Астрид Линдгрен
Братята с лъвски сърца (9)

9

Мога да си припомня само два повода, при които съм бил направо извън себе си от радост: когато някога като съвсем малък получих от Йонатан шейна — коледен подарък, за който той дълго бе пестил пари, и после, когато намерих брат си долу, край рекичката, веднага след пристигането ми в Нангияла. Радвах се до полуда и през цялата онази невероятна вечер, моята първа вечер в „Дома на конника“… Ала, нищо не би могло да се сравни с обзелото ме чувство, когато открих Йонатан, заспал на пода у Матиас — не допускам, че въобще има по-силна радост! Самата ти душа сякаш ликува неудържимо…

Тогава не докоснах Йонатан. Не го събудих. Не нададох и щастлив вик. Просто легнах до него съвсем, съвсем тихичко и се унесох в сън.

Колко съм спал така? Нямам представа. Май целия ден. Но щом отворих очи! Да, щом отворих очи видях, че Йонатан седи на пода до мен. Седи и се усмихва, а когато той се усмихва никой не може да изглежда по-добър от него. Бях си мислел, че ще ме гълчи за своеволието ми. И че може би е забравил дето ме викна на помощ. Сега обаче разбирах, че брат ми се радва на нашата среща не по-малко от мен. Тъй че и аз се усмихнах. Трябваше обаче да мине известно време, преди да си възвърнем способността да говорим.

— Ти викаше за помощ — най-сетне промълвих аз.

Усмивката изчезна от лицето на Йонатан.

— Защо извика? — настоявах аз.

Въпросът ми явно му напомняше за нещо, от което направо му призляваше. Той мълчеше, сякаш никак не му се щеше да ми отговори.

— Видях Катла — отрони той с мъка. — Видях на какво е способна.

Не исках да го терзая с въпроси за Катла, пък и толкова имах да му разказвам. Най-напред за Йоси.

Йонатан почти не ми повярва. Лицето му стана бяло като тебешир, той едва не се разплака.

— Йоси? Не, не, това не е възможно — очите му се навлажниха.

И веднага скочи:

— Незабавно трябва да го съобщя на София!

— Но как? — учудих се аз.

— Една нейна гълъбица е тук — поясни той. — Бианка. Тя се връща тази вечер.

Софиина гълъбица — да, трябваше впрочем да се досетя! Казах на Йонатан, че благодарение на нея аз сега съм при него, а не в Катлината пещера.

— Истинско чудо бе — рекох му, — че измежду всички къщи в Шипковата долина намерих тъкмо тази, в която се укриваш ти. Ако обаче не бях съгледал Бианка отпред, сигурно щях да я подмина.

— Мила Бианке, благодаря ти, че си била там — промълви Йонатан, но нямаше време да ме слуша повече, разбърза се. Подраска с нокти по капака: едва-едва, като мишле. Но само след минута капакът се вдигна и Матиас надникна в стаичката.

— А малкият Шушулко спи ли, спи… — започна той, но Йонатан го прекъсна:

— Моля те, донеси Бианка. Ще я пратим обратно веднага щом се стъмни.

Обясни му защо. Осведоми го за Йоси. Матиас поклати глава тъй, както климат старите хора, когато са дълбоко огорчени.

— Значи Йоси! Да, да, знаех си аз, че някой от Вишневата долина е причина за залавянето на Орвар. Какви хора има, господи!

Преди да иде за Бианка, той пак спусна капака.

У Матиас Йонатан разполагаше със сгодно скривалище: тайна стаичка без прозорец и врата. Можеше да се влиза и излиза само през капака зад шкафа. В стаичката нямаше мебели, само дюшек за спане на пода. И един стар фенер, който донякъде поразпръскваше мрака.

На светлината, която се процеждаше от фенера, Йонатан написа послание до София:

„Триж проклетият предател е Йоси Златният петел. Вземи бързи мерки. Братчето ми е тук.“

— Бианка долетя снощи, за да ми съобщи, че там те няма и че си тръгнал да ме търсиш — каза Йонатан.

— Аха, значи София е разбрала гатанката, която й написах върху стената в кухнята — възкликнах аз. — Прочела я е, когато е донесла чорбицата.

— Каква гатанка? — попита Йонатан.

— „… И аз тръгнах да го търся далеч, далеч отвъд планините.“

Разказах му всичко от игла до конец и добавих за свое оправдание:

— Не исках да тревожа София.

Йонатан се засмя.

— Да не я тревожиш? О, въобразявай си! Ами аз? Нима мислиш, че бях спокоен, когато разбрах, че се луташ нейде по нангиялските чукари?

Сигурно съм клюмнал виновно, защото той побърза да ме ободри:

— Мили, храбри Шушулко, какво щастие наистина, че си тръгнал оттам. А още по-голямо щастие е, че се добра дотук невредим!

Нарече ме „храбри“ за пръв път и това ми вдъхна увереност, че по-нататък може би ще ми викат и „Лъвското сърце“, без поводи за присмех от страна на типове като Йоси.

Внезапно обаче се сетих и за добавката, която бях надраскал на стената у дома: за Рижата брада, дето искал бели коне. И помолих Йонатан да допълни посланието с още един ред: „Карл казва, че онова за Рижата брада не е вярно.“

Разказах му също как Хуберт ме спаси от вълците и брат ми заяви, че цял живот ще му бъде признателен.

Когато пуснахме Бианка, над Шипковата долина бе паднал здрач и в къщичките и дворовете по ската под нас припламваха светлинки. Всичко изглеждаше тихо и мирно. Бих могъл да си представя как хората се събират край обилни вечерни трапези или на разговорка, как играят с децата си и им пеят весели песнички, как добре и уютно се чувствуват. Знаех обаче, че не е тъй. Знаех, че те почти нямат какво да ядат, че съвсем не са весели и спокойни, че са направо злочести. А ако някой случайно забравеше за окаяното им положение, мечовете и копията на Тенгиловите стражи горе на стената бързо го подсещаха за нерадата им участ.

От прозореца на Матиас не струеше светлинка. Къщата му бе тъмна и притихнала, сякаш в нея нямаше жива душа. Но ние бяхме там, макар не вътре, а отвън. Матиас стоеше на пост край ъгъла, а Йонатан и аз си пробивахме път през шипковите храсти с Бианка.

Такива храсти ограждаха целия двор на Матиас. Техните розички са цветята, които най харесвам. Защото ухаят толкова хубаво. Не силно, а някак тънко. Сега обаче бях убеден, че за в бъдеще мирисът им ще предизвика у мен сърцебиене при спомена за промъкването ни през храсталаците, обрасли току до стената, по която слухтяха хората на Тенгил, дебнещи най-вече едного, на име Лъвското сърце.

Йонатан си беше поначернил лицето и беше нахлупил вълнена шапка чак до върха на носа. Не приличаше никак на себе си, никак. И все пак всяко негово излизане от стаичката, която той наричаше „тайник“, беше опасно и можеше да му струва живота. Сто души го търсеха ден и нощ — знаех това и го предупредих, а той подметна небрежно:

— Добре де, нека продължават.

Каза ми, че иска да пусне Бианка собственоръчно, та да е сигурен, че никой няма да я види как хвръква.

На всеки от стражите горе очевидно беше поверена по една отделна част от стената и ние трябваше да се пазим най-много от шишкото, който крачеше напред-назад току над Матиасовия двор.

Матиас обаче бдеше на поста си с фенер в ръка и според уговорката щеше да ни сигнализира по следния начин:

— Щом държа фенера ниско, трябва да затаите дъх: това ще рече, че дебелият Додик е съвсем близо до вас. Вдигна ли го високо, значи той се намира там, където стената прави чупка, и както обикновено си приказва с друг Тенгилов войник. Тогава е най-удобният момент да пуснете Бианка.

Точно така и направихме.

— Лети, лети! — подвикна й Йонатан. — Литни, Бианке моя, над Нангиялските планини, в посока към Вишневата долина. И се пази от стрелите на Йоси!

Не знам дали гълъбите на София разбираха човешки език, но почти бях сигурен, че това важи поне за Бианка, която докосна с човчица бузата на Йонатан, сякаш искаше да го успокои, и после отлетя, белеейки се в здрача, да, опасно белеейки се… Колко лесно можеше да бъде забелязана от Додик при прелитането си през стената!

Но той не я забеляза. Бъбреше с друг войник и беше сляп и глух за всичко друго. Матиас го наблюдаваше внимателно и не снижи фенера.

Проследихме Бианка с очи, докато птицата се загуби от погледите ни, и тогава задърпах Йонатан да се приберем в скривалището колкото може по-бързо. На Йонатан обаче не му се тръгваше. Още не. Вечерта беше тъй прекрасна, въздухът — прохладен и приятен за дишане. Хич не му се искаше да се завира в душната стаичка. Можех да го разбера по-добре от всекиго друг, защото толкова дълго бях лежал на кушетката в кухнята у дома, там, в града.

Йонатан седна в тревата, обгърна коленете си с ръце и се вгледа надолу към долината. Беше напълно спокоен, сякаш се готвеше да изкара тук цялата вечер, независимо от това колко войници на Тенгил обикалят по стената зад гърба му.

— Защо седна тук? — недоумявах.

— Защото ми харесва — отвърна Йонатан. — Защото ми харесва долината, обгърната в здрач. Защото ми харесва да усещам как свежият въздух облъхва лицето ми. И да долавям уханието на лято, разпръсквано от розите на шипковите храсти.

— Всичко това харесва и на мен — обадих се аз.

— Защото ми харесват цветята, тревата, дърветата, полянките, горите и бистрите езерца — продължи Йонатан, — изгряващото слънце и залязващото слънце, сияйната луна, бляскавите звезди и какво ли не още. В момента не мога да си припомня всичко.

— Харесвам ги и аз — обадих се пак.

— Всичко това харесва на всички хора — отбеляза замислено Йонатан — и ако повече от това не им е нужно, кажи ми тогава защо да не могат да му се наслаждават в мир и покой, ами все ще се появи някой Тенгил и ще ги кара да страдат?

На такъв въпрос нямах отговор и Йонатан предложи сам:

— Хайде, най-добре ще е да се приберем!

Но не веднага: най-напред трябваше да проверим какво е положението при Матиас и къде се намира дебелият Додик.

Беше се стъмнило. Матиас вече не се виждаше — само светлинката от фенера му.

— Той го държи високо, значи Додик не се мярка насам — заключи Йонатан. — Давай, бързо!

Но тъкмо се завтекохме и светлинката на фенера потъна рязко надолу. Ние се заковахме на място. Разнесе се тропот на препускащи коне, които постепенно забавиха ход, и дочухме как някой разговаря с Матиас.

Йонатан ме побутна лекичко:

— Върви там! — прошепна той. — Иди при Матиас!

А самият той се метна право в един храст. С треперещи крака се отправих към светлината на фенера. Чух Матиас да обяснява:

— Исках само да взема малко въздух. Времето тази вечер е толкова хубаво.

— Хубаво време! — изръмжа един груб глас. — Нима не знаеш, че смъртно наказание грози всекиго, който излезе след залез слънце?

— Ама че твърдоглав дъртак — намеси се друг глас. — Къде впрочем ти е хлапето?

— Ей тук — посочи ме Матиас, защото тъкмо бях стигнал до него. И веднага познах двамата ездачи — това бяха Ведер и Кадер.

— Няма ли и тази нощ да се разходиш из планината, за да позяпаш луната, а? — ухили се Ведер. — Как ти беше името, малки негоднико? Ти май въобще не ни го каза?

— Викат ми просто Шушулко — отговорих. Нарочно казах така, защото всъщност никой не знаеше галения ми прякор — нито Йоси, нито който и да било друг освен Йонатан, мен и Матиас.

— Шушулка с шушулка… — процеди Кадер. — Ей, Шушулко, знаеш ли защо сме дошли тук?

Краката ми се подкосиха.

За да ме хвърлят в Катлината пещера, помислих си аз. Естествено, разкаяли са се, че ме пуснаха, и сега са дошли да ме вземат. Какво друго да си помисля?

— Трябва да знаеш — поде Кадер, — че всяка вечер ние обикаляме из долината и проверяваме дали хората спазват разпоредбите на Тенгил. Май дядо ти нещо не ги разбира и май се налага да му обясниш колко зле ще загазите, ако на мръкване не си стоите в къщи.

— И помни, че другия път няма да ти се размине, ако те намерим там, където не трябва да си! — закани се Ведер. — Помни това, Шушулко! Все едно е дали дядото е жив, или умрял. Ти обаче си още съвсем млад, предстои ти да растеш и да станеш Тенгилов войник, нали?

Тенгилов войник? Не, по-добре мъртъв, но казах друго. Сърцето ми се свиваше от страх за Йонатан и затуй не исках да ги ожесточавам. Отговорих смирено:

— О, да, толкова бих искал…

— Добре — каза Ведер. — Тогава утре сутринта слез при големия мост, за да видиш Тенгил, освободителя на Шипковата долина. Той ще пристигне по Реката на древните реки със своята златна ладия, която ще бъде привързана за големия мост.

Вече се готвеха да си тръгват, но в последния момент Кадер удържа коня си.

— Ей, старче! — викна той на Матиас, който беше извървял половината път до къщурката. — Да си виждал случайно един красив светлокос младеж на име Лъвското сърце?

Държах Матиас за ръка и усетих как потръпна, но отговори спокойно:

— Не съм виждал никакво Лъвско сърце.

— Добре, добре — махна с ръка Кадер. — В случай че го срещнеш обаче, знай, че те грози смърт, ако премълчиш това или укриваш самия него. Ясно, нали?

Тогава Матиас затвори вратата зад нас.

— Смърт за това, смърт за онова… — измърмори той. — Тия хора не мислят за друго.

Едва що заглъхна тропотът от копитата на конете им, Матиас пак излезе с фенера. И Йонатан скоро се прибра — с ръце и лице, изподраскани от тръните, но доволен, че не се случи нищо по-страшно. И че Бианка летеше през планините.

Седнахме да вечеряме. В кухничката на Матиас — с вдигнат капак на тайника, та Йонатан да изчезне бързо, ако се наложи.

Преди това обаче двамата с него отидохме в конюшнята, за да нахраним конете си. Чудесно беше да ги видим пак. Бяха доближили глави и даже ми се стори, че по някакъв свой начин си разказват за преживените приключения. Дадох им овес. Отначало Йонатан искаше да ме възпре, но после рече:

— Добре, нека поне веднъж си хапнат хубавичко! Инак тук, в Шипковата долина, никой вече не дава овес на конете.

Когато се върнахме в кухнята, Матиас сложи на масата голяма паница с чорба.

— Нямаше нищо друго, а и това си е почти водица — каза той, — но поне е топличка.

Озърнах се за моята торбичка, спомних си какво носех в нея: когато извадих питките и пушеното овнешко, Йонатан и Матиас се задъхаха, очите им светнаха. Толкова ми беше приятно да им устроя скромен пир: нарязах месото на големи парчета и ние засърбахме чорбата, подлагайки си с хлебец и овнешко. Лапахме, та ушите ни плющяха. Дълго време никой не продума. Но накрая Йонатан се обади:

— Колко било хубаво да си сит! Почти бях забравил какво значи това.

Все по-доволен се чувствувах, че реших да дойда в Шипковата долина, все по-убеден бях, че съм постъпил правилно. Сега трябваше да разкажа с подробности за всичко, което бях преживял: от момента на тръгването до влизането ми в Шипковата долина, улеснено от Ведер и Кадер. Вече бях успял да разправя доста, но Йонатан държеше да чуе разказа ми отново и отново. Особено за Ведер и Кадер. Смя се много, също както си бях представял, че ще се смее. Смя се и Матиас.

— Тия Тенгилови хора не са от най-хитрите — отбеляза Матиас. — Колкото и да се мислят за такива.

— Ха, щом даже такъв хапльо като мен можа да ги измами! — възкликнах аз. — Помислете какво би било обаче, ако те бяха отгатнали кого подпомагат да влезе в Шипковата долина и кого пускат: братчето, което искат да докопат.

Точно тогава се сетих за нещо, по което дотогава не бях умувал, и попитах:

— Но ти, Йонатан, ти как успя да проникнеш в Шипковата долина?

Йонатан се разсмя:

— Просто скочих в нея.

— Как така скочи…? Разбира се, не с Грим?

— Именно с Грим — потвърди Йонатан. — Друг кон нямам.

Наистина, бях виждал на какви скокове е способен Йонатановият Грим. Ала да прелети над стената, обграждаща Шипковата долина! Това звучеше съвсем невероятно.

— Тогава стената още не бе довършена — поясни брат ми. — На места още не бе издигната в окончателната си височина. Макар че пак си беше достатъчно височка.

— Добре, но стражите? — недоумявах аз. — Нима никой не те забеляза?

Йонатан отхапа от питката си, пак се засмя:

— О, подире ми търчеше цяла шайка и Грим получи една стрела в задницата. Успях обаче да се измъкна от преследвачите и един добър селянин укри мен и Грим в плевнята си. А през нощта ни доведе при Матиас. Сега знаеш всичко.

— Съвсем не — възрази Матиас. — Не знаеш например, че тук, в долината ни, народът пее песни за този подвиг и за Йонатан, чието пристигане е единственото радостно събитие, откак Тенгил нахлу в Шипковата долина и ни пороби. „Йонатан е нашият спасител“ — пеят тукашните хора, обзети от дълбока вяра, че той наистина ще освободи Шипковата долина. В това вярвам и аз. Ето, сега знаеш всичко.

— Съвсем не — възрази Йонатан. — Не знаеш например, че Матиас ръководи тайната борба на хората от Шипковата долина срещу Тенгил, че той е заместникът на Орвар, когото хвърлиха в Катлината пещера. И че би трябвало него да зоват „спасител“, не мен.

— Не, не, твърде стар съм вече — възрази Матиас. — Оня Ведер имаше пълно право, когато заяви, че е все едно дали съм жив, или умрял.

— Недей да говориш така — упрекнах го аз, — защото вече си ми дядо.

— Да, заради теб трябва да се крепя, да си държа душата в зъбите. Но за ръководител на борба вече не ме бива. Това е работа за млади хора.

И въздъхна.

— Ех, да беше тук Орвар! А той е прикован в Катлината пещера и някой ден ще го погубят най-зверски.

Забелязах, че лицето на Йонатан стана бяло като тебешир.

— Ще видим — отрони той, — ще видим кой в края на краищата ще стане плячка на Катла.

Но веднага след това каза със съвсем друг тон:

— Сега на работа! Ето че не знаеш и още нещо, Шушулко: тук, в тази къща, денем се спи, а нощем се работи. Ела да ти покажа какво.

Промъкна се преди мен през капака на тайника, обърна дюшека за спане и отмести две от широките дъски на пода — те се оказаха хлабави и под тях, направо в голата земя, зейна черна дупка.

— Оттук започва моят подземен проход — каза Йонатан.

— А къде свършва? — попитах, макар че предугаждах отговора.

— В горския шубрак отвъд стената. Там ще свършва, когато бъде готов. Смятам, че ще е достатъчно дълъг след още само няколко нощи работа.

Той се пъхна в дупката и се обади оттам:

— Но трябва да се покопае и малко по-нататък. Защото сигурно разбираш, че не ми се ще да се появя издън земя точно под носа на дебелия Додик.

После изчезна и ме остави да го чакам дълго. Когато най-сетне дойде, той буташе пред себе си корито, пълно с пръст. Поех го от него и изпод капака го предадох на Матиас.

— Пак пръст за моята нивичка — рече той. — А ако имах да посадя и малко бобец, малко грашец, щях да туря край на глада и нуждата.

— Така си мислиш — възрази Йонатан. — Нима забравяш, че на всеки десет бобени зърна Тенгил взема девет?

— Вярно — въздъхна Матиас, — докато го има Тенгил, в Шипковата долина ще има глад и недоимък.

Матиас трябваше да се измъкне навън и да изсипе коритото върху своята нивичка, а аз застанах на пост пред вратата. Йонатан ми беше казал да засвирукам, щом усетя и най-малката опасност. И то една определена мелодийка, на която ме бе научил отдавна, още когато живеехме на земята. По онова време много свирукахме — все вечер след лягане. Тъй че наистина можех.

Йонатан отново се пъхна в дупката, за да продължи копаенето, а Матиас спусна капака и го закри с шкафа.

— Набий си в главата, Шушулко, че никога, никога не бива да оставяш Йонатан вътре, без капакът да е затворен, а шкафът — на мястото си пред него — предупреди ме Матиас. — Набий си в главата, че се намираш в страна, управлявана от Тенгил!

— Няма да забравя това — обещах твърдо.

В кухнята беше тъмно. Гореше една-единствена свещичка, запалена на масата, но Матиас я духна.

— Тъмна трябва да е нощта в Шипковата долина — рече той. — Защото има много очи, които искат да видят онова, което не трябва да виждат.

После грабна коритото и изчезна, а аз застанах на пост пред отворената врата. Наистина беше тъмно, точно както искаше Матиас. Тъмни бяха домовете, тъмнееше и небето. Не проблясваха звездици, не светеше луна, беше тъмно като в рог и аз буквално нищо не виждах. Затова пък и многото очи на нощта, за които спомена Матиас, сигурно не виждаха нищо и тази мисъл ме поразведри.

Тъжно и самотно ми бе да стоя и да чакам. Пък и се страхувах, а Матиас се бавеше толкова дълго. Безпокойството ми се усилваше с всяка измината минута. Защо не идеше? Взирах се в мрака. Но защо изведнъж мракът като че ли се поразреди? Мержелееше ли ми се светлик, или пък вече очите ми се бяха приспособили към тъмното? Разбрах: луната си бе пробила път през облаците. Това бе най-лошото, което можеше да стане, и аз стисках палци Матиас да успее да си дойде, докато все още има поне малко мрак, който да го прикрие. Беше обаче твърде късно: луната засия в своята пълна сила и окъпа долината с лъчите си.

На светлината й видях Матиас. Още отдалеч го видях да пъпли с коритото сред шипковите храсти. Неспокойно се озърнах: нали бях на пост. И внезапно видях още една фигура: Додик. Дебелият Додик, който, обърнат с гръб към мен, се спускаше с въже по стената.

Трудно е да си свирукаш, когато те е страх, тъй че мелодийката не излезе особено гладка. Някак си все пак я наподобих и, бърз като гущер, Матиас изчезна зад най-близкия храсталак.

В този миг Додик налетя върху мен.

— Какво си се разсвиркал? — изрева той.

— Ами… ами тъкмо днес се научих — заекнах аз. — Досега не можех да си свирукам, а ето че днес най-внезапно ми се удаде. Искате ли да ме послушате?

Засвируках пак, но Додик ме прекъсна.

— Я млъкни! Не съм чувал свирукането да е забранено, но ми се струва, че е. Хич не ми се вярва Тенгил да го одобрява. А освен това вратата ти трябва да е затворена, ясно?

— Да не би Тенгил да не одобрява и отворените врати? — попитах невинно.

— Не е твоя работа — озъби се Додик. — Прави каквото ти казвам, но преди това ми дай черпак вода. Горе, на стената, ще пукна от жажда.

Веднага съобразих, че ако той ме последва в кухнята и не завари там Матиас, може да стане нещо направо страшно. Горкият Матиас! Наслушал се бях за това смъртно наказание, грозящо всекиго, който вечер не се залости у дома си.

— Ще ти донеса — бързо казах аз. — Чакай тук. Ей сегичка ще получиш вода.

Втурнах се в кухнята и в тъмното се опитах да напипам бурето с вода. Знаех в кой ъгъл се намира. Намерих и черпака, загребах вода. И тогава долових зад себе си нечие присъствие — да, той бе застанал съвсем зад гърба ми. По-ужасно усещане от това не бях имал.

— Запали свещ! — заповяда Додик. — Искам да видя как изглежда една такава миша дупка.

Ръцете ми трепереха, трепереше цялото ми тяло, но все пак успях да пална свещичката.

Додик грабна черпака и пи. Пи, пи, сякаш беше бездънен. После хвърли черпака на пода и подозрително се огледа с отвратителните си очички. И ме попита това, което се опасявах, че ще пита.

— Оня старец, Матиас, дето живее тук — къде е?

Не отговорих. Не знаех какво да кажа.

— Не чуваш ли какво те питам? Де го Матиас? — ръмжеше Додик.

— Спи — отроних. Нещо трябваше да измисля.

— Къде спи?

До кухнята имаше една стаичка и в тази стаичка беше леглото на Матиас — знаех това. Знаех обаче и че сега го няма вътре. Но все пак посочих към вратата й:

— Там.

Едва-едва го смънках, та почти не се чу. Прозвуча жалко и Додик ми се изсмя подигравателно:

— Хич не си по лъжите. Но почакай, ще проверим!

Толкова беше доволен: знаеше, че лъжа, и го блазнеше възможността да накаже със смърт Матиас, да получи похвала лично от Тенгил.

— Дай свещта! — заповяда той и аз му я дадох. Искаше ми се да търтя навън, да хукна през вратата, за да намеря Матиас и да го предупредя да бяга, преди да е станало непоправимо късно. Но не можех да се помръдна. Бях като вцепенен и пред очите ми чернееше от страх.

Додик забеляза смущението ми и се развесели. Не си даваше зор, хич даже: напротив, беше му смешно и той протакаше, за да ми призлее още повече. И след като се назабавлява, каза:

— Хайде, момченцето ми, хайде да ми покажеш къде лежи и хърка дъртият Матиас.

Той ритна вратата на стаичката и ме блъсна вътре тъй, че аз се препънах във високия праг. После ме сграбчи и се надвеси над мен със свещта в ръка.

— Хайде, лъжецо, показвай! — изрева той и вдигна свещта, за да освети тъмната стаичка.

Не смеех да се помръдна и да вдигна очи, не исках да съществувам, о, колко отчаян се чувствувах!

И тъкмо когато бях най-зле, чух сърдития глас на Матиас:

— Какво става там? Нима не оставяте и нощем хората да спят спокойно?

Вдигнах очи и видях Матиас — да, самият той. Надигнал се бе от постелята си в най-тъмното кътче на стаичката и жумеше срещу светлината: по нощна риза, чорлав, сякаш дълго е спал. А край отворения прозорец видях коритото, подпряно на стената. Да, наистина той бе по-бърз и от гущер, този мой мил дядо!

А за Додик почти ми дожаля. Никога не бях виждал по-откровена глупост от тази, която се изписа по лицето му, докато зяпаше Матиас.

— Дойдох само за малко водица — смотолеви той.

— Вода? Добре де — измърмори Матиас. — Но не знаеш ли, че Тенгил ви забранява да вземате вода от нас? Мисли си, че ще ви отровим. И ако дойдеш още веднъж да ме будиш посред нощ, аз наистина ще го направя.

Чудех се на дързостта му да хока така Додик. Но с хората на Тенгил може би трябваше да се говори точно по такъв начин. Защото Додик посумтя, посумтя и се пръждоса към стената си.