Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bröderna Lejonhjärta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 71 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Астрид Линдгрен. Братята с лъвски сърца

„Народна младеж“ Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1979

Преведе от шведски: Вера Ганчева

Редактор: Анна Сталева

Художник на илюстрациите: Илун Виклунд

Оформление на корицата: Петър Тончев

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Лилия Вълчева

Дадена за набор на 14.V.1979 година. Подписана за печат на 24.VIII.1979 година.

Излязла от печат на 15.IX.1979 година. Поръчка №140. Формат 1/16 60/90.

Печатни коли 13. Издателски коли 13. Цена 0,70 лева.

Първо издание. ЛГ V. Тематичен №13 95375 22331/6254–2–79

„Народна младеж“ Издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София, 1979

Д-Ч

© Превод Вера Ганчева, 1979

 

Astrid Lindgren. Bröderna Lejonhjärta

Illustrationer av Ilon Wikland

Rabén & Sjögren, Stockholm, 1974

История

  1. — Добавяне

7

Споделих с Фялар от какво голямо значение е за мен това, че аз, именно аз, предприемам толкова дълъг преход на кон през планината:

— Разбираш ли какво приключение изживявам сега? Не забравяй, че почти непрекъснато съм лежал на една кушетка в кухня! Недей обаче да мислиш, че дори за минутка мога да забравя за Йонатан — инак щях да се провикна така, че цялата планина да закънти, и то само защото е тъй прекрасна.

Да, прекрасна беше: Йонатан би разбрал вълнението ми. Не бях подозирал, че може да има планини, толкова високи и с толкова много бистри езерца, пенливи поточета, водопади и полянки, осеяни с пролетни цветя! А аз, самият Шушулко и никой друг, яздех кон и се наслаждавах на заобикалящата ме прелест! Не бях знаел досега, че някъде може да съществува такава красота и тя съвсем ме замая — но само в началото!

Постепенно картината взе да се изменя. Подкарах Фялар по една тясна пътечка, предназначена за конници — май точно нея бе имал предвид Йонатан, когато ми каза, че до Шипковата долина се стигало по чупки и криволици през планината. А съвсем ясно бе, че тази пътечка лъкатуши на чупки и криволици. Не мина много време и аз се отклоних от полянките, изпъстрени с цветя, планината ставаше все по-дива и страховита, а пътечката — все по-опасна: ту се възкачваше нагоре, ту стръмно се спускаше надолу или пък се виеше по тесни скалисти издатини над шеметни бездни, в които аха-аха да се сгромолясаме. Спасяваше ни обаче завидната ловкост на Фялар да се придвижва по опасни планински пътеки — да, чудесен бе той, моят Фялар!

bratjata_s_lyvski_syrtsa_otnovo_na_konq.png

На свечеряване и двамата усетихме умора. Тогава устроих бивак за през нощта: на зелена полянка, та Фялар да попасе трева, и край поточе, от което да утолим жаждата си.

Накладох огън. През целия си живот бях копнял да седя край огън, запален под открито небе, защото Йонатан ми бе разказвал колко било хубаво. И ето че сега моята мечта се сбъдваше!

— Е, Шушулко, най-сетне и ти да разбереш какво значи такъв огън — казах си на висок глас.

Събрах на голяма купчина сухи клони и шума, подпалих ги и огънят тутакси лумна, запращя, пръсна искри, а аз все повече се убеждавах, че Йонатан е бил съвсем прав: да седиш край огън на открито е неповторимо преживяване. Беше ми много добре, хапвах си от питките и от пушеното овнешко. То беше страшно вкусно, но ми се искаше да не съм го получил от Хуберт.

Развеселих се дотам, че си попях, за да залъжа самотата: „Моят хлебец, моят огън и моят кон! Моят хлебец, моят огън и моят кон!“ — друго не ми идваше наум.

Доста време седях така и си мислех, за всички огньове, които са горели под открито небе в лесовете из целия свят и които отдавна са угаснали. А пък моят гори, и то сега!

Смрачаваше се. Планините станаха черни, о, как притъмня, и то за минути! Не ми беше приятно, че седя сякаш с гръб към толкова гъстия мрак: имах чувството, че някой може да ме нападне изотзад. Междувременно бе дошло време за сън и затова хубавичко подкладох огъня, казах „лека нощ“ на Фялар, завих се в одеялото колкото можех по-близо до топлото и си пожелах да заспя мигновено, та страхът да не успее да ме хване.

Хубаво, но само като пожелание! Защото страхът успя да ме хване, и то здравата. Не познавам впрочем никого другиго, който да му става по-лесна плячка от мен. Мислите закръжиха в главата ми: сигурно някой ме дебне в тъмнината, сигурно планината гъмжи от Тенгилови съгледвачи и войници, сигурно Йонатан е отдавна мъртъв… Ужасните предположения се рояха в мен и не ми даваха да заспя.

Неочаквано иззад един връх изгря луната, но не, може би не онази, която си знаех, а съвсем друга, въпреки че приличаше на старата, и по-ярка лунна светлина аз дотогава не бях виждал. Е, вярно е и това, че въобще не бях виждал луна, извисена над планински върхове.

Наоколо всичко се преобрази и стана съвсем необичайно — сякаш бях попаднал в странен свят от сребро и черни сенки. Красив и някак тъжен, будещ особено вълнение. Но и страшничък: макар че местата, огрени от луната, светлееха, сенките можеха да таят какви ли не опасности.

Завих се презглава, защото гледката ме плашеше. Тогава обаче чух, да, тогава чух… Вой, отекващ далеч оттук в планината. И веднага след това — още един, многогласен и отблизо. Фялар изцвили, беше уплашен. Разбрах — виеха вълци.

При такова положение един страхопъзльо като мен би трябвало почти да умре от паника, но когато забелязах уплахата на Фялар, аз направих опит да си придам смелост.

— Фялар, нима не знаеш, че вълците бягат от огъня? — подвикнах му аз, но сам не си вярвах особено, пък и вълците надали бяха чували за подобно нещо, защото вече се примъкваха насам — мяркаха ми се техните страхотни сиви туловища, които хищно пробягваха по местата, огрени от лунната светлина, чувах гладния им вой.

Тогава и аз нададох вой. Креснах до небесата. От гърдите ми никога не се бе изтръгвал такъв вик и донякъде успях да ги стресна.

Но не за дълго. Скоро те се появиха отново. И то още по-близо. От воя им Фялар направо обезумяваше. Пък и аз. Все по-ясно разбирах, че с мен и Фялар е свършено. Дори започнах да свиквам с тази мисъл, тъй като веднъж бях умирал. Тогава обаче желаех, копнеех да умра, а сега исках да живея и да бъда с Йонатан. О, Йонатан, да можеше само да ми се притечеш на помощ!

Вълците бяха вече съвсем близо. Сред тях изпъкваше един по-едър и по-нагъл — сигурно водачът на глутницата. Забелязах, че именно той се готви да ме нападне. Обикаляше ме с вой, с такъв вой, че кръвта в жилите ми замръзваше. Метнах по него един горящ клон и му изкрещях, но това само го раздразни. Виждах зиналата му паст със страшни зъби, които щяха да се впият в гръкляна ми. И ето… Помощ, Йонатан… Зверът скочи…

bratjata_s_lyvski_syrtsa_vylci.png

Но изведнъж! Какво, за бога, стана изведнъж? Насред скока си вълкът изрева и рухна в краката ми. Мъртъв. Съвсем мъртъв! Право в главата му беше забита стрела.

От чий лък? Кой спаси живота ми? Някой излезе от мрака иззад една скала. Това беше самият… Хуберт! Да, той същият, присмехулно свил уста, но на мен ми идеше да се втурна към него и да го прегърна — толкова му се зарадвах. В първия миг. Само в първия миг.

— Май съвсем навреме дойдох — ухили се той.

— Да, съвсем навреме — признах аз.

— Защо не си в „Дома на конника“? Какво правиш тук посред нощ?

„Ами ти?“, казах си наум, защото бързо си спомних що за негодник беше. Какво ли коварно предателство гласеше за през тази нощ в планината? О, защо ме спаси един негодник, защо трябваше да изпитвам благодарност тъкмо към Хуберт, и то не само заради някакво парче овнешко, а и заради скъпоценния ми животец!

— Добре де, ами ти какво правиш тук посред нощ? — троснах му се аз.

— Нима не виждаш, че трепя вълци — отговори Хуберт. — Сутринта те видях, като тръгна на път и реших да бдя над теб, та да не ти се случи нещо лошо. Затова те последвах.

„Как лъжеш — помислих си аз. — Рано или късно обаче ще си имаш работа със София и тогава няма да ти завиждам.“

— Къде е Йонатан? — поинтересува се Хуберт. — Щом е на лов за вълци, той би трябвало да се навърта насам, че да убие някой и друг звяр.

Озърнах се наоколо. Вълците бяха изчезнали безследно. Сигурно са се уплашили, когато водачът им падна убит. И сигурно го оплакваха, защото далеч оттук планината се огласяше от жаловит вой.

— Е, де го Йонатан? — упорствуваше Хуберт.

Нямаше как, трябваше да излъжа и аз.

— Скоро ще дойде — рекох. — Тръгна подир една глутница ей там. — И посочих неопределено към рътлините.

Хуберт се ухили. Личеше си, че хич не ми вярва.

— Няма ли да се прибереш с мен във Вишневата долина? — предложи той.

— Не, ще изчакам Йонатан, който ще дойде всеки момент — не отстъпвах аз.

— Хм… — изсумтя Хуберт. — Хм — изсумтя той пак, гледайки ме някак особено. И после… после извади ножа, затъкнат в пояса му. От гърлото ми се изтръгна къс вик.

Какво възнамеряваше да прави? Осветен от луната и с нож в ръка, той ми се стори дваж по-страшен от всички вълци взети заедно.

Иска да ме убие, да ме намушка в главата. Знае, дето знам, че той е предателят и затова е тръгнал подире ми, а сега иска да ме убие.

Разтреперах се като листо.

— Недей, моля те! — извиках отчаяно. — Недей!

— Какво недей?

— Недей да ме убиваш! — извиках.

Хуберт побеля от гняв. Впусна се към мен, и то така стремително, че несмалко не паднах заднешком, толкова се бях уплашил.

— Какви ги плямпаш, малък глупако?

Хвана ме за перчема и яката ме разтърси.

— Сополанко със сополанко! Нали ако ти исках смъртта, щях да оставя вълка да те разкъса.

Беше тикнал ножа досами носа ми и виждах колко е остър.

— Този нож ми служи да дера вълци, а не да убивам малки глупци — заяви Хуберт.

И така ме ритна отзад, че политнах. После се захвана да дере вълка и не спираше да ругае.

Побързах да се метна на Фялар. Искаше ми се да се махна оттук, и то незабавно.

— Къде отиваш? — викна подире ми Хуберт.

— Ще ида да пресрещна Йонатан — отговорих аз и сам усетих колко пискливо и жалко прозвуча гласът ми.

— Прави каквото знаеш, овча главо — викна той. — Върви на явна смърт! Отсега нататък няма да ти преча.

Но аз вече препусках и пет пари не давах нито за Хуберт, нито за заканите му.

Осветена от луната, пътечката се виеше стръмно нагоре в планината. Лунната светлина беше мека, но силна, почти като дневна, тъй че за щастие всичко се виждаше! Инак бях загубен: урвите и пропастите зашеметяваха — ужасяващи и същевременно живописни. Струваше ми се, че яздя насън, да, целият този пейзаж, облян в лунна светлина, можеше като че да съществува само в някой красив и необуздан сън, разсъждавах мислено аз, а на Фялар казах:

— И кой мислиш, че го сънува? Във всеки случай не аз, а някой, който би могъл да сънува нещо хем толкова ужасно, хем красиво до неправдоподобност. Може би божество?

От умора и сънливост обаче едва се държах на седлото. Някъде трябваше да изкарам нощта.

— Най-добре ще е там, където няма вълци — рекох на Фялар и мисля, че той беше напълно съгласен с мен.

Кой всъщност бе прокарал планинските пътеки между двете долини на Нангияла? Кой бе решил как точно да лъкатуши нашата пътечка? Наистина ли е било необходимо да се вие тя по толкова тесни и стръмни зъбери и над толкова дълбоки пропасти? Съзнавах, че една-единствена погрешна стъпка на Фялар е достатъчна, за да се сгромолясаме в бездната и никой после да не разбере къде се е затрил с коня си Карл Лъвското сърце.

А пътечката ставаше все по-опасна и по-опасна. Направо не смеех да държа очите си отворени, за да не видя как ще рухнем в пропастта.

Фялар обаче не направи нито една погрешна стъпка и преодоля всички трудности, а когато аз лека-полека набрах смелост да отворя очи, видях, че сме стигнали до полянка. До чудесна зелена полянка, от едната страна на която се издигаха ридове, а от другата зееше бездна.

— Ето ти най-подходящо място за отмора, Фялар — казах му аз. — Тук поне сме защитени от вълци.

Наистина. Никакъв вълк не можеше да се спусне дотук от хребетите — бяха прекалено високи. И никакъв вълк не можеше да се изкатери от пропастта — скалите бяха съвсем отвесни. Значи зверът можеше да дойде само оттам, откъдето дойдохме ние с Фялар — по тясната пътечка край бездните. Толкова хитър и ловък вълк обаче още не се е родил, заключих аз почти уверено.

Забелязах и нещо, което действително ми хареса: в планинския хребет тук се врязваше дълбок пролез, образувайки нещо като пещера, и то покрита с големи скални блокове: вътре щях да поспя спокойно и под стряха.

Някой бе почивал на тази полянка преди мен. Имаше пепел от огън. Прииска ми се да наклада свой, но нямах сили и очите ми се затваряха. Хванах Фялар за юздите и го вкарах в пещерата, която се оказа наистина дълбока, та му рекох:

— Тук има място поне за петнайсет като теб.

Фялар тихо изпръхтя. Може би копнееше да си се прибере в конюшнята. Помолих го за прошка, загдето го въвлякох в такива премеждия, сипах му овес, потупах го и пак му пожелах „лека нощ“. После легнах в най-тъмния кът на пещерата, завих се с одеялото и заспах като пън, преди страхът да успее да ме хване.

Не знам колко съм спал. Внезапно обаче нещо ме сепна и аз се ококорих. Откъм отвора на пещерата се носеха гласове и конско цвилене.

Повече не ми трябваше. Големият, неудържимият страх ме завладя отново. Кой знае, може би онези, които говореха отвън, бяха по-опасни от вълците?

— Вкарай конете в пещерата, че тук да сме по-нашироко — каза някой и в следващия миг-два коня изтопуркаха край мен. Те изцвилиха щом забелязаха Фялар и Фялар изцвили в отговор, но после се умълчаха и в тъмното сигурно се сприятелиха. Онези на полянката очевидно не разбраха, че бе изцвилил и един чужд кон, понеже съвсем спокойно продължаваха своя разговор.

Защо бяха дошли? Кои са? Каква работа имаха нощем в планината? Трябваше да разбера всичко това. Зъбите ми тракаха от страх и ми се искаше да съм на хиляда мили далеч оттук, но тъй и тъй не бях, та се налагаше да разбера какви са тези хора, които можеха да се окажат и свои, но и врагове. Надвих страха си и запълзях по корем в посока на гласовете, долитащи отвън. Луната бе заседнала точно в отвора на пещерата и ивица от светлината й проникваше право в скривалището ми, но аз се държах настрана от нея и бавно, бавно се придвижвах към гласовете.

Осветени от луната, непознатите стъкваха огън: двамина мъжаги с груби лица и черни шлемове, нахлузени на главите. За пръв път виждах Тенгилови съгледвачи или войници, но веднага разбрах, че тези тук са такива и никакви други! Че са от свирепата орда, която, предвождана от Тенгил, се готви да опустоши зелените долини на Нангияла. Не исках да попадна в ръцете им — по-добре в пастта на вълк!

Двамата разговаряха полугласно, но тъмното ъгълче, в което се спотайвах, беше близо до тях и чувах всяка дума. Явно се сърдеха някому, защото единият каза:

— Ще му отрежа ушите, ако и този път не дойде навреме.

А другият добави:

— Да, трябва да получи урок. Нощ след нощ го чакаме напразно, пък и каква е ползата от него? Да трепеш пощенски гълъби е добре, но за Тенгил не е достатъчно. Той иска да затвори София в Катлината пещера и ако този тип не уреди залавянето й, горко му!

Тогава разбрах кого имаха предвид и кого чакаха — Хуберт!

„Бъдете спокойни — мислех си аз. — Като доодере вълка, ще дойде, хич и не се съмнявайте! Подлецът, който ще ви хване София, скоро ще цъфне ей там, на пътечката.“

Изгарях от срам. Срамувах се, че във Вишневата долина има предател. Но исках да го видя с очите си, понеже най-сетне щях да имам доказателство. Едно е да подозираш някого, а друго — да предупредиш София без двоумение:

— Гледай да се отървеш от оня Хуберт! Инак скоро ще бъде свършено и с теб, и с цялата Вишнева долина!

Колко непоносимо е очакването, когато чакаш нещо ужасно! А какво по-ужасно от предателя! Тръпки ме побиваха само при мисълта за него. Вече почти не се страхувах от онези, които седяха край огъня — угнетителното чувство, че скоро ще видя как предателят се задава на коня си по пътечката, лъкатушеща от скала на скала, се примесваше с погнуса, но аз въпреки това се взирах натам и то толкова напрегнато, че очите ми сълзяха.

Онези двамата край огъня се бяха вторачили в същата посока. И те знаеха откъде ще дойде. Но никой от нас не знаеше кога.

Чакахме. Те край своя огън, аз в пещерата, проснат по корем. Луната се бе изместила от отвора й, но времето, времето май не помръдваше. Никой не се появяваше, а ние все чакахме! Идеше ми да скоча и да изкрещя, за да сложа край на това чакане, в което сякаш вземаше участие цялата планина. А и страшната лунна нощ: тя също чакаше предателя, затаила дъх.

bratjata_s_lyvski_syrtsa_sreshta_v_planinata.png

И ето че той най-сетне дойде. Един конник се зададе по пътечката и ярката лунна светлина откри силуета му отдалеч: идеше оттам, откъдето бях сигурен, че ще дойде. Изтръпнах, като го видях — Хуберт, как можеш!

Очите ми сълзяха и зажумях. А дали не зажумях, за да си спестя гледката на предателя? Дълго бях чакал този мерзавец и когато най-сетне дойде, аз като че нямах сили да видя лицето му. Затова затворих очи. И чувах само все по-отчетливото чаткане на копитата на неговия кон.

Най-сетне бе пристигнал, конят спря. Отворих очи. Трябваше все пак да видя предателя, да, трябваше да видя Хуберт, изменил на Вишневата долина и на хората, живеещи там.

Но това не бе Хуберт. А Йоси! Златният петел.