Йохана Спири
Хайди и Клара (5)

Пета глава
Зимата продължава

На другия ден Петер пристигна в училище точно навреме. Обеда си носеше в торбичка. През почивката учениците, които живееха по-далече от училището, сядаха на чиновете и обядваха до един часа. После занятията продължаваха. След като мъченически изтърпя цял ден в училище, Петер отиде в дома на Алпиеца Йохи на обичайното си посещение при Хайди.

Когато влезе в голямата стая, момиченцето се втурна зарадвано към него. Чакаше го с нетърпение.

— Петер, знам какво трябва да направим! — извика възбудено тя.

— Кажи — отвърна момчето.

— Време е да се научиш да четеш — изрече тържествено Хайди.

— Вече опитах — беше отговорът.

— Не, Петер, не си прав — заобяснява още по-усърдно Хайди. — Искам да кажа, да се научиш така, че после наистина да четеш.

— Не мога — възрази твърдо Петер.

— Никой не ти вярва. Аз също — отвърна решително Хайди. — Госпожа Зеземан от Франкфурт ми обясни защо не бива да ти вярвам.

Петер само я изгледа учудено.

— Аз ще те науча да четеш и много добре знам как — продължи Хайди. — И това трябва да стане бързо, за да можеш всеки ден да четеш по една песен на баба.

— Нищо няма да стане — изръмжа сърдито Петер.

Тази упорита съпротива срещу нещо, което беше добро и справедливо и толкова важно за Хайди, ядоса ужасно момиченцето. То се изправи пред козарчето и заговори заплашително:

— Тогава ще ти кажа какво ще стане, ако никога не се научиш да четеш. Нали майка ти постоянно повтаря, че трябва да отидеш във Франкфурт, за да те научат на разни неща! Аз много добре знам къде ходят на училище тамошните момчета. Веднъж, когато излязохме на разходка, Клара ми показа една ужасно голяма сграда. Там отиват не само малки момчета, ами и млади господа, видях ги със собствените си очи. Освен това, имат много учители, не само един-единствен, както при нас. През една грамадна двойна врата непрестанно се точат цели редици, една след друга. Всички са облечени в черно, сякаш отиват на църква, а на главите си имат големи черни шапки — и Хайди показа с ръце как изглеждат тези шапки.

Петер усети как по гърба му пролазиха студени тръпки.

— Ти също ще трябва да отидеш там заедно с другите господа — продължи разгорещено Хайди, — а когато ти дойде редът и разберат, че не можеш да четеш, знаеш ли какво те чака? Господата ще почнат да ти се подиграват, а те са много по-лоши от Тинете. Нали съм ти разказвала колко е страшно, когато Тинете се подиграва!

— Добре де, ще го направя — отговори жално Петер, макар че и той бе започнал да се ядосва.

Хайди веднага се успокои.

— Браво на теб! Започваме веднага — каза зарадвано тя, дръпна приятеля си към масата и побърза да извади учебниците.

В големия колет от Клара Хайди беше намерила една книжка, която прочете с най-голямо удоволствие. Снощи се бе сетила, че ще й е от полза в уроците с Петер, защото книжката представляваше букварче с подходящи стихчета към всяка буква.

Двамата седнаха край масата и урокът започна. Петер трябваше да произнесе буква по буква първия стих, после още веднъж и още веднъж, защото Хайди беше решена да свърши работата си, както трябва

— Още не си го научил — въздъхна най-после тя, — затова сега ще ти го прочета цялото. Като знаеш какво е казано в стихчето, може би ще ти е по-лесно да го произнесеш буква по буква.

Ето какво прочете Хайди:

„Ако с А, Б, В не бъдеш мил,

утре ще те съдят за резил“.

— Няма да отида — промърмори мрачно Петер.

— Къде? — зачуди се Хайди.

— Пред съда.

— Тогава научи поне първите три букви — посъветва го Хайди. — Така няма да те повикат пред съда.

Петер наведе глава над книгата и повтори безброй пъти трите първи букви от азбуката, докато Хайди рече:

— Вече ги научи.

Тъй като забеляза какво въздействие оказа стихчето върху момчето, тя реши, че ще е добре да му прочете и другите стихчета, за да го накара да се труди по-усърдно.

— Слушай, Петер, сега ще ти прочета цялата книжка — каза ентусиазирано тя. — За да видиш какво те чака, ако не се научиш да четеш.

И Хайди зачете ясно и отчетливо:

„Г, Д, Е, Ж, З учи,

повече не се мъчи.

И, Й, К и тях,

инак ще ядеш пердах.

Който Л и М не знае,

плаща глоба и ридае.

И О, П, Р почвай ти —

лошо ще те сполети.

Ако С и Т не щеш,

хубав бой ще изядеш“.

Тук Хайди спря, защото Петер беше станал тих като мишчица и тя трябваше да го погледне, за да се увери, че не е заспал. Страшните заплахи в стихчетата и собствените му тайни страхове го бяха вцепенили, и той не смееше да мръдне. Само седеше и гледаше уплашено пред себе си.

Доброто сърце на Хайди се трогна и тя заговори утешително:

— Не се бой, Петер. Само идвай всяка вечер при мен и ако учиш така добре, както днес, много скоро ще знаеш всички букви и няма да има никакви наказания. Искам обаче да идваш всеки ден. Не така, както ходиш на училище. Много добре знам, че изобщо не се плашиш от снега.

Петер обеща веднага. Стиховете го бяха впечатлили и той бе станал кротък и послушен. Сбогува се с дядото и бързо тръгна към къщи.

От този ден нататък Петер следваше точно нарежданията на Хайди и всяка вечер двамата учеха усърдно по няколко букви заедно с придружаващите ги стихове.

Често, докато пушеше лулата си, дядото седеше заедно с тях в стаята и се вслушваше в обясненията на Хайди. От време на време му ставаше много смешно, но не се издаваше, само ъгълчетата на устата му често потрепваха.

След голямото напрежение от ученето Петер често получаваше покана да остане за вечеря. Това бе добра компенсация за изживените страхове от стиховете, които съдържаха заплахи за наказания.

Така минаваха зимните дни. Петер идваше всяка вечер и скоро наистина напредна в четенето.

Справянето със стиховете обаче му струваше много усилия. Най-после стигна до буквата У. Ето какво му прочете Хайди:

„Ако У с Ф сгрешиш,

в страшен свят ще се явиш…“

— Да, ако искам! — изръмжа Петер. Но залегна здраво над буквата У, защото беше сигурен, че някой ще го сграбчи за яката и ще го отведе там, където никой не обича да ходи.

На следващата вечер Хайди прочете:

„Казваш: X въобще не знам.

Я виж оня прът ей там!“.

Петер веднага погледна към стената и рече подигравателно:

— Къде е?

— Не е там, но откъде знаеш какво е скрил дядо в сандъка? — каза Хайди. — Аз видях там един прът, дебел почти колкото ръката ми, и дядо като го извади, аз пак ще ти кажа: „Я виж оня прът ей там!“.

Петер знаеше как изглежда дебелият прът от лешниково дърво. Той веднага се наведе над книгата и се опита да запомни проклетата буква.

На другия ден прочетоха:

„Ако Ц не разбереш,

няма нищо да ядеш“.

Петер погледна към долапа, където бяха скрити хлябът и сиренето, и сърдито изръмжа:

— Не съм казал, че ще забравя как се пише Ц.

— Така трябва — похвали го веднага Хайди. — Най-добре е днес да научим още една буква. Така ще ти останат по-малко за утре.

Петер не беше много съгласен, но Хайди вече четеше следващия стих:

„Ако спреш на Ч? Недей —

всеки ще ти се присмей“.

Тогава пред очите на момчето изникнаха всички онези важни господа от Франкфурт с големи черни шапки на главите, с изписана по лицата им подигравка. Петер се нахвърли като вълк върху буквата Ч и не я остави, докато не я запомни с всичките й извивки. Даже когато си затвореше очите, той я виждаше пред себе си съвсем ясно.

На следващия ден Петер се появи при Хайди в доста по-добро настроение, защото му оставаха съвсем малко букви. Без да се бави, момиченцето му прочете следния стих:

„Който в Ш и Щ се спре,

няма да е хич добре,

с Ю и Я се двоумиш —

с хотентотите^[1] ще спиш!“.

— Дали има човек, който знае къде живеят хотентотите! — промърмори подигравателно Петер.

— О, Петер, сигурна съм, че дядо знае — увери го тържествено Хайди. — Почакай малко, ще ида да го питам. Той е отсреща, при господин свещеника — Хайди скочи и се втурна към вратата.

— Чакай! — извика уплашено момчето. Във въображението си Петер вече виждаше Алпиеца Йохи, придружен от господин свещеника, да го сграбчва за раменете и да го изпраща при хотентотите за наказание, че не е научил последните букви от азбуката. Уплашеният вик на момчето накара Хайди да спре:

— Какво ти е? — учуди се тя.

— Нищо ми няма! Върни се, ще ги науча — отговори на пресекулки Петер.

Само че Хайди гореше от желание да научи къде живеят хотентотите и много държеше да попита дядо си. Петер обаче нададе след нея такъв отчаян вик, че тя се отказа и се върна. Сега Петер трябваше да й докаже усърдието си. Двамата повториха стихчетата толкова пъти, че буквите завинаги се запечатаха в паметта на Петер. Накрая преминаха и към четене на срички. Тази вечер момчето научи много. Така продължиха ден след ден.

Снегът омекна отново. Валеше почти всеки ден и Хайди не можеше да ходи при бабата цели три седмици. Затова пък с удвоено желание работеше с Петер, защото много искаше той да я замества при четенето на бабата. Една вечер момчето се върна вкъщи, влезе гордо в стаята и обяви:

— Вече мога!

— Какво можеш? — попита майката.

— Да чета — отговори той.

— Не е възможно! Чуваш ли, бабо? — викна смаяно Бригите.

Бабата също бе чула и не разбираше как е станало това чудо.

— Хайди ми каза да ви прочета едно стихотворение — каза Петер.

Майка му веднага донесе стария молитвеник. Петер седна до масата и започна да чете. Майка му седеше до него, развълнувано преглъщаше на всяка сричка, а след всеки ред прошепваше възхитено:

— Кой можеше да си помисли!

Бабата следеше с трепет добре познатите стихове и не казваше нито дума.

В деня след това събитие стана така, че класът на Петер имаше упражнение по четене. Когато дойде редът на Петер, учителят каза:

— Да те прескочим ли както винаги, или отново ще опиташ… не да четеш, а да се запъваш на всеки ред?

Петер се наведе над учебника и прочете три реда един след друг, без да се запъне нито веднъж.

Учителят изпусна книгата си и се вгледа с нямо учудване в момчето, сякаш го виждаше за първи път. След малко проговори:

— Петер, с тебе е станало чудо! Толкова време работих с неописуемо търпение, за да те науча на нещо, а ти не бе в състояние да запомниш дори буквите. И накрая, когато с безкрайно неудоволствие осъзнах, че усилията ми са безполезни, ти се явяваш в клас и вече не само произнасяш правилно буквите, ами четеш ясно и без грешки. Възможно ли е в днешно време да стават такива чудеса? И откъде идват те, Петер?

— От Хайди — отговори момчето.

Още по-смаян, учителят погледна към Хайди, която си седеше най-спокойно на чина, сякаш не се беше случило нищо особено.

— Забелязах и други промени в теб, Петер — продължи след малко учителят. — По-рано отсъстваше по цяла седмица, понякога дори и повече, а сега идваш най-редовно на училище. Откъде е дошла тази промяна у теб?

— От Йохи — гласеше отговорът.

Съвсем смаян, учителят местеше поглед от момчето към Хайди и обратно.

— Хайде да опитаме пак — проговори предпазливо той.

Петер трябваше да докаже познанията си като прочете още три реда. Той направи това без грешка. Значи беше истина! Петер можеше да чете!

Щом часовете свършиха, учителят се втурна към дома на свещеника, за да му разкаже случилото се и да му опише колко благотворно въздействие оказват върху общината Хайди и Алпиеца Йохи.

Оттогава всяка вечер, когато се прибереше у дома, Петер сядаше до масата и прочиташе по едно стихотворение. Така му бе заповядала Хайди. Но никога не се опитваше да прочете второ, а и бабата не го молеше за това.

Майката не преставаше да се чуди на умението му и много често, когато четенето беше свършило и четецът вече спеше дълбок сън, тя казваше на бабата:

— Не мога да се нарадвам, че Петер се научи да чете така хубаво. Кой знае какво ще излезе от него един ден…

Веднъж бабата отговори:

— Да, наистина е хубаво, че момчето ни се научи да чете. Но аз ще се радвам от сърце, когато добрият Бог ни прати пролетта и заедно с нея пристигне и Хайди. Когато тя чете, стиховете са съвсем други. Когато чете Петер, в стиховете нещо липсва и аз го търся в паметта си, но невинаги го намирам. Когато слушам Хайди, впечатлението ми е много по-истинско.

Причината беше в това, че Петер четеше, както му е удобно. Когато срещнеше дума, която му се струва твърде дълга или трудна, той просто я пропускаше. Беше убеден, че без две или три думи в един стих стихотворението не би пострадало, пък и баба му няма да забележи нищо. И ставаше така, че в стиховете, които четеше Петер, почти липсваха съществителни.