Серия
Анн Шърли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Green Gables, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 19 гласа)
Сканиране
Lindsey (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от фермата „Грийн Гейбълс“

ИК „ПАН’96“, София, 1996

Редактор: Цанко Лалев

ISBN: 954-657-110-5


Първа глава
Г-жа Рейчъл Линд е изненадана

Госпожа Рейчъл Линд живееше точно където главният път за Авонлий се спускаше в долчинка, обрасла от всички страни с елши и обички, с минаващо през нея поточе, което извираше далеч в гората в старото имение на Кътбърт. То беше прочуто със стремителното си криволичене в началото на пътя през гъстака, със скрити в мрачината вирчета и прагове, но докато стигнеше низината на Линд, превръщаше се в спокойна, кротка рекичка, защото дори и поток не можеше да мине край вратата на госпожа Рейчъл Линд, без да окаже дължимото внимание на благоприличието: вероятно то си даваше сметка, че госпожа Рейчъл седи на прозореца и зорко следи всичко, което минава, като започнеш от поточето и децата, и че ако забележи нещо странно или нередно, няма да се успокои, докато не издири всичките породили го „защо“ и „поради какво“.

В Авонлий и другаде има предостатъчно хора, които могат да се занимават с чуждите работи, като пренебрегнат своите; обаче госпожа Рейчъл Линд бе едно от тези способни създания, които успяват да се справят с личните си грижи, а отгоре на това и с грижите на други хора. Тя беше забележителна къщовница, нейната работа винаги беше свършена и свършена добре; тя „водеше“ кръжока по шев, помагаше да се ръководи Неделното училище и беше една от най-сигурните опори на Църковното благотворително дружество. И въпреки всичко това госпожа Рейчъл намираше предостатъчно време да седи с часове на кухненския прозорец, да прави килимчета на памучна основа (била направила вече шестнадесет, както често казваха с особено уважение домакините от Авонлий), без да сваля бдителния си поглед от главния път, който пресичаше долчинката и извиваше по стръмното нагорнище отвъд. Понеже Авонлий беше разположен на малък триъгълен полуостров, издаден в залива Свети Лавренти, заграден с море от двете му страни, всеки натам или обратно трябваше да мине по този хълмист път и да се изложи на невидимия безмилостен поглед на всевиждащите очи на госпожа Рейчъл.

Тя седеше там един следобед в началото на юни. Слънцето навлизаше през прозореца топло и ярко; на склона под къщата в градината, облякла розово-бяла сватбена премяна, жужаха безбройни пчели. Томас Линд, мекушавият и дребен съпруг, когото жителите на Авонлий наричаха „мъжът на Рейчъл Линд“, сееше късна ряпа на стръмната нива отвъд обора; Матю Кътбърт също би трябвало да сее ряпа на голямата червена нива оттатък фермата „Грийн Гейбълс“. Госпожа Рейчъл знаеше, че би трябвало, защото го бе чула да казва на Питър Морисън предишната вечер в дюкяна на Уилям Дж. Блеър в Кармоди, че иска да сее ряпа на другия следобед. Разбира се, Питър го беше попитал, защото за Матю Кътбърт се знаеше, че никога в живота не е съобщавал нещо, без да го попитат.

И ето го Матю Кътбърт в три и половина следобед в работен ден пресичаше долчината и се изкачваше по нанагорнището, и нещо повече — беше с бяла яка и най-хубавите си дрехи, явно доказателство, че заминава от Авонлий, и караше кабриолета с дорестата кобила, което значеше, че отива доста далече. Че къде ли отиваше Матю Кътбърт и защо отиваше там?

Да беше, който и да е друг от Авонлий, като прехвърляше набързо едно-друго в ума си, госпожа Рейчъл Линд би могла с доста голяма сигурност да отговори и на двата въпроса. Но Матю толкова рядко напускаше дома си, че това вероятно бе нещо наложително и необикновено, та да го изкара от къщи; той беше най-свитият човек на света и мразеше да се намери между непознати или някъде, където може да му се наложи да приказва. Матю с бяла яка и в кабриолет беше нещо, което не се случваше често. Госпожа Рейчъл, колкото и да си блъскаше главата, не можеше да измисли нищо и следобедът й беше развален.

„Ще прескоча до фермата «Грийн Гейбълс» след чая и ще разбера от Марила къде е отишъл и защо — реши най-после тази почтена жена. — Той обикновено не ходи в града по това време на годината и никога не ходи на гости; ако му се е свършило ряповото семе, нямаше да се облича официално и да вземе кабриолета, за да търси още; не караше чак толкова бързо, както се отива за лекар. И все пак нещо трябва да се е случило от снощи, че да го подкара. Не мога нищичко да измисля и толкоз, а няма да имам минутка спокойствие, докато не разбера какво е накарало Матю Кътбърт да замине днес за Авонлий.“

И така, след чая госпожа Рейчъл излезе; нямаше да ходи надалече: голямата, проснала се нашироко, закътана в овощна градина къща, където живееше Кътбърт, беше на някаква си четвърт миля нагоре по пътя от долчината Линд. Разбира се, дългата пътека правеше разстоянието много по-голямо. Бащата на Матю Кътбърт, свит и мълчалив, както после и синът му, когато се залови да строи своя дом, беше се дръпнал колкото можеше по-далече от хората, без съвсем да се скрие в гората. Къщата „Грийн Гейбълс“ бе изградена в най-далечния край от разчистената площ и там си стоеше до този ден, почти невидима от главния път, край който в дружеско съседство бяха разположени всички други къщи на Авонлий. Госпожа Рейчъл Линд казваше, че животът на такова място изобщо не е живот.

— То е само живуркане, ето какво е — каза си тя, както крачеше по дълбоките коловози на тревистата пътека, обрасла от двете страни с шипки. — Нищо чудно, че Матю и Марила и двамата са малко особени, живеят чак тука съвсем сами. С дърветата не може много да се другарува, макар че ако можеше, има ги колкото щеш. Бих предпочела да се виждам с хора. Положително Матю и Марила като че ли не се задоволяват с тях, но предполагам, че са свикнали с това. Човек свиква на всичко, дори и с обесване, както казват ирландците.

С тези думи госпожа Рейчъл влезе от пътеката в задния двор на фермата „Грийн Гейбълс“. Много зелен, чист и уреден беше този двор, заграден от едната страна с огромни стари върби, а от другата с гордо изправени тополи. Не се виждаше нито една изоставена случайно клечка или камък, защото ако имаше, госпожа Рейчъл щеше да ги види. Вътрешно тя беше убедена, че Марила мете двора всеки път, когато мете къщата. Човек можеше да яде на земята, без да усети и една песъчинка да му скръцне в зъбите.

Госпожа Рейчъл почука рязко на кухненската врата и влезе, след като я поканиха. Кухнята в „Грийн Гейбълс“ беше приятна стая… или щеше да бъде, ако не беше чиста до такава степен, щото да имаше вид на неизползвана гостна. Прозорците й гледаха на изток и на запад; през западния, който гледаше към задния двор, нахлуваха меки юнски лъчи; а източният, през който се виждаха разцъфтели бели вишневи дървета в градината отляво и кимащите стройни брези долу в ниското до поточето, се зеленееше от сплелите се над него лози. Тука седеше Марила Кътбърт, когато изобщо посядаше, защото винаги изпитваше леко недоверие към слънчевия блясък, който й се струваше твърде игрив и непостоянен за свят, създаден да се приема сериозно; тука седеше тя и сега, плетеше, а масата зад нея бе сложена за вечеря.

Госпожа Рейчъл, преди още да затвори вратата, си взе бележка за всичко на масата. Сложени бяха три чинии, тъй че Марила сигурно очакваше някого да дойде у тях с Матю на чай, но чиниите бяха от всекидневните и на масата имаше само мармалад от киселици и един вид кейк, тъй че очакваният гост нямаше да бъде някой по-виден посетител. И все пак, защо беше бялата яка на Матю и дорестият кон? На госпожа Рейчъл кажи-речи й се замая главата от тази необикновена мистерия в съвършено немистериозните „Грийн Гейбълс“.

— Добър вечер, Рейчъл — оживено я посрещна Марила. — Вечерта е чудесна, нали? Няма ли да поседнете? Как са всички у вас?

Между Марила Кътбърт и госпожа Рейчъл винаги бе съществувало нещо, което, поради липса на друга дума, би могло да се нарече приятелство, въпреки или тъкмо поради различието на двете.

Марила беше висока, слаба жена, ъгловата, а не закръглена; в тъмната й коса се забелязваха побелели кичури и тя бе винаги увита на стегнат малък кок на тила, забоден здраво с два телени фуркета. Имаше вид на жена с малка житейска опитност, каквато си беше; но имаше нещо около устата, което, ако беше поне съвсем мъничко по-ясно очертано, би могло да се сметне за признак на чувство за хумор.

— Всички сме добре — каза госпожа Рейчъл. — Но аз малко се уплаших, че вие не сте, като видях Матю да тръгва днес. Помислих си, че може да отива за доктор.

Марила разбра и присви устни. Беше очаквала госпожа Рейчъл да дойде: тя знаеше, че видяното необяснимо заминаване на Матю ще бъде твърде много за любопитството на съседката й.

— О не, нищичко ми няма, макар да имах силно главоболие вчера — отговори тя. — Матю отиде на Брайт Ривър. Ние вземаме едно момченце от сиропиталище в Нова Скоша и то пристига с влака тая вечер.

Ако Марила беше казала, че Матю е отишъл да посрещне кенгуру от Австралия, госпожа Рейчъл нямаше да се смае повече. Тя направо онемя за пет секунди. Не можеше да се повярва, че Марила й го казва на подигравка, но госпожа Рейчъл се видя почти принудена да го предположи.

— Сериозно ли го казвате, Марила? — рязко запита тя, когато можа да проговори.

— Да, разбира се — отговори Марила така, като че ли вземането на момчета от сиропиталища в Нова Скоша беше част от пролетната работа на кое да е добре поддържано стопанство в Авонлий, а не някаква нечувана новост.

Госпожа Рейчъл чувстваше, че е претърпяла силно умствено сътресение. Мислите й се редяха с удивителни знаци. Момче! Не други, а Марила и Матю Кътбърт осиновяват момче! От сиропиталище! Светът положително се обръща с главата надолу! След това нищо не ще може да я изненада! Нищо!

— Откъде, за Бога, ви е дошло на ум такова нещо? — попита тя с неодобрение.

Това е било направено, без да се поиска съвет от нея и така или иначе трябваше да се порицае.

— Ами ние го обмисляхме известно време… всъщност цялата зима — отвърна Марила. — Преди Коледа един ден госпожа Спенсър беше се отбила у нас и каза, че напролет щяла да си вземе момиченце от сиропиталище в Хоуптаун. Тя има там братовчедка, госпожа Спенсър ходи при нея на гости и разбра как става всичко. Та Матю и аз все сме си приказвали за това оттогава. Решихме да си вземем момче. Матю напредва с годинките, нали знаете — той е на шестдесет — и вече не го бива както едно време. Все по-често има проблеми със сърцето си. А вие знаете, че е станало ужасно трудно да намериш платени работници. Все не можеш да намериш някого, освен тия глупави расли-недорасли френски момчета, а щом вкараш някого от тях в пътя и го научиш на едно-друто, току те напусне и отиде във фабриките за консервиране на раци или в Щатите. Първо Матю предложи да си вземем едно от тия полуарабски момчета… Но аз направо отрязах това предложение. „Може да са добри — не казвам, че не са, — но лондонски улични врабчета не са за мен — казах. — Поне тукашно дете да е. Риск ще има каквото и да вземем. Но по-малко ще ме тревожи и ще спя по-добре нощем, ако е родом от Канада.“ Та в края на краищата решихме да помолим госпожа Спенсър да ни избере някое, като отиде да си вземе момиченцето. Миналата седмица чухме, че ще заминава, и й пратихме дума по роднините на Ричард Спенсър в Кармоди да ни доведе отворено, надеждно десет-единадесетгодишно момченце. Решихме, че това ще е най-добрата възраст: достатъчно голямо, за да върши работа, без да се разтакава, и достатъчно малко, за да научи всичко както трябва. Смятаме да му създадем добър семеен живот и да го изучим. Днес получихме телеграма от госпожа Спенсър — раздавачът я донесе от гарата — съобщават ни, че те пристигат със следобедния в пет и половина. Та Матю отиде да го посрещне. Госпожа Спенсър ще го остави там. Разбира се, тя самата ще продължи за Белите пясъци.

Госпожа Рейчъл се гордееше с това, че винаги казва мнението си без заобикалки; и сега, след като попрехвърли тази изумителна новина през ума си, заговори:

— Е, Марила, само ще ви кажа направо, че според мене вие правите страшно глупаво нещо, рисковано нещо, това е то! Вие не знаете какво ще получите. Приемате непознато дете в своя дом и семейство, а не знаете нищичко за него, нито за характера му, нито какви са били родителите, нито какво ще излезе. Ами че едва миналата седмица четох във вестника как един човек и жена му на запад от Острова взели момче от сиропиталище и то през нощта подпалило къщата — подпалило я нарочно, Марила, — и насмалко не ги направило на въглен в леглата им. А знам един друг случай, когато осиновено момче изсмуквало яйцата и не могли да го отучат от това. Ако бяхте поискали от мен съвет за тази работа — което не направихте, Марила — щях да ви кажа Господ да ви пази й да помисляте за такова нещо, това е то!

Това злокобно утешение сякаш нито засегна, нито разтревожи Марила. Тя продължаваше спокойно да плете.

— Няма да отрека, че има нещо в думите ви, Рейчъл. Самата аз изпитвах някои опасения. Но Матю ужасно много държеше на това. Толкова рядко се случва на Матю да си науми нещо, че когато го намисли, винаги ми се струва, че съм длъжна да му отстъпя. А колкото за риска, риск има горе-долу във всичко, с което човек се залови на тоя свят. Ако говорим за това, риск има да си народиш и собствени деца: и те невинаги излизат добри. А пък Нова Скоша, ей я до самия Остров. Не е като да го вземем от Англия или от Щатите. Не може да бъде много по-друго от нас самите.

— Е, надявам се всичко да се нареди добре — каза госпожа Рейчъл с тон, в който ясно прозвучаха дълбоките й съмнения. — Само да не речете, че не съм ви предупредила, ако изгори фермата „Грийн Гейбълс“ или сложи стрихинин в кладенеца: бях чула за такъв случай в Ню Брънсуик, където едно дете от сиропиталище направило такова нещо и цялото семейство умряло в страхотни мъки. Само че този път е било момиче.

— Да, но ние не взимаме момиче — възрази Марила, сякаш отравянето на кладенци е чисто женски похват и не представлява заплаха при едно момче. — Никога не би ми дошло на ум да взема за гледане момиче. Чудя се за това на госпожа Спенсър. Но на нея и окото не би мигнало да осинови цяло сиропиталище, ако си го науми.

На госпожа Рейчъл й се искаше да остане докато Матю се прибере с взетото сираче. Но като помисли, че до пристигането му ще минат не по-малко от цели два часа, реши да отиде нагоре по пътя до семейството на Бел и да им разправи новината. Тя ще бъде несравнима сензация, а госпожа Рейчъл обичаше да възбужда сензации. Затова тя си тръгна, донякъде за облекчението на Марила, защото усещаше съмненията и страховете й отново да се събуждат, повлияни от песимизма на госпожа Рейчъл.

— Гледай, как да предположи човек такова нещо! — възкликна госпожа Рейчъл, когато вече стигна пътеката. — Направо да си помисля, че сънувам! Честна дума, жал ми е за бедничкото дете. Матю и Марила нямат понятие от деца и ще искат от него да бъде по-умно и разумно От собствения му дядо, ако изобщо някога е имал дядо, в което се съмнявам. Както и да е, вижда ми се някак чудно, като си представя дете във фермата „Грийн Гейбълс“; там никога не е имало дете, защото Матю и Марила бяха големи, когато построиха новата къща, ако изобщо са били деца някога, което трудно може да се повярва, като ги погледне човек. За нищо на света не бих искала да бъда на мястото на това сираче. Божичко, колко ми е жал за него, това е то.

Така от все сърце увери госпожа Рейчъл шипковите храсти; но ако би могла да види детето, което търпеливо чакаше на гарата Брайт Ривър точно в същия миг, състраданието й щеше да бъде по-дълбоко и проникновено.