Джек Слейд
Ла Пистолера (3)

3.

Междувременно бе станало обяд. Слънцето припичаше така силно, че на обикновено парче ламарина биха могли да се изпържат яйца на очи.

Но в стаята, където бяха Ласитър и Катя, беше приятно хладно. Бяха спуснали дървените капаци и бяха дръпнали завесите на двата прозореца, така че горещината трудно можеше да проникне.

Ласитър и чернокосата жена лежаха голи един до друг на широкото легло. Тя се сгуши до него, изпълнена с любов и страст както в началото.

— Жалко — прошепна Катя тъжно, — че не можем да останем завинаги заедно. Но въпреки това те обичам, приятелю. Ти си единственият мъж, за когото бих отишла в ада. По всяко време, кълна ти се.

Изящните й ръце се плъзнаха по мускулестото му тяло. Нежното й докосване отново събуди в него горещо желание.

— Но ти знаеш, че всеки от нас трябва да върви по своя път — продължи тя. — И двамата сме от преследваните, отхвърлените и никой от нас няма да намери никога спокойствие. Мислех си, че най-сетне съм създала дом в Аризона. Но тогава изведнъж се появиха отново негодниците от Мисури. Ловците на награди, изпратени от стария Суони, който си е втълпил, че на съвестта ми лежи убийството на сина му Джордж. А аз нямам нищо общо с цялата история. Ти знаеш това, Ласитър.

Очите й блестяха влажни. Ласитър притисна хубавата жена към себе си и ръцете му загалиха голия й гръб.

— Да, знам, Катя — прошепна нежно, — и ще се опитам да направя нещо за теб.

Тя поклати глава и каза, потискайки хълцанията си:

— Какво можеш да направиш за мен, Ласитър? Ти самият си преследван. Вероятно дори имаш повече грижи от мен.

Ласитър сви рамене.

— Възможно е. Въпреки това мога да измисля нещо, за да вразумя стария Суони. Все пак те оправдаха пред съда. Може пък някога старият Суони да го проумее. Имам няколко влиятелни приятели, Катя. Мисля, че е възможно да ти се помогне. Та нали и ти ми помогна, като ми разказа някои неща за Ла Пистолера.

— Защо всъщност се интересуваш от нея, Ласитър? — попита го сдържано. — Какво очакваш, като се запознаеш с тази жена, приятелю? Тя е предводителка на банда и от месеци насам всява смут от двете страни на Рио Гранде. Осъдена от редовен съд на смърт. Кълна ти се, Ласитър, тази жена е дявол. Тя е мерзавка, предизвикала смъртта на много мъже. Тук, в тази област, никой вече не се чувства сигурен заради нея и бандитите й. Защо се интересуваш от нея, Ласитър?

Той лежеше отпуснат, със затворени очи, и си мислеше за задачата да освободи Марти Малигън от ръцете на похитителите. Беше успял да се справи с нея, но случаят далеч още не беше уреден.

Марти Малигън се нуждаеше от помощ. Петимата мексиканци — също. Не беше присъщо за Ласитър да зарови глава в пясъка и да остави нещата на произвола на съдбата. Би могъл да гледа на цялата история като на приключена, но половинчатите работи не бяха типични за него. Когато започнеше нещо, искаше да го доведе докрай, независимо какво щеше да му струва това.

— Винаги са ме интересували изключителните хора — каза той, след като се бе замислил известно време. — Сигурен съм, че Ла Пистолера е особена жена. Ако не се лъжа, тя има и много добри приятели. Щеше ли иначе да бъде освободена с едно толкова рисковано нападение, Катя? Спасителите й са заложили живота си на карта заради нея. Затова трябва да има някаква причина.

— Вероятно красотата й — измърмори тя. — Често се е случвало мъже да рискуват живота си само защото жената е хубава. Всъщност би трябвало да знаеш това, приятелю.

Той се усмихна сдържано. Безброй спомени изплуваха в съзнанието му.

— Имаш право. Познаваш ли тази жена, Катя?

— Не, но съм я виждала, когато бе изправена пред съда. Това е всичко, Ласитър, аз вече ти го разказах. Тя не се призна за виновна и само се усмихваше, когато съдията обяви смъртната присъда. Сега сигурно отново е отсреща в Мексико. Убедена съм, че след няколко дни или седмици пак ще трябва да бъдем готови за нападение. Тогава отново в цялата погранична област ще настъпи безредица.

Ласитър не каза нищо повече и остана със затворени очи. Мислите му се въртяха около Марти Малигън и петимата мексиканци, които бяха принудени да отвлекат момчето. Беше се натъкнал на гнездо стършели. Всичко бе станало по начин, съвсем различен от този, който си бе представял. Бяха скрили от него куп истини — нещо, което го вбесяваше. Все повече и повече се засилваше усещането му, че е измамен. В основата на цялата тази история действаха някакви непознати сили, които имаха за цел да убият него или Ла Пистолера.

— Какво знаеш още за нея? — попита я тихо, потънал в мисли. — Наистина ли е мексиканка?

— Казва се Сарита Гуереро — прошепна Катя. — Абсолютно съм сигурна, че е мексиканка.

— Имаш ли доказателства?

— Не, нямам. Но името й говори красноречиво.

Катя каза това доста рязко, но Ласитър не обърна внимание. Мислите му бяха отново при малкия Марти. Момчето също бе червенокосо.

— Тя, разбира се, е червенокоса — достигна гласът на Катя до съзнанието му. — Това е единственото нещо, по което се отличава от другите мексиканки. Тази жена е чудовище, Ласитър. Не се занимавай с нея! Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Тази червенокоса мизерница ще те убие!

Тия думи не му направиха никакво впечатление, поне така изглеждаше, но в действителност той си направи своите заключения.

Случайно ли Катя беше точно тук, в Сан Антонио? И защо описваше Ла Пистолера с толкова ужасни краски?

Тя силно го сръга.

— Какво става с теб, Ласитър? Защо мълчиш?

Той се усмихна леко.

— Винаги ли трябва да се говори, Катя? Смятам, че понякога е по-добре нещата да се премислят отново и едва тогава да се продължи нататък.

— Ти за какво мислиш, Ласитър?

— Ами, например, защо си се озовала точно в Сан Антонио — отвърна й небрежно.

Тя рязко се изправи седнала в леглото. В очите й припламваше несигурност.

— Знаеш, че ме преследват! — изсъска Катя. — Колко пъти вече ще трябва да ти разказвам тази история, Ласитър! Хората на стария Суони вървят по петите ми. Старецът им е възложил да ме погубят, защото все още твърдо вярва, че съм убила сина му. Вероятно ще намеря спокойствие едва когато легна в земята, Ласитър.

В гласа й се долавяше паника и Ласитър несъзнателно се заслуша — това бе глас на човек, заловен да извършва нещо забранено.

— Възможно е — измърмори кратко.

— Какво?

— Много скоро да лежиш в земята, Катя.

— Как ти хрумна това? Какво си въобразяваш?

Ласитър остана напълно спокоен.

— Да, вероятно си въобразявам — каза тихо. — Въпреки всичко не мога да се отърва от чувството, че имаш пръст в цялата тази игра, Катя. За такива работи имам нещо като седмо чувство. Те просто се усещат.

Държеше очите си затворени и слушаше възбуденото й дишане, чуваше ускорения пулс на сърцето й.

— Защо ме скри при себе си? — попита, след като Катя продължи да мълчи. — Нима не знаеш, че така поемаш голям риск?

Тя не отговори веднага, но Ласитър усети, че отговорът бе на езика й. След няколко минути, изпълнени с мъчително мълчание, я чу да поема дълбоко дъх.

— Прав си, Ласитър — каза решително. — Не може така да продължаваме. Иначе никога няма да стигнем до целта. Имам ти доверие и затова ще ти разкрия истината.

Той се усмихна сдържано.

— Най-разумното нещо, което можеш да направиш, Катя.

— Не знам откъде да започна.

Ласитър отвори очи и я погледна в лицето.

— Откъдето и да е. За каквото се сетиш.

Тя преглътна.

— Имам задача, Ласитър.

— Интересно. И от кого, лейди?

— От един мъж, на когото съм много благодарна. Казва се Дейвидсън. Линкълн Б. Дейвидсън. Говори ли ти нещо името, Ласитър?

— Чувал съм за един сенатор с такова име. Още ли е жив този старец? Преди няколко години бе предизвикал доста шум във Вашингтон. В очите на индианците той бе истински дявол. Беше се погрижил да бъдат нарушени голяма част от договорите. Носи се дори слухът, че е забогатял много от този вид машинации. Да не би да говорим за един и същи човек, Катя? Възможно ли е това?

Тя кимна и лицето й придоби сериозно изражение. Ласитър забеляза промяната, но погледът му не се отделяше от великолепните закръглени форми на голата жена.

— Да, говорим за един и същи човек — каза Катя. — Възможно е да е натрупал доста пари, извършвайки спекулации със земя, но смятам, че не бива да бъде съден за това, защото съм убедена, че е много добър човек. Така или иначе има съвсем малко хора, които не мислят за собствената си изгода. В това отношение към сенатора не трябва да се отправя и най-малкият упрек.

Лицето й придоби замислено изражение. Пълните й устни трепнаха в усмивка. Ласитър я изчака търпеливо, докато започне отново да говори.

— Сенаторът направи много за мен — продължи Катя. — Даже твърде много. И затова съм му благодарна. Той ми помогна да изчезна тук, в Тексас. На него дължа това, че старият Суони сега вече не насъсква наемните си убийци по следите ми.

Пред Ласитър се оформи съвсем определена картина:

— Да не би старият Суони да не е сред живите вече? — попита я направо.

Катя сви рамене и измърмори:

— Не знам. Знам само, че от известно време не ме преследват. И затова се погрижи старият сенатор. Наистина много съм му благодарна.

— И как му се отплати за тази услуга, Катя? Какво общо има всичко това с Ла Пистолера? Не разбирам.

Тя поклати рязко глава и извика:

— Не бива да ти казвам, Ласитър! Така или иначе вече ти казах твърде много. Защо въобще си дошъл в Сан Антонио? Задачата ти е да намериш Марти Малигън и да го освободиш от ръцете на бандитите. Не си ли успял да го направиш досега, Ласитър? Да не би да смяташ, че момчето е тук, в Сан Антонио?

През цялото време бе имал някакво неясно предчувствие, че много неща в тази история не се връзват, но сега като че ли го удари невидим юмрук в стомаха: наистина не беше случайност, че тъкмо в този момент Катя Мосак се намира в Сан Антонио, както не беше случайност и че една толкова влиятелна личност стоеше в дъното на цялата тази работа. Значи го бяха изпратили по следите на много голяма клечка. Доста неща още не му бяха ясни.

— Какво има, Ласитър? Защо не отговаряш? Какво става с момчето? Мислиш ли, че го държат затворено тук, в Сан Антонио?

Той сви рамене.

— Откъде да знам, Катя. Да, търся едно момче на име Марти Малигън, което уж е било отвлечено. Но все още не съм намерил и най-малка следа от него. Изправен съм пред неразрешима загадка. Ще ми разкриеш ли сега откъде знаеш за задачата ми? Какво всъщност са ти разказали още?

— Че работиш за някакъв таен отдел! — извика Катя. — Наистина ли е вярно, Ласитър? Нима си намерил правия път, въпреки всичко, което е било?

Той се ядоса:

— Не разбирам нито дума — изръмжа й сърдито. — Таен отдел? Не знам за какъв таен отдел говориш. Получих задача да проследя някакъв си Марти Малигън. Обещано ми е възнаграждение от петдесет хиляди долара, ако успея да освободя момчето. Но до днес не съм открил никакъв знак, че е все още живо. Струва ми се, че съм измамен. Вече въобще нищо не разбирам. Дори не знам къде съм. Но може би ти ще ми помогнеш, Катя?

Ласитър нарочно лъжеше. Сега не биваше да показва ни най-малка слабост. Трябваше да бъде нащрек.

Катя Мосак знаеше значително повече, отколкото на него му се искаше. Дали това имаше връзка със сенатора? Дали този подозрителен бивш сенатор Линкълн Б. Дейвидсън не държеше всички конци в ръцете си?

— Не мога да ти помогна, Ласитър. Трябва сам да вървиш по пътя си. Съвсем сам.

Мъжът от Бригада Седем вече не усещаше примамливата близост на голата жена. Мислите му поеха по лъкатушещи пътеки.

— За какъв таен отдел ми говори преди малко? — попита я той.

— Сенаторът направи няколко многозначителни намека.

— Бивш сенатор, Катя — поправи я.

— По дяволите, това няма никакво значение! Във всеки случай, той е много влиятелен човек. Понякога имам чувството, че целият Тексас му принадлежи — или поне половината.

Ласитър се засмя.

— Едва ли е чак толкова знаменит човек, Катя.

— Кой ти възложи задачата да потърсиш момчето? — попита тя и погледна замислено лицето му. — Какво представлява всъщност този таен отдел, за който ми разказа сенаторът? Да не би всичко това да е само фантазия?

— Със сигурност — отговори Ласитър. — Можеш да ми вярваш, Катя. Не съм такъв човек, който да ти разправя врели-некипели.

Тя го погледна недоверчиво.

— Не знам дали мога да ти вярвам.

Ласитър отново се засмя.

— Познаваш ме достатъчно отдавна и достатъчно добре, Катя. Някога да си ме хванала да лъжа?

— Не. Но си мисля за всичко, което ми разказа сенаторът.

— И какво ти разказа той?

— Знаеш вече. Ставаше въпрос за някакъв таен отдел на правителството. Точно ти каза, че ти е обещано високо възнаграждение, ако намериш Марти Малигън.

— И това е истина — излъга я невъзмутимо — действително ми обещаха тая сума, ако намеря момчето, но ти сериозно ли вярваш, че правителството би дало толкова много пари?

Видя я как се замисли дълбоко.

— И кой ти направи това предложение, Ласитър?

— Няма да ти разкрия, Катя. Дал съм честна дума да мълча за всичко, свързано със случая.

Изведнъж очите й светнаха.

— Значи тази задача ти е възложила Ла Пистолера!

Лицето му остана неподвижно като маска. Не му беше особено трудно да се владее в такива ситуации. Трябваше да изиграе ролята си докрай.

— Може и така да е — измърмори Ласитър.

Катя продължаваше да стои седнала в леглото, така че той можеше да се възхищава на стегнатите й гърди.

— Съжалявам за теб, Ласитър — каза тихо. — Възможно е сам да изречеш смъртната си присъда.

— Какво искаш да кажеш? — попита я. — Имам чувството, че говорим, без да се разбираме.

Лицето й изведнъж придоби строго изражение.

— Може би ще ти бъде даден още един шанс — каза тя необикновено високо.

Последните й думи бяха нещо като парола, защото още не бе ги изрекла докрай, когато вратата се отвори. Двама опасни на вид мъже насочиха дулата на револверите си към Ласитър.

Той нямаше никакъв шанс. Ако сега се опиташе да предприеме нещо, щеше да бъде убит.

— Добре го направи, Катя — каза единият. — Хвана го на въдицата и го остави да се мята. Затова шефът със сигурност ще ти плати значителна сума.

Тя стоеше като вкаменена. Може би дори й бе мъчно, че беше примамила Ласитър да влезе в капана.

— Стани, Ласитър! — заповяда единият мъж. — Ако си разумен, нищо не ще ти се случи. На първо време наистина няма от какво да се страхуваш.

Ласитър разбра, че няма никакъв шанс: беше гол и невъоръжен и затова реши да се примири със съдбата си.

Вероятно бъдещето щеше да му даде друга възможност.

— Добре — каза той небрежно. — На ваше място не бих се вълнувал така.

Слезе от леглото и посегна към дрехите си. Единият от двамата негодници вече беше взел колана с револвера му.

Двамата го дебнеха зорко като котки, не го изпускаха нито за секунда от очи. Сега Ласитър наистина бе в ръцете им и не му оставаше нищо друго, освен да се помири със съдбата си. След като се облече, хвърли последен поглед на чернокосата жена и каза с усмивка:

— Много ти благодаря, Катя. Това бе една от онези вечери, които няма да забравя до края на живота си.

В очите й блестяха сълзи. Хвърли се настрани и скри лице във възглавницата. Изрече дрезгаво и отчаяно няколко думи, които Ласитър не можа да разбере, но които прозвучаха като молба за прошка. Неволно той изпита съчувствие към Катя. Въпреки че го бе предала, беше му мъчно за нея. Явно се намираше в зависимост от някой всесилен човек, на когото не можеше да се противопостави.

За тези неща си мислеше Ласитър, когато двамата негодници го изблъскаха пред себе си от къщата.

Навън вече бе станало тъмно.