Астрид Линдгрен
Братята с лъвски сърца (10)

10

Не знаех как изглежда един истински жесток човек, преди да видя Тенгил от Карманяка.

Той пристигна със златната си ладия по Реката на древните реки, а аз и Матиас бяхме сред посрещачите.

Йонатан бе настоял да идем. Държеше да видя Тенгил.

— Така по-добре ще разбереш защо хората в тази долина робуват, гладуват и издъхват с една-единствена мисъл и мечта: родината им да възвърне свободата си.

Непристъпната крепост на Тенгил се издигала високо-високо в Планината на древните планини. Там живеел той. И много рядко слизал по реката до Шипковата долина, но го правел, за да сплашва народа, да му напомня кой е той и да посича всеки кълн на мечта за свобода, беше ми казал Йонатан.

Отначало не виждах почти нищо. Многобройните Тенгилови войници, застанали отпред, затуляха гледката. Бяха строени в гъсти редици и задачата им бе да охраняват Тенгил по време на посещението му в Шипковата долина. Значи той се страхуваше да не би някоя стрела да изсвисти от потайна засада… Тираните винаги се страхуват, твърдеше Йонатан. А Тенгил беше тиранин на тираните.

Отначало нито аз, нито Матиас можехме да видим какво става. Аз обаче се изхитрих: Тенгиловите войници стояха изпъчени и разкрачени — проснах се по корем зад най-разкрачения от тях и наблюдавах пристигането на Тенгил между краката му.

Но Матиас не можеше да направи същото.

— Е, по-важно е ти да гледаш — каза той. — И никога да не забравяш какво си видял днес.

И аз гледах. По реката се носеше голяма и красива позлатена ладия, карана от гребци, облечени в черно. Веслата й бяха много, много повече, отколкото можех да преброя, и лопатките им искряха на слънцето при всяко издигане над водата. Гребците здравата се напъваха: в реката се кръстосваха мощни течения, които заплашваха да отнесат кораба. Или, може би по-точно, да го всмучат, защото, съдейки по отдалеченото бучене, надолу по реката трябва да имаше някакъв голям водопад.

— Дочуваш грохота на Кармския водопад — отговори на въпроса ми Матиас, — който е приспивната песен на тукашните деца. Те заспиват, вслушани в него.

Размислих се за децата в Шипковата долина. Сигурно по-рано те са тичали тук и са си играли, боричкали са се във водата и са плували по брега. Сега това беше невъзможно. Стената, тази страховита предълга стена, преграждаше и пътя към реката. В нея имаше само две порти: тази, през която бях влязъл аз и която наричаха Голямата порта, и друга, до самата река и с мостик отпред, за който сега привързваха ладията на Тенгил. Току-що я бяха отворили заради височайшия посетител, та през свода й и през чифт войнишки ботуши можех да видя мостика и черния жребец на Тенгил, който чакаше там господаря си. Седлото и юздите му блестяха от злато. Видях също и самия Тенгил — той слезе от ладията, метна се на седлото и мина на кон през портата, като внезапно се озова толкова близо до мен, че видях жестокото му лице и жестоките му очи. Зъл като пепелянка — така го беше определил Йонатан и очевидно с основание: зъл и кръвожаден до мозъка на костите си. Дори дрехата му беше кървавочервена, червени бяха и перата на шлема му — като топнати в кръв. Тенгил се взираше право пред себе си — не виждаше никого, сякаш на света съществуваше само той: Тенгил от Карманяка. О, колко ужасен беше!

На всички хора от Шипковата долина беше заповядано да излязат на площада, където Тенгил щеше да държи реч. Не ще и питане, че аз и Матиас също се упътихме натам.

Площадът беше неголям и много приветлив, заобиколен от гиздави старинни къщи. Точно както бе заповядал Тенгил, местните жители до един се бяха събрали там. Те чакаха мълчаливо, но колко неприкрити бяха горчивината и мъката, които ги гнетяха! А тук, на това площадче, те някога са се веселили от сърце, танцували са, огласяли са го със свирни и песни в летните вечери или просто са бъбрели по пейките пред странноприемницата и под двете стари липи…

Тенгил насочи коня си именно към липите и се изтъпани между тях. Без да слиза от седлото, той зарея поглед някъде отвъд площада и над хората — бях сигурен, че не вижда никого. До него се мъдреше съветникът му: надут фукльо на име Пюке, както научих от Матиас. Пюке беше на бял кон, почти толкова напет, колкото черния жребец на Тенгил — така очевидно подобава на властници, и двамата не се помръдваха върху седлата, вторачени право пред себе си. Тъй неподвижни те останаха доста дълго. Обкръжаваха ги стражи — Тенгилови войници с черни шлемове, черни наметала и извадени мечове. Виждаше се, че са облени в пот, защото слънцето вече прижуряше отвисоко и денят бе зноен.

— За какво според теб ще говори Тенгил? — попитах Матиас.

— Че е недоволен от нас — отвърна той. — Тенгил никога не говори за друго.

Тенгил впрочем и не говореше лично. Под достойнството му било да говори на роби. Говореше на Пюке, който от своя страна ни уведомяваше колко недоволен бил Тенгил от народа на Шипковата долина, който мързелува и укрива Тенгиловите врагове.

— Лъвското сърце още не е заловен — крещеше Пюке. — Нашият милостив княз е недоволен от това.

— Ам’че да, ам’че да — изквича едно старче до мен и аз разбрах, че нещо му хлопа.

— Но бидейки величаво добър, нашият милостив княз ще поизчака с това кърваво наказание — пенеше се Пюке, — а дотогава даже предвижда и награда: двайсет бели коня за оногова, който му предаде Лъвското сърце.

— Тогаз таз лисица ще завардя аз — изскимтя старчето и ме ръгна в хълбока. — Тогаз ще получа двайсет бели коня от милостивия ни господар. Е, щедър е той за такова гуреливо лисиче.

Така се ядосах, че ми идеше да го цапна. И да е смахнат, не биваше да дрънка такива глупости.

— Чавка ли ти е изпила ума? — смъмрах го аз и старчето се закиска.

— Да, и то всичкия — ухили се то и ме погледна право в очите, та аз видях неговите — толкова големи и искрящи очи имаше само Йонатан.

Наистина ли нямаше капчица ум? Как дръзва да идва тук, под носа на Тенгил! Дори и така преобразен, че никой да не може да го познае. Матиас го позна чак когато брат ми го тупна по гърба с думите:

— Старче, къде сме се виждали с теб?

Йонатан обичаше да се преоблича така. Имаше вечери, когато ми разиграваше истински театър в кухнята — някога на земята, искам да кажа. И наистина бе надарен да се превъплътява, да изненадва и весели. Така съм се смял тогава, че коремът ме заболяваше.

Сегашната му поява обаче тук, под носа на Тенгил, граничеше с безумие.

— Но нали и аз трябва да знам какво става — прошепна той, вече без усмивка. Нямаше и на какво да се усмихва.

Защото Тенгил се разпореди всички мъже на Шипковата долина да бъдат строени пред него в редица и с неумолим показалец сочеше кои от тях ще се закарат отвъд реката — в Карманяка. От Йонатан знаех какво означава това: никой от посочените нямаше да се завърне жив. Тенгил ги вземаше да му робуват: да мъкнат камъни за крепостта, която по негова заповед се изграждала на най-високия връх в Планината на древните планини. Непревземаема крепост, в която свирепият Тенгил най-сетне щял да намери сигурност и спокойствие. За построяването й обаче бил нужен трудът на много роби, които буквално рухвали от изнемога.

— А после ги хвърляли на Катла — Йонатан бе потръпнал.

Като си припомних разказа му, потръпнах и аз, въпреки че денят беше топъл и слънчев. И въпреки че за мен Катла не бе нищо повече от едно злокобно име.

Докато Тенгил сочеше ли, сочеше, на площада цареше мъртва тишина. Наруши я внезапно една птичка, кацнала на дървото над него. Тя сипеше в захлас красиви трели и явно не подозираше какво прави Тенгил под липата.

После избухнаха риданията. Сърцето ми се късаше, като слушах плача на жените, които щяха да останат без мъже, и на децата, които никога вече нямаше да видят бащите си. Плачеха впрочем всички. Плачех и аз.

Тенгил беше глух за плача ни. Той продължаваше да сочи от коня си и диамантеният пръстен на показалеца му святкаше всеки път, когато осъждаше някого на гибел. Колко ужасно бе, че той осъждаше хората на гибел с едно-единствено движение на показалеца си!

Но един от мъжете, които посочи, май обезумя, когато чу децата си да хлипат: изтръгна се от строя и още преди войниците да се усетят и да го спрат, той се озова пред Тенгил.

— Тиранин! — извика той. — Ти също ще умреш някога, не си ли помислил за това!

И се изхрачи в лицето му. Тенгил дори не трепна. Само даде знак с ръка и войникът, който беше най-близо, вдигна меча. Видях как острието му блесна на слънцето, но в същия миг Йонатан ме хвана за врата и тикна лицето ми в гърдите си, за да не видя нищо повече. Почувствувах обаче, или по-точно чух, как от гърдите на брат ми се откърти дълбок стон. А по пътя за дома той се разплака. Слабост, каквато никога досега не бе проявявал…

Това беше ден на траур за Шипковата долина. Всички бяха потопени в скръб. Всички освен войниците на Тенгил. Напротив, те се радваха винаги, когато господарят им идваше в Шипковата долина, защото им устройваше пиршества. На площада още не бе засъхнала кръвта на убития клетник, а те вече търкаляха бурета, пълни с пиво, и въртяха прасенца на шишове. Пушекът и миризмата се наслоиха плътно над Шипковата долина. Хората на Тенгил ядяха и пиеха и не можеха да се нахвалят с господаря си, толкова грижовен и добър.

— Но тези бандити се тъпчат с прасенца, които грабят от нашите стопани — възмущаваше се Матиас, — и се наливат с наше пиво.

Самият Тенгил не взе участие в гуляите. След като посочи необходимия му брой хора, той си замина пак по реката.

— Сега сигурно е в крепостта си и тържествува при мисълта, че е всял страх сред хората от долината — говореше Йонатан по пътя за дома. — Сигурно си въобразява, че е оставил след себе си само наплашени ратаи, неспособни за нищо друго освен за робско подчинение.

— Много греши обаче — обади се Матиас — и хич не може да разбере, че е безсилен срещу борците за свобода, срещу сплотения народ.

Минавахме покрай къщурка, сгушена сред ябълкови дръвчета, и Матиас прошепна:

— Тук живееше човекът, когото убиха на площада.

На стълбата пред входа седеше жена. Бях я видял там и си спомних как извика, когато Тенгил посочи нейния мъж. Тя бе хванала ножица и стрижеше дългата си руса коса.

— Какво правиш, Антония! — ахна Матиас. — Защо стрижеш косата си?

— За да правя от нея тетиви за лъкове — отвърна Антония.

И не каза повече нищо. Но никога няма да забравя погледа, с който изрече тези думи.

От Йонатан знаех, че в Шипковата долина се прилага смъртно наказание за щяло и нещяло, но че най-опасното провинение било притежаването на оръжие: най-забраненото от всички забранени неща. Войниците на Тенгил непрекъснато тършували по домове и из дворове, търсейки скрити колчани, лъкове, мечове и копия. Но никога нищо не намирали. А всъщност нямало нито една къща и нито едно стопанство, където да не се складирвало или изработвало оръжие, необходимо за борбата, чийто час, заяви Йонатан, е близък и неминуем.

Тенгил беше обещал възнаграждение от бели коне и за онези, които намерят скривалища на оръжие.

— Ама че е прост! — изсмя се Матиас. — Нима си въобразява, че в Шипковата долина ще се пръкне предател!

— Да, а ето че във Вишневата се пръкна един — промълви тъжно Йонатан. — Хем знаех, че той върви до мен, хем ми беше трудно да го приема за брат, като го гледах в тия старешки дрипи.

— Йоси въобще няма представа за жестокостта и гнета, от крито страдаме тук — въздъхна Матиас. — Инак той нямаше да прави това, което прави.

— Как ли е София? — промълви Йонатан. — Ах, как искам да узная дали Бианка е долетяла благополучно.

— Нека се надяваме — каза Матиас. — И дано София вече е попречила на Йоси.

Когато доближихме къщурката на Матиас, видяхме, че дебелият Додик се въргаля в зелената трева и играе на зарове с още трима Тенгилови войници. Май имаха свободен ден, защото пролежаха така целия следобед — от прозореца на кухнята ги гледахме как мятат заровете, как се тъпчат с месо и се наливат с пиво, после само се наливат, а най-сетне — вече нищо не правят, а пъплят като бръмбари из храсталаците. Накрая захъркаха.

Шлемовете и наметалата си бяха хвърлили настрани в тревата. Че кой наистина може да лочи пиво, загърнат в дебело шаячно наметало, при това в толкова топъл ден?

— Ако обаче Тенгил го разбере, ще нареди да им ударят по доста тояги — рече Йонатан.

Той се шмугна през вратата и още преди страхът да е успял да ме хване, донесе едно наметало и един шлем.

— За какво са тия гнусотии? — възнегодува Матиас.

— Още не знам — отговори Йонатан. — Но може да дойде време, когато ще ми потрябват.

— Може да дойде обаче и време, когато ще загазиш заради тях — предупреди го Матиас.

Йонатан смъкна дрипите и чорлавата брада, надяна наметалото, нахлупи шлема и се изпъчи пред нас като същински Тенгилов войник — какъв ужас! Матиас потръпна и го помоли веднага да скрие гнусотиите в тайника, та да не ги гледа.

Йонатан така и направи.

После си легнахме и проспахме останалата част от деня, затова не знам какво е станало, когато дебелият Додик и неговите ортаци са се събудили и са започнали да изясняват чий шлем и чие наметало липсват.

Матиас също заспал, но после ни разказа, че се събудил за малко и дочул псувни и крясъци откъм шипковите храсти.

През нощта продължихме работата по подземния проход.

— Остават ни още само три нощи, нито една повече — каза Йонатан.

— И после какво ще стане? — попитах.

— После ще стане това, заради което дойдох тук — отговори Йонатан. — И в което може да не успея, но във всеки случай аз съм длъжен да се опитам. Да освободя Орвар!…

— Но не без мен! — възкликнах аз. — Вече няма да ме изоставяш. Ще бъда с теб, където и да отиваш.

Той дълго се взира в мен, после се усмихна:

— Добре, щом желанието ти е толкова силно, значи то съвпада с моето.