Астрид Линдгрен
Братята с лъвски сърца (12)

12

Пренощувахме под една ела и на разсъмване се събудихме, зъзнейки. Поне аз. Между дърветата се стелеше мъгла, та Грим и Фялар се виждаха едва-едва: сиви призраци на коне сред окръжаващата ни мрачна сивота. Беше съвсем тихо. И някак скръбно. Просто не знам защо тази сутрин бях обзет от такава тъга, пустота и страх. Но съзнавах, че копнея по топлата кухничка на Матиас и че се боя от онова, което ни предстои. От онова, което ми бе неизвестно.

Опитах се да прикрия настроението си от Йонатан. Защото кой знае: можеше да му хрумне да ме изпрати обратно, а аз исках да споделя с него всички опасности, дори най-страшните.

Йонатан ме погледна и се усмихна.

— Не увесвай нос, Шушулко. Това все още е нищо… Ще стане и по-лошо.

Ама че утеха! Внезапно обаче слънцето проби мъглите и те се вдигнаха. В гората екна птича песен, тъгата и пустотата се разсеяха едновременно и страшното престана да ми изглежда толкова страшно. Пък се и постоплих. Слънчевите лъчи вече напичаха. Сега всичко ми изглеждаше едва ли не приемливо.

Грим и Фялар май също не се оплакваха. Вече не бяха затворени в мрачна конюшня и отново можеха да пасат на воля сочна зелена трева. Убеден съм, че нямаха нищо против.

Йонатан обаче им подсвирна — тихо, отривисто, но те чуха сигнала му и дойдоха.

Йонатан искаше да тръгваме. Надалеч! Незабавно!

— Защото стената се намира току зад тези лещаци — каза той. — А никак не ми се иска да се срещна очи в очи с Додик.

Подземният ни проход излизаше между два лещака съвсем до елата, под която бяхме нощували. Но отворът вече не личеше: Йонатан го затрупа с клонки и шума, като отбеляза мястото с две пръчки, за да го намерим пак.

— Запомни го добре! — посъветва ме той. — Ето този голям камък, ето елата, под която спахме, ето и лещаците… Защото след време може би ще се върнем оттук. Ако ли пък не…

Той не се доизказа и повече не продума. Яхнахме конете и потеглихме смълчани.

Внезапно забелязахме гълъбче, летящо над върхарите на дърветата. Една от белите гълъбици на София.

— Палома! — възкликна Йонатан. Как ли я позна от такова разстояние?

Дълго бяхме чакали вест от София. И ето че нейната гълъбица най-сетне пристигаше, но уви — ние се намирахме отвъд стената. Палома се носеше направо към къщурката на Матиас. Скоро щеше да кацне на гълъбарника пред конюшнята, ала само Матиас щеше да е там, за да прочете писъмцето, с което е изпратена.

Йонатан помръкна.

— Защо не долетя вчера! — затюхка се той. — Че да узная това, което толкова искам да науча.

Сега обаче трябваше да се махаме, да бягаме надалеч от Шипковата долина, от стената и от копоите на Тенгил, втурнали се по дирите на Йонатан.

По обиколен път през гората щяхме да слезем до реката, поясни брат ми, и после все по брега й трябваше да стигнем до Кармския водопад.

— Ще видиш такъв водопад, мили Карл, какъвто не си и сънувал.

— Не съм — кимнах, — защото въобще не съм виждал голям водопад.

Вярно: преди да дойда в Нангияла, аз не бях виждал много неща. Както и гора, подобна на тази, през която се придвижвахме сега — истински лес като в приказките, непрогледен и гъст, без пътеки и пътечки. Принудени бяхме да яздим направо между дърветата, които тикаха мокрите си клони в лицата ни. Но това ми харесваше. Харесваше ми впрочем всичко — да виждам как слънцето блести между стволовете им, да слушам птичките и да усещам мириса на влажна кора, на влажна трева и на кон. А най ми харесваше това, че яздя редом с Йонатан.

Въздухът в гората бе свеж и прохладен, но колкото повече напредвахме, толкова по-топло ставаше. Отсега се усещаше, че денят ще бъде горещ.

Не след дълго Шипковата долина остана зад нас. Навлезли бяхме дълбоко в гората и там, на полянката, обкръжена с високи дървета, зърнахме да се сивее къщурка. Насред тъмната гора — кой ли би могъл да живее тъй уединено! Но някой действително живееше там. Коминът димеше, а отпред пасяха две кози.

— Тук живее Елфрида — каза Йонатан. — Ако я помолим, тя ще ни даде малко козе мляко.

Получихме мляко толкова, колкото поискахме, и то ни се услади, защото бяхме яздили дълго и още не бяхме сложили залък в уста. Седнахме на прага на Елфридината къщурка и си сръбвахме козе мляко с хлебец от торбите ни, с козе сирене, което ни даде стопанката, и с по шепа диви ягоди, които аз набрах в гората. Всичко ни се услади и ни засити.

Елфрида беше дребна, пълничка и добродушна старица, която си живееше сам-самичка с двете кози и с един сив котарак за дружинка.

— Слава богу, че не живея зад стена — рече многозначително тя.

Познаваше мнозина от Шипковата долина и разпитваше кой как е. Йонатан я осведомяваше за всекиго. Не много охотно обаче, защото повечето новини бяха такива, че нажаляваха до сълзи добрата старица.

— Каква злочестина сполетя Шипковата долина! — завайка се Елфрида. — Проклет да е Тенгил! Проклета да е и Катла! Всичко би се ядвало, ако той нямаше тази Катла!

Тя закри очи с престилката си и ми се стори, че заплака.

Не можех да я гледам как плаче и отидох да набера още ягоди. Йонатан остана да разговаря с Елфрида.

Късах червените плодове, а мислех само за едно: коя е тази Катла и къде е? Кога ще го разбера?

Най-сетне стигнахме реката. И то в разгара на пладнешката жега. Слънцето бе заседнало на небосклона като огнено кълбо, искреше и във водата, та сякаш в нея блещукаха хиляда малки слънца. Спряхме високо горе на стръмния бряг и се загледахме в реката под нас. Каква картина! Реката на древните реки препускаше към Кармския водопад така буйно, че се пенеше, устремена натам с цялата си вода, а грохотът на водопада ехтеше отдалеч.

Прииска ни се да слезем до реката и да се разхладим. Пуснахме Грим и Фялар на воля в гората — да си намерят поточе, което да утоли жаждата им, а ние щяхме да се изкъпем в реката. Спуснахме се презглава по стръмния скат, събличайки се тичешком и тъй нетърпеливо, че за малко да си изпокъсаме дрехите. Долу, на брега, досам реката, растяха върби. Една от тях бе протегнала ствол далеч навътре и спускаше клони право към водата. Покатерихме се по нея и Йонатан ми показа как да се вкопча за един клон, а после да се топя въз водовъртежите.

— Здравата се дръж! — предупреди ме той. — Защото инак ще стигнеш до Кармския водопад прекалено бързо, за да ти се отрази добре.

И аз стисках клона така, че ставите ми побеляха. Люшках се, хванат за него, и се оставях водата да ме облива. Никога не се бях къпал по-весело и никога — по-опасно. Усещах с цялото си тяло силата на въртопите, които се стремяха да ме запокитят право в Кармския водопад.

После Йонатан ми помогна да се изкатеря на ствола и двамата поседяхме в короната на върбата като в зелена колибка, залюляна над водата. Реката под нас рипаше игриво, като че й се искаше да ни примами пак в обятията си, да ни подлъже, че хич не е опасна. Достатъчно бе обаче да докосна водата й само с палеца на крака си, за да почувствувам как течението неудържимо ме тегли към бездната. Реших, че е по-добре да си почивам в короната на дървото и тъкмо оглеждах нехайно крайбрежния склон, когато внезапно изтръпнах: отгоре се задаваха конници — Тенгилови войници с дълги копия. Те се носеха в галоп и клокоченето на реката ни бе попречило да чуем тропота от копитата на конете им.

— Да не би да е потеря за тебе? — попитах Йонатан.

— Не — отговори той. — Тези идат от Карманяка и отиват в Шипковата долина. През реката, край водопада, е прехвърлен висящ мост и Тенгил изпраща повечето от войниците си оттам.

— Но ако спрат тук?

Йонатан споделяше опасението ми.

— Дано не ме видят — каза той, — та да не получа някой и друг лъвскосърдечен поздрав в черепа.

Горе на склона преброих шестима. Те спореха шумно за нещо си и сочеха водата. Не можехме да чуем за какво говорят. Внезапно обаче един от тях поведе коня си надолу по стръмнината. Той слезе до реката току край нас и аз бях доволен, че дървото ни укрива тъй надеждно.

Другите викаха подире му:

— Недей, Перк! Ще удавиш и себе си, и коня!

Но този, когото наричаха Перк, се изсмя в отговор и им викна:

— Ще ви покажа аз на вас! Бас държа, че ще преплувам до скалата и обратно, ако ли пък не — докрая ще ви черпя с пиво!

Тогава разбрахме какво е намислил.

Навътре в реката се издигаше скала. Теченията се разбиваха в нея и над водата изпъкваше само горната й част. Перк сигурно я беше видял отгоре и сега искаше да се изфука.

— Ама че глупак — сви устни Йонатан. — Нима си въобразява, че конят му ще стигне дотам, и то срещу течението!

Перк вече беше хвърлил шлема, наметалото и ботушите. Възседнал коня си по риза и гащи, той искаше да го накара да влезе в реката — това бе всъщност хубава черна кобилка. Перк й крещеше, попържаше и я силеше, но кобилката се дърпаше назад. Тогава той я заудря. Нямаше камшик, та я биеше по главата с юмруци и аз чух как Йонатан простена, също както онзи път на площада.

Най-сетне Перк постигна своето. Кобилката изцвили, полудяла от страх, но навлезе в реката, както искаше яхналият я безумец. Гледката беше ужасна, особено когато животното започна да се бори с отнасящото го течение.

— То ще я довлече право при нас — каза Йонатан. — И каквото и да прави Перк, той не ще може да стигне с нея до скалата!

А кобилата се опитваше да стигне дотам и още как!

Клетото животно се бореше със стихията, но бе обзето от смъртен ужас, щом схвана, че реката е по-силна!

Едва сега и Перк комай разбра, че животът му виси на косъм. Той се опита да примъкне кобилата си към брега, но бързо се убеди, че това е невъзможно. Неговата воля не съвпадаше с прищявките на теченията! А теченията се стремяха да го завлекат до Кармския водопад и той си го заслужаваше. Жал ми беше обаче за кобилката, която вече бе съвсем безпомощна. Носеше се към нас с ездача си точно както бе предвидил Йонатан и те скоро щяха да ни надминат и изчезнат. В очите на Перк се четеше страх: знаеше накъде отива.

Обърнах се да видя къде е Йонатан и извиках, когато го съзрях: увиснал над водата, той се засили и залюля колкото можеше по-надалеч. Вкопчан с крака за ствола на върбата, брат ми се спусна току над водата и тъкмо когато Перк минаваше под него, той го хвана за косата и го извлече нагоре така, че да се закрепи на един клон.

После повика кобилката:

— Насам, кобилке, насам!

Реката вече я беше отнесла покрай дървото, но с невероятно усилие животното се опита да се пребори с нея. И макар че дебелакът Перк вече не й тежеше, кобилката щеше да потъне, ако Йонатан не успя да я докопа за юздата и я изтегли към себе си. Борбата беше на живот и смърт, защото реката не искаше да изтърве плячката си и се стремеше да грабне не само кобилката, а и Йонатан.

Обезумях от ужас и изкрещях на Перк:

— Че помогни де, вол такъв!

Той се бе покатерил на дървото, където се чувствуваше в безопасност, и въпреки че се намираше съвсем близо до Йонатан, този негодник само се наведе към него и извика:

— Я пусни коня! Там, в гората, има още два, аз ще си взема единия от тях! Пусни го, пусни го!

Гневът придава сила, поне така съм чувал да казват, и сигурно като разгневи Йонатан, Перк вля в него още сила, та кобилата беше измъкната.

После обаче брат ми нахока Перк:

— Дръвник с дръвник! Да не си мислиш, че ти спасявам живота, за да ми отмъкнеш коня. Не те ли е срам!

Може би Перк се засрами, може би не. Не знам. Във всеки случай той не отговори, не попита кои сме и въобще нищо не каза. Закрета с нещастната си кобилка нагоре по склона и не след дълго изчезна с цялата Тенгилова шайка.

 

 

Когато се свечери, ние си накладохме огън над водопада. Убеден съм, че никой огън, в никоя епоха и в никой свят не е горял на място, подобно на това, което ние избрахме за нашия.

То беше страховито, потресаващо и красиво като никое друго на небето или земята. Планинските хребети, реката и водопадът се сливаха във величествен пейзаж, изникнал сякаш от някакъв сън.

— Не е възможно това да е реално! Сигурен съм, че е частица от древен сън — казах на Йонатан, докато все още бяхме на моста, на висящия мост, прехвърлен по нареждане на Тенгил над пропастта, разделяща страните Карманяка и Нангияла, разположени от двата бряга на Реката на древните реки.

Реката се пенеше дълбоко долу в пропастта под моста, а после с рев се спускаше от прага на Кармския водопад в още по-зашеметяваща и страшна бездна.

Попитах Йонатан:

— Как е било възможно да се прехвърли мост през такава ужасяваща дълбочина?

— Да, аз също бих искал да узная това — свъси вежди той. — Колко ли човешки живота е струвал строежът му, колко ли хора са губели равновесие и с вик са изчезвали във водопада… Да, колко ли наистина…

Потръпнах. Сякаш дочух стоновете на жертвите да отекват между планинските урви.

Бяхме съвсем близо до страната на Тенгил. Отвъд моста виждах пътека, чиито криволици се губеха високо горе, в планината. Планината на древните планини, обграждаща Карманяка.

— Тръгнеш ли по тази пътека, ще стигнеш чак до крепостта на Тенгил — поясни Йонатан.

Потръпнах още повече. Но реших: нека утре става каквото ще, но тази вечер аз за първи път в живота си ще седя заедно с Йонатан край огън, накладен под открито небе.

Запалихме го на една скална площадка високо над водопада. Близо до моста. Нарочно седнах с гръб към тях. Не исках да гледам нито моста, водещ към земята на Тенгил, нито каквото и да било друго освен трепкащия светлик на огъня, блуждаещ по канарата. Беше красиво и някак страшничко. Гледах също и хубавото, добро лице на Йонатан, озарено от огъня, гледах и конете, които си почиваха малко по-нататък.

— Този огън е много по-буен и хубав от първия, който запалих сам — обадих се аз. — Защото край него сме двамата, Йонатан!

Винаги се чувствувах уверен и спокоен, щом Йонатан беше до мен, и изпитвах истинско щастие, че двамата стъкнахме огъня, за който толкова бяхме говорили, докато живеехме на земята.

— Време на огньовете и на приказките: помниш ли кога го каза? — попитах го.

— Помня, разбира се. Но тогава не вярвах, че в Нангияла може да има и толкова страшни приказки.

— Така ли ще бъде винаги?

Той помълча, загледан в огъня, после каза:

— Не. Когато един ден отшуми и последната битка, Нангияла отново ще се превърне в някогашната страна на веселите приказки, където се живее леко и просто.

Огънят припламна и озари умореното му и тъжно лице.

— Но тази последна битка, Шушулко, не може да протече другояче, освен като страшна приказка за гибел, за гибел и за гибел. И ето защо предводител в нея трябва да бъде Орвар, не аз. Аз не мога да убивам.

„Вярно, не можеш“, помислих си аз. Но пък го попитах:

— Е, трябваше ли обаче да спасиш живота на тоя Перк?

— Не знам дали трябваше, но има неща, които човек е длъжен да направи, защото инак не е човек, а жалка отрепка, както впрочем съм ти казвал и преди.

— Я си представи обаче какво би станало, ако той беше разбрал кой си! Щяха да те заловят!

— Да, но щяха да заловят Лъвското сърце, а не някаква жалка отрепка — отвърна Йонатан.

Огънят ни догоря и мрак обгърна планината: отначало здрач, който за кратко време придаде на всичко меки, приятни и нежни очертания, а после — черен, непроницаем мрак без никакви проблясъци, огласян само от грохота на Кармския водопад.

Приближих се, колкото можех повече, до Йонатан. Седяхме тъй, облегнати на скалата, и разговаряхме в тъмнината. Не се боях, но ме бе обзело някакво странно безпокойство. Трябва да спим, обади се брат ми, но аз знаех, че няма да мога да заспя. Това безпокойство не ми даваше и да говоря. Но то бе породено не от мрака, а от нещо друго, незнайно, неопределено… Добре, че Йонатан бе до мен.

Внезапно просветна мълния и веднага след нея изтрещя гръмотевица — толкова силна, че сякаш пропука чукарите. Бурята надвисна над нас. Буря, каквато дотогава не бях виждал. Гръмотевиците й заглушиха даже водопада, а мълниите й се гонеха една друга. Земя и небе ту святкаха и пламваха, ту потъваха в още по-дълбок мрак. Сякаш се бе възцарила безкрайна, вечна нощ.

Внезапно отекна гръм, по-страшен от всички досегашни. Светкавицата припламна за миг и озари всичко наоколо.

И тъкмо тогава видях Катла. Аз видях Катла.