Астрид Линдгрен
Братята с лъвски сърца (11)

11

Тенгиловите войници се развилняха от яденето и пиенето, на всички се бяха приискали двайсет бели коня и те се юрнаха да търсят Йонатан. Търсиха го и в следващите дни — под дърво и камък, от сутрин до вечер. В долината не остана непретършувана къща и неразровено кътче. Йонатан трябваше да се крие в тайника и въобще да не излиза оттам, та почти щеше да се задуши.

Ведер и Кадер сновяха и разгласяваха подробности относно брат ми. Минавайки веднъж покрай тях, и аз чух за „врага на Тенгил — Йонатан Лъвското сърце, който по престъпен начин се прехвърлил през стената и още се укрива на неизвестно място в Шипковата долина…“ Съобщаваха на населението и как изглежда: „красив личен младеж, русокос и синеок, със стройно телосложение“ — това описание явно бяха получили от Йоси. И отново заплашваха със смъртно наказание, предвиждано за всеки ятак, без да пропуснат да напомнят и наградата за онзи, който го издаде.

Докато Ведер и Кадер обикаляха из долината и тръбяха заплахите на Тенгил, у Матиас се стичаха хора да се сбогуват с Йонатан и да му благодарят за всичко, което той бе сторил за тях. Разбрах, че изобщо не знам за много негови подвизи и добрини.

— Никога няма да те забравим — мълвяха хората с просълзени очи и му даваха хляб, макар че те самите гладуваха.

— За теб хлябът е по-необходим, защото поемаш дълъг и опасен път — казваха му те и бързо си отиваха, та още веднаж да чуят заканите на Ведер и Кадер — просто за да се позабавляват.

И в дома на Матиас нахълтаха войници. Изплашен до немай-къде, аз се заковах на стола си в кухнята, когато те се втурнаха вътре, и от страх не смеех да се помръдна. На Матиас обаче и окото му не мигна.

— За какво сте дошли! — викна им той. — Лъвско сърце тук няма. Измисляте си го, за да безчинствувате по хорските къщи и да ги обръщате нагоре с краката.

Ама наистина нагоре с краката — те започнаха да ровят от вътрешната стаичка и хвърлиха постелките на пода. Преровиха един скрин, от който също извадиха всичко. Това ми се стори доста глупаво — да не би да си мислеха, че Йонатан може да се напъха в скрин?

— Вижте и в цукалото! — предложи им Матиас и много ги ядоса.

После те нахлуха в кухнята и веднага се захванаха с шкафа, а аз ги наблюдавах от стола си и усещах как ме обзема все по-силна омраза. Същата вечер Йонатан и аз щяхме да напуснем долината и сега се размислих какво ще правя, ако тези тук го намерят! Съдбата обаче не можеше да бъде толкова жестока, че да позволи залавянето му в последните часове от неговия престой в Шипковата долина…

Матиас беше натъпкал шкафа със стари дрехи, овча вълна и разни джунджурии, та откъм тайника да не прониква никакъв звук. Войниците изхвърлиха всичко на пода в кухнята.

А после! После насмалко да надам вик, който да срути къщурката, защото един от тях подложи рамо с намерение да отмести шкафа встрани. Но от гърлото ми не се изтръгна ни звук. Вкамених се на стола, обзет от ненавист към войника, към всичко у него — грубите ръце, дебелия врат, брадавицата на челото! Ненавиждах го, понеже знаех, че сега ще забележи капака към тайника, а това означаваше гибел за Йонатан.

Вик обаче все пак се чу. Извикал бе Матиас.

— Ей, горѝ! Да не би Тенгил да ви е заповядал и да ни подпалвате къщите!

Не знам как беше станало, но овчата вълна, изхвърлена на пода, наистина гореше и войниците се втурнаха да гасят разразяващия се пожар. Тъпчеха я, рипаха отгоре й, ругаеха и накрая я заляха с вода от бурето. Така пожарът бе предотвратен почти преди да се е разбушувал, но Матиас продължаваше да мърмори и натяква:

— Акъл нямате ли! Може ли да се изхвърля, каквото ви падне, близо до запалено огнище!

Оня с брадавицата побесня.

— Млъквай, дъртако! — изръмжа той. — Млъквай, инак знам как да ти затъкна гръцмуля!

Но не беше толкова лесно да стреснеш Матиас.

— Сега ще ми оправите всичко! — кресна той. — Я на какво заприлича домът ми — на кочина!

Това беше най-добрият начин да ги прогони.

— Оправяй си кочината сам, дъртако неден! — сопна се оня с брадавицата и пръв се измъкна навън. Другите го последваха. Вратата зина широко отворена подире им.

— Ама че дръвници! — промърмори Матиас.

— Какво щастие все пак, че вълната се запали — промълвих аз. — Ах, какво щастие за Йонатан!

Матиас духаше връз пръстите си.

— Да, от пожарчетата понякога има полза — кимна той, — макар че боли, когато с голи ръце вадиш горящи въглени направо от огнището…

Мамех се обаче, ако си бях въобразил, че тревогите ни свършваха дотук.

Войниците бяха търсили Йонатан и в конюшнята, защото оня с брадавицата дойде пак:

— Имаш два коня, дъртако, а знаеш, че никой от Шипковата долина няма право да държи повече от един! Още тази вечер ще изпратим наш човек, който ще вземе тоя със звездата на челото — длъжен си да го дадеш на Тенгил.

— Но това е конят на внучето ми — възрази Матиас.

— Я, така ли? От днес обаче е на Тенгил.

Войникът беше неумолим. А аз се разплаках. Тази вечер ни предстоеше да напуснем Шипковата долина — нашият дълъг проход под земята най-сетне беше завършен. Едва сега се сетих за Грим и Фялар: та те не биха могли да пълзят на четири под земята! Какъв глупак бях да не се сетя досега, че ще трябва да ги оставим при Матиас. Това само по себе си беше достатъчно печално, а ето че положението ставаше направо ужасно — Тенгил щеше да си присвои Фялар. Как не ми се пръсна сърцето, когато го чух!

Оня с брадавицата извади някаква дъсчица и я тикна под носа на Матиас.

— Тук! — заповяда той. — Ей тук ще си сложиш знака!^[1]

— Защо пък? — опъна се Матиас.

— Защото това ще рече, че с радост даваш на Тенгил един кон.

— Хич не се и радвам — тросна се Матиас.

Но войникът се нахвърли върху му с изваден меч.

— Ще се радваш и още как! — ревна той. — Ще си сложиш знака и ще дадеш дъсчицата на нашия човек, който ще пристигне от Карманяка, за да отведе коня. Тенгил иска доказателство, че си му го дал доброволно, ясно ли е, дъртако? — И тъй грубо го блъсна, че дядо несмалко не падна.

Какво му оставаше да направи? Той сложи знака си и войниците напуснаха дома му, за да търсят Йонатан другаде.

Това беше нашата последна вечер при Матиас. За последен път седяхме край масата му и за последен път сърбахме чорбицата му. Нажалени бяхме и тримата, най-вече аз. Плачех. Заради Фялар. И заради Матиас. Чувствувах го почти като роден дядо, а сега щяхме да се разделим. Плачех и загдето съм толкова малък, пъзлив и безсилен срещу такива като войника, който го блъсна.

Йонатан мълчеше, вдаден в мисли, но внезапно отрони:

— Ах, само да знаех паролата!

— Каква парола? — попитах.

— Нима не знаеш, че на влизане и на излизане през Голямата порта трябва да се казва една парола — поясни той.

— Знам — отвърнах. — А знам и паролата: „Цялата власт на Тенгил, нашия освободител“. Чух я от Йоси: не съм ли ти споменавал за това?

Йонатан ме погледна някак особено. Дълго ме гледа така, а после прихна:

— Виж го ти моя Шушулко! Безценен си ми ти, знай това!

Не разбирах защо толкова се зарадва на паролата, щом така и така нямаше да минава през Голямата порта. Но ми стана драго, че го развеселих, макар и с такава дреболия.

Матиас оправяше стаичката си и Йонатан влезе при него. Двамата тихичко си приказваха. От разговорите им не чух много, само това, което Йонатан рече накрая:

— Но ако не се върна, ти ще се погрижиш за братчето ми, нали?

После дойде при мен.

— Слушай, Шушулко — поде той. — Аз ще тръгна пръв с целия товар. А ти ще почакаш тук, при Матиас, докато ти дам знак. Това обаче няма да стане съвсем скоро, защото имам да оправям доста работи.

О, как не ми хареса решението му. Не можех да свикна без Йонатан и никак не ме сдържаше да го чакам. Особено когато имах основание да се боя за него, както сега. Кой знае какво можеше да му се случи отвъд стената? И какво ли щеше да предприема, щом сам съзнаваше, че има риск да не сполучи?

— Не се бой, Шушулко — успокояваше ме той. — Нали вече си Карл Лъвското сърце? Недей да забравяш това!

Набързо си взе довиждане с нас и се пъхна в тайника. Хлътна в подземния проход, помаха ни и ръката му бе последното, което видях от него.

— Дебелият Додик хич и не подозира каква къртица ще мине под стената му — позасмя се Матиас.

— Я си помисли обаче какво би станало, ако той види как тази къртица подава глава изпод земята — промълвих аз. — Тогава веднага ще изпрати копието си по нея!

Толкова ми беше мъчно, че отидох в конюшнята при Фялар. Търсех утеха при него за последен път. Но как всъщност да я намеря, щом знаех, че от тази вечер не ще го видя въобще…

В конюшнята беше тъмно. Прозорчето й не процеждаше много светлина отвън, но аз все пак видях как Фялар извърна поривисто глава, щом ме усети, че влизам. Отидох при него в яслата и го обгърнах за шията. Исках да разбере, че не аз нося вината за това, което ни сполетя.

— Макар че може и аз да съм виновен — хълцах безутешно. — Ако си бях останал във Вишневата долина, Тенгил никога нямаше да те заграби. Прости ми, Фялар, прости ми! Но нима можех да постъпя другояче!

Стори ми се, че той долови мъката ми, и допря меката си муцуна в ухото ми. Сякаш искаше да не плача.

Но аз плачех. Притисках се в него и плачех ли, плачех, докато не ми остана никакъв плач. Тогава го потупах и му дадох, каквото беше останало от овеса. Е, разделиха си го с Грим, разбира се.

Почистих на Фялар и докато вършех това, в главата ми бушуваха страшни мисли. Дано оня, който дойде да вземе коня ми, умре, пустосвах аз. Дано умре още преди да е минал реката! Знаех, че е ужасно да кълнеш някого така — наистина е ужасно. Пък и съвсем безполезно!

Ами да, той сигурно вече плава по реката — на сала, върху който товарят всичко, което плячкосват. Сигурно вече стъпва на суша… Или може би в този миг минава през Голямата порта, о, Фялар, да можехме да избягаме някъде с теб!

Тъкмо си мислех за бягство, когато някой отвори вратата на конюшнята и аз извиках от страх. Но влезе Матиас — никой друг. Започна да се чуди къде съм се дянал. Радвах се, дето в конюшнята е толкова тъмно, та няма да забележи, че пак съм плакал. Той обаче май разбра, защото каза:

— Внученце мило мое, да можех нещо да направя! Ала тук дядо ти е безсилен. Тъй че си поплачи!

Точно в този момент през прозорчето зад гърба му видях, че по пътя отвън някой иде към двора ни. Човек на Тенгил! Оня, който щеше да ми вземе Фялар!

— Ей го! — извиках аз. — Матиас, той вече иде!

Фялар изцвили. Не му хареса, че изкрещях толкова отчаяно.

Вратата на конюшнята се отвори и оня застана на прага — с черен шлем, с черно наметало.

— Не! — виках аз. — Не! Не!

Но войникът се втурна към мен и ме притисна в обятията си.

Да, Йонатан ме притисна в обятията си. Защото това беше Йонатан!

— Не познаваш ли своя роден брат? — усмихна се той, когато му оказах съпротива. Дръпна ме до прозорчето, за да го разгледам и се убедя, че наистина е той. И пак не ми се вярваше: дотам неузнаваем беше. Грозен. По-грозен даже от мен и в никакъв случай „красив, личен младеж“. Косата, сплъстена на мокри кичури, не беше златиста, а горната му устна се издуваше от нещо, нарочно пъхнато под нея. Не знаех, че толкова малко нещо може да загрози човека толкова много. Йонатан направо не приличаше на себе си и аз бих се насмял, ако имаше време. Но очевидно време нямаше.

— Трябва да бързаме — каза той — и аз ще тръгна веднага! Оня от Карманяка може да пристигне всеки момент.

Протегна ръка към Матиас:

— Дай дъсчицата! Защото с радост даряваш и двата си коня на Тенгил, нали?

— Ами че да — намигна Матиас и тури дъсчицата в отворената му длан.

Йонатан я пъхна в джоба си.

— Ще я покажа там, на портата — поясни той. — Та началникът на стражите да се убеди че не лъжа.

Всичко се разви с мълниеносна бързина. Оседлахме конете за секунда, както никога досега. А през това време по настояване на Матиас Йонатан разказа как е минал през Голямата порта.

— Стана лесно. Казах паролата точно тъй, както ми я предаде Шушулко: „Цялата власт на Тенгил, нашия освободител“, а началникът на стражите ме запита: „Отде идеш, къде отиваш и по каква работа?“ „От Карманяка до къщата на Матиас. Ще взема оттам два коня за Тенгил“ — отговорих. „Минавай!“ — разреши той. „Благодаря“ — рекох. И ето ме тук. Но трябва да мина пак през портата и да изпреваря истинския Тенгилов човек, защото инак лошо ми се пише.

Изкарахме конете от конюшнята по-бързо, отколкото мога да го изрека, и Йонатан се метна на седлото на Грим, а Фялар хвана за юздата и го поведе редом.

— Пази се, Матиас — пошушна му той. — Дано се видим пак!

И подкара конете в тръс. Без да заръча нищо повече!

— Ами аз? — викнах подир него. — Аз какво ще правя?

Йонатан ми помаха:

— Матиас ще ти каже.

Гледах след него и се чувствувах излъган. Но Матиас ми обясни положението.

— Нима не разбираш, че ти въобще не можеш да минеш през Голямата порта — каза ми той. — Затова ще се промъкнеш пълзешком през прохода, когато довечера се стъмни. Йонатан ще е вече на отвъдната страна и ще те чака там.

— Това сигурно ли е? — попитах. — Ами ако в последния момент нещо му се случи?

Матиас въздъхна.

— Нищо не е сигурно в света на Тенгил — отрони той. — Но ако планът не успее, ти ще се върнеш и ще останеш при мен.

Опитах се да си представя какво ще стане: първо, ще пропълзя през прохода съвсем сам. Дори да нямаше друго, това беше достатъчно ужасно. После — ще изляза изпод земята в гората отвъд стената, където може и да не намеря Йонатан. Ще седя в тъмното и ще чакам, ще чакам, докато ми стане ясно, че той няма да дойде. Ще пропълзя обратно през прохода. И ще живея без Йонатан!

Стояхме пред вратата на конюшнята, която сега беше празна. И внезапно се сетих за нещо друго:

— Ами какво ще стане с теб, Матиас, когато пристигне оня от Карманяка? В конюшнята ти няма никакъв кон.

— Кон има — каза той. — Защото сега ще изтичам да доведа моя. Бях го дал у съседите, докато Грим беше при мен.

— Но тогава ще ти го вземе!

— Ако не го е срам!

Той доведе коня си буквално в последната минута. Защото веднага след това се яви оня, който трябваше да отведе Фялар. Отначало се развика, разтропа и разруга по обичая на Тенгиловите хора.

Защо в конюшнята имало само един кон и защо Матиас отказвал да го даде…

— Хич недей да ми се пениш! Знаеш, че мога да имам един кон. А другия отмъкна оня мошеник, и то с дъсчицата. Аз ли съм виновен, че кръстосвате долината и грабите хората и че едните Тенгилови чукундури не знаят какво правят другите…

Някои войници кипваха, когато Матиас им се тросваше така, но пък други омекваха и се смиряваха — дошлият да отведе Фялар спадаше към вторите и направо си глътна езика.

— В такъв случай е станала някаква грешка — изломоти той и си тръгна като псе с подвита опашка.

— Матиас, нима никога не те е страх? — попитах го, щом оня се изгуби от погледа ни.

— Как да не ме е страх — отговори Матиас. — Пипни, да усетиш как тупа сърцето ми. — И той сложи дланта ми върху гърдите си. — Всички се страхуваме. Но понякога не бива да го показваме.

Свечери се, стана тъмно. Дойде време да напусна Шипковата долина. И Матиас.

— Сбогом, внученце мило мое — каза той. — И не забравяй дядо си!

— Никога, никога няма да те забравя — уверих го аз.

И ето ме сам-самичък под земята. Придвижвах се пълзешком през дългия тъмен проход и непрекъснато си говорех, за да си вдъхвам бодрост и смелост.

— Нищо, че е тъмно като в рог… Не, разбира се, че няма да се задушиш… да, сипва се пръст във врата ти, но това не означава, че стените на прохода ще се срутят, глупаче такова! Не, не, Додик не ще може да те съзре, когато излезеш на отвъдната страна — да не е котарак, че да вижда в мрака! О, да, Йонатан е там, естествено, и те очаква, той е там, не чуваш ли какво ти казвам? Той е там! Той е там!

И той беше там. Седеше на един камък, обгърнат в мрак, а под едно дърво малко по-нататък съгледах Грим и Фялар.

— Хей, Карл Лъвското сърце! — приветствува ме той. — Ето те най-сетне!