Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bröderna Lejonhjärta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 71 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Астрид Линдгрен. Братята с лъвски сърца

„Народна младеж“ Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1979

Преведе от шведски: Вера Ганчева

Редактор: Анна Сталева

Художник на илюстрациите: Илун Виклунд

Оформление на корицата: Петър Тончев

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Лилия Вълчева

Дадена за набор на 14.V.1979 година. Подписана за печат на 24.VIII.1979 година.

Излязла от печат на 15.IX.1979 година. Поръчка №140. Формат 1/16 60/90.

Печатни коли 13. Издателски коли 13. Цена 0,70 лева.

Първо издание. ЛГ V. Тематичен №13 95375 22331/6254–2–79

„Народна младеж“ Издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София, 1979

Д-Ч

© Превод Вера Ганчева, 1979

 

Astrid Lindgren. Bröderna Lejonhjärta

Illustrationer av Ilon Wikland

Rabén & Sjögren, Stockholm, 1974

История

  1. — Добавяне

8

Йоси! И никой друг!

Трябваше ми известно време, за да схвана това. Добродушният, червендалест веселяк, който ми даде курабийки и ме утеши — той се оказа предателят!

И сега седеше на няколко метра от мен край огъня на Тенгиловите войници — на Ведер и Кадер, както им викаше — и им даваше обяснение за закъснението си.

— Тази нощ Хуберт е на лов за вълци из планината, та трябваше да се крия от него, не разбирате ли?

Ведер и Кадер обаче се мусеха и Йоси се заоправдава още по-енергично:

— Да не би да сте забравили кой е Хуберт? Същият, дето подобно на София трябва да бъде хвърлен в Катлината пещера, защото и той мрази Тенгил.

— Ами дай ни го тогава! — сопна му се Ведер.

— Нали си уж нашият агент във Вишневата долина — тросна му се и Кадер.

— Съм, съм — закима Йоси.

Умилкваше им се и се мазнеше, но си личеше, че Ведер и Кадер го презират. Така е: от предателите се гнусят и онези, които ги използуват.

Ушите те все пак не му отрязаха, но направиха нещо друго — белязаха го с емблемата на Катла.

— Всеки Тенгилов човек трябва да носи нейния знак, дори и предател като теб — заяви Ведер. — Така ще удостовериш кой си, ако във Вишневата долина дойдат наши хора, които не те познават.

— Ща, ща — кимаше Йоси.

Заповядаха му да разтвори връхната дреха и ризата си, а после с желязо, което нажежиха в огъня, прогориха на гърдите му емблемата на Катла.

Йоси изкрещя при допира на нагорещеното желязо о кожата.

— Това вече е нещо — рече Кадер. — Сега знаеш завинаги, че си наш агент, че си предател.

От всички мои нощи тази беше най-дългата и най-тежката, поне откак бях пристигнал в Нангияла. А най-ужасното беше, че сгушен в тъмния ъгъл на пещерата, аз волю-неволю слушах хвалбите на Йоси относно кроежите му да погуби Вишневата долина.

Нямало да мине много време и щял да обезвреди София и Хуберт, заканваше се той: „И двамцата!“

— Това обаче трябва да се извърши така, че никой да не разбере кой стои отзад. Защото как инак ще продължавам да бъда ваш таен агент във Вишневата долина?

„Таен вече няма да бъдеш — мислех си аз. — Защото не подозираш, че недалеч от теб е прикрит този, който ще те разобличи, та свитки ще ти излязат, червендалести подлецо!“

Йоси обаче каза и още нещо, от което сърцето ми подскочи.

— Хванахте ли вече Йонатан Лъвското сърце? Или той продължава да е на свобода в Шипковата долина?

Пролича си, че въпросът му не хареса на Ведер и Кадер.

— По следите му сме — отговори Вебер. — Сто души го търсят ден и нощ.

— И ще го пипнем, та ако трябва да претършуваме всяка къща в Шипковата долина — закани се Кадер. — Тенгил го чака.

— Не се учудвам — рече Йоси. — Младежът на име Лъвско сърце е най-опасният от тях, казвал съм ви го и друг път. Защото наистина е лъв.

В тъмния ъгъл, където се свивах, поруменях от гордост, че Йонатан е такъв лъв. И от радост, че е жив! Направо се разплаках от яд обаче, когато прозрях вероломството на Йоси. Той бе издал Йонатан. Подушил е за неговото тайно отиване в Шипковата долина и е донесъл за него на Тенгил. И именно поради предателството му сега сто души търсят брат ми ден и нощ, за да го хвърлят в лапите на Тенгил.

Но поне беше жив, беше жив! И на свобода, ала защо тогава бе извикал за помощ в съня ми? Спотайвах се в скривалището си и се измъчвах от въпроса; дали някога ще узная това.

Подслушвайки Йоси обаче, аз узнах много други неща.

— Тоя Хуберт завижда на София, че избрахме нея за предводителка на хората от Вишневата долина — съобщи той. — Защото Хуберт си въобразява, че е най-способният от всички.

Ето каква била работата! Спомням си колко кисел беше гласът на Хуберт, когато се обади: „С какво пък толкова е забележителна София?“ Значи той просто изпитвал ревност спрямо нея… Това обаче не ще рече, че е мерзавец, за какъвто отначало го смятах. Но нима цялото му поведение не потвърждаваше подозренията ми, че именно той е предателят от Вишневата долина?… Ах, колко лесно било да си втълпиш нещо невярно за някой човек! Горкият Хуберт — той бдеше над мен, спаси ми живота, даде ми пушено овнешко, а в благодарност аз му извиках: „Недей да ме убиваш!“ Не е за чудене, че кипна от яд! Прости ми, Хуберт, мислех си аз, прости ми: наистина ще те помоля за прошка, когато те видя пак, ако това въобще стане някога.

Йоси се беше поободрил и изглеждаше твърде доволен. Разположил се бе нашироко, но от време на време емблемата май го наболяваше, защото той изохкваше и всеки път Кадер се хилеше:

— Така ти се пада! Така ти се пада!

Яд ме беше, че не можах да зърна какво представлява този знак на Катла, макар да допусках, че е отвратителен и че сигурно е по-добре, дето не успях да го видя.

Йоси продължаваше да се хвали ту с това, което бил направил, ту с онова, което щял да направи, и внезапно изтърси:

— Лъвското сърце има братче, което обича повече от всичко на света.

Като чух това, аз тихичко се разплаках и сърцето ми се сви от мъка по Йонатан.

— Това глупаче може да се използува като примамка, та София да се хване на въдицата — пенеше се Йоси.

— Дръвник такъв, защо досега не се сети! — изсумтя Кадер. — Чрез хлапето ние моментално щяхме да измъкнем Лъвското сърце оттам, където се крие. Защото по тайни канали той несъмнено би научил, че брат му е в ръцете ни.

— И тогава щеше да се предаде — обади се Ведер. — „Пуснете братчето ми и вземете мен“ — сто на сто така би казал, ако действително обича хлапето и трепере над него.

От страх сълзите ми секнаха. Йоси обаче се изпъчи като човек, комуто всичко е по силите.

— Ще уредя това веднага след завръщането си — заяви той. — Ще подмамя малкия Карл Лъвското сърце в клопка: няма да е особено трудно, с шепа курабийки ще стане работата. А после пък ще подлъжа София да се опита да го спаси.

София е прекалено умна, за да успее планът ти възрази Кадер. — Наистина ли си въобразяваш, че толкова лесно ще я подведеш!

Охо-о-о! — важничеше Йоси. — Никога няма да се сети кой е поставил капана. На мен тя ми има голямо доверие.

И така се наду, че за малко да се пръсне:

— Колко бели коня ще получа срещу нея и малкото Лъвско сърце, когато Тенгил завземе Вишневата долина?

Напук на всички беди аз се поразвеселих, като си представих как ще се почувствува злодеят Йоси, когато разбере, че съм изчезнал!

После обаче Йоси каза и друго:

— Малкият Кале Лъвското сърце е много миличък, но, разбира се, не е никакъв лъв. По-пъзлив малчуган от него няма да намерите. Повече би му подхождало да се казва Заешкото сърце.

Да, сам си го знаех. Че не съм никакъв смелчага. Че не е оправдано да се казвам Лъвското сърце както Йонатан. Но да чуя това от Йоси беше невероятно обидно. Изпитах страшен срам и реших, че би трябвало, че трябва да се опитам да стана поне мъничко по-храбър. Е, не обаче тъкмо сега, когато толкова се боех.

Най-сетне Йоси млъкна. Подлостите, с които можеше да се похвали, свършиха. И се надигна:

— Трябва да се прибера преди съмнало.

Другите двама му даваха нареждания до последната минута.

— И гледай да уредиш онова със София и с братчето — изръмжа Ведер.

— Бъдете сигурни, че ще стане — изпъчи се Йоси. — Само да не вземете да направите нещо лошо на детето! То някак ми е симпатично.

„Благодаря, вече го разбрах“, помислих си аз.

— И когато дойдеш в Шипковата долина, да ни донесеш сведения, не забравяй паролата — поучи го Кадер. — Ако искаш да минеш през портата здрав и читав.

Цялата власт на Тенгил, нашия освободител! — изрева Йоси. — Ка’щяло да я забравя! Повтарям си я деня и нощта. Но дали и Тенгил не е забравил обещанието, което ми даде?

Беше вече на седлото, готов да пришпори коня си.

— Йоси, губернатор на Вишневата долина! — провикна се той. — Тенгил обеща да ме направи такъв и нека се надяваме, че не го е забравил.

— Тенгил никога нищо не забравя — увери го Кадер.

И Йоси си отиде. Изчезна по същата пътечка, по която бе пристигнал, а Ведер и Кадер го проследиха с очи.

— Ама и тоя хубостник! — процеди Ведер. — Хубав залък ще бъде за Катла, когато се справим с Вишневата долина.

Така го каза, че ставаше съвсем ясно какво означава да бъдеш хвърлен на тази Катла. Знаех малко за нея, но въпреки това потръпнах и почти ми дожаля за Йоси, макар да беше такъв негодник.

Огънят на полянката догоря. Започнах да се надявам, че Ведер и Кадер също ще се махнат. Желанието да им видя гърбовете беше толкова силно, че ми причиняваше направо физическа болка. Чувствувах се като мишка в капан и жадувах да се измъкна на свобода. Мислех си, че ако можех да изкарам конете им от пещерата, преди някой от двамата да е влязъл вътре, изгледите да се спася бяха значителни и Ведер и Кадер щяха да си идат, без въобще да разберат колко лесно са можели да пипнат братчето на Йонатан Лъвското сърце.

Точно тогава обаче Кадер се обади:

— Хайде да полегнем в пещерата и да дремнем.

Реших, че за мен това е краят. Да, по-добре, защото силите ми бяха съвсем изчерпани. Нека ме хванат, та всичко да свърши веднъж завинаги!

Но Ведер се възпротиви:

— Какво ще спим! Скоро ще съмне. А и тази планина ми дойде до гуша. Давай да се връщаме в Шипковата долина!

Кадер отстъпи.

— Както искаш — каза той. — Изкарай тогава конете!

Понякога, при истинска опасност, човек се спасява сякаш, без да разсъждава как. Бързо се обърнах и пропълзях светкавично до най-тъмния кът навътре в пещерата — също като животинче. Видях как Ведер иде към отвора й, как в следващия миг хлътва в нейния мрак и става невидим. Дочувах само стъпките му, а това беше достатъчно ужасно. Ведер също не би могъл да ме види, но сигурно щеше да чуе как тупа сърцето ми: тупа-лупа, тупа-лупа, докато се гушех в тъмното, очаквайки да стане най-лошото, щом Ведер намери три коня вместо два.

При влизането му в пещерата те процвилиха — и трите коня, значи и Фялар. Можех да разпозная цвиленето му сред това на хиляди коне. Но Ведер, глупакът, не долавяше никаква разлика и май изобщо не забелязваше, че конете в пещерата са три. Той изкара двата, които бяха най-близо до отвора, а именно техните, и тръгна подире им.

Щом останах с Фялар, аз веднага се хвърлих към него и затиснах муцуната му с длан. Мили, мили Фялар, пази тишина, умолявах го мислено, защото знаех, че изцвили ли сега, онези вън щяха да го чуят и да схванат, че нещо не е в ред. Фялар обаче ми беше умник и явно разбираше всичко. Другите два коня му цвилеха: сигурно да си вземат довиждане, но Фялар пазеше пълно мълчание и не им отговаряше.

Видях, че Ведер и Кадер се мятат на седлата, и изпитах неописуемо облекчение. Значи най-сетне се махаха и аз щях да се измъкна от мишеловката. Въобразявах си…

Защото внезапно Ведер се плесна по челото:

— Забравих си огнивото.

Скочи от коня и започна да го търси около огъня.

После каза:

— Няма го тук. Май съм го изтървал вътре в пещерата.

И ето че вратичката на „мишеловката“ се захлопна с гръм и трясък, без да мога да се измъкна: Ведер влезе да си търси проклетото огниво и се натъкна право на Фялар.

Знам, че не трябва да се лъже, но е позволено, когато животът ти виси на косъм.

Между другото Ведер имаше невероятно яки пестници — никой дотогава не ме беше хващал тъй здравата. Заболя ме и аз се ядосах, обзе ме по-скоро гняв, не уплаха, колкото и да е странно. Може би затуй лъжата ми излезе сполучлива.

— Откога дебнеш тук и шпионираш? — ревна Ведер, след като ме измъкна от пещерата.

— От снощи — смотолевих аз, — но спах непробудно. — И примигах на утринната светлина, сякаш току-що съм се събудил.

— Спал си? — не вярваше Ведер. — Да не би да искаш да кажеш, че не си чул как крещяхме и пяхме край огъня, я не лъжи!

Мислеше си, че уловката му е хитра: та те въобще не бяха пели. Но аз бях по-хитър.

— Ъхъ, май нещичко от песните ви чух — запънах се аз, уж че лъжа само за да му угодя.

Ведер и Кадер се спогледаха, убедени, че аз наистина съм спал през цялото време и не съм чул нищо от разговорите им край огъня.

Това обаче не ми помогна особено.

— Нима не знаеш, че минаването по този път се наказва със смърт? — изсумтя Ведер.

Направих се, че нищо не знам — нито за смъртно наказание, нито за каквото и да било друго.

— Снощи исках само да погледам луната — слъгах аз.

— И това ще ти коства живота, лисиче недно — изръмжа Ведер. — Отде си: от Вишневата долина или от Шипковата?

— От Шипковата — отговорих.

Понеже Карл Лъвското сърце беше от Вишневата, аз в никакъв случай не исках да се излагам на риска да подразберат кой съм.

— Кои са родителите ти? — разпитваше Ведер.

— Живея с… при дядо — смънках.

— Ами той как се казва? — не отстъпваше Ведер.

— Викам му просто дядо — мрънках под носа си аз, преструвайки се на съвсем глупав.

— На кое място в Шипковата долина живее той?

— В една… бяла къщичка — нарочно казах така, защото реших, че и в Шипковата долина къщичките ще да са бели, както във Вишневата.

— Ще ни покажеш и дядото, и къщичката — заповяда Ведер. — Хайде, качвай се на коня!

И ние потеглихме. Точно тогава над планините на Нангияла изгря слънцето. Небето пламтеше като ален-ален огън и озаряваше върхарите им. Не бях виждал по-красива и величествена гледка. Ако Кадер и черната попона на коня му не се мяркаха пред мен, струва ми се, че бих ликувал. Не ми беше обаче до ликуване. Хич даже!

Пътеката се виеше и лъкатушеше досущ като преди, но не след дълго се спусна стръмно надолу. Разбрах, че наближаваме Шипковата долина. И все пак едва повярвах на очите си, когато я съзрях, разстлана в подножието на склона — обляна в светлината на утрото, тя ми се стори също тъй красива както Вишневата, с къщичките и дворчетата си, със зелените скатове и нацъфтелите шипкови храсти. Цели преспи от цвят… Толкова приятно беше да ги гледаш отгоре — почти като морска шир с розова пяна по гребените на зелените вълни. Да, Шипковата долина си заслужаваше названието.

Но вътре в нея нямаше да мога да проникна въобще, ако не бях с Ведер и Кадер: от край до край я опасваше стена. Тенгил принудил хората да я издигнат, та да ги държи във вечно робство и пленничество. Знаех за това още от разказите на Йонатан.

На Ведер и Кадер не им беше хрумнало да ме питат как така съм излязъл от затворената долина и аз се молех горещо да не се сетят за такъв въпрос. Защото какво можех да им отговоря? Нима някой би могъл да мине през стената, и то с кон?

Горе, по широкия ръб на зида, додето ми стигаше погледът, виждах все Тенгилови стражи с черни шлемове, мечове, копия, които явно я обхождаха от край до край. Не по-малко ревностно бе охранявана и портата — да, в стената имаше порта: точно там, додето стигаше и свършваше пътеката от Вишневата долина.

Някога хората са минавали оттук свободно и са отивали от едната долина до другата, а сега портата в стената бе достъпна единствено за хората на Тенгил.

Ведер потропа с меча си по портата. В нея се отвори малко прозорче, откъдето подаде глава исполински мъжага.

— Паролата! — кресна той.

Ведер и Кадер прошепнаха тайната парола в ухото му. Значи не искаха да я чуя. Излишна хитрина обаче, защото и аз я знаех: „Цялата власт на Тенгил, нашия освободител!“

Мъжагата от прозорчето ми хвърли един поглед и попита:

— Тоя пък кой е? Отде е?

— Това е едно глупаче, което намерихме горе в планината — обясни Кадер. — Но хлапето май не е толкова загубено, щом снощи е успяло да се провре през вратата ти. Е, какво ще кажеш за това, началнико на стражите? Налага се май да се поинтересуваш как хората ти пазят стената нощем…

Онзи от прозорчето се ядоса. Отвори вратата. Ругаеше, попържаше и отказваше да пусне мен — само Ведер и Кадер.

— Хлапакът е за хвърляне в Катлината пещера — беснееше той. — Там му е мястото.

Ведер и Кадер обаче се заинатиха: трябвало да вляза и аз, за да докажа, че не съм ги излъгал. Техният дълг пред Тенгил не им позволявал да не проверят това, заявиха те.

И предвождан от Ведер и Кадер, влязох през портата.

Помислих си тогава, че ако въобще се срещнем пак с Йонатан, аз ще му разкажа как Ведер и Кадер са ми помогнали да проникна в Шипковата долина. Ама че смях ще падне.

Но сега на мен не ми беше до смях. Разбрах какво ме чака. И че непременно трябва да намеря бяла къщичка с дядо, инак щяха да ме хвърлят на Катла.

— Сега ти ни води! — разпореди се Ведер. — А с дядо ти ние хубавичко ще си поговорим.

Потупах Фялар и го подкарах по една пътека покрай стената.

Бели къщички имаше много, също като във Вишневата долина. Не виждах обаче нито една, която да се престраша да посоча, защото не знаех кой живее там. Не смеех да кажа: „Ето тук живее дядо“, понеже ако Ведер и Кадер се втурнеха вътре, можеше да се окаже, че там няма никакъв старец. Или пък, че има старец, който обаче не желае да ми е дядо.

Бях в извънредно затруднено положение и се обливах в пот върху коня си. Лъжата, която скалъпих за някакъв дядо, беше уж сполучлива, а сега ми се струваше глупава до нелепост.

Пред къщите се мяркаха хора, улисани в работа, но никой не подхождаше да ми е дядо и аз се чувствувах все по̀ и по-злочест. Изпитвах мъка и при вида на тукашните жители: бледи, недохранени и нещастни — поне тези, покрай които минавах. Намирах, че разликата между тях и хората от Вишневата е огромна. Но в нашата долина ние нямахме никакъв Тенгил, който да ни заробва и да ни отнема дори къшея хляб.

Яздехме, яздехме… Ведер и Кадер започнаха да проявяват нетърпение, но аз яздех най-невъзмутимо, сякаш се бях запътил към края на света.

— Още много ли остава? — изсумтя Ведер.

— Не, не особено — отвърнах аз уклончиво, без всъщност да съзнавам какво говоря или правя. Бях смъртно уплашен и чаках само да дойде моментът, в който ще ме хвърлят в Катлината пещера.

Ето обаче, че стана чудо. Ако щете вярвайте, но на пейка пред една къщичка, която се намираше чак към края на стената, седеше старец и хранеше гълъбите си. И може би нямаше да дръзна да направя това, което направих, ако сред сивите гълъби не забелязах и един снежнобял. Един единствен!

В очите ми бликнаха сълзи: такива гълъби бях виждал само у София, а и веднъж на прозореца ми — толкова отдавна, в един друг свят.

Реших се на нещо нечувано. Скочих от Фялар и с два скока се озовах при стареца. Хвърлих се в обятията му, обгърнах шията му с ръце и отчаяно прошепнах:

Помогнете ми! Спасете ме! Кажете, че сте ми дядо!

bratjata_s_lyvski_syrtsa_dqdo_i_vnuche.png

Ужасно се страхувах и бях сигурен, че той ще ме отблъсне, щом види отзад Ведер и Кадер с нахлупените на главите им черни шлемове. Защо му е да лъже заради мен и с това да поема риска да го хвърлят на Катла?

Той обаче не ме отблъсна. Притисна ме в прегръдките си и аз усещах добрите му, мили ръце като защита от всякакво зло.

Момченце мое — каза той високо, та Ведер и Кадер да чуят, — къде се изгуби? И каква пакост си направило, нещастно дете, щом у дома те водят войници?

Горкият ми дядо, как го наругаха Ведер и Кадер! Ругаха го, ругаха го и заявиха, че ако не си гледа внучето по-добре и пак го пуска да се мотае из планините на Нангияла, ще остане без внуче и ще получи урок, какъвто никога няма да забрави. Сега от тях да мине, казаха накрая. И си отидоха. Не след дълго шлемовете им се затърколиха като черни точици по склона под нас.

Тогава избухнах в ридания. Притисках се към стареца и се късах от плач. Нощта, прекалено дълга и тежка, бе отминала чак сега. А дядото ме остави да се наплача и лекичко ме люлееше — искаше ми се, о, как ми се искаше той да ми е истински дядо и през сълзи се опитвах да му кажа това.

— Че аз действително мога да ти стана дядо — рече той. — Инак се казвам Матиас. А ти?

Карл Лъв… — започнах аз, но веднага млъкнах. Ама че грешка щях да направя — да си кажа името тук, в Шипковата долина!

— Мили дядо, моето име е тайно — промълвих аз. — Викай ми Шушулко!

— Така ли, Шушулко? — поусмихна се Матиас. — Влез в кухнята, сладък Шушулко, и ме почакай там.

После добави:

— Ще ида да вържа коня ти в конюшнята.

Влязох. В бедната кухничка имаше само маса, дървен нар, няколко стола и огнище. А край едната стена — голям шкаф.

Матиас скоро се върна и аз му казах:

— Такъв голям шкаф имаме и в кухнята у дома, във Виш…

И тутакси млъкнах.

— У дома във Вишневата долина — довърши изречението Матиас и аз го погледнах боязливо: пак се бях изпуснал за нещо, което трябваше да държа под секрет.

Но Матиас не продума. Отиде до прозореца и надникна навън. Остана там дълго, оглеждаше местността, сякаш искаше да се увери, че наоколо няма жива душа. После се обърна към мен и тихо рече:

— Само че моят шкаф е по-особен. Сега ще видиш защо!

Той подложи рамо изотдолу и побутна шкафа настрани. На стената отзад се очертаваше капак. Вдигна го и отвътре се разкри стая, съвсем малка стаичка. Някой лежеше на пода и спеше.

Беше Йонатан.

bratjata_s_lyvski_syrtsa_cvete.png