Джек Слейд
Ла Пистолера (5)

5.

Беше полунощ. Изминал бе едва миля, когато пред него изведнъж се появи фигурата на ездач.

Мъжът от Бригада Седем светкавично посегна към револвера си. Човекът насреща обузда коня си и вдигна ръце.

— Само не се плашете, Ласитър — извика той приглушено. — Чаках ви. Искате ли да чуете паролата?

— Давай! — отвърна мъжът от Бригада Седем.

— Сигурно — каза отсреща ездачът в тъмнината.

— Окей! — отдъхна си Ласитър и мушна револвера обратно в кобура.

Фигурата в нощта беше свръзката с Бригада Седем. Мъжът спря коня си точно пред Ласитър.

— Имам важни новини за вас. Трябва да тръгнете за Мексико, да намерите Ла Пистолера и да я доведете обратно в Тексас. Някои хора са заинтересувани от това.

Ласитър кимна леко.

— Окей — каза той. — Ще направя каквото мога.

— Успех! — пожела непознатият и препусна нататък. След малко тропотът на копитата заглъхна в нощта.

Мъжът от Бригада Седем продължи обаче да язди в същата посока, в която бе тръгнал. Мислите му се въртяха в кръг. Не знаеше точно какво да прави. Имаше да изпълнява задача, свързана с Марти Малигън. Но сега изведнъж му наредиха да доведе жената, наречена Ла Пистолера.

Много му се искаше да се запознае с нея. Със сигурност бе необикновена жена. Имаше само една възможност да се добере до Ла Пистолера — чрез Марти Малигън.

Потънал в мисли, продължи да язди. От ума му не излизаше непознатият, който бе изникнал изведнъж в нощта. Той беше един от многото мъже за свръзка на Бригада Седем, защото назова уговорената парола. И този човек му възложи задачата да намери Ла Пистолера.

Ласитър се питаше какво всъщност става тук. Имаше нещо гнило в цялата история.

Петимата нарочени бандити в разрушената ферма. После Ла Пистолера — тайнствената жена, за която постоянно се говореше. Това беше почти единственото, което Ласитър знаеше за нея, с изключение на факта, че се казваше Сарита Малигън, но я наричаха Сарита Гуереро. После този уж почтен бивш сенатор, който му бе разказал доста невероятна история и бе пуснал в действие всички сили, за да се добере до момчето, което, както твърдеше той, бе негов син.

Защо търсеше Марти? Нещо трябваше да се крие зад всичко това. Даже вероятно твърде много. Според Ласитър ставаше въпрос за доста пари. Той смяташе сенатора за алчен негодник, който нямаше да се спре пред никакви средства, за да направи големия удар на своя живот.

От време на време спираше и се ослушваше в нощта, но нищо не се случваше. Наоколо беше спокойно. Когато най-сетне се зазори и видя пред себе си разрушената ферма, Ласитър не откри следи от преследвачи.

Тоя път всичко бе съвсем различно в сравнение с първия, когато се беше промъкнал до запустялата къща. Тази сутрин го посрещнаха петимата мексиканци и момчето.

— Какво ново? — извика му Педро Ортиц. — Обесили ли са Ла Пистолера?

Ласитър скочи от коня.

— Освободена е — каза той.

Разбойниците се втренчиха невярващо в него.

— Как е станало това? — попита Педро Ортиц. — Изобщо не разбирам.

Очите на малкия Марти се напълниха със сълзи на радост.

— Благодаря, Ласитър! — извика момчето. — Благодаря ти за всичко. Само че как го направи?

Мъжът от Бригада Седем се усмихна леко.

— Въобще нищо не съм направил — каза той. — Нещата се наредиха като от само себе си. Ла Пистолера е освободена от непознати мъже. Току-що получих от сенатор Дейвидсън задачата да я намеря.

— Ти сам? — извика Педро Ортиц. — И през ум да не ти минава, че ще те пусна съвсем сам срещу ония негодници. Въобще не може да става и дума за това, мистър Ласитър.

Едрият мъж отново се усмихна и попита:

— Срещу кои негодници, Педро?

Мислеше си за разказа на бившия сенатор за Ла Пистолера. Според него тази жена бе мерзавка, истинска вещица, която с бандата си тероризира пограничната област. Не можеше да излезе от главата му и фактът, че петимата мексиканци имаха за задача да държат момчето скрито, докато бъде изпълнена смъртната присъда на Ла Пистолера.

Наистина изглеждаше, че бившият сенатор Линкълн Дейвидсън иска само доброто за момчето и че стои изцяло на страната на закона. Неопровержимо доказателство за това бе, че Ласитър беше получил официална задача от Бригада Седем да хване Ла Пистолера и да я върне в Тексас. Всичко беше добре обмислено и нещата отговаряха едно на друго. И въпреки това имаше някои неща, които смущаваха Ласитър.

Какви бяха те? Имаха ли връзка с момчето?

— Не знаеш кои негодници имам предвид? — проникна гласът на Педро Ортиц в съзнанието му. — Искам да кажа, бандата на Ла Пистолера. Предстои ти тежка борба. Ще те убият, ако нямаш приятели, които да ти помогнат.

Ласитър поклати глава и погледна замислено момчето. Лицето на Марти излъчваше необикновено упорство.

— Не искам да се връщам при Дейвидсън! — извика то пронизително. — Мразя този негодник! Защо иска да убие майка ми? Той е дявол! Не бива да му вярваш! Какво смяташ да правиш? Наистина ли искаш да примамиш мама в капана?

— Всеки човек в даден момент е изправен пред необходимостта да вземе определено решение, Марти. Понякога това решение е много трудно.

Петимата мексиканци гледаха недоверчиво. Ласитър можеше да се постави в положението им. Със сигурност не бяха светци, иначе не биха се оставили да ги принудят да вземат момчето под своя „закрила“. Но не бяха и изпечени бандити, иначе щяха да се отнасят към Марти по друг начин.

Ако човек погледнеше безпристрастно на нещата, всички се намираха в затруднено положение.

Петимата мексиканци бяха отвлекли момчето, защото бяха заставени. Могъщият Сардо Фалконе ги държеше в ръцете си. Ако не се бяха подчинили безусловно на нарежданията му, щеше да ги изгони от обременените им с дългове имоти. Така те заедно със семействата си щяха да се озоват изправени пред нищото.

Ласитър знаеше твърде малко, за да може в този случай да различи доброто от злото. Трябваше първо да се запознае с Ла Пистолера, която му бяха представили като изключително коварна жена.

А не можеше ли на нещата да се погледнат и от друг ъгъл? Все пак Ласитър беше натрупал опит в това отношение. Понякога даже много горчив опит. Затова се бе научил да не прави прибързана оценка за никого.

Изглежда петимата мексиканци също си бяха направили собствени заключения. Със сигурност оживено бяха обсъждали положението и бяха преценили шансовете си. Ласитър разбра също, че страхът от всесилния плантатор бе определил хода на мислите им.

Когато човек вижда, че съществуването му е в опасност, тогава от него винаги могат да се очакват най-необикновените постъпки. Когато става въпрос за собствения му живот, човек е в състояние да стане много лесно предател и да се откаже бързо от предишните си принципи.

Такъв беше случаят сега с петимата мексиканци.

Те стояха пред Ласитър и всеки държеше в ръка оръжие — карабина „Спенсър“ от времето на Гражданската война. Мъжът от Бригада Седем усещаше решителността и готовността на тези хора, които вътрешно се бяха настроили против него. Почти сигурно беше, че гледаха сега на Ласитър като на враг.

Педро Ортиц попита:

— Какво възнамеряваш, Ласитър?

— Искам да намеря Ла Пистолера, Педро.

— И после?

— Ще говоря с нея.

— Това ще бъде равносилно на твоята смърт.

— Ще му мисля по-късно.

Ласитър усещаше, че нещо става. Изглежда петимата мексиканци бяха взели твърдо решение в негово отсъствие, защото изведнъж насочиха оръжията си към него.

Момчето стоеше помежду им.

— Няма да отидеш при тази жена — каза Педро Ортиц. — Смятаме това за най-лошо решение.

Мъжът от Бригада Седем се усмихна. Въпреки че съзнаваше сериозността на ситуацията, направи доста безгрижна физиономия.

— Защо да е лошо решението? — попита той.

— Имаме свой план — отвърна Педро Ортиц. — Стигнахме до заключението, че ти не си съвсем честен с нас. На първо място става въпрос за нашата собствена съдба. Не искаме заради някоя грешка, допусната от теб, да загубим живота си. Вече ти обясних положението. Оттатък в Мексико се намира един всесилен човек, който само с една дума може да ни докара до просешка тояга: Сардо Фалконе е господар на живота и смъртта ни. Той ни е заемал пари и ще ни даде полиците едва когато изпълним нарежданията му.

— Какви са нарежданията му, Педро?

— Трябва да предадем момчето на сенатора, щом се уреди случаят с Ла Пистолера.

— Но той не е още уреден. Казах ви, че тя е избягала.

Джако взе думата:

— Няма смисъл да говорим още, Педро! — извика той. — Всичко трябва да стане така, както сме се споразумели. Ще заведем момчето при сенатора и задачата ни ще бъде изпълнена. Това е единственият ни шанс.

Ласитър не се замисли повече. Бе принуден да вземе нещата в свои ръце. Направи го с типичната за него светкавична решителност — нападна и петимата. Първата му жертва бе Педро Ортиц. С юмрук в брадичката запрати дебелия мъж назад. Ударът беше много силен, така че мексиканецът се преметна във въздуха и се блъсна в партньорите си. В обзелата ги паника някои от тях дръпнаха спусъците, но нито един от изстрелите им не причини никаква щета.

Викове изпълниха въздуха. Мексиканците мятаха юмруци във всички посоки, залитаха и си пречеха взаимно.

За няколко секунди Ласитър им показа на какво е способен. Сякаш тигър бе връхлетял върху стадо овце.

— Елате насам и ще ви дам да се разберете, приятели! — извика той. — Мисля, че този път не сте избрали подходящия човек.

Петимата определено не бяха слабаци, но нямаха опит. Не бяха и достатъчно бързи.

За няколко минути наоколо настана невероятен безпорядък. Ласитър трябваше да нанесе няколко силни удара, но и получи няколко драскотини. Постоянно крещеше диво, за да сплаши противниците си и сам да си вдъхне кураж.

Прилагаше хватки, които, освен него, владееха много малко мъже. Неведнъж изпрати във въздуха един след друг нападателите си. Беше научил този вид борба преди няколко години от един китаец във Фриско, но едва в тайния лагер за тренировки на Бригада Седем бе успял да усъвършенства знанията и способностите си.

На мексиканците вероятно им се струваше, че са попаднали в страшна вихрушка.

Накрая те лежаха проснати на земята. Всички бяха стреляли, но никой не беше улучен. На тях това сигурно им се видя като някакво чудо.

Ласитър продължаваше да стои изправен. Естествено, и той чувстваше навсякъде болки от ударите, но стискаше зъби и не го показваше.

— Вземете конете си и препуснете към къщи — каза Ласитър. — Аз по-късно ще се погрижа за Сардо Фалконе. Не трябва да се страхувате за семействата си. Давам ви думата си.

Стенейки, първи се изправи седнал Педро Ортиц. Лицето му бе белязано от няколко удара с юмрук.

— Какво възнамеряваш? — изпъшка той.

— Ще тръгна за Мексико — отговори Ласитър. — Никой от вас не бива да ме възпира. Ако все пак някой се опита, ще му се случи нещо много неприятно. Момчето ще взема със себе си.

— Да не би да си дяволът в човешки образ?

— Възможно е, Педро.

— Наистина ли искаш да дадеш момчето на тази мизерница?

— Сам ще реша — отвърна грубо Ласитър. — Сега аз съм наред да вземам решение. Ще направя само това, което смятам за правилно.

Наистина, за него нямаше друг избор. Беше принуден да продължи пътя напред. Трябваше да има предвид, че петимата мексиканци нямаше да издържат тежкото бреме, което се бе стоварило върху им. Това бе напълно разбираемо. Тези мъже наистина не бяха светци, но не бяха и изпечени бандити, готови да устояват до последен дъх начинанието, което веднъж бяха започнали.

Партньорите на Педро Ортиц също седнаха. И в техните очи проблясваше страхът.

Ласитър държеше револвера си в ръка. Сега би могъл да застреля всички и те го знаеха.

— Яхвайте конете си и препускайте към къщи! — повтори той. — Върнете си при семействата си и изчакайте!

Педро Ортиц се надигна, залитайки. Изглеждаше доста пострадал. По главата и лицето му някои места започваха да се подуват и да посиняват. Приятелите му не се различаваха от него. Стенейки, те също се надигнаха с мъка.

Марти Малигън стоеше малко встрани. Беше вперил очи в Ласитър. Явно изпитваше смесени чувства.

— Какво възнамеряваш да правиш с момчето? — попита Педро Ортиц. — И какво да разкажем на Сардо Фалконе, когато се върнем?

— Той ще ни изгони от земята ни — проплака кльощавият Джако. — Всички ще сме загубени, заедно със семействата си, Ласитър! Това ли искаш да постигнеш?

Ласитър го гледаше втренчено в очите. Заплашителен поглед, под който Джако несъзнателно потръпна.

— Да ви няма! — каза рязко. — И ако сте разумни и изпълните указанията ми, ще видя какво мога да направя за вас. Обещавам ви. Сега изчезвайте! Разкажете на великия Фалконе, че сте попаднали в капана на друга, по-голяма сила. В края на краищата, това отговаря на самата истина. Кажете му също, че момчето ще бъде върнато отново на жената, която хората наричат Ла Пистолера.

С бърз страничен поглед той забеляза как очите на Марти Малигън светнаха.

— Наистина ли ще ме заведете обратно при мама, Ласитър? — извика то.

В гласа му все още се долавяше съмнение, но мъжът от Бригада Седем напълно го разбираше. След всичко, което Марти бе изживял в последно време, имаше основание да бъде недоверчив.

Ласитър кимна сериозно.

— Ще те заведа при майка ти, момчето ми. Можеш да разчиташ на мен. Каквото веднъж съм започнал, винаги го довеждам до края му. Кълна ти се така, както че се казвам Ласитър.

Отново се обърна към мексиканците и за миг си помисли дали да им даде малко пари. Може би двете хиляди долара, които бе получил като предплата от сенатора?

Решително измъкна от вътрешния джоб на светлото си кожено яке пачката долари и я хвърли на Педро Ортиц. Мексиканецът беше толкова изненадан, че пачката се плъзна между ръцете му и падна на земята. Големият брой банкноти се разпръснаха в безпорядък. Петимата впериха невярващ поглед в тях.

— Вземете ги! — каза Ласитър. — Това е възнаграждението, че сте се отнасяли почтено с момчето. Допускам, че с тези пари ще се справите с първите трудности. На всеки се падат по четиристотин долара. Вероятно дори ще можете да платите дълговете си на Сардо Фалконе.

Педро Ортиц се наведе колебливо и сграбчи парите.

— Небето те изпрати, Ласитър! — изпъшка той благодарен.

Ласитър сви рамене и се усмихна.

— А може би адът. Кой знае! А сега препускайте към къщи, приятели! И не забравяйте, че е опасно, когато човек се захване с нещо, което не е по силите му. В тези случаи най-често си изпаща. Изчезвайте! Имате половин час да оседлаете конете и да съберете нещата си. След това не искам да виждам повече никого от вас. И не искам да слушам повече никакви въпроси. Бързо, приятели…

 

 

След половин час Ласитър и Марти Малигън бяха сами. Мексиканците бяха напуснали фермата.

Ласитър седна на отрязания ствол, който някога бе служил за сечене на дърва, както можеше да се познае от многото резки от ударите на брадвата.

Беше доста уморен. Бе минала цяла вечност, откакто не бе спал истински. Мислеше си, че му предстои още път, изпълнен с трудности. Може би дори път към смъртта.

Момчето дойде откъм кладенеца и му подаде глинена стомна.

— Сигурно си жаден, Ласитър — каза Марти. — Донесох ти вода. Изглеждаш уморен.

Ласитър прие с благодарност глинения съд и го доближи до устните си. Междувременно жегата се бе усилила, въпреки че бе едва към осем часа сутринта. Хладната кладенчова вода го освежи.

— Благодаря, амиго — продума тихо.

Момчето го наблюдаваше внимателно.

— Какво възнамеряваш да правиш, Ласитър?

Марти всъщност вече не бе момче. Бе израснал в един свят със сурови закони и трудностите се бяха отпечатали по лицето му, като му придаваха вид на по-зрял и мъдър човек.

— Искам да се срещна с майка ти, Марти — отговори Ласитър. — Ще ме заведеш ли при нея?

Момъкът стана неспокоен.

— Какво искаш от мама?

— Да поговоря с нея.

Марти присви очи.

— Само да говориш ли?

— Не ми ли вярваш?

— Мама винаги ме е учила да не се доверявам на никого. Кажи най-сетне какво си замислил. Какво е имало между теб и Дейвидсън? Преди сам каза, че Дейвидсън ти е наредил да върнеш майка ми обратно в Тексас.

Ласитър бавно поклати глава. Изпаднал бе в деликатно положение. Как да обясни на момчето?

— Да, така е — отговори. — Сенаторът ми възложи да заведа в Тексас майка ти, Ла Пистолера.

— И ти ще го направиш?

Ласитър се замисли. Бе получил поръчение от Бригада Седем. Явно правителството беше силно заинтересувано да залови отново тази жена. Но защо ли?

— Какво ти е, амиго? — настойчиво запита момчето. — Кажи ми истината.

Ласитър изведнъж се почувства безкрайно уморен. Какво решение да вземе?

Намираше се между два фронта. Не бе в състояние да отличи добрите от лошите. Измъчено потри очи.

— Истината ли, Марти? И аз самият не я знам. Може би ще успееш да ми помогнеш! Разкажи ми всичко, каквото знаеш! Едва тогава ще реша какво да правя.

Погледнаха се в очите. Мъжът от Бригада Седем откри в сериозните очи на момъка дълбоко отчаяние.

— Майка ми не е престъпник! — възрази яростно. — Но мъжът, който се представя за мой баща, е бандит.

— И кой е той?

Момчето стисна юмруци.

— Наистина ли не знаеш? Не знаеш ли цялата история, а?

Ласитър се усмихна.

— Откъде да я науча?

— Не те ли посвети сенаторът?

Мъжът поклати уморено глава и се прозя.

— Аз съм от хората, които изпълняват опасни поръчения. От това живея. Разбираш ли?

— Шериф ли си, Ласитър?

— Не, не, Марти.

— А какво? Наемник ли?

— Да, може и така да се каже.

Момчето се замисли за миг.

— Ако те заведа при мама, какво ще направиш?

— Казах ти вече. Искам да говоря с нея. Не идвам като враг, момче.

Той отново си спомни за поръчението на Бригада Седем. То бе в името на закона. И досега винаги бе изпълнявал задачите, които му бяха поставяли.

Но сега му беше жал за момчето. Дожаля му и за жената, която трябваше да отведе на бесилото, а не бе сто процента сигурен, че тя е престъпник.

— Щеше да ми разказваш историята си, Марти. Кой е баща ти?

По лицето на младежа се изписа явно огорчение. Той стисна още по-здраво юмруци.

— Баща ми отдавна е мъртъв. Може би си чувал по-рано името му. Казва се Карлос Гуереро. Беше един от доверениците на Бенито Хуарес и имаше чин генерал. Когато Бенито умрял и на власт дошъл Порфирио Диас, Карлос Гуереро трябвало да избяга от Мексико. Решил, че в Тексас е на сигурно място. Там се запознал със сенатора Линкълн Б. Дейвидсън. Малко по-късно баща ми бил убит. Неизвестен убиец го застрелял из засада. А сенаторът обградил с грижи и внимание майка ми, която по това време очаквала дете.

Спря за миг. Описанието на събитията доста го беше разстроило.

— Детето си ти, Марти. Прав ли съм?

Момчето кимна отривисто, изпълнено с упорство.

— Да — изсъска то. — Мама знаела от няколко седмици, че е бременна, и затова се зарадвала, че така бързо е намерила отново мъж, който да й бъде опора. И когато дошло времето, Линкълн Б. Дейвидсън се представил за мой баща. Но не само това. Постепенно майка ми разбрала, че се е омъжила за истински мошеник. За престъпник, за човек, който не зачита нищо. Пред хората добре се държеше с мама, но в действителност бе груб към нея и я биеше често. Веднъж в яростта си разкри, че е наел човек да убие Карлос Гуереро, истинския ми баща. Това се случи преди повече от година. Мама избяга от него, върна се в Мексико и се закле да изтрие от лицето на земята спомена за Линкълн Б. Дейвидсън.

Момчето отново замълча. Изглеждаше изтощено. Очите му се навлажниха.

Ласитър го съжали. Марти явно бе преживял доста неща в живота си.

Изруга наум.

Тази проклета задача!

Дали всичко, което му разказа Марти, отговаря на истината? Все пак историята му прозвуча достоверно.

А не беше ли възможно бившият сенатор да е порядъчен човек, а Ла Пистолера ловко да е оплела мрежи от лъжи, които да оправдаят всичко, сторено от нея.

И защо другите преследваха така ожесточено момчето? Сигурно имаше причина.

— Защо се наричаш Малигън? — попита спокойно Ласитър.

— Това е моминското име на майка ми — отвърна момчето. — Но тя прие отново името Гуереро, защото смята, че е задължена към покойния ми баща. По закон трябва всъщност все още да се казва Дейвидсън.

Ласитър кимна.

— Но защо ти си Малигън, Марти? Защо не се наричаш Марти Гуереро, по името на баща си?

— Не се ли досещаш? — попита със сериозен глас момчето. — Мама иска да имам по-добро бъдеще от нейното. Името Гуереро ще ми бъде само в тежест.

— Да, разбирам — каза Ласитър и замълча, като прехвърляше наум още веднъж подробностите, които бе чул.

Значи Ла Пистолера е била съпруга на бившия сенатор, който й залага клопка, като изпраща мексикански наемник да отвлече момчето в Тексас. Ла Пистолера обаче рискува всичко за своя син — и веднага попада в капана на врага, след което я осъждат на смърт. Бившият сенатор прави всичко възможно да се добере до момчето и да го вземе под свое покровителство.

Когато стигна до този извод, Ласитър се сепна. Тук имаше нещо гнило.

Какъв интерес можеше да има сенаторът от това да вземе момчето?

Ако историята на Марти Малигън беше вярна, то тогава сенаторът бе истински дявол — жесток тиранин, за когото нямаше нищо свято.

И какъв интерес можеше да има тогава от Марти?

А правителството — от Ла Пистолера?

Наистина ли жената бе от такова голямо значение за държавата, че да възложат на Ласитър една толкова опасна мисия, без да му разкрият истинските причини?

Защо, по дяволите, го държат в неведение.

Тази жена трябва да е от изключителна важност за правителството, иначе нямаше да изпратят за нея човек на Бригада Седем. По границата има достатъчно смелчаци, а поначало тази работа биха могли да я свършат и тексаски наемници или някой шериф. Те винаги досега са се справяли с подобни случаи.

Любопитството му порасна още повече.

Гласът на Марти прекъсна мислите му:

— Какво ще правиш сега, Ласитър?

— Искам да ме заведеш в скривалището на майка ти. Ще го направиш ли?

— Ако те заведа, после какво, Ласитър?

— Нищо лошо няма да й се случи.

Момчето се поколеба.

— Заклеваш ли се, Ласитър?

Едрият мъж се замисли. Нямаше да му е трудно.

Дори и ако трябваше да захвърли всички добри намерения.

Дори и ако по вътрешно убеждение се наложеше да наруши обета към Бригада Седем.

Не можеше да измени на себе си! Този обет бе много по-стар от всички обещания, които бе давал някога.

— Заклевам се, Марти — продума тихо и усети, че гласът му прозвуча малко дрезгаво.

Може би току-що бе дал лъжливо обещание и сега се почувства неудобно.

— Ще те заведа, Ласитър. Да потегляме!

Ласитър поклати глава.

— Имам нужда от почивка, Марти. Ще тръгнем следобед, когато отмине непоносимата жега. Ще пазиш ли дотогава? Събуди ме, ако се появят чужди хора.

Момчето кимна сериозно.

— Можеш да разчиташ на мене, приятелю — отговори то.