зеземан вървеше последен.

Хайди непрекъснато подскачаше от радост, а старата дама не преставаше да я разпитва за бабата и Бригите: как живеят, какво има в къщата им, как прекарват тежките зими и студове.

Хайди описа всичко съвсем точно, както го беше видяла: как бабата по цял ден седи свита в своя ъгъл и преде, а през зимата не става от леглото си и трепери от студ. Разказа и с какво се храни старицата и какво най-често й липсва.

Така стигнаха къщата на козаря.

Бригите тъкмо простираше изпраната риза на Петер. Козарчето имаше само две ризи и си ги сменяше поред. Бригите видя отдалеч пристигащите хора и се втурна в стаичката.

— Отиват си, мамо! — извика тя. — Да видиш само какво шествие! Йохи ги придружава и носи болното момиче.

— Ох, значи наистина ще ми я вземат — въздъхна бабата. — И Хайди ли е с тях, видя ли я добре?

След минута вратата се отвори с гръм и трясък и Хайди влетя в стаята. Тя се озова само с два скока в ъгъла при бабата. Прегърна я.

— Бабо! Бабо! Леглото ми ще пристигне от Франкфурт, и трите високи възглавници заедно с него, и дебелата завивка! Старата госпожа каза, че ще бъде тук само след два дни! То е за теб, бабо, за да спиш удобно!

Хайди нямаше търпение да изкаже докрай онова, за което беше дошла и което толкова щеше да зарадва добрата баба. Старата жена наистина се усмихна, но гласът й прозвуча тъжно:

— Твоята благодетелка трябва да е много добра, Хайди. Би трябвало да се радвам, че ще те отведе със себе си, но ми се струва, че няма да го преживея.

— Какво? Какво? Кой ви е казал тази глупост? — попита един мил глас. Някой улови ръката на старицата. Старата дама беше влязла веднага след Хайди и бе чула всичко. — Не, за заминаване изобщо не говорим! Хайди ще си остане при добрата баба, за да я радва. Разбира се, ние също искаме да виждаме детето, но затова ще идваме тук. Всяка година ще гостуваме на добрия Йохи. Имаме важна причина да отправяме благодарностите си към добрия Господ именно тук, на пасището. Той направи истинско чудо с Клара.

Най-после лицето на бабата се озари от искрена радост. Тя не намираше думи за отговор, а само стискаше ръката на госпожа Зеземан и по хлътналите й бузи се стичаха горещи сълзи.

— Видя ли, бабо! — прошепна щастливо Хайди. — Видя ли, че стана така, както ти казах последния път? Сигурна съм, че леглото от Франкфурт ще излекува всичките ти болки!

— О, Хайди, добрият Бог е толкова великодушен към мен и ми прави такива добрини в последните ми дни! — изрече дълбоко трогната старата баба. — Възможно ли е да съществуват толкова добри хора, които да се загрижат за една бедна старица като мен и да направят толкова много за нея! Благодаря на Бога, че е създал такива добри и милостиви хора, които се грижат дори за една бедна, безполезна твар като мен!

— Мила моя — намеси се енергично госпожа Зеземан, — пред небесния господар всички сме равни и всички имаме нужда от добротата и великодушието му. А сега нека си кажем сбогом, но не завинаги, защото когато дойдем следващата година в Алпите, непременно ще ви посетим. Никой няма да ви забрави, повярвайте ми!

Все пак старата дама не можа да излезе веднага от къщата, защото бабата искаше да й благодари и да я увери, че ще измоли благословията на Господа за нея — великодушната благодетелка, и за всичките й близки.

Господин и госпожа Зеземан тръгнаха бавно надолу към селото. Алпиецът Йохи отнесе Клара обратно в хижата, а Хайди подскачаше като козичка около тях.

На следващата сутрин децата се разделиха. Клара се разплака. Никак не й се искаше да напусне хижата и планината, където бе изживяла най-прекрасните дни в живота си. Хайди се опитваше да я утеши и все повтаряше:

— Много скоро ще стане отново лято и като дойдеш тук, ще ти се стори още по-хубаво. Тогава ще можеш да ходиш без никаква подкрепа и още първия ден ще се качим на пасището при цветята. Ако знаеш само как ще се забавляваме!

Както беше уговорено, господин Зеземан дойде да прибере дъщеря си. Седнаха с дядото на пейката, за да обсъдят някои важни неща. Клара изтри сълзите си, поуспокоена от думите на Хайди.

— Предай поздравите ми на Петер — рече Клара. — И на всички козички, особено на Белка. Ако можех да й направя някакъв подарък! Тя също много ми помогна да оздравея!

— Разбира се, че можеш — засмя се Хайди. — Изпрати й малко сол. Нали видя как обича да ближе сол от ръката на дядо.

Предложението много се хареса на Клара.

— Разбира се, че ще й изпратя! Най-малко сто фунта, а може и повече — извика въодушевено тя.

Господин Зеземан стана и махна с ръка на децата. Беше време за тръгване. Този път белият кон на старата госпожа беше дошъл за Клара и тя можеше спокойно да го възседне. Инвалидният стол вече не й беше нужен.

Хайди изтича на склона и остана да маха с ръка на приятелката си, докато конят и ездачката му се превърнаха в черна точила в далечината.

Добрата госпожа Зеземан не бе забравила колко сурова е зимата в Алпите. След месец в хижата на козарите пристигна леглото от Франкфурт и огромен денк. В него имаше толкова много топли дрехи, че бабата никога вече нямаше да мръзне в своя ъгъл.

Долу в Дьорфли се започна голям строеж. Господин докторът пристигна и се настани в гостилницата. Той купи старата сграда, където Йохи и Хайди прекараха зимата. Това, че тя някога е била истински господарски дом, личеше още по голямата стая с красивата камина, облицована с рисувани плочки. Тази част от къщата щеше да бъде подновена и в нея възнамеряваше да се настани самият господин доктор. Другото крило щеше да бъде зимна резиденция за Йохи и Хайди. Докторът познаваше добре стареца и знаеше колко много държи той на независимостта си. Затова бе решил да му предостави собствено жилище. Най-отзад щеше да бъде издигнат топъл и удобен обор с дебели стени, където щяха да зимуват Белка и Галка.

Господин докторът и Алпиецът Йохи станаха още по-добри приятели, докато обикаляха строежа и се грижеха всичко да върви добре. Най-често си мислеха за Хайди. И двамата се радваха на новия си дом, но най-голямата им радост бе, че Хайди е щастлива.

— Скъпи приятелю — каза веднъж господин докторът, — искам да ме изслушате внимателно. Аз споделям с вас всички радости около детето. Хайди ме смята за свой най-близък роднина след вас. Но искам да споделя и задълженията, да се погрижа за бъдещето й, според средствата и възможностите си. Така и аз ще имам права върху Хайди и мога да се надявам, че когато остарея, ще има кой да се грижи за мен и да ме обича. Това е най-голямото ми желание, повярвайте ми. Затова искам да осиновя Хайди, за да има тя всички законни права на моя дъщеря. Така, когато си отидем от този свят, и двамата ще сме спокойни за бъдещето й.

Йохи улови ръката на доктора и дълго я държа в своята. Той не казваше нито дума, но добрият доктор четеше в очите на стареца вълнение и голяма радост.

През това време Хайди и Петер седяха при бабата. Хайди не спираше да говори, а Петер слушаше. Нали не се бяха виждали често в последно време. Имаха толкова неща да си разкажат за всичко, което се беше случило през лятото.