Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хайди (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heidi kann brauchen, was es gelernt hat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Корекция
hrUssI (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Йохана Спири. Хайди и Клара

ИК „Пан 96“, София, 1997

Редактор: Пламен Дойнов

ISBN: 954-657-119-3

История

  1. — Добавяне

Шеста глава
Вест от далечните приятели

Дойде месец май. От всички върхове към долината се спуснаха пълноводни пролетни потоци. Над пасището грейна топло, ярко слънце. Тревата се раззелени. И последният сняг се бе стопил. Събудени от примамливите слънчеви лъчи, първите цветенца вече надничаха сред свежата трева със светлите си очички. Веселият пролетен вятър шумеше в короните на елите и отвяваше старите, тъмни иглици, за да направи място на новите — меки и светло зелени. Високо горе орелът отново размахваше криле. Земята около хижата на дядото беше цялата обляна в слънце, което попиваше последните влажни петна и човек можеше да седне, където си поиска.

hajdi_i_klara_proletta_doide.png

Откъм навеса зад колибата долетяха шумове от чукане и стържене. Хайди скоро се заинтересува от тях. Тя скочи и се затича към бараката, за да види с какво е зает дядо й. Пред прага бе изправен един красив нов стол. Скоро изпод сръчните ръце на дядото щеше да излезе и втори.

— О, вече знам какво правиш! — извика зарадвано момичето. — Столовете ще ни трябват, когато дойдат гостите от Франкфурт. Този ще бъде за старата госпожа, вторият за Клара, а после… май трябва да направиш още един — продължи колебливо тя. — Как мислиш, дядо, дали ще дойде и госпожица Ротенмайер?

— Не знам — отговори спокойно дядото, — но по-добре е да имаме един стол в запас, за да можем да я поканим да седне, ако дойде.

Хайди се загледа замислено в дървеното столче без облегалка и се опита да си представи как госпожица Ротенмайер ще разстеле полите си върху твърдата му седалка. След малко поклати глава и рече:

— Дядо, не ми се вярва, че тя ще седне на този стол.

— Тогава ще я поканим на широкото канапе, покрито с прекрасен килим от трева — отговори с усмивка дядото.

Докато Хайди размишляваше кое е това прекрасно канапе със зелена покривка, от планината долетяха силни викове. Малката разбра веднага кой пристига. Обърна се и само след миг бе заобиколена от подскачащите кози. Очевидно те се чувстваха така добре, както и тя, защото подскачаха толкова нависоко и врещяха така радостно, сякаш никога не бяха виждали такава пролет. Всяка се буташе да стигне най-близо до Хайди и момиченцето едва си поемаше дъх. Петер обаче ги разблъска — една наляво, друга надясно. Когато успя да си проправи път до нея, протегна ръка, в която стискаше писмо.

— Дръж! — каза той, без да дава повече обяснения.

— Нима си получил това писмо за мен, докато си бил на пасището? — попита смаяно момичето.

— Не.

— Откъде тогава го взе?

— От торбичката с хляба.

Отговорът беше точен. Миналата вечер пощальонът на Дьорфли му бе предал писмото за Хайди и Петер го сложи в празната торбичка. На сутринта пъхна вътре хляба и сиренето и тръгна да изведе козите. Докато ги събираше, видя Йохи и Хайди. Но едва по обед, когато изяде хляба и сиренето, реши да изтърси трохите и откри в торбичката забравеното писмо.

Хайди прочете внимателно адреса и се затича към навеса, където дядото продължаваше да работи.

— От Франкфурт! От Клара! Искаш ли да чуеш какво пише, дядо?

Разбира се, че дядото искаше да чуе, пък и Петер наостри уши, облегнат удобно на една греда. Хайди започна да чете:

„Мила Хайди!

Вече сме опаковали всичко и след два или три дни ще тръгнем на път. Чакаме само татко да ни каже, макар че той няма да дойде с нас, а ще замине за Париж. Господин докторът ни посещава всеки ден и вика още от вратата: «На път! На път! Към Алпите!». Искам да знаеш, че той се е влюбил в твоята планина. През цялата зима ни гостуваше всеки ден и с всяко влизане казваше, че пак не се е сдържал и иска да ми разкаже още нещо за Алпите. Сядаше при мен и започваше да описва дните, които е прекарал с теб и дядо ти на пасището, за планините и цветята, за тишината над поляните, за селцата и пътеките, и за великолепния свеж въздух. И постоянно ми повтаряше: там всеки човек оздравява. Самият той също е много променен, изглежда подмладен и весел както по-рано. О, как се радвам, че ще видя всичко това, ще дойда при теб на пасището и ще се запозная с Петер и козичките! Първо обаче трябва да отида в баните на Рагац, за да се лекувам. Лечението ще трае около шест седмици, така заповяда господин докторът. Едва тогава ще се качим в Дьорфли и ще се настаним на квартира. Само в слънчеви дни ще ме качват с носилка на пасището и ще оставам при теб целия ден. Баба ще дойде с мен и също ще живее в Дьорфли. Тя също се радва много, че ще види къде се намира твоят дом. Госпожица Ротенмайер обаче отказва да дойде с нас. Баба почти всеки ден я пита: «Какво ще кажете за една разходка до Швейцария, скъпа Ротенмайер? Не се срамувайте, ако имате желание да дойдете с нас». Ала госпожицата винаги й благодари учтиво и отговаря, че не иска да бъде нескромна. Аз обаче знам какво си мисли. Себастиян описа пътуването си с толкова ярки краски! Разказа ни за назъбените скали, надвиснали над пътя, за пропастите и проломите, за стръмните пътеки, където човек всеки миг може да полети надолу и по които могат да се катерят само кози, но не и хора. Докато го слушаше, госпожица Ротенмайер цялата се тресеше от ужас и оттогава престана да си мечтае за пътуване в Швейцария, както по-рано. Тинете също се уплаши до смърт и няма да дойде с нас. Така че ще пътувам само с баба. Себастиян ще ни придружи до Рагац и ще се върне във Франкфурт.

С нетърпение чакам да дойда при теб.

До скоро, мила Хайди! Баба също те поздравява най-сърдечно!

Твоя вярна приятелка Клара“.

Като чу тези думи, Петер скочи като попарен и силно размаха гегата си на всички страни. Козичките се разбягаха уплашени. Стадото се спусна надолу по склона. Петер се втурна след тях, описвайки с тоягата си огромни кръгове във въздуха, сякаш искаше да излее гнева си върху невидим неприятел. Този неприятел беше предстоящата поява на непознати хора на пасището. Идването им тревожеше Петер от много дни насам и той все повече се ожесточаваше.

Хайди бе изпълнена с радост и щастие. Още на другия ден изтича при бабата и разказа кой ще дойде от Франкфурт и най-вече кой няма да дойде. Хайди направи посещението си още следващия следобед, защото вече й бе разрешено да излиза сама. Слънцето отново грееше ярко и оставаше дълго на небето, а по сухата земя се тичаше толкова леко, докато веселият майски вятър рошеше косите на момиченцето и го караше да бърза. Бабата бе напуснала старото легло. Тя седеше отново в своя ъгъл и предеше. На лицето й обаче бе изписана тъга, сякаш се бореше с някакви тежки мисли. Така беше още от миналата вечер, а и през нощта не бе могла да се отърве от неприятната тревога и да заспи спокойно. Петер се беше прибрал вкъщи бесен. Макар от устата му да бяха излезли само накъсани думи, старицата вече бе успяла да разбере, че от Франкфурт ще дойдат цял куп хора. Разбира се, Петер не знаеше какво ще стане по-нататък, но бабата си го представяше много добре. Затова тежки мисли я измъчваха и отнемаха съня й.

Хайди влезе и се втурна право към бабата. Седна на трикракото столче, което беше винаги свободно за нея. Все още замаяна от радост, тя повтори дума по дума на бабата какво пишеше в писмото. Изведнъж обаче спря насред изречението и попита загрижено:

— Какво ти е, бабо? Нима това, което чуваш, не те радва?

— Напротив, напротив, Хайди, разбира се, че се радвам за теб. Щом ти се радваш, радвам се и аз — отговори старицата и се опита да изглежда малко по-весела.

— Не, бабо, много добре виждам, че се тревожиш от нещо. Сигурно мислиш, че госпожица Ротенмайер също ще дойде? — попита Хайди.

— Не, не! Нищо ми няма, нищичко! — побърза да я успокои бабата. — Дай ми ръчичката си, Хайди, искам да усетя, че си още тук. Знам, че всичко ще бъде за твое добро, макар че аз надали ще го доживея.

— Не искам такова добро, което ти няма да доживееш, бабо — отговори разпалено Хайди. Беше разбрала. Бабата се страхуваше от идването на хората от Франкфурт, защото смяташе, че те ще я вземат отново в далечния град. Щом Хайди беше вече здрава, онези хора непременно щяха да поискат да я отведат отново със себе си. Това беше големият страх на бабата, но тя знаеше много добре, че не бива да допусне Хайди да го забележи. Момиченцето изпитваше силна обич към нея и сигурно щеше да се възпротиви и нямаше да тръгне с благодетелите си. Но това не биваше да става.

— Знам нещо, Хайди — усмихна се бабата. — То ще ме накара да се почувствам по-добре и ще ме ободри отново с добри мисли. Прочети ми стихотворението, където още в началото се казва: „Бог ще направи“.

Хайди вече познаваше толкова добре старата книга със стихове, че веднага намери страницата с пожеланите от бабата редове, и зачете със звънкото си гласче:

„О, Бог ще направи

това да сме здрави,

ще донесе за тъгите ни лек!

И нека вълните

да блъскат сърдити.

Така ти ще станеш безстрашен човек!“.

— Да, да, точно това трябваше да чуя — проговори облекчено бабата и изразът на загриженост изчезна от лицето й.

Хайди я погледа замислено, после рече:

— Нали, бабо, „да донесат лек“ означава човек да се почувства по-добре?

— Да, да, сигурно е така — кимна бабата. — И щом като добрият Бог е решил така, трябва да му вярваме, каквото и да стане. Прочети го още веднъж, за да го запомним и никога да не го забравяме.

Хайди прочете стиховете още веднъж, после още няколко пъти, защото и тя беше силно впечатлена от вярата в тях.

Когато дойде вечерта и Хайди тръгна обратно нагоре по склона, на небето вече светваха една след друга ярки звезди и всяка от тях усилваше радостта в сърцето на детето. То често се спираше, заглеждаше се към небето и му се струваше, че звездите греят с все по-ярка светлина. Изведнъж не се сдържа и извика с все сила:

— Да, да, вече знам защо е така! Дядо Господ знае най-добре как да донесе утеха на хората, затова всички трябва да се радват и да му вярват!

Звездичките заблестяха още по-силно и сякаш намигнаха на Хайди с оченцата си, за да я подканят да продължи пътя си нагоре. Дядото беше излязъл навън и също гледаше към небето, защото отдавна не беше виждал толкова ярки звезди.

Не само нощите, но и дните на този месец май бяха светли и ясни — такива, каквито местните хора не бяха виждали от много години насам. Често, когато излизаше навън рано сутрин, дядото поглеждаше изненадано към безоблачното небе, към великолепното ярко слънце и казваше на Петер:

— Тази година слънцето дойде рано, а това е хубаво за билките. Внимавай козите ти да не пощуреят при тази добра храна!

Тогава Петер размахваше дръзко дебелата си тояга и на лицето му се изписваше ясен отговор: „Готов съм да се справя и с най-лудите кози“.

Така отмина зеленият май и дойде юни — с още по-топло слънце и дълги, предълги светли дни. На пасището вече цъфтяха безброй цветенца. Те изпълваха въздуха със сладкото си ухание и заслепяваха окото с ярката си красота. И този месец приближаваше към края си, когато една сутрин Хайди изскочи навън, след като бе приключила с шетането. Когато заобиколи хижата, тя изпищя с такава сила, че Йохи изскочи уплашено от обора.

— Дядо, дядо! — провикна се задъхано детето. — Ела тук! Ела тук! Виж, виж!

Погледът на дядото проследи протегнатата ръка на Хайди.

По пътеката към пасището се виеше внушително шествие, твърде необичайно за тези места. Начело вървяха двама мъже с открита носилка, в която седеше момиче, увито в безброй шалове. След носилката стъпваше кон с удобно седло, язден от представителна възрастна дама. Тя се оглеждаше любопитно на всички страни и оживено разговаряше с младежа, който водеше коня за юздата. После се виждаше празен стол на колелца, носен от друг младеж. Накрая вървеше носач, натоварен с толкова много завивки, шалове и кожи, че главата му едва се виждаше.

hajdi_i_klara_shestvieto.png

— Те са! Те са! — извика радостно Хайди.

И наистина бяха те. Вече наближаваха. Носачите оставиха креслото в началото на полянката. Хайди се втурна към приятелката си и я прегърна. Старата дама слезе от коня. Хайди веднага се затича към нея. Получи сърдечни поздрави. След това старата госпожа се обърна към Алпиеца Йохи. В ръкостискането им нямаше никаква скованост, сякаш се познаваха от години.

Още след първите думи госпожа Зеземан заговори оживено:

— Драги ми Йохи, та вие имате великолепен дом! Кой би помислил! Даже кралете биха ви завидели! Как добре изглежда Хайди! Като майска розичка! — продължи тя, привлече детето към себе си и помилва розовите му бузки. — Тук е наистина великолепно! Какво ще кажеш, Клара, миличка, харесва ли ти?

Клара се оглеждаше възхитено. Никога през живота си не бе виждала такава красота.

— Господи, колко е хубаво! Толкова е прекрасно! — извика въодушевено тя. — Не съм помисляла, че може да е толкова красиво. О, бабо, нека останем тук!

През това време Йохи донесе креслото и взе няколко завивки от носача, за да покрие седалката.

— Мисля, че е време да преместим гостенката ни в обичайното й кресло, защото носилката е доста твърда — рече той и без да чака някой да му помогне, взе болната Клара в силните си ръце и грижливо я настани върху мекото кресло. После разстла завивките върху коленете й, разположи краката й удобно върху поставката. Като че цял живот не беше правил нищо друго, освен да се грижи за болни хора. Старата дама го гледаше с възхищение.

— Драги ми Йохи — не издържа най-после тя, — само ако знаех къде сте се обучавали, още днес щях да изпратя там всички болногледачки, които познавам, за да станат като вас. Как е възможно такова нещо?

Алпиецът Йохи се усмихна едва забележимо.

— Умението ми идва повече от опита, отколкото от обучението — обясни той и на лицето му падна тъмна сянка. От спомените му изникна страдалческият образ на един мъж, който също бе прикован към инвалиден стол — беше толкова осакатен, че едва движеше крайниците си. Това беше командирът на неговата рота. След един бой в Сицилия Йохи го намери ранен и го отнесе в лазарета. След като позакрепна, полковникът не можеше да понася около себе си никого другиго, освен стария си другар, и не го пусна да си отиде, докато смъртта не сложи край на страданията му. Йохи отново си спомни за този мъченик. Затова без колебание се посвети на новия си дълг — да се погрижи за болната Клара и да й създаде всички необходими удобства.

Небето над хижата бе толкова синьо и безоблачно, старите ели толкова могъщи, а далечните скали толкова блестящи, че изглеждаха за Клара като недействителни. Възхитена от необичайната гледка, тя не спираше да се оглежда на всички страни.

— О, Хайди, само да можех да се поразходя с теб, да обиколим хижата и да отидем под елите! — възкликна тя. — Само да можех да разгледам отблизо всичко, което познавам толкова добре от твоите разкази, макар че никога не съм го виждала!

Хайди напрегна всичките си сили и успя да раздвижи тежкия стол. Колелата се затъркаляха по сухата трева и скоро двете момичета стигнаха под старите ели. Клара никога не беше изпадала в такъв захлас. Поразиха я могъщите дървета с дълги, широки клони, които опираха у земята. Старата дама също занемя от възхищение. Никой не би могъл да каже кое е по-красиво в големите дървета, дали разкошните корони, или правите, здрави стъбла. Никой не знаеше откога стоят тук старите ели и откога короните им гледаха надолу към долината. Там хората идваха и си отиваха, всичко се променяше, само елите си оставаха същите.

След малко Хайди подкара инвалидния стол към обора на козичките. Щом стигнаха с Клара там, отвори широко вратата, за да може гостенката й да го разгледа. Всъщност в обора нямаше много за гледане, защото обитателите му не си бяха у дома. Клара се обърна към баба си и жално каза:

— О, бабо, само да можех да видя Белка и Галка, пък и всички други козички! Ако си тръгнем рано, както каза ти, няма да мога да видя нито една козичка. Знаеш ли колко ще ми е мъчно!

— Мило дете, радвай се на красотата, която те заобикаля, и не мисли за това, което го няма — укори я меко старата госпожа.

— О, я виж цветята! — извика отново Клара. — Цялата полянка е покрита с красиви червени цветенца! Ами онези сини камбанки, виж как ми кимат с главички! О, само да можех да ида и да си откъсна няколко!

Хайди се втурна като стрела и се върна с огромен букет.

— Това е нищо, Клара — обясни задъхано тя и сложи цветята в скута на приятелката си. — Ако някога се качиш с нас на пасището, няма да повярваш на очите си! Поляната е отрупана с червен кантарион, а сините камбанки са безброй, много повече оттук. Да не говорим за жълтите алпийски рози, сякаш цялата земя е позлатена от тях. Има и едни големи цветя с красиви листа. Дядо казва, че ги наричат слънчеви очи. Има и кафяви теменужки, с кръгли цветове, които ухаят така сладко! Като седнеш там, просто не ти се иска да ставаш, толкова е красиво!

Очите на Хайди заблестяха от копнеж. Толкова й се искаше да види отново красивата поляна. Клара също се запали от въодушевлението на приятелката си — в меките й сини очи заиграха пламъчета.

— О, бабо, не мога ли и аз да ида там? Мислиш ли, че мога да отида толкова нависоко? — попита умолително тя. — О, само да можех да ходя, Хайди, толкова щеше да бъде хубаво да обиколя с теб цялото пасище!

— Аз ще те закарам със стола — увери я тържествено Хайди.

Докато другите разглеждаха елите, Алпиецът Йохи вече беше изнесъл навън маса и около нея бе наредил столове. Щяха да обядват на открито. Обядът вече вреше на огъня в хижата, а на железния шиш се печеше огромно парче сирене. Не мина много време и Йохи покани всички да заповядат на масата.

Старата дама остана възхитена от великолепната трапезария. От мястото й се разкриваше прекрасна гледка към долината и околните планински клонове, забили чела в синьото небе. Мекият вятър галеше лицата на сътрапезниците и нашепваше нещо много приятно на старите ели, сякаш бе специално поръчана музика за празничния обяд.

— Никога не съм преживявала такова нещо! Тук е просто великолепно! — повтаряше непрекъснато старата дама. — Но какво виждам — добави смаяно тя, — ти вече ядеш второ парче печено сирене, Клара?

На хляба на Клара наистина имаше второ парче сирене.

— О, бабо, толкова е вкусно, много по-вкусно от отрупаните маси в Рагац — увери я Клара и с голям апетит захапа ароматното сирене.

— Точно така! Нахрани се хубаво! — подкани я със задоволство Алпиецът Йохи. — Причината за този апетит е в нашия планински вятър.

Така продължи обедът. Госпожа Зеземан и Алпиецът Йохи се разбираха отлично и разговорът им ставаше все по-оживен. Мненията им за хората и света съвпадаха почти изцяло и скоро двамата разговаряха толкова непринудено, сякаш се познаваха от години. Така измина доста време, докато старата дама не погледна небето на запад и рече:

— Време е да се приготвяме за слизане, Клара. Слънцето почти залезе и носачите скоро ще дойдат да ни вземат.

Лицето на Клара, което само до преди миг сияеше, изведнъж помръкна. Тя помоли настойчиво:

— О, бабо, нека останем още поне час, или най-добре два! Още не сме разгледали хижата. Нима мога да си тръгна, без да съм видяла леглото на Хайди? Защо денят не продължи още десет часа!

— За съжаление това е невъзможно — засмя се старата дама, но се съгласи да останат още малко, защото тя също искаше да види хижата отвътре. Всички станаха от масата и Алпиецът Йохи насочи инвалидния стол към вратата. За съжаление не можаха да влязат така, рамката на вратата беше твърде тясна. Без да се бави, Йохи вдигна болното момиче на ръце и го внесе в хижата.

Старата дама влезе веднага след тях и разгледа подробно всички вещи и предмети в стаята. Зарадва се много като видя колко чисто и подредено е всичко.

— Ти спиш там горе, нали, Хайди? — попита тя и без да се двоуми изкачи тясната стълба. — О, как ухае сеното, тази спалня сигурно е много здравословна!

После старата дама отиде до изрязаното в дъските прозорче и надникна през него. Алпиецът Йохи изкачи стълбата с Клара на ръце. Хайди също не се забави да ги последва.

Всички застанаха около ухаещата постеля на Хайди. Старата госпожа се взираше замислено в прясното сено и поемаше дълбоко аромата му. Клара беше изцяло завладяна от гледката.

— О, Хайди, тук е чудесно! Като си легнеш, можеш да виждаш небето, да чуваш шума на елите, а сеното ухае така сладко! Никога не съм попадала в толкова забавна спалня!

Алпиецът Йохи погледна сериозно госпожата и заговори:

— Хрумна ми нещо и бих желал госпожата да ме изслуша, без да бърза да казва не. Ето какво имам на ум: ако внучето ви остане известно време тук, на пасището, то ще укрепне и ще получи нови сили. Донесли сте със себе си предостатъчно завивки и шалове, от тях ще приготвим хубаво меко легло. Нека госпожата не се тревожи за нищо, аз ще се грижа по най-добрия начин за гостенката си.

Клара и Хайди изпищяха въодушевено като две пуснати на свобода птички, а по лицето на старата дама се разля мека усмивка.

— Драги ми Йохи, вие сте чудесен човек! — каза с благодарност тя. — Тъкмо си мислех, че ако остане по-дълго време сред тази великолепна природа, Клара ще се засили и ще укрепне. Но като знам колко грижи са нужни и колко неудобства ще ви създаде това… А вие идвате и ме молите да я оставя, сякаш в това няма нищо особено. Благодаря ви, драги ми Йохи.

Тогава Йохи откара креслото на Клара пред хижата. Хайди го последва, подскачайки като разлудувала се от радост козичка. После старецът се натовари с всички всевъзможни кърпи и кожени завивки, обърна се с усмивка към старата дама и каза:

— Добре е, че госпожата се е подготвила като за зимен поход. Ето, че всичко ще ни влезе в работа.

— Вие сам знаете, драги Йохи — отговори старата дама, — че предпазливостта е прекрасна добродетел и ни спестява множество злини. Ако човек преживее пътешествията из вашите планини без бури, ветрове и дъжд, може само да е благодарен. Радвам се, че всички тези неща, които нося, ще са от полза. Ето че и за това сме на едно мнение.

Двамата се качиха в плевнята и започнаха да разстилат върху сеното донесените платове и кожи. Едно по едно, докато станаха толкова много, че леглото заприлича на малка крепост.

— Само да посмее някоя сламчица да се промъкне — пошегува се старата госпожа и още веднъж провери всички ъгълчета на леглото. Меката преграда беше наистина непробиваема и острите сламчици нямаха никакъв шанс. Доволна, старата дама слезе по стълбата и отиде при децата, които вече правеха планове за следващия ден и за всички дни, които Клара щеше да прекара на пасището. Колко ли време щеше да остане тя? Това беше големият въпрос, който веднага зададоха на старата госпожа. Тя отговори, че е редно да попитат първо дядото, той знаел най-добре. Когато Йохи дойде, децата веднага го затрупаха с въпросите си. Той отговори, че според него ще са нужни около четири седмици, за да може алпийският въздух да окаже благотворното си въздействие върху болното момиче. Децата избухнаха в ликуващи викове, този срок надхвърляше всичките им очаквания.

Скоро на хълма се появиха двамата носачи и младежът с коня. Веднага стана ясно, че първите двама няма да имат повече работа днес и могат веднага да се върнат обратно.

Когато старата дама се приготви да се качи на коня, Клара извика весело:

— О, бабо, това всъщност не е сбогуване, защото знам, че от време на време ще идваш да ни виждаш! Ще бъде много хубаво, сигурна съм! Нали, Хайди?

Хайди, която вече не знаеше на кое небе се намира от щастие, успя само да изрази съгласието си с един зашеметяващ подскок.

Старата дама възседна коня, Йохи улови юздата и го поведе със сигурна ръка надолу по стръмния склон. Старата госпожа на няколко пъти го увещаваше да не идва толкова далече. Но Йохи бе решен да придружи гостенката си чак до Дьорфли, защото знаеше, че планинските пътеки са стръмни и ездата по тях е опасна. След като остана сама, старата дама не пожела да прекара почивката си в тихото Дьорфли. Тя реши да се върне в Рагац и само от време на време да посещава внучката си на пасището.

Още преди Йохи да се е върнал, пристигна Петер със стадото си. Като видяха милата си приятелка Хайди, козичките се хвърлиха към нея от всички страни. Изведнъж и Клара се озова сред страшна бъркотия. Козичките се блъскаха и мушкаха с рогца, врещяха, всяка искаше да стигне първа до момиченцата. Хайди ги улавяше една по една и така ги представи на Клара.

Най-после се осъществи отдавна мечтаното запознанство с малката Снежка, веселия Бодливко, едрия Турчин и двете прекрасни козички на Алпиеца Йохи. Петер обаче през цялото време стоеше настрана и хвърляше към щастливата Клара мрачни, заплашителни погледи.

Когато и двете деца се обърнаха към него и весело му извикаха:

— Лека нощ, Петер! — той изобщо не отговори, само размаха ядосано дългата си гега. После се втурна надолу по склона след пъргавите си козички.

Днес Клара беше преживяла цял куп прекрасни неща, но може би най-прекрасно от всички беше срещата с леглото, което я очакваше в плевнята на тавана. Тя се изтегна удобно на дебелата сламена постеля, покрита с безброй кожи и платнища. Хайди се сгуши доволно до нея. През кръглото отворено прозорче надникна голямата ярка луна, обкръжена от безброй звезди. Клара каза възторжено:

— О, Хайди, виж, сякаш пътуваме с вълшебна карета право към небето!

— Да, а знаеш ли защо звездите са толкова радостни и ни намигат с очички? — попита Хайди.

— Не, не знам, кажи ми! — подкани я Клара.

— Защото от небето виждат как добрият Бог е наредил всичко така, че хората да се чувстват добре, нещата да им носят утеха и лек за всяка болка. Затова звездите се радват — виж как блещукат, за да се радваме и ние заедно с тях! Но знаеш ли, Клара, не бива да забравяме да се помолим. Трябва горещо да помолим добрия Бог да не забравя и нас, когато реди съдбите на хората, за да сме сигурни в съдбата си и да не се боим от нищо.

Децата се повдигнаха и казаха вечерната си молитва. После Хайди веднага заспа. Клара обаче остана още дълго будна, защото никога през живота си не беше виждала нещо толкова прекрасно като алпийското звездно небе.

Всъщност, тя изобщо не знаеше колко са красиви звездите, защото никога не бе излизала от къщи вечер. Себастиян спускаше тежките завеси на прозорците много преди да се е стъмнило. Сега Клара много пъти затваряше очи, но веднага ги отваряше отново, за да види дали двете големи, ярки звезди все още искрят през прозорчето и намигат с очички. Разбира се, те си бяха на мястото и Клара не можеше да се насити да ги гледа, докато накрая очите й се затвориха от само себе си и двете красиви звезди се появиха в сънищата й.