Джек Слейд
Ла Пистолера (10)

10.

Ласитър остана при Ла Пистолера още пет дена в Баранко Диабло и последният бе един от най-красивите в целия му живот.

Постоянно си мислеше за случилото се, докато яздеха един до друг на север.

Беше преживял чудесни мигове. Никога нямаше да забрави колко много му бе дала Сарита Гуереро, когато силите й се възстановиха напълно.

Прекосиха Рио Гранде по сравнително по-равни пътеки по обед, когато беше най-горещо. Като стигнаха другата страна на планината, Ласитър въздъхна облекчено:

— Най-после!

Бяха успели. Сега оставаше само да разберат какво ги очаква в Сан Антонио.

— Можем ли наистина да се осмелим да отидем точно там? — попита Сарита. — Не е ли лудост? Навсякъде са разлепени обяви за издирването ти. А аз съм вече осъдена на смърт. Страхувам се, Ласитър. Ужасно се страхувам.

— Докато си с мен, няма от какво да се боиш — успокои я той. — И косъм няма да падне от главата ти.

Тя го погледна недоверчиво отстрани.

— Защо си толкова сигурен?

Той повдигна рамене.

— Такова чувство имам. Някои хора усещат нещата. Аз съм от тях.

— Криеш нещо, Ласитър!

— Какво имаш предвид, Сарита? — учуди се той.

Очите й блестяха.

— Прекалено си сигурен, Ласитър! Няма ли най-после да ми кажеш истината? Да не би случайно да си човек на закона?

Ласитър се засмя развеселено:

— И ако съм?

Тя удари с юмрук по месинговата украса на мексиканското седло.

— Тогава значи си негодник, Ласитър, което за мен означава, че това пътуване ще ме заведе точно под бесилката. И без това въжето вече беше приготвено за мен, когато неочаквано ме освободиха по толкова мистериозен начин. Все още не мога да си го обясня. А ти имаш ли някакво обяснение, Ласитър? Така ненадейно да влязат в килията ми напълно непознати мъже и да ме отведат с кола чак през границата за Мексико. А след това да ми дадат кон и да ми пожелаят добър път. Разбираш ли нещо, Ласитър?

Мъжът повдигна рамене.

— Един ден може би ще стане ясно. Трябва да имаш повече търпение, Сарита.

Тя закима усърдно.

— Ще се опитам, Ласитър.

Той потъна в мълчание и се замисли за Блек Арчи Калаган. Бе любопитен какво се таи зад цялата история, но бе сигурен, че ще разбере, когато стигнат Сан Антонио.

— Непрекъснато мисля за Марти — продума тя. — Неизвестността просто ме побърква, Ласитър. Какво ли му крои Фалконе?

— Ще научим истината, като пристигнем — успокои я той. — Сигурен съм, че там ще се реши всичко. Да се обзаложим ли, Ла Пистолера?

Тя поклати глава.

— Не с теб, амиго. Ти си от хората, с които човек никога не трябва да се хваща на бас. Прекалено е опасно.

Ласитър плъзна поглед по снагата й и си спомни колко добре изглежда без тези джинси и карираната риза и…

Намираше за доста възбуждащи високите ботуши от кожа на антилопа и дръзко накривената тексаска шапка. Но другото трябваше да си го избие от ума.

Сарита забеляза погледа му и се засмя:

— Досещам се за какво си мислиш, Ласитър — извика и подкара кафявата кобила плътно до черния жребец на Ласитър.

Той също се усмихна.

— Предполагам и двамата мислим за едно и също нещо. Освен това съм на мнение, че и ние, и конете можем да си позволим една по-дълга почивка.

— Яздиш скопен кон — подметна шеговито.

— Това едва ли има нещо общо с мен. Или остана с лоши впечатления от мен, Ла Пистолера?

Тя изведнъж стана сериозна.

— Точно обратното, Ласитър. Ти си мъжът, с когото бих искала да остана до края на живота си. Колко пъти трябва да ти повтарям, че ми харесваш.

— Колкото искаш, Сарита.

Подкараха в галоп конете към малка рекичка, обрасла от двете страни с буйна растителност. Сарита Гуереро веднага се съблече без излишен свян.

— Ще ми се да се изкъпя — каза весело тя и се потопи до кръста във водата. — На това се вика хигиена. Ела, не се притеснявай!

Не беше нужно да го подканя отново. Впрочем, Ласитър вече беше почти гол.

Слънцето жареше безмилостно от безоблачното небе. Топлите му лъчи приятно галеха кожата им, когато излязоха от водата и се отпуснаха на мека тучна полянка между храстите.

Следобедът беше чудесен — никой от двамата не можеше да предположи, че вечерта съвсем няма да е така хубава…

 

 

Тъкмо палеха първите светлини, когато Ласитър и Сарита пристигнаха в Сан Антонио. Движеха се по „Мейнстрийт“ и на площада видяха бесилото, което бе отнело живота на много хора. Беше същото, на което щеше да увисне и тя, ако не беше освободена навреме. Несъзнателно пришпори коня, сякаш я обхвана паника.

Мъжът от Бригада Седем не се отделяше от нея. Знаеше, че отсега нататък и за миг не бива да я изпуща от очи.

— Първо ще те заведа на сигурно място — каза той. — Ще свърша сам каквото има за уреждане. Надявам се, че си съгласна.

Той отби коня в тясна странична уличка, в края на която се намираше къщата на Катя Мосак. Не успяха обаче да стигнат до дома, където Ласитър бе намерил веднъж убежище.

Някакъв ездач им препречи пътя. Бе облечен изцяло в черно, а върху дребната му глава се мъдреше огромен цилиндър.

Въпреки тъмнината, Ласитър го позна от пръв поглед.

— Арчи, през цялото време разчитах, че ще те срещна, Арчи Цилиндъра. Какво ново, старче?

Арчибалд Калаган, наричан от приятелите си Арчи Цилиндъра, също като Ласитър член на Бригада Седем, се усмихна бегло.

— Всички са в къщата на Дейвидсън. И тримата. Момчето и двамата главорези. Знаеш къде живее Дейвидсън. Мисля, че е време да се намесиш. Ако нямаш нищо против, през това време ще правя компания на дамата.

— Какво става тук? — извика Сарита. — Кой е този мъж, Ласитър?

— Един от най-добрите ми приятели. На него мога да те поверя без притеснения. Той е честен човек. Къде ще се срещнем после, Арчи? Имаш ли вече нещо предвид?

— При Катя — отговори Арчи Цилиндъра. — Знаеш, приятелю.

Ласитър обърна коня си и препусна. Да, знаеше. И бързаше към голямата къща в края на града, където живееше бившият сенатор.

 

 

Тихо и предпазливо мъжът от Бригада Седем се промъкна до високата сграда. През един от големите прозорци на партера се процеждаше светлина. Ласитър се сниши под парапета му и наостри уши. В тишината думите ясно достигаха до него.

— Споразумяхме се всеки да получи наполовина — тъкмо казваше Сардо Фалконе. — Човек трябва да се придържа към уговорката. Или си все същият проклет измамник, Дейвидсън? Понякога се питам как изобщо успя да спечелиш изборите за сенатор. Кълна се, че от мен никога не би получил глас.

— Плюя на гласа ти! — отвърна Дейвидсън с цинична апатия. — Нямам нужда от него.

За миг в голямата всекидневна се възцари мълчание. Ласитър внимателно се повдигна и крадешком погледна през завесата. Видя бившия сенатор и Сардо Фалконе. Седяха в тежки кожени кресла, а на канапето лежеше Марти Малигън. Бяха го завързали здраво и запушили устата му с кърпа.

— Колко пари ти изплатиха? — попита Фалконе. — Пада ми се половината.

Линкълн Дейвидсън избухна в пронизителен смях.

— Оказахме се глупаци, Сардо Фалконе. Хванахме се на дяволска уловка. Имам чувството, че е крайно време да изчезваме.

Двамата мъже скочиха.

Момчето се мъчеше да се освободи и издаваше неразбрани звуци през кърпата, която негодниците бяха натъпкали дълбоко в устата му. Марти сигурно бе преживял доста неприятности, откакто бе попаднал в ръцете на бандитите.

— Уловка ли? — изсъска Фалконе. — Ако някой тук прави номера, то това си ти, „сенаторе“! Винаги си използвал други като оръдие за постигане на твоите цели. Още оттогава, когато по твое поръчение убих бащата на това момче.

Дейвидсън се изхили подигравателно:

— И какво от това, Фалконе? Не ти ли уредих първокласни сделки като отплата? Не осигурявах ли винаги нужните документи за контрабандата с оръжие, която въртеше? Не се ли грижех безпрепятствено да пренасяш през границата опиум? Дължиш ми наистина твърде много, Фалконе. Без мен щеше да си едно голямо нищо!

Сардо Фалконе посочи към момчето.

— А аз ти доведох сина на генерал Гуереро! — извика той. — Постарах се единственият наследник на бившия генерал да е в ръцете ти. И ти като негов баща за пред хората имаше право да получиш наследството. И го получи, сенаторе. А сега искаш да ме измамиш за моя дял. Проклет кучи син, служиш си с все същите номера. Първо обещаваш всичко, а после се правиш на разсеян. Но при мен тези не минават. Не и при мен, господин сенаторе! Ще те…

Не се доизказа.

Трите врати на огромната всекидневна се разтвориха с трясък.

На едната се появи щатски шериф с пистолет в ръка. На втората стоеше мъж със значка на гърдите, а на третата се бе изправила Ла Пистолера.

— Чухме достатъчно — каза шерифът. — В името на закона сте арестувани. Всичко, което отсега нататък…

Ласитър вече не слушаше. Видя как Ла Пистолера се спусна към момчето си и трескаво се зае да го развързва.

Той посегна към пистолета си, когато до него се появи тъмна фигура. В следващия миг си отдъхна.

— Арчи — изненадано продума той. — Мислех, че ще се срещнем при Катя.

Блек Арчибалд Калаган, наричан от приятелите си Арчи Цилиндъра, се усмихна сякаш тъжно.

— Там и ще се срещнем. Но би трябвало поне да почакаме, докато двамата шерифи се справят със заловените. Впрочем, не бива да се безпокоиш, Ласитър. Ла Пистолера знае къде да те намери.

— Тя е чудесна жена — промърмори Ласитър, потънал в мисли. — С нея бих могъл…

Арчи бързо го прекъсна:

— Внимавай, приятелю! Не говори прибързано. После може да съжаляваш.

Мъжът от Бригада Седем кимна разсеяно. Мислеше за сина си, който беше на половината на годините на Марти Малигън, чието истинско име бе Марти Гуереро. Ла Пистолера бе превъзходна жена, която заслужаваше да намери истински мъж.

Но Ласитър не беше подходящият за нея.

Сам го съзнаваше.

Леко мушна Арчи с лакът.

— Да вървим при Катя, приятелю!

— Най-после нещо умно. Доста се привързах към нея. Тя е свястна жена. Съветвам те да стоиш настрана от нея, в противен случай ще се скараме жестоко и със сигурност ще си изпатиш!

— Няма страшно — избоботи Ласитър. — Убеден съм, че Ла Пистолера ми е достатъчна… Имаш ли всъщност представа, защо от самото начало не ми разкриха всичко.

Арчи Цилиндъра повдигна рамене.

— И аз не знам, амиго. Ясно ми е само, че отново се справи. И мисля, че ни предстои доста бурна нощ.

Ласитър кимна.

— Бъди сигурен в това, Арчи. Във всеки случай, считам, че няма да се задоволя само с една нощ.

Двамата се запътиха към къщата на Катя и Арчи Цилиндъра тихо се обади:

— Желая ти приятни мигове, амиго! Заслужил си ги, старче!

— Да — каза уморено Ласитър. — И аз съм на същото мнение…