Астрид Линдгрен
Братята с лъвски сърца (14)

14

Тази нощ ние преведохме Орвар през подземния лабиринт. Или по-точно преведе го Йонатан, носейки го всъщност на ръце из целия този пъкъл. Моите силици едва-едва стигаха за мен самия и аз се придвижвах с невероятна мъка.

— Избягал е! Избягал е! — бяха извикали те и когато отново настъпи тишина, ние се спотаихме, вслушани във врявата, вдигана от преследвачите. Очаквахме те да се втурнат след нас. Никой обаче не направи това. Измежду Тенгиловите войници все трябваше да има поне един, годен да предположи, че в стените на Катлината пещера сигурно има някаква дупка, през която сме се проврели и изчезнали… И че намирането на тази дупка не ще да е толкова трудно. Но хората на Тенгил бяха явно пъзливци, които нападаха само на орди, а сега не смееха да се заврат в тесния проход, където можеше да ги дебне опасен и невидим враг. Да, бяха си чисто и просто пъзливци — нима инак биха ни оставили да се измъкнем? Почудих се какво обяснение щяха да дадат на Тенгил, щом досега от Катлината пещера птичка не е можела да изхвръкне. Те да му мислят, каза Йонатан, ние си имаме достатъчно свои грижи.

Преди да поемем през дългия и тесен проход, поспряхме да си отдъхнем. Това се налагаше особено заради Орвар. Йонатан му даде козе мляко, което се бе вкиснало, и хляб, който бе мокър, но въпреки това Орвар каза:

— Никога не съм ял нещо по-вкусно!

Йонатан разтърка краката му силно и продължително, за да ги съживи, и Орвар малко се поободри. Макар че още не можеше да ходи, а само пълзеше.

Брат ми го осведоми по какъв път бяхме дошли и го попита дали ще иска да го изминем веднага — същата нощ.

— Да, да и да! — заяви Орвар. — Ако трябва ще се тътрузя на колене чак до Шипковата долина, но хич не ми се ще да кротувам тук и да чакам хрътките на Тенгил да заджафкат подире ни из пещерата.

Пролича си що за човек е: не сломен затворник, а бунтар и борец за свобода. Орвар от Шипковата долина! Когато на светлината от фенера видях очите му, разбрах защо Тенгил толкова се бои от него. Колкото и да беше изнемощял, той носеше в себе си някакъв огън, благодарение на който вероятно и оживя в онази страхотна нощ. Да, друга такава нощ като тази надали можеше да има.

Дълга като вечност и наситена с ужаси. Ала когато си смазан от умора, преставаш да се терзаеш от каквото и да било… Дори да изпитваш страх от хрътките, чието джафкане и скимтене дочувах, но нямах сили да се боя от тях. Впрочем те бързо замлъкнаха. Дори хрътките не дръзваха да навлязат в бездните, из които пълзяхме ние.

Пълзяхме дълго-дълго и когато най-сетне изпълзяхме на светлото, там, където бяхме оставили Грим и Фялар — съсипани, окървавени, прогизнали до кости и полумъртви от изтощение, нощта вече отстъпваше на утрото. Орвар протегна ръце, понечи да прегърне земята, небето и всичко, което виждаше, но те тутакси увиснаха: той бе заспал. И тримата потънахме в някакво вцепенение, което продължи почти до следващата нощ. Събудих се малко преди свечеряване. Фялар ме побутваше с муцуна. Сигурно му се бе сторило, че спя прекалено дълго.

Буден беше и Йонатан.

— Трябва да се измъкнем от Карманяка, преди да се е стъмнило — каза той. — Ако окъснеем, не ще намерим пътя.

Той събуди Орвар. И когато Орвар се съвзе и седна, когато се огледа, припомняйки си станалото, и разбра, че вече не е в Катлината пещера, очите му се напълниха със сълзи.

— Свободен! — отрони той. — Свободен!

Взе ръцете на Йонатан и дълго ги държа в своите.

— Ти ми възвърна живота и свободата — промълви Орвар, който после благодари и на мен, макар че не бях направил нищо, ами само им се пречках в краката.

Сега Орвар изпитваше сходни чувства с обзелите ме тогава, когато, отърсен от всякакво зло, аз дойдох във Вишневата долина — затуй от цялото си сърце му пожелах да стигне в своята долина здрав, читав и свободен. Ала още бяхме далеч от нея. Още се намирахме в планините на Карманяка, гъмжащи от Тенгилови войници, пуснати подире му. Провървя ни, че не ни спипаха в клисурата, където се наспахме. Там изядохме и последното си парче хляб. От време на време Орвар възкликваше:

— Жив-живеничък съм! Жив и на свобода!

Да, само той бе оцелял от всички досегашни затворници в Катлината пещера, принасяни един след друг в жертва на чудовището.

— Хич обаче не подценявайте Тенгил — каза Орвар. — Можете да бъдете сигурни, че той ще вземе мерки за скорошно заселване на пещерата.

И в очите му пак бликнаха сълзи.

— О, моя Шипкова долино! — провикна се той. — Докога ще пъшкаш под игото на Тенгил!

Орвар искаше да научи какво е станало в долините на Нангияла по време на неговото пленничество. За София, за Матиас и за стореното от Йонатан… Брат ми му разказа действително за всичко. И за Йоси. Стори ми се, че Орвар направо щеше да умре пред очите ни, когато узна, че по вина на Йоси е страдал толкова в Катлината пещера. Съвзе се с усилие и когато си възвърна способността да говори, рече:

— Сам по себе си моят живот не представлява нищо. Но престъплението на Йоси спрямо Шипковата долина не бива да се омаловажава или опрощава.

— Опростен или не, той вече е понесъл полагаемото му се наказание — каза Йонатан. — Никога вече няма да го видиш!

Но гневът, обзел Орвар, не стихваше. Той настоя да тръгнем на път незабавно, сякаш бе решил да подеме освободителната борба още същата вечер, и проклинаше краката си, които му изневеряваха. След дълги и упорити опити той все пак успя да се изправи и гордо ни показваше, че е стъпил. Мъчително ни бе да го гледаме как едва-едва се държи на крака и как се поклаща ту напред, ту назад, сякаш аха-аха да падне. Но се насилихме да се усмихваме.

— Орвар, отдалеч се вижда, че си бил затворник в Катлината пещера — отбеляза откровено Йонатан.

Наистина. И тримата бяхме окървавени, мръсни, но Орвар имаше най-окаян вид. Дрехите му висяха на парцали, лицето му почти не се виждаше, обрасло с брада и закрито от кичури коса. Виждаха се само очите му. Неговите необикновени, горящи очи.

През клисурата ни минаваше поточе, та си поизмихме мръсотията и кръвта. Минута по минута квасех лицето си в студената вода. Беше чудесно: сякаш се очиствах от всички ужасии на адската пещера.

Орвар си послужи с моя нож и поострига тук-там брадата и косата си, та да не прилича чак толкова на избягал затворник. А от торбата си Йонатан измъкна Тенгиловия шлем и наметалото, благодарение на които бе успял да напусне Шипковата долина.

— Сложи ги, Орвар — посъветва го той. — Така може би ще те вземат за Тенгилов войник, който отвежда нанякъде двама арестанти.

Орвар си сложи и шлема, и наметалото, без да прикрива своето дълбоко отвращение към тях.

— Така предрешен ме виждате за пръв и последен път — заяви той. — Те вонят на подтисничество и жестокост.

— Да вонят на каквото си щат — усмихна се Йонатан, — но нека ти помогнат да се прибереш в Шипковата долина.

Време бе да тръгваме. След два часа слънцето щеше да залезе, а когато над планината паднеше мрак, нейните опасни пътеки ставаха съвсем непроходими.

Йонатан имаше угрижен вид. Той знаеше какво ни предстои и каза на Орвар:

— Следващите два часа са според мен решаващи за съдбата на Шипковата долина. Ще издържиш ли на кон толкова дълго?

— Да, да и да! — отговори Орвар. — Ако трябва, ще яздя и десет часа, не два.

Отредихме му Фялар. Възседна го, подпомогнат от Йонатан, и в миг се преобрази: сякаш избуя и придоби сила, да, Орвар заприлича досущ на онези непоколебими смелчаци, към които принадлежеше Йонатан. Но не и аз. Когато обаче се качихме на конете и аз хванах с ръце брат си през кръста, допирайки чело в гърба му, усетих, че малко от неговата сила сякаш се влива в мен и страхът ме напуска. Но не можех да не си мисля колко хубаво щеше да е, ако не ни се налагаше да бъдем все толкова храбри и силни. И ако пак лудувахме заедно, както през първите ми дни във Вишневата долина… О, колко далечно ми се виждаше сега онова време!

Потеглихме по обратния път. Към залеза — в тази посока се намираше мостът. Пътеките в планините на Карманяка бяха обаче подвеждащо много на брой и само Йонатан можеше да се ориентира в образуваната от тях мрежа. Бяхме загубени без неговата действително невероятна способност да се оправя из тях.

Взирах се за Тенгилови преследвачи, та от напрежение ме заболяха очите. Но такива никакви не се мяркаха. Виждах само Орвар, който яздеше зад нас с отвратителния си шлем и черно наметало. Изтръпвах от ужас всеки път, щом се обърнех и го съзирах — дотам бях навикнал да се плаша и от шлемовете, и от онези, които ги носеха.

Яздехме, яздехме, а нищичко не се случваше. Наоколо бе тъй безметежно, тъй спокойно и красиво. Тиха планинска вечер: така би могъл да се изрази човек, мислех си аз. Но би сбъркал, защото всеки миг спокойствието можеше да бъде нарушено, а предчувствието за това стягаше душите ни. Тревожеше се дори Йонатан и непрекъснато бе нащрек.

— Само да се прехвърлим през моста — повтаряше той. — И ще се разминем с най-голямата опасност.

— Кога ще стигнем моста? — попитах.

— Подир половин час, ако нищо не ни попречи.

И те изникнаха тъкмо тогава: шестима Тенгилови войници на черни коне и въоръжени с копия. Изскочили внезапно иззад една скала, те в тръс се приближаваха към нас.

— Сега животът ни виси на косъм — предупреди Йонатан. — Насам, Орвар!

Орвар бързо се изравни с нас и Йонатан му хвърли юздите на Грим, та уж да ни води като арестанти.

Онези все още не ни забелязваха. Но беше късно да правим опит за бягство. Пък и нямаше къде. Единственото, което ни оставаше, бе да се движим право към тях с надеждата, че шлемът и наметалото на Орвар ще ги заблудят.

— Няма да им се дам жив! — заяви Орвар. — Бъди сигурен в това, Лъвско сърце!

Отивахме към нашите врагове колкото можехме по-спокойно. Приближавахме се все повече и повече. Ледени тръпки ме побиха и единственото, за което успях да помисля, бе, че ако ни бяха хванали още в Катлината пещера, щяхме поне да си спестим мъчителния нощен преход.

И така, срещнахме се. Войниците позабавиха темпа, за да се разминем по тясната пътечка. Този, който ги предвождаше, се оказа стар познайник: самият Перк.

Но Перк въобще не погледна към нас. Гледаше право в Орвар. И тъкмо когато двамата се разминаваха, той го попита:

— Да знаеш дали са го пипнали?

— Не, нищо не знам — отговори Орвар.

— Къде отиваш?

— Водя двамина арестувани — каза Орвар, без да се впуска в подробности. И ние се отдалечихме колкото можехме по-бързо.

— Шушулко, обърни се внимателно и виж какво правят — каза Йонатан. Обърнах се и погледнах.

— И те се отдалечават — съобщих.

— Слава богу! — възкликна Йонатан.

Но прекалено рано се бе зарадвал. Защото след малко видях, че войниците спират и вкупом се взират след нас.

— Започнали са да разсъждават — каза Йонатан.

Очевидно беше прав.

— Я поспрете! — викна Перк. — Ей, чуваш ли, искам да огледам внимателно и теб, и арестантите ти!

Орвар стисна зъби.

— Давай, Йонатан! — извика той. — Давай, инак сме загубени!

И ние се понесохме в неудържим галоп.

Тогава Перк и групата му се обърнаха, да, обърнаха се и така препуснаха подире ни, че гривите на конете им щръкнаха.

— Хайде, Грим, покажи какво можеш — пошушна Йонатан.

„И ти, скъпи мой Фялар“, пожелах си наум и ми се прииска аз да го яздя в този момент.

Нямаше по-бързи коне от Грим и Фялар, нямаше жребци като тях. О, те летяха по тясната пътечка, съзнавайки, че гонитбата е на живот и смърт. Преследвачите обаче не изоставаха. Чувахме тропота на копитата на конете им, понякога по-близък, понякога по-далечен, но упорит, неотстъпен. Нестихващ. Перк бе разбрал кого преследва, а никой човек на Тенгил не би изпуснал такава плячка и възможността да я поднесе лично на господаря в неговата крепост.

Те ни гонеха по петите, когато профучахме по моста в галоп, и хвърлиха по нас две-три копия. Но не ни улучиха.

Сега вече се намирахме в Нангияла и уж би трябвало да сме се разминали с най-голямата опасност, както се бе изразил Йонатан, ала аз нещо не забелязах това: тъкмо обратното. Гонитбата продължи и на отвъдния бряг на реката. Високо горе на скалата се виеше пътеката, водеща към Шипковата долина, и ние устремно се носехме към нея. Именно там в една друга лятна вечер (струваше ми се, че е било преди хиляда години), аз и Йонатан яздехме бавно в здрача, а после запалихме нашия пръв съвместен огън под открито небе. И точно така би следвало да се язди покрай река — не като сега, когато конете насмалко не издъхваха.

Най-стремглаво препускаше Орвар. Към своята родна Шипкова долина. Йонатан не смогваше да го настига. А Перк ни догонваше — не проумявах как успя. Най-сетне обаче схванах, че вината е моя: нямаше по-бърз ездач от Йонатан, никой не би могъл да го стигне, но ако бе сам на коня си. Моето присъствие го бавеше.

Изходът от тази гонитба предопределяше бъдещето на Шипковата долина. А сега то май зависеше от мен, колко ужасно! Все по-ясно ми ставаше, че ще загазим. Колчем се обърнех да видя къде са преследвачите ни, техните шлемове се чернееха все по-близко до нас. Понякога изоставаха зад хълм или между дървета, но после неотклонно наваксваха разстоянието.

Йонатан вече бе разбрал, също както и аз, че двамата заедно не ще можем да се спасим. А той трябваше да им избяга. Не можех да допусна залавянето им заради мен. И му казах:

— Йонатан, направи това, което ще ти кажа: стовари ме зад някой завой, който ще ни прикрива! И догони Орвар!

Забелязах, че отначало се смая. Но не чак толкова, колкото бях аз самият от своята собствена смелост.

— Наистина ли не се боиш?

— Боя се, но въпреки това искам да го направя — заявих аз.

— Скъпи, храбри Шушулко, ще се върна да те взема. Веднага след като устроя Орвар в сигурното убежище при Матиас, аз ще се върна.

— Обещаваш ли?

— Нима се съмняваш?

Тъкмо бяхме стигнали до върбата, от която се къпахме, казах му:

— Ще се скрия в нашето дърво! Тук ще те чакам!

Повече и не успях, защото се озовахме в прикритието на един хълм и Йонатан позадържа коня, за да скоча. После отново запрепуска. Аз се изтърколих в един ров и лежешком слушах как топурка потерята. Мярна ми се глупавото лице на Перк. Тракаше челюсти, сякаш за да захапе… И на тоя тип Йонатан бе спасил живота!

Брат ми обаче вече беше застигнал Орвар, видях ги да изчезват в далечината заедно и се радвах. Гони ги, драги ми Перк, мислех си аз, и ако си въобразяваш, че ще ги хванеш, много се лъжеш! Няма да видиш повече нито Орвар, нито Йонатан.

Още лежах в рова, докато Перк и хората му също изчезнат в далечината. Тогава отидох до реката и до моята върба. Хубаво ми беше да се сгуша в зелената му корона, удобно настанен в чатала на два клона. Лека-полека започвах да усещам умората.

В брега, съвсем близо до дървото, се удряше една малка лодка. Трябва да се е отвързала някъде по-нагоре. Защото сега никъде не беше привързана. Собственикът й вероятно се тюхка, че я е загубил, мислех си аз. Да, седях си така на върбата и си мислех по малко за всяко нещо, което наблюдавах: за пенещата се вода и за скалата на Перк, на която трябваше и да си остане, кучето му с куче… За Катлината планина от другата страна, за това, как някой може да затваря други хора в толкова страшни пещери. Мислех си за Орвар и Йонатан: до болка им желаех да се спасят в нашия подземен проход и да стигнат дотам, преди Перк да ги е догонил. Питах се какво ли ще каже Матиас, когато намери Орвар в тайника, колко ли ще се зарадва… Ето за такива неща си мислех.

Започна обаче да се здрачава и едва сега ми дойде наум, че може би ще трябва да остана тук цялата нощ. Йонатан надали щеше да успее да се върне преди мръкнало. Страшничко беше и колкото по̀ се стъмваше, толкова повече се боях и все по-самотен се чувствувах.

Най-неочаквано обаче забелязах една жена на кон горе над брега. Ездачката беше не коя да е, ами самата София. Да, София, и никога друг път не бях се радвал толкова, че я виждам, както сега.

— София! — извиках аз. — София, ето ме!

Подадох се от короната на дървото и замахах с ръце. Мина обаче известно време, преди тя да разбере, че това наистина съм аз.

— Но, Карл, как си попаднал тук? — възкликна София. — И къде е Йонатан? Чакай, ние ще дойдем при теб, така и така ще си поим конете.

Тогава зърнах зад нея двама мъже, също на коне. Познах първо единия — беше Хуберт. Вторият беше затулен, но по едно време излезе малко напред с коня си и го видях. Това беше Йоси.

Но това не можеше да бъде Йоси — реших, че съм полудял или сънувам наяве: София не би могла да идва тук с Йоси! Какво се бе объркало! Дали и София не бе полудяла, или аз съм сънувал, че Йоси е предател? Не, не съм сънувал, той си беше предател! И сега не сънувам наяве, защото той наистина идеше към мен, но в такъв случай какво има да става? Помощ, какво има да става?

Слизайки с коня си към реката, обгърната в здрач, той се провикна отдалеч:

— Ей, Каленце с лъвско сърце! Колко се радвам да те видя!

Тримата приближаваха. Стоях неподвижно край водата и ги чаках с една-единствена мисъл в главата: помощ, какво има да става?

Те скочиха от конете, София се спусна тичешком към мен и ме притисна в обятията си. Очите й блестяха от радост.

— Пак ли си излязъл на лов за вълци? — засмя се Хуберт.

Но аз не продумвах и гледах право пред себе си.

— Накъде сте тръгнали? — отроних най-сетне.

— Йоси ще ни покаже мястото, откъдето е най-лесно да се прехвърлим през стената — каза София. — Трябва да го знаем, преди да е ударил часът на битката.

— Да, трябва — изпъчи се Йоси. — Ще нападнем по своевременно подготвен план.

Вътрешно кипях. Поне твоят план е подготвен, мислех си аз. Досещах се, че бе довел София и Хуберт, за да ги подмами в капана. Обрекъл ги бе на явна гибел и щеше да успее, ако някой не го възпре. И някой трябва да го възпре, трескаво мислех аз! И то незабавно. Още на минутата. Колкото и да е страшно, аз съм длъжен да го направя. Но откъде да започна?

— София, как е Бианка? — попитах уж нехайно.

Тя помръкна.

— Бианка не се завърна от Шипковата долина. Но кажи, знаеш ли нещичко за Йонатан?

Не й се говореше за Бианка. Аз обаче разбрах това, което исках да зная: Бианка бе убита и затова София идваше тук с Йоси. Не бе получила нашето предупреждение.

Йоси също гореше от нетърпение да научи какво става с Йонатан.

— Нали изобщо не са го залавяли? — подпита той.

— Не, и не само че не го заловиха, ами той току-що избави Орвар от Катлината пещера — отговорих аз и вперих очи в Йоси.

Колкото и да беше червендалест, лицето му побледня и той буквално онемя. Но София и Хуберт заликуваха, о, как заликуваха! София пак ме прегърна, а Хуберт се провикна:

— Това бе най-хубавата вест, която можеше да ни съобщиш!

Жадуваха за подробности. Йоси обаче не искаше да ги слуша. Разбърза се.

— Ще узнаем всичко после — процеди той. — А сега нека тръгнем затам, преди да е паднала нощта.

Да, защото Тенгиловите копои вече са залегнали в очакване на жертвите, възнегодувах аз наум.

— Хайде, Карл — подкани ме София. — Двамата с теб ще се качим на моя кон.

— Не! — отсякох аз. — Никъде няма да ходя с този предател!

И посочих Йоси. Той само дето не ме уби. Стисна ме за вратлето с огромните си ръце и просъска:

— Какво каза? Още една дума и ще те смачкам!

София го накара да ме пусне. Но в гласа й дръннаха металически нотки:

— Карл, недостойно е да наричаш някого предател, ако това не отговаря на истината. Когато пораснеш, ще разбереш колко ужасно е подобно обвинение.

А Хуберт се подсмихна:

— Аз пък си мислех, че предателят съм аз… Дето знае твърде много и иска бели коне… Нали нещо такова беше надраскал на стената у вас?

— Виждаш ли, Карл, ти сипеш обвинения наляво и надясно — строго ме смъмра София. — Трябва да престанеш!

— Моля те за извинение, Хуберт — казах аз.

— Няма ли да се извиниш и на Йоси? — попита София.

— Защо да се извинявам, че съм нарекъл един предател предател? — не отстъпвах аз.

Ала те не ми вярваха. Изтръпнах, когато го разбрах. Държаха да продължат пътя си с Йоси. Към своята гибел, колкото и да се опитвах да я предотвратя.

— Той ви примамва в капан! — крещях аз. — Знам това! Знам това! Питайте го за Ведер и Кадер, с които се среща горе в планината! И го питайте как е предал Орвар!

Йоси понечи да се хвърли върху ми, но се овладя.

— Ще тръгваме ли най-сетне — изръмжа той, — или ще изложим плана си на провал заради лъжите на това хлапе?

В погледа, който ми отправи, се четеше омраза.

— Като си помисля само, че толкова те обичах — озъби се той.

— Някога и аз те обичах — сопнах му се.

Прозирах уплахата му под изблиците на гняв. Сега той съвсем се разбърза: трябваше да устрои залавянето на София и хвърлянето й в тъмницата, преди тя да е разбрала жестоката истина. Винаги бе вярвала на Йоси, вярваше му и сега. А на мен как да повярва, щом веднъж обвинявам едного, после — другиго?

— Хайде, Карл — подкани ме тя пак. — После ще разследваме случая.

— Няма да има „после“, ако тръгнеш с Йоси — не отстъпвах аз.

И се разплаках. Нангияла не можеше да си позволи да загуби София, а ето че се оказвах безсилен да я спася. Защото тя просто не желаеше да бъде спасена.

— Хайде, Карл! — каза тя решително.

И ето че се сетих за нещо:

— Йоси, я си разгърни ризата и покажи какво имаш на гърдите!

Лицето му стана бяло като тебешир, толкова бяло, че това не ще да е убягнало на София и Хуберт, още повече, че той притисна гърдите си с ръце, сякаш искаше да ги опази.

Настана гробно мълчание. Но Хуберт го наруши с хрипкав глас:

— Хайде, Йоси, направи, както казва момчето!

София мълчеше, без да го изпуска от очи. Йоси извърна глава.

— Сега бързаме — промърмори той и понечи да възседне коня си.

Погледът на София се втвърди.

— Не чак толкова — отсече тя. — Като твоя ръководителка аз ти нареждам да разгърнеш ризата си!

В този миг Йоси представляваше жалка гледка: дишаше тежко, схванат от уплаха и разкъсван от двоумение да бяга ли, или да не помръдва. София пристъпи към него, но той я отблъсна с лакът. Не биваше да прави това — тя го хвана здраво и му разкъса ризата.

На гърдите му лъсна знакът на Катла. Змейска глава, червена като кръв.

София побледня повече и от Йоси.

— Предател! — извика тя. — Проклет да си заради нещастията, които причини на зелените Нангиялски долини!

Йоси постепенно идваше на себе си. Грубо изруга и се втурна към коня си. Но Хуберт се оказа по-бърз и му попречи да го възседне. В паниката си да се измъкне Йоси видя лодката, намери се с един скок в нея и преди София или Хуберт да стигнат до реката, течението го отнесе навътре.

— Ще ти го върна, София — кискаше се зловещо той. — Когато си дойда като губернатор на Вишневата долина, ти ще получиш най-сурово наказание.

„Клети глупако, никога не ще си дойдеш във Вишневата долина, мислех си аз, а ще стигнеш най-много до Кармския водопад.“

Йоси се опитваше да гребе, но буйните вълни и въртопи бяха сграбчили лодката и си я подхвърляха като дъсчица. Изтръгнаха веслата от ръцете му. А една съскаща вълна го прекатури във водата. Нещо ме задави в гърлото и ми се прииска да мога да го спася, въпреки че беше предател. Знаех обаче, че спасение за него вече няма. Тежко и страшно бе да наблюдаваш обречената му борба с теченията. По едно време го видяхме да изскача на гребена на една вълна. После потъна пак и изчезна завинаги.

Мракът покри почти всичко наоколо. Обгърна и Реката на древните реки, която бе грабнала Йоси, за да го хвърли в Кармския водопад.