Джек Слейд
Ла Пистолера (6)

6.

Зазоряваше се, когато двамата прекосиха Рио Гранде. Конете бяха уморени и Ласитър отдавна бе забелязал, че Марти едва се държи на седлото от изтощение.

В една падина, през която течеше тясна рекичка и която бе обградена на север и на юг с гъсти храсти, най-после спряха.

— Време е да закусим, Марти — каза едрият мъж и скочи от седлото. — После ще починем няколко часа и тогава…

Не можа да се доизкаже. С един скок се озова до коня на Марти, който клюмаше с глава. В последния момент хвана момчето, което тъкмо се свличаше от седлото. Марти не усети как Ласитър го пое и го положи внимателно на меката трева край реката. Спеше дълбоко и непробудно и мъжът го остави на спокойствие.

Ласитър смъкна седлата от конете и загради с камъни място за огън. След това събра сухи съчки и донесе вода от реката в очукания месингов котел.

Бе взел от фермата всичко, каквото мексиканците бяха оставили след прибързаното си заминаване. Имаше чай и половин бутилка текила, сухи царевични питки, шунка и понички, пълнени с боб, които трябваше само за кратко време да се потопят във вода, за да станат годни за ядене.

Момчето спеше дълбоко. Ласитър го поглеждаше от време на време. Явно наистина имаше нужда от тази почивка.

Отново се замисли за Ла Пистолера, докато пиеше първата чаша горещ чай, смесен с порядъчно количество текила. Напитката бе в състояние да върне жизнените сили дори на мъртвец.

Към чая Ласитър си отряза дебело парче шунка и задъвка от малко поизсъхналите царевични питки.

Слънцето хвърляше вече жарките си лъчи, а храстите правеха сянка на спящия Марти. Наоколо цареше пълна тишина и спокойствие. Но изведнъж се чу конски тропот. Няколко ездача се приближаваха от юг точно към падината. И ако Ласитър не се лъжеше, бяха трима. А може би двама — от такова разстояние дори и най-опитно око можеше да сгреши.

Той се изправи и взе уинчестъра. Държеше го готов всеки момент светкавично да изправи цевта и да натисне спусъка. В положение като неговото трябваше да бъде готов за всичко.

Изминаха няколко минути, докато ездачите се появиха на ръба на падината. Бяха двама, а зад тях се движеше оседлан кон, на който не се забелязваше никой.

Ласитър се напрегна до крайност.

Имаше нещо гнило в цялата работа.

Приличаше досущ на клопка.

И точно това се оказа.

Зад гърба му прозвуча суров глас.

— Остави оръжието, гринго! — мъжът говореше на мексикански. — Нямаш никакви шансове.

Ездачите на хълма бавно извадиха оръжието от кобурите и го насочиха към Ласитър. Бяха мексиканци с широкополи сомбрерос и богати сребърни украси по седлата и ремъците на револверите.

Отпусна уинчестъра, както му беше заповядал човекът зад него. В момента нямаше друга възможност. Погледна към Марти. Момчето продължаваше да спи непробудно. Умората и изтощението си казваха думата. В месинговия котел на огъня димеше чаят.

— Предлагам да се разберем мирно — каза Ласитър, за да спечели време. — Заповядайте да изпием заедно по чаша чай. Приготвил съм нещо специално. Наистина ще ви хареса.

Но мексиканците не приеха предложението.

— Ще опитаме специалния ти чай, след като свършим с теб — отвърна единият горе от хълма. — Имаш ли още някакво желание?

Ласитър се опитваше да запази самообладание.

— Да, искам да знам какво ще правите с момчето.

— Ще го отведем там, където му е мястото — отговори същият мъж, който бе задал въпроса.

— И къде му е мястото? — попита Ласитър. — Предполагам, че ще го отведете при майка му, нали?

Двамата мексиканци пред него се изсмяха подигравателно. Зад гърба му обаче остана тихо.

— При майка му ли? — извика развеселен пак същият. — Нямаме такова намерение. Работим за Фалконе, а той ни е поръчал да върнем момчето на баща му в Сан Антонио. Това и ще направим.

Ласитър се усмихна.

— И аз имам същата задача, приятели.

— Знаем по-добре от теб, гринго. Играеш двойна игра. Казаха ни го петимата негодници, при които беше момчето. Педро Ортиц и другите глупаци, които се оставиха да ги надхитриш.

— Какво направихте с тях? Убихте ли ги?

Мексиканецът махна пренебрежително с ръка.

— Досега никога не сме стреляли по страхливци.

— Интересно — забеляза Ласитър.

— Кое е интересно, гринго?

— Вие самите не сте ли страхливци? Бъдете честни, приятели. Можехте да ме застреляте като заек, без да имам и най-малък шанс. Защо не дойдохте и тримата пред мен? Тогава борбата щеше да е донякъде честна.

Мъжът, който говореше досега, погледна към този зад гърба на Ласитър.

— Застреляй го, Себастиан!

Мъжът от Бригада Седем чу изщракване на оръжие и веднага след това — смразяващ кикот. Тримата мерзавци не се шегуваха.

— Един момент! — извика Ласитър и вдигна ръце. Това беше знак, че няма абсолютно никакви враждебни намерения и напълно се предава. — Имам един последен въпрос, омбре. Не искам да напусна този свят, без да съм си отговорил на него.

— Какво искаш да знаеш, гринго?

— Защо сте толкова заспали? — извика Ласитър. — Това исках да науча!

И още по средата на тези последни думи се извъртя и отскочи настрани. Извади револвера, мушнат отпред в колана на панталона, и още един от разкопчания кобур.

От всички страни се разнесе отсеченото ехо на изстрелите. Ласитър стреляше в две посоки. Стискаше в ръцете си най-новите револвери „Ремингтън“, калибър 38, и не спря, преди да е изпразнил двата пълнителя.

Остри викове огласиха окъпаната в слънчева светлина падина.

Ласитър беше стрелял напосоки, без да се цели. Искаше да продаде живота си възможно по-скъпо и се учудваше, че е все още на крака.

Мексиканците явно бяха сериозно пострадали. Момчето, което бе припълзяло зад Ласитър, лежеше присвито на една страна и хленчеше ужасено в настъпилата тишина.

Двамата ездачи, повалени от изстрелите, се превиваха на земята с разкривени от болка лица и изобщо не мислеха да стрелят. Ръцете им бяха безсилни вече да държат оръжие. Всичко това мина като на филм пред очите му, след което и на него започна да му се вие свят.

Едва сега разбра, че и той е ранен.

Действителността започна да губи реалните си очертания. Обхвана го слабост. Мъчеше се да се пребори и да се задържи на крака. Със сетни сили се опитваше да не падне. Усещаше остро парене в дясното рамо, а по лявата страна на лицето му се стичаше кръв. Куршумът беше одраскал слепоочието му.

Истинско чудо, че бе още жив.

Това беше последното нещо, което му мина през ума. Не усети как се свлече на колене и прилегна на една страна.

Не помръдваше. Сякаш беше мъртъв. Но и тримата мексиканци не изглеждаха по-добре.

Като че ли в падината се бе възцарило мълчанието на смъртта. В котела димеше чаят, носеше се мирис на текила, на догарящ огън, на барут и кръв.

Момчето стоеше сред този хаос и не знаеше какво да предприеме. Стискаше здраво устни, а сините му очи излъчваха твърдост.

Изведнъж се спусна към Ласитър и обърна бавно и внимателно едрия мъж по гръб.

— Мили боже, не го оставяй да умре! — прошепна Марти. — Толкова много се нуждая от него…

След това доближи ухо до гърдите му, чу все още силните удари на сърцето му и въздъхна. Интуицията му говореше, че Ласитър няма да умре от тази рана.

 

 

Мъжът от Бригада Седем дочу почти подсъзнателно тези думи и с усилие се усмихна, след което бавно отвори очи.

— Здравей, Марти. Идваш точно в подходящия момент.

Момчето се приведе ниско над мъжа.

— Много ли е зле, приятелю?

— Мисля, че пак ми се размина — отговори с усилие Ласитър. — И този път ще успеем. Огледай тримата мексиканци, момчето ми. Изглежда са ранени по-тежко от мен. Върви при тях и им вземи оръжието. Побързай, Марти! Не бива да рискуваме повече.

Марти кимна кратко и се затича. Междувременно Ласитър се бе съвзел дотолкова, че можеше да седне. Взе уинчестъра, който се намираше в тревата до него и мушна един патрон в ложата.

— За по-сигурно — промърмори сърдито под носа си, като не изпускаше и за миг от очи Марти, който събираше оръжието на тримата ранени бандити.

Момчето струпа на купчина до Ласитър револверите и пушките и го погледна въпросително.

Той посочи към догарящия огън.

— Донеси ми чаша чай, Марти. Сигурно е още топъл. Ще ми подейства добре.

Момчето изпълни молбата. Дори отпи малка глътка, но веднага се закашля.

— Дяволска напитка, амиго Ласитър!

Ласитър отново се усмихна.

— На всеки това, което му се полага, Марти!

След чая се почувства наистина по-добре. Опипа раната си и веднага разбра, че не е дълбока. Въпреки това имаше опасност. Трябваше да се промие и дезинфекцира. А за последното имаше само едно средство в тази пустош — алкохолът.

— А сега малко да ми помогнеш, Марти — обърна се към момчето с дрезгав глас. — Донеси шишето с текила. После ще ти обясня какво да направиш.

Момчето веднага изтича. Въпреки случилото се, у него не се забелязваше и следа от паника. Дори и докато обработваше раната на Ласитър, се държеше като мъж.

Превърза я и скоро едрият мъж се изправи на крака. Тръгна към водача на бандитите. Трудно му бе да се движи, но не се издаваше. Гневно изгледа мексиканеца, който се превиваше на земята с разкривено от болка лице и стенеше.

— Свърши се с вас — каза Ласитър. — Как може да бъдете толкова глупави, че да тръгнете по петите ми? Не ви ли предупредиха?

Мъжът разтърси безмълвно глава. Бе прекалено зает със собственото си страдание. Едва ли можеше да разсъждава трезво в този момент. Ласитър го разбираше.

Приближи се към другите двама и видя, че никой от тях не е толкова тежко ранен, че да умре. Когато преживеят първия шок, те взаимно ще си помогнат и ще превържат раните си.

— Предайте на вашия шеф, че скоро ще го посетя — обърна се към тях няколко минути по-късно, преди да поеме с момчето на път. — Много съм любопитен да го видя. По всичко личи, че е интересен човек.

Нямаше защо да се бавят повече. Известно време Марти гледаше замислено пред себе си.

— Нищо не разбирам — обади се най-сетне. Бяха яздили дълго време мълчаливо един до друг на юг по склона. — Познавам Сардо Фалконе. Умът ми не го побира, че точно той има нещо общо с Дейвидсън.

Ласитър наостри уши. Това отново променяше нещата.

— Колко добре познаваш Фалконе, Марти?

— Няколко пъти съм бил с мама в неговата хасиенда. Фалконе е любезен човек и мама като че ли го харесва. Винаги съм си представял татко като него. Наистина не мога да повярвам на всичките тези приказки. Може би излъгаха.

— Запомнил ли си как точно изглежда хасиендата на Фалконе?

Марти поклати отрицателно глава.

— Не мога да си спомня. Там живеят много хора. Мъже и жени. Хасиендата е огромна и човек не може да запомни толкова много неща наведнъж. За всеки случай не и аз.

— Фалконе, изглежда, е много влиятелен човек, а?

— Може да се каже. Той е най-богатият на север в Мексико.

Ласитър помисли, че Марти сигурно не знае това, което му разказаха петимата мъже. Те твърдяха, че работят по поръчение на богатия Фалконе.

Тук някъде кръгът започваше да се затваря.

Ласитър беше много любопитен да говори с жената, която наричаха Ла Пистолера. Същевременно се чувстваше ужасно неприятно при мисълта за задачата, възложена му от Бригада Седем.

Щеше ли наистина да я изпълни докрай?

Щеше ли наистина да се реши да лиши това чудесно момче от майка?

Поклати замислено глава.

Ако съвестта не го гризеше, нямаше да си помръдне пръста за Ла Пистолера.

А ако тя наистина се окажеше изпечен мошеник, както всички досега му я описваха? Ако наистина стоеше начело на банда дръзки и безскрупулни престъпници?

Ами тогава, амиго Ласитър, попита сам себе си, какво ще правиш тогава?

Бе твърде възможно историята, която му разказа Марти, въобще да не е вярна, а да е просто измислица на Ла Пистолера.

Всъщност всичко можеше да се допусне. Но Ласитър съжаляваше момчето, което съдбата бе превърнала в играчка на долни интереси.

Бе станало обед и те отново се спряха да починат край малко поточе в сенките на една секвоя. От сутринта не бяха срещали жива душа. Районът бе беден и безлюден, а местността — сурова и страховита. Тя правеше такива и хората, живеещи тук.

Ласитър си даваше сметка за това, но не всеки имаше желание да прояви и най-малкото разбиране, защото не бе в състояние да погледне на нещата и от друга страна.

Мъртва тишина бе увиснала над планините. Бе горещо като в пещ. Само в сянката на старите дървета жегата бе поносима.

— Любопитен съм да видя майка ти — промърмори Ласитър. — Още много ли има до скривалището, Марти?

— До довечера сигурно ще стигнем — отговори момчето. — Стига да не ни спре пак нещо непредвидено.

— Ще видим — избоботи Ласитър, облегна се на един камък и затвори очи. Мислите му напрегнато кръжаха около едно-единствено име.

Ла Пистолера…