Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bröderna Lejonhjärta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 71 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Астрид Линдгрен. Братята с лъвски сърца

„Народна младеж“ Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1979

Преведе от шведски: Вера Ганчева

Редактор: Анна Сталева

Художник на илюстрациите: Илун Виклунд

Оформление на корицата: Петър Тончев

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Лилия Вълчева

Дадена за набор на 14.V.1979 година. Подписана за печат на 24.VIII.1979 година.

Излязла от печат на 15.IX.1979 година. Поръчка №140. Формат 1/16 60/90.

Печатни коли 13. Издателски коли 13. Цена 0,70 лева.

Първо издание. ЛГ V. Тематичен №13 95375 22331/6254–2–79

„Народна младеж“ Издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София, 1979

Д-Ч

© Превод Вера Ганчева, 1979

 

Astrid Lindgren. Bröderna Lejonhjärta

Illustrationer av Ilon Wikland

Rabén & Sjögren, Stockholm, 1974

История

  1. — Добавяне

3

Най-сетне и това стана. Никога дотогава с мен не се беше случвало толкова невероятно нещо: най-ненадейно аз се озовах пред портата със зелена табелка, на която прочетох: „Братя Лъвските сърца“.

Но как бях попаднал тук? Кога съм летял? Как тъй съм намерил пътя без питане? Не зная. Знаех само, че съм пристигнал внезапно, и то точно пред нашата порта.

Извиках Йонатан. Доста го виках, но той не отговаряше. И се сетих: значи е край рекичката и лови риба.

Хукнах по тясната пътечка, която лъкатушеше към брега. Тичах ли, тичах, додето на моста долу съзрях Йонатан. Той си беше, моят брат, и косата му сияеше на слънцето. Дори да се опитам да разкажа какво изпитах, щом го видях, с думи не бих могъл да предам и частица от чувството, което ме обзе в този момент.

Той не ме бе забелязал. Опитах се да викна: „Йонатан!“, но май плачех, защото от гърлото ми се изтръгна само някакъв странен звук. Йонатан обаче го чу, огледа се и ме видя. В първия миг като че не ме позна. После обаче възкликна, хвърли въдицата, втурна се към мен и ме сграбчи силно, силно, без да ме пуска, сякаш искаше да се увери, че наистина съм пристигнал. Отроних някоя и друга сълза, макар че нямаше защо да плача, но нали толкова бях копнял за тази среща…

bratjata_s_lyvski_syrtsa_krai_rekata.png

Йонатан пък се смееше — стояхме на стръмния бряг на рекичката, хванати за ръце, и бяхме неописуемо щастливи, че сме отново заедно.

Най-сетне Йонатан продума:

— Ей ти, Шушулко Лъвското сърце, значи най-после дойде!

Шушулко Лъвското сърце — ама че смешно прозвуча и ние прихнахме. Смеехме се все по-силно и по-силно, сякаш отдавна не бяхме чували такава весела шега, а всъщност просто търсехме повод да се посмеем, защото буквално щяхме да се пръснем от радост. И както лудешки се кискахме, взехме да се боричкаме но не преставахме да се смеем. О, никак даже, а накрая лупнахме в тревата и се затъркаляхме, смеейки се още по-силно и по-силно, та от смях цопнахме в реката, но продължавахме да се смеем неудържимо: бях сигурен, че ще потънем.

А заплувахме. Никога не бях плувал, колкото и да ми се беше искало да се науча. Ето че сега обаче заплувахме отведнъж. И то съвсем добре.

— Йонатан, мога да плувам! — викнах.

— Разбира се, че можеш — отвърна Йонатан.

Тогава се сетих и за друго нещо.

— Йонатан, а ти забеляза ли, че вече и не кашлям?

— Разбира се, че не кашляш. Та нали си в Нангияла!

Хубавичко си поплувах и после се измъкнах на моста — мокър до кости, с дрехи, от които шуртеше вода. Панталоните ми бяха прилепнали и поради това забелязах една съвсем очебийна промяна: ако щете вярвайте, но краката ми бяха станали съвсем стройни, досущ като Йонатановите.

Мина ми през ума, че тогава може би съм се и разхубавил? Попитах Йонатан дали има такова нещо. Забелязва ли да съм станал по-красив?

— Виж се в огледалото — подкани ме той, имайки предвид рекичката, чиято вода беше лъскава и гладка, та можеше да послужи за огледало. Проснах се по корем на моста, наведох се през ръба му и видях отражението си във водата. То обаче не ме порази с някаква особена хубост. Йонатан дойде до мен и ние дълго лежахме така, загледани в отразените долу братя с лъвски сърца: красивият Йонатан със златистата му коса, големи очи, хубаво лице и аз с дръгливата ми зурла, четинест перчем и прочее.

— Не, не виждам да съм се разхубавил — рекох.

Но според Йонатан сегашният ми външен вид се различавал много от предишния.

— Пък и здрав изглеждаш — добави той.

Тогава се размислих как съм всъщност. И още там, на моста, разбрах, че се усещам здрав и жизнен до мозъка на костите си, а в такъв случай защо ми е да съм красив? И без това цялото ми тяло ликуваше и сякаш се смееше…

Полежахме така още малко, докато изсъхнем на слънцето и позяпахме рибите, щъкащи под моста. Но когато Йонатан предложи да станем и да се приберем, аз най-охотно се съгласих, понеже не ме сдържаше да видя „Дома на конника“, където отсега нататък щях да живея.

Йонатан тръгна пред мен по пътечката, водеща към нашата къща, а аз ситнех подире му с хубавите си стройни крачета. Не можех да откъсна поглед от тях, любувах им се й чувствувах колко по-добре се ходи с такива прави крака. Вече се бяхме изкачили доста нагоре по стръмния скат, когато поспрях и хвърлих поглед назад. Тогава всъщност видях за пръв път Вишневата долина: о, долината, разстлала се пред нас, бяла от вишневия цвят! Бяла и зелена — цялата в цъфнали дръвчета и тучна трева. Нима съм имал очи само за Йонатан, та дотогава не бях забелязал тази зелено-бяла омайност, пресечена от сребърната лента на рекичката? Сега обаче буквално не можех да помръдна, захласнат от красотата, и казах на брат си:

— Това сигурно е най-прелестната долина на земята?

— Да, но не на земята — отвърна Йонатан и аз се сетих, че сме в Нангияла.

Вишневата долина беше заобиколена от високи планини и това й придаваше допълнителна хубост. А по планинските склонове — чак до долината, бликаха поточета и шуртяха водопади, огласяйки я със своя пролетен ромон.

Неповторим беше и въздухът: тъй чист и ароматен, че да ти се прииска да го пиеш.

— Няма да им стане лошо на хората в града, ако получат килце-две от този въздух — казах аз.

Спомних си колко остро усещах недостига му, когато лежах на кушетката в кухнята, и как ми се струваше, че въобще няма въздух. А тук имаше в изобилие и аз вдишвах, колкото можех повече.

Йонатан ми се изсмя:

— Хайде, остави и за мен малко!

Пътечката, по която вървяхме, беше като заснежена от нападалия вишнев цвят, посипал се по косите и по раменете ни, но аз нямам нищо против зелените пътечки, отрупани с вишнев цвят, наистина — нищичко против нямам.

А там, където свършваше пътечката, се намираше „Домът на конника“ със зелената табелка на портата.

— „Братя Лъвските сърца“ — прочетох високо на Йонатан. — Колко е хубаво, че ще живеем тук!

— Да, Шушулко, нали е хубаво?

Разбира се, че беше хубаво. Нищо чудно, че Йонатан изглеждаше тъй доволен, а що се отнасяше до мен, нямаше другаде дом, който бих предпочел.

Къщата беше бяла и стара, съвсем не голяма, със зелени ъгли, зелена врата и обкръжена със зелено дворче, осеяно с глухарчета, метличини и лайкучки. Не липсваха също буйно цъфнали люляци и вишневи дръвчета, а цялото дворче беше оградено с нисък сив каменен зид, по който пълзяха розови цветенца. Всеки би могъл да се прехвърли с лекота през него, но откъм вътрешната си страна зидът все пак внушаваше някакво чувство на защитеност от външния свят, на закътаност, спокойствие и уют.

Имаше всъщност две къщи, а не една, но втората приличаше повече на конюшня или на нещо подобно. Граничеха си под ъгъл и точно там, където се допираха, имаше стара пейчица, останала сякаш от каменната ера. Във всеки случай и пейката, и кътчето бяха приятни и просто те мамеха да се отпуснеш там: било да се отдадеш на размисъл или да позяпаш птичетата, било да пийнеш сок или нещо друго.

bratjata_s_lyvski_syrtsa_domyt_na_konnika.png

— Харесва ми тук — казах на Йонатан. — И вътре ли е толкова хубаво?

— Заповядай и ще видиш — усмихна се той, застанал на прага, и тъкмо се канеше да влезе в къщата преди мен, когато отнякъде се разнесе цвилене, да, истинско цвилене на истински кон и Йонатан рече:

— Я по-напред да идем в конюшнята!

Той тръгна към втората сграда, а аз направо припнах подире му — досещате се с каква бързина!

Това наистина си беше конюшня, както бях предположил, и там имаше чифт коне, два чудесни алести жребци, които извърнаха глави към нас и изцвилиха за поздрав.

— Ето ги Грим и Фялар — каза Йонатан. — Познай кой от тях е твоят.

— О, моля те, недей — смотолевих объркано, — моля те, дори не се и опитвай да ми втълпяваш, че и за мен има кон, защото все едно няма да ти повярвам.

Йонатан обаче поясни, че животът в Нангияла бил немислим без кон.

— Пешком доникъде не ще стигнеш. А трябва да знаеш, Шушулко, че понякога тук ни се налага да изминаваме дълъг път.

От много отдавна не бях чувал по-хубава новина: в Нангияла конят бил необходим всекиму! Аз страшно си падам по конете! Ах, какви меки муцуни имат, надали има нещо по-кадифено!

Жребците в конюшнята ни бяха необикновено красиви. И съвсем еднакви — само дето Фялар имаше звезда на челото.

— Ами сигурно Грим е моят… — опитах се да отгатна аз, както ме бе накарал Йонатан.

— Ето че удари на камък — каза той. — Твоят кон е Фялар.

bratjata_s_lyvski_syrtsa_pri_konete.png

Отидох при Фялар, за да ме подуши, и го потупах без никакъв страх, въпреки че дотогава не бях докосвал кон. Харесах го веднага, пък и той ме хареса или поне така ми се стори.

— Имаме и зайци — съобщи Йонатан. — Те са в една клетка зад конюшнята. Но тях можеш да видиш и после.

О, как не!

Трябва да ги видя още сега — заявих аз. — Защото винаги ми се е искало да отглеждам зайци, но в градска квартира това е невъзможно.

Отбих се за малко зад конюшнята и вярно: в една клетка се гушеха три милички зайчета и дъвчеха зелеви листа.

— Странно, в Нангияла човек получава всичко, за което е мечтал — доверих сетне на Йонатан.

— Та нали ти го бях казал? — припомни ми той. И така беше, точно за това ми говореше, седнал на ръба на кушетката ми в нашата кухничка. А сега виждах, че не си е хвърлял думите на вятъра и се изпълвах с радост.

Има някои неща, които човек не забравя никога. Така аз никога, никога няма да забравя онази първа вечер в кухнята на „Дома на конника“ — колко уютно беше и как си бъбрех с Йонатан, лежейки, досущ както преди. Макар че тази кухня не приличаше на нашата в града, ама никак. Кухнята в „Дома на конника“ имаше според мен старовремски вид с дебелите си греди на тавана и със своята голяма печка. Ама че печка! Тя заемаше почти цяла стена, а се готвеше направо на огъня, както са готвели някога. Насред кухнята се мъдреше най-яката маса, каквато бях виждал в живота си, а покрай нея бяха наредени дървени пейки, на които май биха могли да седнат поне двайсет сътрапезници и то без да им е тясно.

— Най-добре ще е да спим в кухнята, както по-рано, а мама да се настани в стаята, когато дойде — предложи Йонатан.

Стая и кухня — това беше целият „Дом на конника“, но ние не бяхме свикнали на повече, пък и нямахме нужда от много. Тукашните помещения обаче бяха двойно по-големи, отколкото онези там у дома.

Там у дома! Разказах на Йонатан за бележката, която оставих на кухненската маса за мама.

— Писах й, че ще се видим в Нангияла. Макар че кой знае кога ще дойде.

— Може и да се забави — рече Йонатан. — Но тук ще си има хубава стая с място за десет шевни машини.

Познайте какво обичам най-много от всичко на света! Да лежа на старовремски одър в старовремска кухня и да си бъбря с Йонатан, отблясъците от огъня да трепкат по стените, а надзърна ли през прозореца, да виждам как вечерният вятър полюшва една вишнева клонка. И огънят в печката постепенно да гасне, да гасне, докато изтлее и в ъглите стане тъмно, клепките ми да натежават все повече и повече, да си лежа, без да кашлям, и Йонатан да ми разказва разни истории. Да ми разказва, разказва, додето започна да чувам гласа му пак като оня шепот и тогава да се унеса в сън. Обичам всичко това и понеже първата ми вечер в „Дома на конника“ мина точно по този начин, никога няма да я забравя.

bratjata_s_lyvski_syrtsa_vishnev_cvqt.png