Йохана Спири
Хайди и Клара (3)

Трета глава
Отплата

Рано на другата сутрин докторът излезе от Дьорфли и тръгна нагоре по склона в компанията на Петер и козичките. Любезният господин на няколко пъти се опита да завърже разговор с козарчето, но това не му се удаде. На въпросите си получаваше само неопределени, едносрични отговори. Петер не се оставяше току-така да го въвлекат в разговор. Така компанията измина пътя до алпийската колиба в мълчание. Хайди вече ги чакаше пред прага, прегърнала двете козички. Те бяха бодри и весели като ранните слънчеви лъчи по върховете.

— Ще дойдеш ли? — попита Петер, който всяка сутрин изричаше тези думи, ту като въпрос, ту като подкана.

— Ама разбира се, но само ако дойде и господин докторът — отвърна веднага Хайди.

Петер изгледа чуждия господин с бялото на очите си.

Появи се и дядото, понесъл торбичката с храна за обяд. Първо поздрави господин доктора, после окачи торбичката на рамото на Петер.

Тя беше доста по-тежка от обикновено, защото Йохи бе сложил вътре голямо парче от прясното месо; той смяташе, че на господин доктора сигурно ще му се услади да хапне горе на пасището заедно с децата. Петер се усмихна до уши, защото веднага разбра, че в торбичката е скрито нещо необикновено.

Дойде време да тръгнат на път. Козичките вече бяха обкръжили Хайди от всички страни. Всяка искаше да върви най-близо до нея, всяка се стараеше да избута другите настрана. Момиченцето просто не можеше да крачи спокойно сред непрестанните по-бутвания. Накрая Хайди не издържа, спря на място и заговори:

— Сега ще тръгнете мирно напред и няма непрестанно да се връщате, да се натискате и да ме бутате. Аз трябва да повървя малко с господин доктора.

После нежно потупа по гърба малката Снежка, която винаги се стараеше да върви близо до нея и специално я помоли да бъде послушна. Така Хайди успя да се измъкне от стадото и тръгна редом с господин доктора, който веднага улови ръчичката й, без да я пуска повече. Сега не му се налагаше усилено да търси теми за разговор, както преди с Петер, защото Хайди веднага се разбъбри и през целия път не спря да му разказва за козичките и странните им хрумвания, за планинските цветя, за скалите и птиците. Така времето мина незабелязано и докторът безкрайно се учуди, когато изведнъж се озоваха на високопланинското пасище. Докато вървяха по пътеката, Петер често хвърляше погледи отстрани към чуждия господин, който за щастие не можеше да ги види, иначе щеше ужасно да се притесни.

Щом стигнаха горе, Хайди веднага отведе добрия си приятел на най-красивото място, където обичаше да сяда в тревата и да се наслаждава на гледката. Господин докторът веднага се отпусна до нея на обляната от слънце земя. Златният есенен ден блестеше над билото и просторната зелена долина. Откъм долните пасища долитаха кротки и благодатни звуци от други стада, сякаш те възвестяваха мир и спокойствие над цялата земя. Заснеженият зъбер насреща блестеше златен под ярките слънчеви лъчи, а сивата скала Фалкнис издигаше величествено каменните си кули към тъмносиньото небе. Утринният вятър се носеше над пасището и тихичко люлееше последните сини камбанки, останали след великолепието на лятото. Те блажено поклащаха главичките си под топлата ласка на слънцето. Високо в небето голям орел описваше широки кръгове. Хайди не преставаше да се оглежда на всички страни. Весело кимащите цветенца, синьото небе, ярката слънчева светлина, реещата се под облаците птица, всичко беше толкова красиво! Очите на детето искряха от щастие. След малко то се обърна към доктора, за да разбере дали и той като нея е усетил тази красота. Потънал в мислите си, необичайно тих, господин докторът седеше и се взираше пред себе си. Щом срещна радостно светналите очи на детето, той проговори с угрижен глас:

— Да, Хайди, тук наистина е прекрасно. Но как мислиш, ако някой е пристигнал в планината с натъжено сърце, какво трябва да стори, за да може да се наслади на заобикалящата го красота?

— О, о! — провикна се безгрижно малката. — Тук никой не е с тъжно сърце, само във Франкфурт!

Господин докторът не можеше да не се усмихне; но скоро стана отново сериозен и продължи замислено:

— Ами ако някой е дошъл тук и е донесъл със себе си цялата си тъга от Франкфурт, Хайди? Знаеш ли нещо, което би могло да му помогне?

— Трябва само да каже всичко на добрия Дядо Боже, щом сам не знае какво трябва да се направи — отговори самоуверено Хайди.

— Да, това е добра мисъл — отбеляза господин докторът. — Но ако онова, което го прави тъжен и умислен, идва от самия него, какво да каже тогава на добрия Бог?

Хайди трябваше да помисли малко, макар да беше абсолютно сигурна в думите си. Всяка тъга се лекуваше с помощ от добрия Бог. Тя потърси отговор в собствените си преживявания.

— Тогава трябва да се чака — отговори след малко тя и в гласа й отново звучеше пълна увереност. — Човек трябва да чака и непрекъснато да си повтаря: добрият дядо Боже вече е намислил нещо добро за мен и то непременно ще дойде, аз трябва само да мълча и да не бягам надалеч. Скоро доброто ще дойде и аз ще разбера, че небесният отец през цялото време ми е мислил само доброто; но тъй като преди това съм виждал само тъжното, страшното, аз съм повярвал, че завинаги ще бъде така.

— Това е прекрасна вяра и ти трябва да я запазиш, Хайди — отвърна господин докторът. Известно време той гледаше мълчаливо към могъщите скали отсреща и към обляната от слънце зелена долина надолу, после продължи с глух глас: — Виж, Хайди, човекът, дошъл тук, изобщо не може да възприеме красотата на природата наоколо. Такава тъмна сянка е паднала пред очите му. Затова и сърцето му си остава тъжно, дори тъгата му се увеличава именно защото тук е толкова красиво. Можеш ли да разбереш това?

Сега и във веселото сърце на Хайди нахлу остра болка. Спомни си за бабата, която никога вече нямаше да види яркото слънце и пъстрата красота на света. Това беше едно вечно страдание в сърцето на детето и нищо не беше в състояние да го заглуши. Тя помълча малко, после отговори сериозно:

— Да, мисля, че го разбирам. Но знам как да помогна: трябва само да кажа стихотворенията, които разпръскват мрака и пред очите става толкова светло, че човек се развеселява. Баба винаги казва така.

— Какви стихове, Хайди? — попита докторът.

— Зная наизуст стихотворението за слънцето и красивата градина, зная и другото, дългото. Баба ги обича много и винаги й ги казвам по три пъти — обясни оживено Хайди.

— Хайде, кажи и на мен тези стихове, много искам да ги чуя — рече докторът и се настани удобно, за да слуша по-добре.

Хайди скръсти ръце и се замисли дълбоко; след малко попита:

— Оттам ли да започна, откъдето баба казва, че вярата отново се връща в сърцето й?

Господин докторът кимна утвърдително.

И Хайди изрецитира:

„Той над всички света управлява,

Той е щедър, добър господар

и отгоре с усмивка ти дава

неочаквано радостен дар.

Уж седи нейде скрит в небесата,

но изпраща ти мъдър съвет

и прогонва далече тъгата,

натежала стократно над теб.

Той понякога малко се бави

да изпрати утеха и мир,

и ти мислиш: О, как е забравил

за мен вече добрият пастир!

И си мислиш, че Той е отвърнал

взор от теб, че за Него си прах

и така те оставя посърнал

да живееш в мъка и страх.

 

Но бъди Му и в мъката верен —

Той за миг ще усети това:

ще те вдигне от одъра леден,

даже ти да Му вярваш едва.

От сърцето ти нежно ще вземе

този страшен товар отпреди,

който сам и от толкова време

ти си носил в своите гърди“.^[1]

Изведнъж Хайди спря. Стори й се, че господин докторът е престанал да слуша. Той беше закрил очите си с ръка и седеше неподвижен. Детето си помисли, че добрият доктор е заспал. Когато се събуди и пожелае да чуе и други стихове, сам ще й каже. Стана съвсем тихо. Макар че не спеше, господин докторът не казваше нищо. Той мислено се бе върнал в едно отдавна отминало време. Виждаше се като малко момче, което стои до креслото на милата си майка; тя е сложила ръка на рамото му и му шепне същото стихотворение, което току-що бе чул от Хайди и което отдавна бе забравил. Но сега, като че ли той отново чу гласа на майка си, видя как добрите й очи го гледат. Дори когато думите на стихотворението отзвучаха, той още чуваше добрия майчин глас да му шепне много хубави неща. Вслушан в тях, докторът седя дълго време неподвижен, дълбоко замислен, закрил лицето си с ръка. Когато най-после вдигна глава, забеляза учудения поглед на Хайди и бързо улови ръката й.

— Стихотворението беше прекрасно — рече той и гласът му прозвуча много по-радостно от преди. — Утре пак ще дойдем тук и ще ми го кажеш отново.

През цялото това време Петер седеше наблизо и се пръскаше от яд. За първи път от много дни насам Хайди беше дошла отново, а този възрастен господин му пречи да си играе с нея. Застанал на известно разстояние зад господин доктора, за да не може той да го види, Петер размахваше здраво стиснатия си юмрук, а след малко размаха заплашително и двете си ръце. Колкото повече време минаваше, откакто Хайди седеше до доктора, толкова по-здраво Петер стискаше юмруци и правеше заплашителни жестове зад гърба на госта.

През това време слънцето измина част от пътя си и застана там, където обикновено стои, когато трябва да се обядва. Петер отлично знаеше точно къде се намира това място. Той вдигна глава към небето и изведнъж изкрещя с все сила:

— Време е за обед!

Хайди стана и тръгна да донесе торбичката. Искаше да нагости господин доктора там, където седяха сега. Той обаче й каза, че не е гладен, че само желае да изпие чаша мляко, а после щял да се поразходи малко по пасището и да се изкачи на скалите. Тогава Хайди реши, че тя също не е гладна и ще пие само мляко, а после ще разведе господин доктора наоколо, чак до големите, обрасли с мъх скали, където веднъж лудият Бодливко за малко не се строполи в пропастта и където растяха най-ароматните билки. Тя изтича при Петер и му каза всичко това. Първо трябвало да издои една купичка мляко от Белка за господин доктора, а после още една за нея. Петер не можа веднага да проумее чутото. Втренчи невярващ поглед в приятелката си и мрачно попита:

— А за кого е онова, което е в торбата?

— За теб, разбира се, но първо ни донеси млякото, и по-бързо — гласеше отговорът.

Петер никога не беше действал с такава бързина, както сега. Издои млякото и го занесе на Хайди като през цялото време му се привиждаше натъпканата с храна торбичка. Опитваше се да си представи какво има вътре и как сега всичко е негово. Остави двамата да пият млякото си на полянката, развърза торбичката и предпазливо погледна вътре. Като видя прекрасното парче месо, направо го побиха тръпки. Погледна още веднъж, за да се увери, че видяното е истина. После мушна ръка в торбичката, за да извади месото и да си похапне хубаво. Изведнъж обаче отдръпна ръката си като опарен, сякаш някой му бе забранил да пипа. Един глас му напомни, че цяла сутрин е седял зад гърба на чуждия господин и го е заплашвал с юмруци, а той, вместо да го накаже, му подарява това прекрасно, несравнимо ядене. Петер изпита горчиво съжаление за жестовете си. Извършеното не му позволяваше да извади от торбичката обилния обяд. Изведнъж той скочи на крака и се затича обратно към мястото, където беше стоял. После протегна двете си ръце нагоре, в знак, че вече не заплашва никого, и остана така доста време, докато му се стори, че е уредил въпроса. После се върна с големи скокове при торбичката и тъй като съвестта му отново беше чиста, подхвана с голямо удоволствие необичайно богатия обед.

Господин докторът и Хайди отдавна бяха тръгнали на разходка. Обикаляха полянките, катереха се по скалите и разговаряха за разни неща. След няколко часа господин докторът реши, че е време да се връща в селото, а детето можело да остане до вечерта с Петер и козичките. Хайди обаче не се съгласи. Не можеше да допусне добрият й приятел да слезе съвсем сам от пасището, затова му заяви, че ще го придружи до колибата на дядото, даже и по-надолу. После го хвана за ръка и го поведе по пътеката, като по целия път му разказваше къде най-много обичат да пасат козичките, къде цъфтят най-много златисти розички, червен алпийски кантарион и други красиви цветенца. Хайди знаеше имената на всички, беше ги научила през лятото от дядо си. Щом се спуснаха по склона, господин докторът настоя Хайди да се върне. Двамата се сбогуваха и докторът тръгна надолу към хижата; но няколко пъти спря и се обърна. И всеки път виждаше все едно и също: Хайди продължаваше да стои на мястото си, да гледа след него и да му маха с ръчичка. Така правеше и неговата собствена, мила дъщеричка, когато го изпращаше…

Есента беше слънчева и топла. Господин докторът се качваше всяка сутрин в планината и предприемаше дълги излети. Алпиецът Йохи често излизаше с госта си, водеше го високо сред скалите, където старите ели им кимаха величествено с могъщите си корони и където гнездеше големият орел. Със силни крясъци той често профучаваше точно над главите на двамата мъже. Господин докторът се наслаждаваше на разговорите с придружителя си и не спираше да се учудва колко добре Йохи познава всички треви и цветя, и как умее да му обяснява предназначението им. Сред тези непристъпни, усамотени скали бяха скрити толкова хубави, скъпоценни неща. Лечебни свойства имат смолистите ели и тъмните борове с ухаещи иглици, гъстият мъх, който се вие между старите коренища, и всички онези мънички растения и незабележими цветенца, които израстват от силната алпийска земя.

Старецът добре познаваше многобройните животни, обитаващи тези места — и големите, и малките. Той разказваше на господин доктора разни весели случки, които беше наблюдавал със собствените си очи в скалните дупки и процепи или сред високите корони на елите.

За господин доктора времето минаваше незабелязано и всяка вечер, докато сърдечно се сбогуваше с Алпиецът Йохи, казваше:

— Добри ми приятелю, никога не се разделям с вас, без да съм научил нещо ново.

Много пъти обаче, и то в най-хубавите дни, господин докторът излизаше на разходка с Хайди. Двамата сядаха един до друг на красивата полянка, където бяха почивали първия ден, и Хайди трябваше отново да рецитира старото стихотворение от молитвеника на бабата и да разказва на господин доктора преживяванията си. Петер заставаше зад тях на обичайното си място, но сега беше мирен и никога не размахваше юмруци.

Красивият септември се приближаваше към края си. Една сутрин господин докторът пристигна на пасището не толкова весел колкото обикновено. Обясни, че това е последният му ден тук и че е дошло време да се връща във Франкфурт. Това му било неприятно, защото обикнал Алпите и се чувствал тук като у дома си. Алпиецът Йохи също се натъжи. Той обичаше да разговаря с господин доктора. А Хайди толкова беше свикнала да прекарва дните със своя добър приятел, че изобщо не можеше да проумее как това изведнъж ще свърши. Когато вдигна глава, в очите й се четяха много въпроси. Но нямаше как, трябваше да си вземат сбогом. Господин докторът стисна силно ръката на дядото, после попита Хайди дали не би желала да повърви малко с него. Момиченцето хвана ръката му и двамата тръгнаха надолу по склона.

След няколко минути докторът спря и каза, че го е изпратила достатъчно и че е време Хайди да се връща. Той помилва нежно къдравата коса на момиченцето и продължи:

— А сега трябва да вървя, Хайди! Само да можех да те взема със себе си във Франкфурт и да те задържа завинаги!

Изведнъж пред очите на Хайди изникна страховитият каменен град с високи къщи и студени павирани улици, а като си представи госпожица Ротенмайер и Тинете, тя отговори колебливо:

— Предпочитам вие да останете при нас.

— Да, така наистина ще бъде по-добре. Твоето място е тук, под елите. Ако те взема във Франкфурт, може отново да се разболееш. Но искам да те попитам нещо, Хайди: един ден, когато остарея и няма кой да ме погледне, ще дойдеш ли да живееш при мен? Мога ли да се надявам, че на стари години ще си имам някого, който да се грижи за мен и да ме обича?

— Да, да, разбира се, че ще дойда, веднага щом ме повикате, защото ви обичам почти колкото дядо! — увери го през сълзи Хайди.

Докторът стисна още веднъж ръчичката й и бързо продължи пътя си. Хайди остана на мястото си и замаха с ръка. Не си тръгна, докато отдалечаващата се фигура не се превърна в черна точица. Когато докторът се обърна за последен път и хвърли поглед назад към махащата Хайди и слънчевите Алпи, той каза тихо на себе си:

— Там горе е прекрасно, там оздравяват и тялото, и душата, и човек отново започва да се радва на живота.