Джек Слейд
Ла Пистолера (8)

8.

Отвън къщата не изглеждаше толкова голяма. На пръв поглед не се различаваше от колиба, но бе с каменни стени. Обаче, когато влезе вътре, Ласитър онемя от изненада.

Къщата приличаше на палат. Разбра го още от вратата.

Постройката, която отвън можеше да се вземе за колиба, бе нещо като преддверие. В ниското помещение имаше четири отвора с изглед към каньона, а на стената висеше цял арсенал от оръжия. На каменния под лежаха две пушки „Гатлинг“, които биха означавали смърт и гибел за всеки, дръзнал да нападне. С такава карабина човек можеше да държи надалеч цял полк, стига да знае как да си служи с нея. Особено пък в такова каменно укрепление с близо метър дебели стени. Всички шансове щяха да бъдат на страната на този, който воюва оттук.

Само един вещ поглед беше достатъчен на Ласитър да разбере, че гатлингите са заредени. Питаше се само как да ги постави възможно най-удобно, ако положението стане напечено.

Жената го стрелна косо и веднага отгатна мислите му. А той забеляза сдържаната й усмивка.

— Прав си, Ласитър — каза тя. — Гатлингите не могат да се вдигнат на височината на прозорците и така да се стреля. Но за всичко е помислено. Приятелят ми Фалконе е посвоему истински гений. Погледни!

Тя се наведе и издърпа една ръчка, която Ласитър досега не беше забелязал. И почти безшумно тежък каменен блок се измести настрана и точно пред двата гатлинга зейна отвор, през който можеше да се държи под прицел голяма част от околността.

— Всичко е пресметнато — продължи Ла Пистолера. — Ако се отвори процеп и пред другото оръдие, тази малка крепост тук е абсолютно непревземаема. Приятелят ми Сардо Фалконе е помислил за всичко.

Още малко и Ласитър щеше да изрече гласно въпроса, който беше на езика му, след като чу името Сардо Фалконе. Овладя се в последния момент. Знаеше, че трябва да внимава, но първо искаше да е наясно с обстоятелствата.

— Сардо Фалконе? — попита той. — Името ми звучи някак познато. Не притежава ли голяма хасиенда някъде тук?

Тя кимна усмихната.

— Да, на около двадесет мили на север, а и ти го видя вече, Ласитър. Преди малко стоеше до мен. Стройният мъж в елегантни дрехи. Не ти ли направи впечатление? Не изглежда ли страхотно?

Ласитър се опита да остане безразличен.

— Като мъж не бих си позволил оценка, сеньора — промърмори той. — Имам чувството, че сте влюбена в него. Прав ли съм?

— Да, би могло да се каже — досега беше обърната с гръб, но изведнъж се извърна и го стрелна с пламенен поглед. — Зарежи проклетите формалности, Ласитър! Няма нужда тук да се правиш на джентълмен от Бостън или от друго място, където се събира изтънченото общество — господата, които бърчат нос при вида на такива като нас. Наричай ме просто Сарита или пък Пистолера. Както ти харесва.

Тя стоеше близо до него и изведнъж лицето й му се стори не така строго, както по-рано. Сега чертите й изглеждаха по женски меки, а очите й светеха със съвсем различен блясък. За Ласитър той издаваше отчаяние. Тази жена се намираше в голяма беда. Съмненията му се потвърждаваха.

— Къде е Марти? — попита меко той.

Тя посочи с глава към процепа в задната стена на скалната къща. От него до сърцевината на скалата се простираше дълъг проход, който изглеждаше безкраен. Малки газови лампи, закачени с куки по стените на равни разстояния една от друга, го заливаха с матова светлина.

— Всичко това е от едно време — обясни тя. — Тук преди векове са живели индианци. Вградили са в планината много малки къщички. Истинско чудо! Сардо Фалконе ги откри случайно по време на лов. Приспособихме помещенията за живеене. В едно от тях е Марти. Сигурно вече спи. Трябва да ти призная нещо, Ласитър. Ужасно съм ти благодарна, че ми върна Марти.

Очите й се навлажниха. Малко оставаше да заплаче.

Изведнъж Ласитър видя в съвсем нова светлина жената, обругана от всички.

И импулсивно я пое в обятията си. Притисна я силно. Това не бе изблик на страст, а вътрешен порив да подкрепи човек, изпаднал в беда.

Сарита Гуереро, по баща Малигън, наричана още Ла Пистолера, бе напълно отчаяна.

За Ласитър това бе поразяващо откритие.

А той беше тръгнал със задачата да я залови и по поръчение на Бригада Седем да я върне в Тексас, където трябваше да бъде обесена.

Какво ли не му бяха говорили за нея.

Била безскрупулна, жестока, престъпница без съвест, главатар на банда подпалвачи и убийци. Заловена в Тексас и осъдена на смърт.

В последния миг бе успяла да се измъкне. Незнайно как. А сега Ласитър трябваше да я върне в Тексас, за да я качат на бесилото.

Поръчение на Бригада Седем.

Така силно стисна зъби, че скулите го заболяха.

Занимаваше го една-единствена мисъл.

По дяволите Бригада Седем!

Не, никога няма да предаде тази жена! Напротив, ще я защитава до последен дъх! Сарита Гуереро се нуждаеше от помощ и любов.

Той усещаше, че е готов да направи за нея всичко, което е по силите му.

Продължаваше да я държи в обятията си. Чувстваше, че цялото й тяло трепери. Едва се владееше.

В сумрака от вътрешността на коридора изплува силует. Беше Марти. Ласитър го забеляза през рамото на Ла Пистолера.

— Сега и ти се убеди, нали, мамо? — каза момчето. — Знаех си. Виждаш, че е добре настроен към нас.

Ла Пистолера се отдръпна. Скрито избърса очи с опакото на ръката си.

— И аз така мисля, Марти — забеляза с леко пресипнал глас. — А и го чувствам. Човек като него не би могъл да ми е враг, точно обратното.

Ласитър се усмихна.

— Можеш да се гордееш със сина си, Сарита — промълви. — Той е много смел и умен.

Забеляза как тя преглътна и се покашля, за да прозвучи гласът й по-ясно.

— Наследил го е от баща си — и въпреки че се опитваше да се овладее, в думите й се долови вълнение. — От Карлос Гуереро, генерала на бунтовниците. Беше от най-дръзките и верни мъже, живели някога на тази земя.

— Като Ласитър — думите на момчето прозвучаха много тържествено.

Ла Пистолера погледна сериозно едрия мъж.

— Да, Марти — прошепна тя. — Като Ласитър…

И в очите й отново се появи онзи издайнически блясък.

Мислите напираха в главата му. Значи такава беше истинската Ла Пистолера, която хората смятаха за престъпница и чудовище…

Ласитър имаше вече свое собствено мнение. Жената съвсем не беше лоша. Обстоятелствата я бяха принудили да се показва такава.

— Марти — каза той. — Имам една молба. Иди да спиш! Имам да обсъдя още много неща с майка ти.

— Да, приятелю. Тръгвам. Сигурно е по-добре да ви оставя сами.

И изчезна.

— Страхотно момче! Можеш да се гордееш с него, Сарита!

— Откривам в него мъжа си, Ласитър. Можеш ли да ме разбереш? Кажи ми честно.

Той не отговори веднага. Чувстваше се неудобно. Ако кажеше това, което мисли, щеше да прозвучи лицемерно.

— Искам да чуя истината — подкани го тя. — А ти мълчиш. Но ясно разбирам, че в главата ти се въртят различни мисли.

Той се усмихна, но погледът му беше сериозен.

— Спомних си за мъжете отвън. И за това, че преди половин час започнахме разговор, който после ти прекъсна. Ако не ме лъже паметта, искаше да обсъдим всичко подробно.

Тя сведе очи сякаш виновно.

— Не зная как да започна — прошепна. — Съвсем съм объркана.

— Марти вече ми разказа това-онова — каза твърдо той. — Защо сенаторът така упорито иска момчето? Преди малко ти ми намекна, че изобщо нямам представа за какво става въпрос. Готова ли си да ми обясниш?

Тя кимна и тихо продума:

— Нека влезем навътре в скалата, където е моята стая. Там ще ти разкажа всичко. Тук някой може да подслушва.

Тръгна безшумно напред и Ласитър я последва. Мигащата светлина от множеството газени лампи проблясваше като кристал.

Тунелът беше прокопан около петдесет ярда навътре в планината и недалеч една от друга се виждаха вратите на отделните помещения.

В дъното на подземния коридор Ла Пистолера отвори тежка, обкована с желязо врата.

Озоваха се в голяма, разкошно обзаведена стая, потопена в матова светлина. Ласитър несъзнателно си спомни за подобен салон в Сан Франциско. Тежки килими покриваха гладкия скален под, по стените висяха картини, меки мебели приканваха човек да поседне или дори да полегне на тях. С една дума, атмосферата тук издаваше приятен уют. А жената го гледаше усмихната отстрани.

— Не го очакваше, нали? — промълви тя. — Това е домът на една изгнаница. Главната квартира на жената, наричана Ла Пистолера — пристъпи към един шкаф и го отвори. — Какво да ти предложа? Може би един бърбън? Или чаша вино? Може и бира. Или нещо друго. Чувствай се като мой гост. Ако си гладен, само кажи. Самата аз с удоволствие бих изпила едно уиски.

— Аз също.

Ла Пистолера напълни две чаши, постави ги върху кръгла мраморна масичка и се отпусна в едното от креслата до нея. После направи подканящ жест и Ласитър седна отсреща.

Изобщо не се чувстваше изморен. Напротив, беше любопитен какво още го очаква тази нощ.

Вдигнаха чаши и пиха наздравица.

Ласитър се замисли за Сардо Фалконе, изискания земевладелец, когото преди около половин час бе видял до Ла Пистолера. Човъркаше го да разбере нещо повече за него, но тя го изпревари:

— Кой си всъщност ти, Ласитър? — изгледа го изпитателно. — От самото начало ли беше във връзка с Дейвидсън?

— Естествено — излъга той. — Съмняваш ли се?

— Прекалено внезапно се появи, Ласитър. Това ме смущава.

Мъжът отпи от уискито.

— Какво от това, Сарита? Хора като мен често попадат в подобни ситуации. В крайна сметка, все от нещо трябва да се живее.

— Не ти вярвам, Ласитър. Това, което ми разказа за Дейвидсън, е лъжа.

— Защо мислиш така?

— Предполагам, че си човек на закона — впи поглед в него, сякаш за да проникне до най-дълбоките кътчета на душата му.

Какво трябваше да отговори?

Какво изобщо знаеше тази жена? Разполагаше ли с някаква тайна информация?

— Сама достигнах до извода. Нареждах късче до късче, докато мозайката се нареди. Трябва ли да ти я описвам, Ласитър? Или няма нужда?

Той изпразни на един дъх чашата и се облегна в тежкото кресло.

— Не е нужно. И мисля, че е най-добре отсега нататък да играем с открити карти.

Жената се усмихна облекчено и каза:

— Предлагам ти една игра: на въпроси и отговори. И всеки ще даде дума да е искрен. Съгласен ли си? Или имаш друго предложение?

Мъжът протегна ръка и тя я пое.

— Значи — истината!

Ласитър кимна сериозен.

— Нищо друго, освен истината. Започвай, Сарита!

— Дейвидсън ли ти заръча да търсиш сина ми?

— Да — отвърна той, защото това отговаряше на действителността, ако се има предвид времето от първата среща с бившия сенатор.

— Сега ти си наред — каза Ла Пистолера.

— Интересна игра — отбеляза Ласитър. — Наистина много интересна. А ето и моят въпрос: какви са отношенията ти със Сардо Фалконе? Любовник ли ти е? Имате ли интимна връзка?

Тя трепна.

— Що за въпрос, Ласитър?

Той посегна към бутилката и напълни чашата си.

— Споразумяхме се, Сарита: никакви увъртания. Чакам отговора ти.

— С него сме приятели. Това стига ли ти? Сега аз ли съм наред?

Ласитър кимна.

— Такива са правилата на играта, Сарита.

— Поръчал ли ти е нещо друго Дейвидсън? Защо дойде в каньона?

— Трябваше да те върна в Тексас, лейди.

— Все още ли имаш подобни намерения? Ще направиш ли опит да изпълниш задачата?

— Това вече е втори въпрос. Нарушаваш правилата на играта.

— Ако отговориш, и ти ще имаш право на два въпроса. Съгласен ли си?

Той кимна отривисто.

— Съгласен съм, Сарита. Вече не мисля да те връщам в Тексас. В мига, в който те видях, промених намеренията си.

Тя се усмихна доволна. Дългата, червеникаворуса коса блестеше на светлината, която се процеждаше през копринения абажур на лампата.

— Харесваш ми все повече, Ласитър.

Тя също му харесваше, но той беше решил да се държи твърдо в подобни ситуации. Човек никога не знае докъде води прекаленото обвързване.

— Готова ли си да работим заедно?

Ла Пистолера кимна сериозно.

— Имам ти доверие, Ласитър. А сега вторият въпрос, който ти се полага.

Не беше нужно да мисли дълго.

— Наистина ли ти си господарката тук, в каньона, или в Баранко, както го наричат мексиканците? Или има още някой, по-главен от теб?

Тя несъзнателно трепна.

— Откъде ти хрумна, Ласитър?

— Така си мисля, Сарита. Знаеш ли всъщност кой отвлече Марти?

Играта беше свършила, без някой от тях да забележи. Разговорът бе станал отново непосредствен.

— Някакви бандити! — изсъска тя. — Би трябвало да знаеш по-добре от мен. В края на краищата ти освободи Марти. Що за типове бяха, Ласитър?

— Неколцина мексикански селяни, шепа изгладнели бедняци, които са били принудени да постъпят като бандити. Не ми създадоха особени трудности. С готовност ми разказаха всичко. Някой си Сардо Фалконе им платил да отвлекат Марти. Трябвало в определено време да го отведат в Сан Антонио. Във всеки случай заповедта била да чакат, докато получат по-точни указания от Сардо Фалконе. Това са фактите, Сарита. Сега можеш ли да добиеш донякъде ясна представа за нещата?

Тя притвори очи. По лицето й се изписа разочарование.

— Сигурен ли си, Ласитър? — каза почти безгласно. — Наистина ли вярваш, че Сардо Фалконе е в комбина с Дейвидсън? — закри очите си с ръце, потрепери и изхлипа: — Мили боже, съществува ли изобщо човек, на когото да мога да разчитам?

Ласитър все повече и повече прозираше истината. Сарита Гуереро беше попаднала между два воденични камъка — между Дейвидсън и Сардо Фалконе.

Нямаше какво повече да си изяснява. Ла Пистолера, както наричаха красивата жена, в никакъв случай не беше чудовището, за което я смятаха. В действителност беше само един отчаян човек, борещ се за правата си.

Но за какво се водеше борбата всъщност?

Ласитър си спомни как преди малко Сарита го беше попитала дали знае какъв е залогът. Изчака, докато жената се успокои. После стана и пристъпи зад креслото й. Нежно положи ръце на раменете й.

— Имам чувството, че незаслужено страдаш, Сарита. Но можем да се опълчим срещу несправедливостта. На този свят злото винаги ще се противопоставя на доброто. Не може да се избегне. Сега ще ми разкажеш ли какво става всъщност?

В усмивката й се долавяше болка.

— Реално погледнато, нищо не става — отвърна тихо тя. — Всички тези негодници бълнуват за съкровището, което Карлос уж бил скрил, след като се наложило да избяга от Мексико. И си въобразяват, че зная нещо за това съкровище. Но дълбоко се лъжат. Кълна ти се, Ласитър. Карлос никога не ми е разказвал за подобно богатство. Подозренията им са напълно безпочвени.

Ласитър се замисли. Още веднъж прехвърли наум всички събития.

Началото беше отвличането на Марти. И това, което разбра междувременно, красноречиво говореше, че инициаторът беше Сардо Фалконе. И Фалконе сигурно беше сключил някакво споразумение с бившия сенатор Линкълн Дейвидсън. Единственото нещо, за което е възможно да са се споразумели, бе да си поделят плячката.

Но каква плячка?

Ла Пистолера не знаеше нищо за подобно съкровище и Ласитър й вярваше. Едва ли човек в нейното състояние е способен да лъже. Значи тук се криеше още нещо.

Какво, по дяволите, можеше да е то?

— Сигурно има и други обстоятелства — прекъсна мислите си Ласитър. — Но защо всичките тези негодяи така упорито преследват Марти? Наистина ли не можеш да си обясниш, Сарита?

Тя уморено поклати глава.

— Често съм разсъждавала по въпроса — каза горчиво. — Преди малко в Баранко те питах дали си наясно с положението. Но и ти сам нямаш обяснение. Зная едно, Ласитър. Ключът на загадката е Марти. Той е, така да се каже, козът в цялата игра, в този пъклен покер. Всъщност това е всичко, което съм разбрала досега. Напълно съм объркана, Ласитър. Имам чувството, че само ти можеш да ми помогнеш.

Ласитър повдигна рамене и тихо каза:

— Не съм сигурен, че ще успея, Сарита. Не е ли по-добре първо да изчакаме?

Тя изви глава и впери поглед в него. По лицето й се плъзна щастлива усмивка.

— Радвам се, че дойде, Ласитър — в думите й се долавяше нотка на нежност. — Вижда се, че никога не мислиш първо за себе си. Ти си различен, Ласитър. Като Карлос Гуереро си. Казах ти вече.

Изправи се. Обви ръце около шията му и долепи пълните си устни до неговите. Ласитър усети нарастващо напрежение. Но същевременно не забравяше, че е в бърлогата на звяра. Затова не се изненада, когато изведнъж долови шум, който идваше отвън, от тунела.

Отпусна ръка и докосна дръжката на тежкия „Ремингтън“.

— Внимавай, Сарита — прошепна в ухото й. — Нещо не е наред. Трябва…

Не се доизказа.

Събитията се развиха светкавично.

Вратата се отвори с трясък и на прага се появи тъмен силует в пончо.

— Вървете по дяволите! — избоботи хрипкав глас. Миг след това два ножа проблеснаха в полуздрача. Ласитър веднага разбра, че са запратени от вещата ръка на майстор.

Още докато летяха във въздуха, тъмната фигура вече посягаше под пончото.

Ласитър действаше инстинктивно. Блъсна жената встрани, измъкна револвера от кобура и стреля. Нападателят се присви при първия изстрел и се олюля. Наистина бе успял да извади следващите два ножа изпод наметалото си, но вече нямаше сила да запрати смъртоносното оръжие по целта.

Куршумът се беше оказал по-бърз и мъжът от Бригада Седем веднага забеляза, че с натрапника е свършено. Не можеше да му се помогне вече.

Дочу тихо стенание. Сарита Гуереро лежеше на килима с разкривено от болка лице. Върху тъмносинята й наметка бе избила кръв.

Ласитър приклекна до нея. Ножът стърчеше от лявото й рамо и той трескаво се зае за работа. Не беше сигурен дали ще успее да спаси Ла Пистолера, но щеше да опита всичко, което е по силите му.