Астрид Линдгрен
Братята с лъвски сърца (2)

2

Ето че стигам до най-трудното. До това, за което ми е непосилно дори да мисля. А мисля непрекъснато.

Моят брат Йонатан можеше още да е тук, да присяда вечер при мен на разговорка, да ходи на училище, да играе на двора с децата, да ми вари вода с мед и въобще да прави всичко, което правеше. Но не би… не би!

Сега Йонатан е в Нангияла.

Тежко ми е, не мога, не, не мога да разкажа какво стана. Но на другия ден във вестника излезе следното съобщение:

„Снощи в квартал «Факелрусен» избухнал голям пожар, чиито пламъци превърнали в пепел една от старите дървени къщи и отнели без време един човешки живот. Когато се разразила огнената стихия, 10-годишният Карл Лъвски бил самичък у дома на втория етаж, прикован към болнична постеля. Тъкмо тогава се върнал неговият брат, 13-годишният Йонатан Лъвски, и преди някой да успее да го спре, той се втурнал в горящата къща, за да избави братчето си. Само за миг обаче цялото стълбище се превърнало в огнено море и момчетата можели да се спасят единствено, ако скочат през прозореца. Безпомощно, множеството, струпало се пред къщата, наблюдавало със затаен дъх как 13-годишният Йонатан изнесъл на гръб братчето си, сподирен от буйни пламъци, и как без никакво колебание скочил с него от един прозорец. При падането си на земята обаче той се наранил толкова тежко, че починал почти моментално. Предпазено от неговото тяло, по-малкото му братче не пострадало въобще. Майката на двете момчета била навън при клиентка — тя е шивачка — и при завръщането си изпаднала в състояние на тежък шок. Причините за пожара не са известни.“

На друга страница във вестника имаше още за Йонатан — от неговата учителка. Ето какво бе написала тя:

„Скъпи Йонатан Лъвски, не би ли трябвало всъщност да те наричаме Йонатан Лъвското сърце? Спомняш ли си, че от учебника по история четохме за един храбър английски крал на име Ричард Лъвското сърце и спомняш ли си какво каза тогава ти: «Колко голяма смелост трябва да имаш наистина, та после да пише за нея в учебниците по история — на такава никога не бих бил способен!» Скъпи Йонатан, дори и да не пишат за теб в учебниците по история, в решителния миг ти се прояви като не по-малко храбър и по геройство не отстъпваш никому. Твоята стара учителка никога няма да те забрави. Дълго ще те помнят и другарчетата ти, цялото училище. Пусто ще е в класа ни без нашия ведър, хубав Йонатан. Но когото боговете обичат, погубват го млад. Почивай в мир, Йонатан Лъвското сърце!

Грета Андершон“

На учителката на Йонатан май нещо й хлопа, но тя действително го обичаше, както впрочем го обичаха всички. И добре се беше сетила за прякор, който наистина да му приляга — Лъвското сърце!

В града сигурно нямаше човек, който да не жалееше за Йонатан и да не си мислеше, че щеше да е по-добре, ако вместо него бях загинал аз. Така поне подразбирах от лелите, които прииждаха у нас със своите габардини, муселини и всевъзможни финтифлюшки. Те въздишаха и ме поглеждаха, минавайки през кухнята, а после шушнеха на мама: „Какво нещастие ви сполетя, госпожо Лъвска! И то тъкмо Йонатан, който беше тъй изключителен!“

Сега живеем в къща, съседна на предишната. В квартира досущ като предишната, само че на по-долния етаж. По бедност ни отпуснаха малко вехти мебели, а и лелите ни дадоха сума нещо. Лежа в кухнята на почти същата кушетка като предишната. Всичко е почти същото, както преди. И в същото време всичко, ама всичко, е съвсем различно! Защото Йонатан вече не е тук. Никой не присяда вечер да ме теши с разкази, самотата притиска гърдите ми до задушаване и единственото, което ми остава, като лежа, е да си шепна думите, които Йонатан изрече в мига, преди да издъхне. Тогава, когато се строполихме на земята след скока отгоре. Отпървом лежеше ничком, но някой го обърна и аз видях лицето му. От едното ъгълче на устата му се стичаше струйка кръв и той почти не бе в състояние да говори. Стори ми се, че все пак направи опит да се усмихне и издума с усилие: „Не плачи, Шушулко, ще се срещнем в Нангияла!“

Само това каза. После затвори очи, някакви хора се спуснаха да го отнесат и аз не го видях повече.

В последвалите дни и седмици се стремях въобще да не си спомням нищо. Но такава загуба и злочестина не могат да се забравят. Лежейки на кушетката си, аз непрекъснато мислех за Йонатан, та чак ми се струваше, че от мисли по него ще ми се пръсне главата и, което бе по-лошото, копнеех да го видя, копнеех тъй силно, както никой друг не би могъл да копнее. И същевременно се боях. Опасявах се, че може би Нангияла не съществува, че е просто една от онези забавни небивалици, които Йонатан толкова често измисляше! И плачех много, страшно много.

Йонатан обаче дойде и ме утеши — да, той наистина дойде. О, тъй хубаво беше и веднага всичко взе да ми изглежда почти добре! Сигурно чак в Нангияла е разбрал колко тежко ми е без него и е решил, че се нуждая от утеха. И откакто дойде, аз вече не тъгувах, просто чаках.

Това се случи една вечер не много отдавна. Бях съвсем самичък в къщи и проливах сълзи по него, беше ме страх, чувствувах се нещастен, болен и въобще неописуемо окаян. Кухненският прозорец беше отворен, защото отново бяха настъпили чудесните топли пролетни вечери. Навън гукаха гълъби. В задния двор ги има много и напролет те огласят всичко наоколо с несекващото си гукане.

И тъкмо тогава…

Както си лежах и плачех, тикнал лице във възглавницата, чух гукане току до мен и когато вдигнах очи, видях, че на перваза е кацнал гълъб, който най-благо ме гледа. Снежнобял гълъб, обърнете специално внимание — снежнобял, а не някой сивушко от онези, дворните. Снежнобял! Надали някой би разбрал какво почувствувах, когато го видях. Защото беше същият, за който се пееше: „гълъбче с пера от снежнобяла свила при теб ще долети“. И ми се стори, че чувам как Йонатан си тананика пак: „Ще знам тогаз, Шушулко мой, че туй е твоята душица“, макар че сега той идваше при мен, а не обратното.

Понечих да кажа нещо, но не можех. От леглото си слушах гукането на гълъба и въпреки него, или благодарение на него, все едно, до мен долетя Йонатановият глас, само че той не звучеше както преди, а цялата кухня се изпълни със силен шепот. Тази история може да ви се стори страшничка, пък и аз би трябвало да се уплаша, но не загубих самообладание. Напротив, толкова се зарадвах, че ми идеше да скоча до тавана. Защото това, което чух, беше прекрасно.

О, да, Нангияла наистина съществувала! Йонатан искаше да ида там по-бързо, понеже страната била великолепна във всяко отношение. Представете си: той имал своя къща, очаквала го съвсем готова още при пристигането му: неговата собствена къща там, в Нангияла. При това с двор, известна била като „Домът на конника“ и била разположена във Вишневата долина — какви чудесни названия, нали? И първото нещо, което му се набило в очи при влизането в „Дома на конника“, била зелената табелка на портата с гравиран върху нея отчетлив надпис: „Братя Лъвските сърца“.

— Което ще рече, че там ще живеем двамата — обясни ми Йонатан.

Помислете си все пак: и на мен ще викат Лъвското сърце, когато ида в Нангияла. Зарадвах се, понеже страшно желаех да нося същия прякор като Йонатан, па макар и да не съм толкова храбър, колкото е той.

— Ела, колкото можеш по-бързо! — каза брат ми. — Ако ме няма в „Дома на конника“, значи съм край рекичката и ловя риба с въдица.

После настана тишина и гълъбът отлетя. Извиси се стремително над покривите. Право към Нангияла.

Останах на своята кушетка, преизпълнен с очакване да литна нататък и аз. С надежда предположих, че няма да се лутам кой знае колко по пътя. Пък и Йонатан бе казал, че лесно ще се оправя. За всеки случай обаче си записах адреса:

Братя Лъвските сърца

„Дом на конника“

Вишневата долина

Нангияла

Вече два месеца Йонатан живееше там без мен. Два дълги, страшни месеца, в които бях останал самичък. Но не след дълго и аз щях да се озова в Нангияла. Скоро, скоро щях да се понеса към нея. Може би дори още тази нощ. Нещо ми подсказваше — още тази нощ. Хрумна ми да съчиня една бележка и да я оставя на кухненската маса, та утре сутринта мама да я види.

На бележката реших да напиша:

МАМО, НЕ ПЛАЧИ! ЩЕ СЕ ВИДИМ В НАНГИЯЛА!