Джек Слейд
Ла Пистолера (1)

1.

В полунощ Ласитър бавно се промъкваше към полуразрушената ферма. Призрачната светлина на кръглата луна обгръщаше хълмистата местност, на фона на която блестеше водата на малката река, лъкатушеща на сто метра западно от фермата.

Ласитър често спираше. Беше сигурен, че отвсякъде го дебне смъртна опасност. И най-малката грешка можеше да му струва живота.

В Хюстън човекът за свръзка с Бригада Седем му бе направил само няколко неясни намека, но те му бяха напълно достатъчни, за да разбере, че отново трябваше да се справя с особено опасна и деликатна работа.

Почти всеки път Ласитър знаеше съвсем малко за случая, който трябваше да разясни, но веднага се отправяше на път.

Сега „случаят“ се наричаше Марти Малигън. Ставаше въпрос за момче на четиринадесет години, което бе отвлечено. Ласитър трябваше да го открие.

Едрият мъж се усмихваше ядно, като си мислеше колко малко му бяха казали: само едно име, което до този момент му бе напълно непознато. После се бяха смилили над него и му бяха съобщили, че Марти Малигън е отвлечен някъде в близост до Сан Антонио. С тази оскъдна информация Ласитър тръгна на път.

Не можеше да не се ядосва — през последните месеци шефовете във Вашингтон, изглежда, очакваха от него постоянно да извършва чудеса. Дали се дължеше на факта, че до този момент винаги се бе справял и с най-трудните задачи?

Когато чу стъпки и видя на лунната светлина фигурата на един мъж, веднага се отърси от завладелите го мисли и се върна в действителността. Хвърли се по корем и притисна тялото си към сухата и спечена от слънцето земя.

Непознатият се движеше точно към него. Още няколко крачки и вероятно щеше да се спъне в Ласитър — само един изсъхнал храст го прикриваше. Той лежеше, без да помръдва. Вече нямаше никаква възможност да извади оръжие. А и без друго не трябваше да действа с револвера, защото ако го използваше сега, с един изстрел щеше да вдигне на крак цялото бандитско гнездо, което явно се намираше наблизо. Оставаше му само ножа, но Ласитър мразеше този вид бой. Ножът беше едно от онези оръжия, до които прибягваше в крайни случаи.

Непознатият спря непосредствено пред трънака, зад който лежеше Ласитър, и докато разкопчаваше панталоните си, измърмори нещо под носа си, нещо като „да върви по дяволите проклетият гуляй. Човек всеки миг трябва да наглежда…“

„Конете“ щеше да бъде последната дума, но Ласитър не го остави да я изрече. Нямаше да му е особено приятно, ако бандитът осъществеше намерението си.

Едрият мъж скочи като дива котка. Бандитът отвори уста да извика, но от устните му се отрони само сподавен стон, после политна и Ласитър го хвана, като едновременно с това стовари в брадичката му силен и точен удар с юмрук. Хиляди пъти досега бе упражнявал подобни удари в лагера за тренировки на Бригада Седем. Владееше до съвършенство умението да извади от строя противник по безкръвен път, и то за отрицателно време.

Мъжът изстена, когато Ласитър изви ръцете му на гърба, за да ги завърже.

— Само без да викаш, момчето ми — каза много тихо. — Съветвам те да ме послушаш, иначе би могло да ти се случи нещо страшно неприятно.

Пленникът лежеше по корем. Ласитър го притисна в гърба с коляно, докато връзваше китките му с кожен ремък.

— Кой си ти, човече? — изстена бандитът. — Откъде се взе?

— От преизподнята — отвърна Ласитър ядно. — Точно от самата преизподня. Ако не си много послушен, ще те пратя там да се пържиш на най-големия огън. Кой си ти?

Доколкото можеше да се разбере по произношението, пленникът бе мексиканец. Ласитър усещаше почти физически страха, завладял бандита.

— Името ми е Педро Ортиц — изпъшка той. — Нищо лошо не съм сторил, сеньор. Кълна се във всички мексикански светии.

Ласитър го обърна по гръб и на лунната светлина видя закръглено, покрито с черна брада и мустаци лице, което изобщо не бе неприятно.

— Мексиканец ли си?

— Да, сеньор. Родом съм от Чихуахуа. Имам добра жена и четири малки деца. Моля ви, смилете се над един беден грешник, сеньор.

Едрият мъж впери изпитателен поглед в кръглото лице на брадатия. Педро Ортиц се извъртя, както бе завързан. Едва сега, изглежда, се сети защо беше напуснал старата полуразрушена къща във фермата. От ужас със сигурност бе забравил за това.

— Пуснете ме само за минута, сеньор! — примоли се той. — Кълна ви се, че няма да избягам! Ако не ми дадете поне една минута, ще напълня гащите.

Ласитър можеше да се постави на мястото на пленника. Беше адски неприятно да те смутят по средата на такава важна работа. Нямаше никакво значение дали си бандит или почтен гражданин.

— Проблемът ти ще се уреди, но те предупреждавам, Педро. Внимавай!

— Няма защо да се притеснявате, сеньор. Няма да ви причиня и най-малкото затруднение. Но сега ви моля да побързате. Умолявам ви, сеньор!

Бандитът се обърна и се опита да се изправи на крака.

— Добре, Педро — съгласи се Ласитър добродушно. — Имам чувството, че двамата ще се разберем. Може би дори ще станем добри приятели.

Един койот започна да вие срещу луната. Ласитър развърза пленника и го загледа как с мъка се изправя.

По всяко едно от припрените движения на Педро личеше, че наистина едва се сдържаше. Ласитър не го изпускаше нито за миг от очи и докато наблюдаваше фигурата на набития мъж, се подсмихваше под мустак. Вероятно Педро Ортиц също бе само един от онези бедни хорица, на които съдбата беше изиграла лош номер. Кой можеше да знае!

Мексиканецът изпъшка облекчено и после се обърна отново към Ласитър.

— Благодаря ви, сеньор! — измърмори той учтиво. — Никога досега не са се отнасяли с мен толкова човечно.

Ласитър се ухили и попита:

— Човечно? Какво ще рече това, Педро? Ще ми обясниш ли?

От порутената ферма се чу глас:

— Хей, Педро! Къде се загуби толкова дълго? Вече десет минути те чакаме. Картите ти също чакат.

Ласитър отново се скри зад изсъхналия храст. Беше любопитен какво ще отговори сега мексиканецът — от думите му зависеше дали щеше да се стигне до люта битка. Видя как бандитът също клекна и го чу да извиква с типичен за човек в неговото положение, напрегнат, сподавен глас.

— Не мога да дойда сега, приятели. Дори и да искам. Да не би да сте изсипали в уискито ми разхлабително? Или Карлос е сложил в сладкиша ми отрова? Ах, стомахът ме боли, все едно че… Ох, оставете ме сам, приятели. Човек в моето положение не се нуждае от нищо друго, освен да остане сам. Имам чувството, че умирам…

Той отново изстена продължително. Изигра го така, сякаш всичко бе наистина и Ласитър си помисли, че залавяйки Педро Ортиц, бе попаднал на подходящ човек, с когото можеше да предприеме нещо. Във всеки случай брадатият не беше лошо момче, а и се оказа благодарен.

Мъжът отсреща в разрушената ферма се изсмя просташки.

— Не се притеснявай, Педро! Съгласен ли си победителят да прибере залога ти?

— Даа — извика мексиканецът проточено. — Съгласен съм с всичко, което искате. За бога, само ме оставете на мира поне половин час!

— Ти си добър приятел, Педро. Не бързай! Ще пием за твое здраве!

Отново прозвуча гласът на мъжа, който се намираше в старата къща на фермата отсреща, и неясната фигура изчезна във вътрешността на старата постройка. На лунната светлина Ласитър видя как Педро Ортиц широко се ухили.

— Останете зад прикритието, сеньор! — прошепна той. — И аз ще остана тук на този камък. Доволен ли сте от мен, сеньор?

— Педро, мисля си — отвърна Ласитър също толкова тихо, така че думите му прозвучаха съзаклятнически, — че все още не си готов за кладата в пъкъла. Имам чувството, че въобще не си лош човек, както ми се струваше в началото.

— Никога не съм искал да стана бандит, сеньор — прошепна мексиканецът почти отчаян. — Но вече ви казах, че имам жена и четири малки деца. Аз…

— Добре, Педро — прекъсна го Ласитър, който не биваше да губи повече време. — Вярвам ти, че не си лош човек, и затова ми се ще да ми помогнеш. Готов ли си да го направиш, Педро Ортиц?

Мексиканецът кимна бързо. Личеше му, че все още много се страхува от Ласитър.

— Съгласен съм с всичко, което искате, сеньор. Само ми кажете какво трябва да направя и ще го направя! Всичко, сеньор Дявол.

Бандитът се прекръсти и Ласитър разбра, че Педро наистина много се боеше, а той му бе казал, че идва направо от ада. Затова реши да продължи да играе тази роля. Знаеше, че хората от мексиканските планини са много суеверни — преди няколко години бе имал възможността сам да се убеди в това.

— Колко мъже има в старата къща? — попита той.

— Петима сме — отвърна Педро Ортиц. — Сега там са само четирима.

— И момчето — каза Ласитър. — Надявам се, че Марти Малигън е още жив и здрав.

Очите на мексиканеца се разшириха. Сега той изглеждаше още по-изплашен от преди четвърт час.

— Откъде знаете, сеньор?

Мъжът от Бригада Седем се усмихна по начин, който досега бе карал не един човек да потръпне.

— Вече ти казах, че идвам от ада, Педро Ортиц. Ние, дяволите, знаем твърде много, но, за съжаление, не всичко. Научих, че Марти Малигън е пленник в тази стара ферма. Знам също, че мъжете, които са го отвлекли, ще увиснат до един на бесилото, с изключение на онзи, който използва своя шанс. Педро Ортиц, може би ти ще бъдеш този човек… но това зависи само от теб. Ще ми помогнеш ли?

Мексиканецът не помръдваше от удивление.

— За вас ще направя всичко, което пожелаете, сеньор Дявол! — прошепна той с готовност. — Можете напълно да разчитате на мен.

Ласитър бавно се надигна и седна с кръстосани крака в сянката на храста, зад който допреди малко се бе крил. После небрежно посочи към револвера, който беше взел от Педро, и към ножа му.

— Върни се обратно в къщата, Педро! — заповяда той. — И не казвай на никого, че си ме видял. Не забравяй, че вероятно ще бъдеш единственият, който няма да свърши на бесилото.

Бандитът се изправи и вдигна дясната си ръка за клетва.

Ласитър махна отрицателно и каза:

— Мога да чета мислите ти, Педро. Виждам, че си честен. Не е нужно да се кълнеш.

Мексиканецът стоеше там нерешително и видимо трепереше.

— Какво трябва да направя, сеньор Дявол? — попита той дрезгаво.

Ласитър посочи към старата ферма отсреща.

— Казах ти вече, че трябва да отидеш при твоите приятели! И че съм готов да те пощадя, ако не издадеш на някого, че си ме видял.

— И нищо друго, сеньор? Това ли е всичко, което трябва да направя?

— Да, това на първо време е всичко, Педро.

Мексиканецът гледа още няколко минути питащо и изпълнен с несигурност. Но когато Ласитър повторно посочи заповеднически към фермата, той се отправи натам.

Мъжът от Бригада Седем замислено проследи с поглед брадатия бандит. До този момент още не бе сигурен дали не беше направил съдбоносна грешка. Вече бе наясно, че цялата тази работа е адски рискована, но ставаше въпрос за живота на едно четиринадесетгодишно момче. Трябваше да опита.

Случайността го бе срещнала с бандита Педро Ортиц. Засега Ласитър смяташе, че в негово лице е намерил подходящия човек, но все още се съмняваше дали мексиканецът наистина бе честен. В едно нещо обаче твърдо бе убеден: страхът на брадатия бандит от дявола и чистилището беше по-силен от страха от партньорите му в тази отвратителна история.

Неволно Ласитър си спомни как протече разговорът със Самуел Шеридън, човека за свръзка в Хюстън. Той не бе особено приятен събеседник и беше дал достатъчно ясно на Ласитър да разбере какво мисли за него.

— Какво е станало с Марти Малигън? — бе попитал Ласитър.

Отговорът беше доста рязък:

— Имате за задача да намерите момчето, мистър. Това е вашата работа. И как ще я свършите си е ваш проблем. Трябва да успеете, мистър Ласитър. Досега сте се оправяли добре сред тези кръгове. Тръгнете за Сан Антонио. Там вероятно ще научите повече подробности. Сигурен съм, че познанствата, които имате, ще ви помогнат в по-нататъшното издирване.

Ласитър не бе задал друг въпрос, но не беше отпътувал и за Сан Антонио. Още в Сан Маркос беше слязъл от файтона и бе намерил двама добри стари приятели, които му дадоха няколко съвета и му казаха за изоставената, полуразрушена ферма. Повече от това двамата не знаеха — или просто не искаха да покажат, че знаят, тъй като цялата работа им се струваше доста опасна.

Все пак Ласитър бе намерил вярната следа и бе почти достигнал до целта.

Зависеше само как бандитът Педро Ортиц щеше да се държи през следващия половин час.

След като мексиканецът изчезна в къщата, Ласитър се запромушва приведен, като държеше в ръка ремингтъна си. Напълно бе възможно след няколко минути положението да стане много напечено.

Вероятно щеше да се стигне до бой между него и петимата бандити, но можеше и Педро Ортиц да застане на негова страна.

Помисли си за миг, че не за първи път се оказва в подобна ситуация. Често му се бе налагало да се изправя срещу превъзхождащ го по сила враг, но в повечето от тези случаи не бе трябвало да се съобразява с някой друг. Сега обаче трябваше да опази живота на едно четиринадесетгодишно момче, което въобще не познаваше. Но той имаше да изпълнява задача и бе твърдо решен да направи всичко, което бе по силите му.

Бледа светлина се прокрадваше през един от прозорците, който криво-ляво бе закрит със стари одеяла или нещо подобно. Ласитър спря и дочу приглушени гласове:

— Казвам ви, че беше ужасно — говореше Педро Ортиц. — Имах чувството, че в стомаха ми са се вселили хиляди дяволи. Мисля си дори, че те скоро ще се обадят отново. Вземете печалбата ми, приятели. Вземете и залога ми. Нямам нищо напротив, защото още тази нощ може да се пържа в ада.

Разнесе се смях и един от мъжете в къщата извика:

— Ти си истински нещастник, Педро. Ще ти предложа нещо — върви при момчето и го наглеждай да не направи някоя глупост. Така и ние ще можем да поиграем още малко. Нали нямаш нищо напротив, Педро, а?

— Защо да имам? — извика мексиканецът доста високо. — Добре ще е да си полегна малко. Може би ще ми стане по-добре.

След тези думи прозвучаха смехове и после за няколко минути настъпи тишина.

Ласитър все още чакаше. След известно време чу как един от бандитите каза:

— Нещо около работата с Педро ми намирисва.

Някой се изсмя.

— Естествено, че намирисва, Джако. Имал ли си някога истинско разстройство? Знаеш ли как се чувства човек тогава? В някои моменти ти се иска направо да умреш.

— Вярно е, Джако — обади се друг. Мъжът говореше мексикански, както и останалите. — Аз съм изкарвал такова нещо. Това е ад, кълна ви се, приятели!

Мъжете започнаха да се надвикват. Можеха да се разберат само отделни думи. Говореше се на мексикански, което бе доказателство, че бандитите са само мексиканци.

Най-накрая се чу отново гласът на Джако.

— Приказвате глупости, приятели! — сопна се той доста грубо. — Исках да кажа нещо съвсем друго.

— И какво е то, Джако?

— Не ми се подигравай, Бенито! — извика Джако. — Не забеляза ли, че Педро има цицина на брадата? И не ти ли направи впечатление, че той сякаш се страхуваше от нещо? Обзалагам се, че нещо не е наред.

Бандитите отново избухнаха в смях, сякаш всички бяха пили повече, отколкото биха могли да понесат.

За Ласитър не бе привично дълго да обмисля изникналите проблеми и той бързо взе решение. Трябваше да сложи край на тази работа.

Имаше вероятност задачата му да се окаже значително по-лесна. Безшумно се промъкна до вратата и я отвори много бавно и предпазливо. Вътре в стаята, която някога е служила за всекидневна, мъжът на име Джако крещеше нещо, за да накара другите трима да спрат да се хилят.

На Ласитър не му трябваше много време, за да се ориентира в тъмния коридор. Бе наблюдавал достатъчно дълго фермата и бе запомнил всяка една подробност. Бе му ясно, че вратите тук могат да се отворят без каквато и да е трудност, защото с течение на времето всичко в къщата се беше износило. Измъкна изпод коженото си яке и втория револвер и, изпълнен с решителност, ритна с все сила вратата към някогашната всекидневна. Разнесе се ужасен шум и във въздуха се вдигна облак прах, когато изгнилата врата изхвръкна от пантите. В стаята обаче остана много тихо. Четиримата мъже гледаха, изгубили ума и дума.

— Дявол! — прошепна един от тях. По гласа Ласитър позна, че е Джако. — Не ви ли казах, че тук нещо не е наред?

Мъжът от Бригада Седем стоеше изправен и държеше във всяка ръка револвер. Прахът бавно се разнесе. Пред краката на Ласитър лежеше изкъртената, изгнила врата.

— Ако сте разумни, нищо няма да ви се случи — каза той хладно. — Но ако се опитате да направите нещо, със сигурност и четиримата ще бъдете мъртви. В двата револвера имам точно дванадесет куршума.

Мексиканците седяха като вкаменени около старата маса и не смееха да се помръднат.

Другата врата в това помещение, която се намираше срещу Ласитър, се отвори и на прага застана Педро Ортиц с револвер в ръка.

— Изчезвайте! — каза той. — Това е най-добрият съвест, който мога да ви дам. Сключих договор със сеньор Дявол. Той е по-силен от всички нас взети заедно.

Никой от мъжете не бе в състояние да изрече и една дума. И четиримата само седяха с погледи, втренчени в Ласитър.

— Чухте какво каза Педро — отбеляза накрая той със застрашително спокойствие. — Ще имате някакъв шанс само ако изчезнете сега, веднага. Естествено, можете да опитате да се биете, но тогава ще трябва да ви погребваме с Педро.

Бандитите продължаваха да мълчат. Накрая като по тайна команда се обърнаха към Педро Ортиц.

— Проклет предател! — изсъска мъжът на име Джако. — Дяволът трябваше да те прибере теб. Защо се съюзи с този гринго? Много добре знаеш, че гринго не ги бива за нищо.

Ласитър бързо се намеси, за да не хрумне на Педро Ортиц глупавата идея да промени решението си.

— Спомни си какво ти казах преди малко, Педро Ортиц! Не забравяй и какво ще ви се случи, ако не сте разумни. Всичките ще отидете в ръцете на палача.

Едва сега забеляза колко дебел бе брадатият бандит. Лицето на мексиканеца изразяваше невероятна добродушност и Ласитър отново се попита как този човек бе попаднал в толкова лоша компания.

— Знам, сеньор — отвърна Педро. — И занапред ще бъда на ваша страна — после се обърна към досегашните си партньори и им се сопна: — Да ви няма! Изчезвайте! Не разбирате ли, че имате само тази единствена възможност? Бъдете разумни! Гринго ви мисли само доброто.

И четиримата бяха второкласни бандити, ако изобщо ставаше въпрос за професионалисти, в което Ласитър дълбоко се съмняваше. По природа не изглеждаха по-различни от Педро Ортиц. В тъмните им очи припламваше страх. Мъжете се спогледаха и после си кимнаха бавно един на друг.

— Добре, тръгваме — каза мексиканецът на име Джако. — Но, Педро, ти знаеш какво ни очаква вкъщи. Това ще бъде ад, Педро. Ще ни отнемат всичко, което притежаваме. Малкото имот и добитъка, и къщата, която сме построили със собствените си ръце. Повече няма да имаме родина, ще бъдем принудени да се трепем отново като пеони^[1] и да гледаме как гладуват жените и децата ни. Какво ще кажеш за това, Педро? Още ли искаш да бъдеш комбина с гринго?

Гласът му бе пропит с дълбока горчивина.

Ласитър обаче надуши благоприятен обрат. Едва сега му стана напълно ясно, че не се касаеше само за обикновено отвличане на човек, а за отлично замислено престъпление. Изпълни го мрачно предчувствие.

Но защо, по дяволите, не му бяха казали от самото начало? Защо не го запознаха с всички подробности?

Четиримата мексиканци понечиха да станат. Изглеждаха като разбита армия.

Ласитър махна бързо с ръка.

— Останете седнали, хора! С удоволствие бих си поговорил малко с вас.

Видя как всички си отдъхнаха с облекчение. Педро Ортиц смъкна револвера. По лицето на дебелия мъж се разля усмивка.

— Хайде, разправяйте! — подкани Ласитър и погледна към брадатия мексиканец. — Педро, сигурен съм, че ти можеш да се справиш отлично.

Изпълнен със съмнение и страх, Педро погледна към другите бандити, които го разбраха и кимнаха одобрително.

— Започвай, Педро! — обади се един от тях. — Мисля, че няма защо да се страхуваме от американеца. Отдавна би могъл да ни убие, но той иска момчето. Какво означава това, Педро? Помисли добре! Сеньор американецът е приятел на момчето, ако не се лъжа. А това ще рече, че е враг на мъжа, който ни принуди да отвлечем сина на Ла Пистолера. Мисля също, че американецът е голям боец. Това би могло да бъде от полза за всички нас.

Той погледна въпросително Ласитър и го попита:

— Приятел ли сте на Ла Пистолера?

Мексиканецът не биваше да узнае, че Ласитър не бе чувал никога досега това име, затова той сви рамене и измърмори уклончиво:

— Вероятно. Впрочем, имаш право. Аз наистина бих могъл да съм ви от полза. Но това зависи само от вас.

— Как да ви разбираме, сеньор?

— Първо ми отговорете на въпроса защо отвлякохте момчето и къде всъщност е то?

Педро Ортиц посочи вратата зад себе си.

— Там, в стаята, сеньор. То е добре. Държахме се внимателно с него, както ни бе заповядано.

Ласитър кимна.

— Доведи го, Педро! Искам да го видя.

Мексиканецът се поколеба. Погледът му се плъзна по лицата на приятелите му.

— Доведи момчето! — заповяда Джако. Той явно беше най-главният в групата.

Педро сви рамене и се отдалечи.

Ласитър наблюдаваше останалите четирима и едва сега му стана ясно, че първото му предположение бе вярно. Тези мъже не бяха истински бандити, а бяха извършили престъпление, понеже нямаха друг избор. Сега мексиканците инстинктивно се вкопчиха в Ласитър, защото вярваха, че би могъл да ги спаси. В техните очи той бе големият и силен мъж. Един от онези, които никой не можеше да победи.

Педро Ортиц се върна с момчето: симпатично, с лунички и червени коси.

Това значи бе Марти Малигън.

— Ето човекът, който иска да те види — каза Педро Ортиц. — Сеньорът желае ти да…

— Стига си дърдорил, Педро Ортиц! — прекъсна го Ласитър и махна на Марти Малигън. — Искам сам да поговоря с момчето. От този момент нататък отново си свободен, приятелю. Ела при мен, ако желаеш.

Момчето се поколеба за миг и хвърли бърз поглед през рамо на Педро Ортиц. Мексиканецът също му кимна много бързо, но червенокосото момче разбра.

То бавно се приближи към Ласитър, спря пред едрия мъж и вдигна към него очи.

— Кой сте вие, мистър? Защо сте дошли? Кой ви изпрати?

Ласитър забеляза сълзи в очите на момчето, което силно го трогна. Той се питаше все повече и повече що за дяволска игра всъщност се играеше тук. Думите на Марти продължаваха да звучат в ушите му.

„Кой сте вие, мистър? Защо сте дошли? Кой ви изпрати?“

Ласитър плъзна бърз поглед по лицата на изпълнените с очакване мексиканци. В миг като този не бе никак просто да се намери правилния отговор, а той не биваше и не можеше да издаде кой бе всъщност. Бригада Седем бе тайна организация, за която знаеха съвсем малко хора. Как да обясни на червенокосото момче, че пътува с точно определена задача?

— Защо те държат тук в плен, Марти? — попита Ласитър.

— Не знам, сеньор — извика момчето отчаяно. — Нямам и най-малка представа. Считах тези петима мъже за мои приятели, но неочаквано те ме отвлякоха и ме доведоха тук, в Тексас. Все още не знам какво…

Педро Ортиц го прекъсна. Явно сега той трябваше да говори от името на петимата. На Ласитър не му убягна как мексиканците си размениха реплики.

— Чуй ме, Ласитър! — каза Педро Ортиц. — Сега ще ти разкажа една история. Истинска история. Естествено, ти не си длъжен да ми вярваш. Трябва сам да решиш.

Мъжът от Бригада Седем впери учуден поглед в него.

— Откъде знаеш…

Мексиканецът вдигна бързо ръка и Ласитър млъкна.

— Бенито току-що ни разказа — отвърна Педро. — Бенито те е видял, когато в Пресидио си се бил с прословутия Сам Веко с револвер в ръка. Закона ли защитаваш, Ласитър? Или наистина си бандит, както твърдят всички хора? Защо въобще се намеси в нашата работа?

Мъжът от Бригада Седем леко се усмихна.

— Животът не е лек и всеки си има своите проблеми. При мен нещата не са по-различни, отколкото при вас. Вие сте в затруднено положение, аз — също. Отвлекли сте момчето, защото ви трябват пари. Аз пък се опитвам да го освободя, защото и на мен ми трябват пари. Нещата са така прости. Разбирате ли?

Педро Ортиц със сигурност не беше от хората, мислещи много бързо, но кимна изненадващо бързо и каза:

— Ела с мен навън, Ласитър. Искам да си поговоря с теб. Искам да ти разправя една история. Съгласен ли си?

Ласитър не се поколеба дори за миг.

— Почакай тук, Марти — обърна се той към момчето. — Няма да се забавя. Мексиканците със сигурност няма да ти причинят нищо лошо.

След тези думи излезе с Педро Ортиц навън. Бе истински благодат да се наслаждаваш на свежия нощен въздух. Педро измъкна изпод наметалото си едно шише и няколко пури. Докато двамата мъже пушеха и отпиваха от уискито, мексиканецът разказа една наистина ужасна история.

— … и ако не се случи нещо много бързо — заключи дебелият Педро, — Ла Пистолера вероятно скоро ще увисне на бесилката. Можете ли въобще да направите нещо за нея, Ласитър?

Мъжът от Бригада Седем протегна ръка и брадатият мексиканец я стисна.

— Всички ние сме преследвани — каза Ласитър, — затова трябва да се помъчим да извлечем най-доброто за себе си от всяка ситуация. И, моля те, никога повече не ме наричай „сеньор“. Сега аз знам вашето положение и смятам, че от този момент сме приятели.

— И аз така смятам, Ласитър.

Мъжът от Бригада Седем се замисли за миг и каза:

— Разчитам на вас. Чакай тук с момчето! След десет минути ще препусна към Сан Антонио. Ще се върна най-рано след два дни. Мога ли да разчитам на вас?

— Кълна ти се, Ласитър.

Двамата се върнаха в полуразрушената къща. Ласитър застана пред момчето, което бе седнало на старата маса.

Мексиканците изглеждаха доста смутени, но мъжът от Бригада Седем ги разбираше. Те не бяха истински бандити — бяха принудени да участват в жестоката игра. Отчаяни хора, които нямаха друг изход. Всичко това Ласитър научи от Педро Ортиц. Действително, доста неприятна история.

Погали леко момчето по косата, а то впи поглед в него и каза с тържествен глас:

— Ако хората в Сан Антония обесят мама, тогава, Ласитър, ти се кълна, че ще…

Марти млъкна, но Ласитър знаеше какво има той предвид.

— Да, Марти. Прав си. Можеш да разчиташ на мен. Ще се опитам да ти помогна.

После се обърна и напусна полуразрушената къща. Когато закрачи навън в нощта, за да доведе черния си кон, който бе оставил на половин миля южно от фермата, пред очите му още бе отчаяното лице на момчето.

— Ще ти помогна, Марти — промълви на себе си Ласитър. — За теб ще мина през ада. Ако ще и да забравя всичките си добри намерения…

Това бе клетвата му. Клетвата на един самотен мъж, който се бе обрекъл да води борба със злото.

Когато накрая намери коня си и го възседна, от тъмнината встрани изникна една фигура. Беше Педро Ортиц.

— Искам да ти кажа още нещо, Ласитър.

— Добре, Педро.

— Ти си благороден човек.

— Не съм единственият, Педро. Освен това преувеличаваш. Всичко друго съм, но не и благороден човек. Аз съм дявол, Педро.

— Да, може би си дявол, Ласитър — каза напълно сериозно мексиканецът. — По твой собствен начин. Мислиш ли, че ще успееш да спасиш Ла Пистолера?

— Ще направя всичко, което мога — отвърна мъжът от Бригада Седем. — И внимавайте за момчето. Чакайте тук, докато се върна. Ясно ли е?

— Можеш да разчиташ на нас, Ласитър.

— Благодаря, Педро.

Ласитър подкара коня си — буен, вран жребец. След всичко, което чу от Педро Ортиц, напълно бе възможно да стигне до сутринта в Сан Антонио.

— Добре — промърмори на себе си. — Нека да изчакаме…

Мислеше за момчето и жената, която наричаха Ла Пистолера, мислеше за всички онези подробности, които му бе разказал Педро Ортиц.