Астрид Линдгрен
Братята с лъвски сърца (4)

4

Както и последвалата я сутрин. Тогава яхнахме конете си. Да, да, не се чудете, аз можех и да яздя, макар че за пръв път се качвах на кон — просто не проумявам защо в Нангияла все става така, искам да кажа, защо тук човек е способен на всичко. Препусках в галоп тъй, сякаш съм се родил на седлото.

Но каква гледка представляваше Йонатан на кон! Онази леля, която беше рекла, че брат ми прилича на приказен принц, трябваше да го види как шеметно се носи с Грим през моравите на Вишневата долина, та въобще да не го забрави. О, той наистина бе като принц, излязъл от някоя приказка, когато препускаше стремглаво към рекичката, през която се прехвърли с един скок на коня си — сякаш я прелетя, а косата му се вееше. Пък и дрехите му бяха като на принц или може би по-скоро като на рицар. В „Дома на конника“ имаше един шкаф, натъпкан с подобни дрехи, трупани там незнайно от кого — дрехи не каквито се носят сега, а именно старинни, рицарски. Измъкнахме оттам един кат и за мен, а старите си дрипи хвърлих — повече не исках да ги гледам. Защото Йонатан каза, че облеклото ни трябва да подхожда на времето, в което живеем сега, инак хората от Вишневата долина щели да ни смятат за чудаци. Да, времето на огньовете, наклаждани под открито небе, и на приказките: нали така се бе изразил той? И докато се разхождахме на коне, пременени в напетите рицарски одежди, аз не се стърпях и го попитах:

— Тук, в Нангияла, ние май живеем в страшно старо време?

— В известен смисъл да — отговори Йонатан. — Наистина, за нас то е старо време. Може обаче да се каже, че е и младо.

Позамисли се и продължи:

— Да, точно така: едно младо, здраво и хубаво време, в което да се живее е леко и просто.

Внезапно обаче очите му потъмняха…

— Поне тук, във Вишневата долина — каза той.

— Другаде не е ли тъй? — учудих се аз.

Йонатан отвърна, че на различни места се живеело различно.

Значи имаме голям късмет, дето сме попаднали тъкмо тук! Тъкмо във Вишневата долина, където да се живее е толкова леко и просто, както каза Йонатан. А по-лека, приятна и весела утрин от тази сигурно не може да има. Най-напред ни събудиха слънцето и радостното птиче чуруликане, проникнали през прозореца на нашата кухня, после зърнах Йонатан, който безшумно сложи на масата хляб и мляко, а след закуската отидохме да нахраним зайците и да почистим конюшнята. После яхнахме конете, ой, яхнахме ги и се понесохме през тревата, осеяна с ослепително искрящи росни капчици, вишневите цветове гъмжаха от жужащи бръмбари и пчели, конете шеметно препускаха, но мен хич не ме беше страх. Дори и от това, че всичко може да свърши внезапно, както обикновено става с хубавите неща. Не обаче и в Нангияла! Или поне не тук, във Вишневата долина!

Дълго яздихме напосоки из моравите, а после поехме по пътеката край рекичката, лъкатушеща на чупки и кривулици и ненадейно пред нас изникнаха димящите комини на селото, разположено долу в долината. Отначало виждахме само струйките дим, а после и цялото село със старите къщици и китни дворчета, от които се носеше кукуригане на петли и лаене на кучета, блеене на овце и врещене на кози — цял утринен хор. Явно селцето току-що се бе събудило.

По пътеката срещу нас се зададе жена с кошница в ръка — селянка, нито млада, нито стара, а някъде по средата: обгорялото й лице издаваше, че работи все навън. Дрехите й бяха скромни, но старовремски, почти както от някоя приказка.

— Е, Йонатан, значи братчето ти дойде — рече тя с мила усмивка.

— Да, най-сетне дойде — отвърна Йонатан и превъзходното настроение звънна в гласа му. — Шушулко, това е София — представи ми я той и жената кимна.

— Да, аз съм София. Добре, че ви срещнах, момчета. Сами ще си занесете кошницата.

Йонатан я пое: личеше си, че е свикнал да я носи и не попита какво има в нея.

— Нали тази вечер ще дойдеш в „Златният петел“ с братчето си, та всички да го приветствуват? — попита София.

Йонатан я увери, че ще идем там двамата, казахме си „довиждане“ и ние пришпорихме конете за дома. Попитах го какво е това „Златният петел“.

— Тъй се нарича селската странноприемница, където се срещаме, за да обменим мисли за всичко, което ни вълнува — поясни той.

Щеше да ми е интересно да ида довечера с него в „Златният петел“ и да видя що за хора обитават Вишневата долина. Исках да узная всичко и за долината, и за Нангияла въобще. Исках също да се убедя, че разказите на Йонатан съвпадат с действителността. Сетих се впрочем и за нещо, което му припомних по пътя за дома.

— Йонатан, ти беше казал, че в Нангияла всеки човек участвува в приключения: от сутрин до вечер, че даже и нощем, нали не си забравил? Тук обаче цари такова спокойствие, че не ми се вярва да има някакви приключения.

Йонатан се засмя:

— Та ти дойде едва вчера, глупчо, и си още нов-новеничък! Ще се наприключенствуваш до насита!

Като поразмислих, аз споделих с него, че достатъчно (и то прекрасно) приключение е все пак това, дето си имаме „Домът на конника“, конете, зайчетата и всичко останало. Казах, че други приключения не ми трябват.

Тогава Йонатан ме погледна малко особено, сякаш ме съжаляваше, и рече:

— Да, Шушулко, все такива приключения бих искал да имаш. Все такива. Защото знай, че има и приключения, каквито не би трябвало да има.

Когато се прибрахме, Йонатан сложи кошницата на София върху масата в кухнята и я изпразни: самун хляб, шише мляко, гърненце мед и две палачинки.

— Нима София ни дава храна? — учудих се аз. Досега не бях мислил откъде я вземаме.

— Понякога — каза Йонатан.

— И съвсем безплатно ли?

— Безплатно, да, може и така да се каже — усмихна се Йонатан, — но тук, във Вишневата долина, всичко всъщност е безплатно. Взаимно си услужваме и се подпомагаме с каквото трябва.

— В такъв случай какво получава от теб София? — полюбопитствувах аз.

Той пак се усмихна:

— Моля: например конски тор за розовите лехи, които поддържам аз. Съвсем безплатно.

После помълча и рече тъй тихо, че едва го чух:

— Но правя за нея още доста неща.

Точно в този момент забелязах, че той вади от кошницата и друго: хартийка, свита на руло — съвсем тъничко. Разгъна я, прочете написаното на нея, сбърчи чело, сякаш то не му допадна. На мен обаче не каза нищо, пък и аз не исках да разпитвам. Отсъдих, че когато намери за нужно, що ми каже какво пише в бележките, които получава.

В единия ъгъл на кухнята имаше допотопен шкаф. Още снощи бях научил от Йонатан, че вътре в шкафа имало тайно чекмедже: можел да го намери и отвори само онзи, който знаел как. Разбира се, веднага поисках да ми го покаже, но Йонатан възрази:

— Друг път. Сега трябва да спиш.

После заспах и забравих за чекмеджето, но си спомних за него сега, когато Йонатан отиде до шкафа и аз дочух странни пощраквания. Не беше трудно да се досетя какво правеше: вадеше тайното чекмедже и пъхаше вътре хартийката. След туй заключи шкафа и пусна ключа в една очукана гаванка, сложена на най-горната кухненска полица.

Отидохме после да се къпем в рекичката и аз скачах от моста — представете си каква смелост! Йонатан ми направи въдица, също каквато имаше той, та половихме и риба. Само толкова, колкото да ни стигне за обед. Аз хванах един едричък костур, а Йонатан — два.

Сварихме рибата у дома — в котле, окачено на железен синджир над огъня в голямото ни огнище. А след като хапнахме, Йонатан каза:

— Е, Шушулко, хайде сега да видим дали можеш да улучваш право в целта. Понякога и от такова умение има полза.

Отидохме в конюшнята. Зад преградата, където бяха поводите и седлата, имаше и два лъка. Стана ми ясно, че ги е правил Йонатан, защото все той опъваше лъкове на децата от нашия двор в града. Тези обаче бяха по-големи и по-хубави, бяха наистина внушителни оръжия.

Закачихме една мишена на вратата на конюшнята и цял следобед я обстрелвахме. Йонатан ме обучаваше и аз усвоявах уроците му доста добре, е, разбира се, не можех да се сравнявам с него — той всеки път улучваше сърцето на мишената.

Весело беше с Йонатан. И макар че беше много по-похватен от мен, той не си въобразяваше, че постига нещо забележително. Не се пъчеше, че всичко му иде отръки, а напротив — вършеше го сякаш без въобще да се замисля. На моменти ми се струваше, че му се иска аз да се проявя по-добре от него и когато веднъж успях да улуча средата на мишената с точно попадение, той се зарадва, като че бе получил от мен ценен подарък.

На здрачаване брат ми каза, че е време да се отправим към „Златният петел“. Подсвирнахме на Грим и Фялар, които пасяха на воля по ливадите около „Дома на Конника“. Щом чуха сигнала ни, те светкавично долетяха до портата, където ги оседлахме. Поехме към селото в бавен тръс.

Внезапно ме обзе необяснима боязън и свян. Не бях свикнал да общувам с много хора, особено с жители на Нангияла и доверих притеснението си на Йонатан.

— Какво те плаши? — учуди се той. — Да не би да си мислиш, че някой ти желае злото?

— Не, не, разбира се, че не, но се опасявам, че ще ми се смеят.

Тези мои думи прозвучаха нелепо дори на мен: защо пък ще ми се смеят? Но аз съм си такъв — постоянно си въобразявам подобни неща.

— Знаеш ли, сега, когато се казваш Лъвско сърце, ще трябва да ти викаме Карл — каза Йонатан. — Шушулко Лъвското сърце сигурно ще разсмее всички. Нали и ти самият насмалко щеше да се пръснеш от смях, когато го чу, а и аз също.

Прав беше, Карл щеше да подхожда повече на новия ми прякор.

— Карл Лъвското сърце — провикнах се аз, за да пробвам как звучи цялото ми име. — Ето, идат конниците Карл и Йонатан Лъвските сърца — убедих се, че имената ни звучат добре.

— Но за мен ти си оставаш моят стар Шушулко — усмихна се Йонатан. — Винаги знай това, скъпи ми Карл.

Вече бяхме стигнали в селото и копитата на конете ни зачаткаха по калдъръма на главната улица. Не беше трудно да се намери странноприемницата, защото гласовете и смехът на нейните посетители ечаха надалеч. Скоро видяхме и фирмата й с голям позлатен петел — да, това беше „Златният петел“, уютна старовремска странноприемница от онези, за които обикновено четем в книгите. Малките прозорчета пръскаха тъй галеща светлина, че направо ти се приискваше да се втурнеш вътре. А в заведения аз дотогава не бях стъпвал.

Най-напред обаче вкарахме Грим и Фялар в двора, където ги вързахме редом с много други коне. Йонатан явно беше много прав, че в Нангияла не може без кон. Останах с впечатлението, че тази вечер тук се бе стекло цялото население на Вишневата долина. Странноприемницата беше пълна с хора — мъже и жени, мало и голямо: бяха дошли всички от селото и очевидно прекарваха приятно във весели разговори, макар че доста дечица бяха вече заспали на коленете на родителите си.

Влизането ни предизвика бурно оживление.

— Йонатан! — развикаха се присъствуващите. — Йонатан идва!

Гласът на самия съдържател — снажен и червендалест здравеняк — беше толкова гръмък, че надмогваше общата глъчка:

— Ей го Йонатан, но не — ето ги братя Лъвските сърца! Двама дваменички!

Той пристъпи към нас, грабна ме и ме вдигна на една маса, та всички да ме видят, а аз усещах как лицето ми се облива в гъста червенина.

Йонатан ме представи:

— Това е моят обичен брат Карл Лъвското сърце, който най-сетне дойде при нас! Бъдете добри към него, както винаги сте били към мен.

— О, в това никак не се съмнявай! — увери го съдържателят и пак ме вдигна. Преди да ме пусне, той ме подържа в обятията си и аз усетих колко е силен.

— Сигурно и с теб ще се сприятелим тъй, както сме се сприятелили с Йонатан. Казвам се Йоси. Но най-често ми викат Златния петел. Помни това, Карл Лъвското сърце!

София седеше сама край една маса и ние се настанихме при нея. Мисля, че това я зарадва. Усмихна се много мило, попита дали съм доволен от коня си и дали в близките дни Йонатан не би могъл да й помогне в градината. После обаче се умълча и си пролича, че нещо я мъчи. Забелязах и друго: посетителите в странноприемницата се отнасяха към нея най-почтително и всеки, който станеше да си тръгва, й се кланяше, като че тя беше особено видна личност. Не проумявах защо: София си седеше редом с нас, облечена в скромни дрехи и пребрадена, а загорелите й попукани ръце лежаха на скута като на най-обикновена селянка. „С какво толкова е забележителна“ — питах се аз.

В странноприемницата ми беше забавно. Изпяхме много песни — доста знаех отпреди, други въобще не бях чувал — и все весели. Но истински весели ли? На моменти имах чувството, че всеки, подобно на София, е затаил някаква грижа. И че от време на време хората сякаш се сепваха при мисълта за нещо. За нещо страшновато. А Йонатан беше казал, че във Вишневата долина се живеело леко и просто. Тогава от какво биха могли да се боят? Е, инак изглеждаха весели, пееха, смееха се и беше очевидно, че ги свързва хубава дружба, за която милеят. Стори ми се също, че много държат на Йонатан. Съвсем както там у дома — той бе обичан от всички. Но и на София, особено държаха и на София.

Когато обаче тръгнахме с Йонатан да отвържем конете си и аз го попитах: „С какво толкова е забележителна София?“, изотзад се обади дрезгав глас:

— Точно тъй! С какво пък толкова е забележителна София? И аз отдавна се чудя!

В двора беше тъмно и не можах да видя чий е гласът. Внезапно обаче мъжът мина през мястото, осветено от прозорците, и аз разпознах едного, който бе седял близо до нас: с къдрава рижа коса и с рижа брадичка. Беше ми направил впечатление с това, че през цялото време се мусеше и нито веднъж не запя.

— Кой е този човек? — попитах Йонатан, когато вече излизахме през портата.

— Името му е Хуберт — отговори Йонатан — и той прекрасно знае с какво е забележителна София.

Пришпорихме конете към дома. Вечерта беше хладна и звездна. Никога не бях виждал толкова много звезди и до една — сияйни. Опитах се да отгатна коя от тях е Земята.

Но Йонатан рече:

— Земята? О, тя блуждае нейде далеч — далеч из Вселената и не се вижда оттук.

Това е все пак тъжничко, помислих си аз.