Астрид Линдгрен
Братята с лъвски сърца (15)

15

Дългоочакваният час на бунта най-сетне удари. В уречения ден над Шипковата долина се разрази буря, толкова силна, че огъваше дърветата и ги чупеше като тресчици. Но не тази буря бе имал предвид Орвар, когато каза:

— Ще се надигне бурята на свободата и ще сломи подтисниците тъй, както вихрите ломят и повалят дърветата. С тътен ще помете робията и ще ни донесе свобода!

В кухничката на Матиас тайно се събираха хора, дошли да го чуят, да видят него и Йонатан.

— Вие двамата сте ни надеждата и утехата, вие сте ни всичко — мълвяха те. И продължаваха да идват скришом у Матиас, макар да знаеха колко е опасно.

— Слушат за бурята на свободата така захласнато, както децата слушат приказки — радваше се Матиас.

Хората от долината мислеха само за предстоящия бунт, чийто ден очакваха с трепет. И това беше съвсем понятно: след бягството на Орвар Тенгил съвсем се бе разсвирепял и непрекъснато изнамираше нови и нови начини да измъчва и гнети жителите на Шипковата долина, а те му отвръщаха с още по-дълбока омраза и превърнаха родния си край в оръжейна, където тайното производство на копия и лъкове не секваше даже за миг.

От Вишневата долина прииждаха все повече борци за свобода, решени да окажат помощ на братята си. София и Хуберт им бяха устроили лагер в дън гората — там, където живееше Елфрида. От време на време София идваше нощем през подземния проход и в кухничката на Матиас тя, Орвар и Йонатан разпалено обсъждаха бойните планове.

Слушах ги легнал, защото сега спях на одърчето в кухнята: отстъпих мястото си в тайника на Орвар. А при всяко свое идване София все казваше:

— Ето го моя спасител! Нали не пропуснах да ти благодаря, Карл?

И всеки път Орвар ме наричаше „героят на Шипковата долина“, но аз се сещах за Йоси, повлечен от мътните въртопи на реката, и се чувствувах по-скоро угнетен, отколкото доволен.

София имаше още една задача: да подсигурява с хляб Шипковата долина. Караха го с каруци от Вишневата през планините, пренасяха чувалите през подземния проход, а после Матиас обикаляше от къщурка на къщурка и тайно го раздаваше. Не знаех дотогава, че малко хлебец може толкова да ощастливи хората. Убеждавах се, че е така, защото придружавах Матиас в неговите обиколки — тогава виждах колко изстрадал е народът тук и чувах да се говори все за деня на бунта, очакван с огромно нетърпение.

Сам аз изпитвах някакъв страх пред този ден, но в края на краищата почти закопнях да настъпи. Защото очакването ставаше направо непоносимо. И опасно, наблягаше Йонатан.

— Приготовленията не могат да се държат в тайна много дълго време — говореше той на Орвар. — И нашата мечта за свобода може да бъде смазана с кървава жестокост.

Йонатан несъмнено имаше право. Достатъчно бе един-единствен човек на Тенгил да се натъкне на подземния проход или да се предприемат нови обиски, и той и Орвар можеха да бъдат разкрити в тайника у Матиас. Кръвта ми се смразяваше само при мисълта за тази вероятност.

Но хората на Тенгил трябва да бяха слепи и глухи — инак все нещо щяха да забележат. Достатъчно би било някой от тях да нададе ухо и щеше да дочуе как тътне надигащата се буря на свободата, която не след дълго щеше да разтърси цялата Шипкова долина. Никой обаче не надаваше ухо.

Вечерта преди деня на битката аз се въртях неспокойно на одърчето си и не можех да заспя. Воят на фъртуната вън и тревогата не ми даваха мира. Битката щеше да започне на разсъмване — така бе решено. Орвар, Йонатан и Матиас седяха край масата и обсъждаха подробностите на плана си, а аз ги слушах. Най-много се горещеше Орвар. Говореше ли, говореше, а очите му искряха. По-силно от всеки друг той копнееше да дойде заветното утро.

От разговорите им подразбрах как беше организирано всичко: най-напред щели да бъдат обезвредени стражите на двете порти, та да се отворят те за София, Хуберт и техните хора: София с нейните — през Голямата, а Хуберт с неговите — през тази край реката.

— И ще се бием, докато извоюваме победа или загинем — заяви Орвар, който наблегна, че всичко трябвало да стане много бързо: долината да се освободи от подтисниците светкавично, а след това портите да се затворят веднага, преди Тенгил да довтаса с Катла. Защото срещу нея няма оръжие. Тя може да бъде съкрушена само с глад.

— Не я ловят ни копия, ни стрели или мечове — говореше Орвар, — но затова пък едно едничко нейно пламъче е достатъчно да вцепени или умъртви всеки човек.

— Щом обаче Тенгил разполага с Катла, каква полза, че сега ще освободим Шипковата долина? — попитах аз. — Та с нейна помощ той би могъл да ви покори също тъй успешно, както предишния път.

— Не забравяй, че ни е дал стена, която да ни брани — рече Орвар. — И порти, които могат да се затварят пред разни чудовища! Колко мило от негова страна!

Пък и вече не било нужно да се боя от Тенгил, каза ми Орвар. Още на другата вечер той, Йонатан, София и много други щели да проникнат в неговата крепост, да обезвредят стражите му и да го ликвидират на място, преди още да е разбрал за бунта в долината. А после Катла щяла да остане прикована в дупката си, докато така изнемощее от глад, че хората да могат да я убият.

— Няма друг начин да се отървем от чудовището — заключи Орвар.

После той отново заговори, че е необходимо много бързо жителите на долината да се освободят от хората на Тенгил, но Йонатан го прекъсна:

— Да се освободят? Искаш да кажеш, като ги убият?

— Ами че да, какво друго? — учуди се Орвар.

— Аз обаче не мога да убивам хора — промълви Йонатан. — Нима не знаеш това, Орвар?

— Дори когато се налага да спасиш живота си?

— Дори и тогава — заяви решително Йонатан.

Нито Орвар, нито Матиас можеха да го разберат.

— Ако всички бяха като теб, злото щеше да се възцари за вечни времена — упрекна го Орвар.

Но тогава се обадих аз и казах, че ако всички бяха като Йонатан, нямаше да има никакво зло.

После не продумах цялата вечер. Само когато Матиас дойде да ме завие, аз му прошепнах:

— Боя се, Матиас!

А той ме потупа и въздъхна:

— И аз!

Орвар накара Йонатан да обещае поне, че ще препуска навред с коня си, та да вдъхва смелост на борците в разгара на битката, в която той самият не можеше или не искаше да участвува.

— Нека хората те виждат — каза Орвар. — Ние двамата с теб трябва да им служим за пример.

Йонатан се съгласи:

— Добре, щом трябва, значи трябва!

Но на светлината на единствената свещичка, запалена в кухнята, аз видях как побледня.

Беше се наложило да оставим Грим и Фялар в гората при Елфрида. Бяхме се договорили обаче София да ги доведе в деня на бунта, когато влезе през Голямата порта.

Договорихме се и какво да правя аз. Всъщност нищо: просто да чакам края на битката. Така нареди Йонатан — да седя сам-самичък в кухнята и да чакам…

През тази нощ никой не спа много.

Настъпи утрото.

Да, настъпи утрото на решителния ден. О, как ме боля сърцето чак до вечерта! Битката се водеше в равнината, под стръмнината на която се намираше къщурката на Матиас, та се нагледах на кървища и се наслушах на стенания. Гледах как Йонатан препуска из цялото бойно поле, вятърът рошеше косата му, наоколо кипеше страхотно сражение, святкаха мечове, свистяха копия и стрели, ечаха викове. Тогава казах на Фялар, че ако Йонатан загине, искам да загина и аз.

Да, Фялар беше при мен в кухнята. Вкарах го вътре, без никой да разбере. Не можех да остана сам, не можех. Фялар видя през прозореца какво става долу, в равнината, и изцвили. Дали защото искаше да отиде при Грим, дали защото се страхуваше като мен…

А аз се страхувах… страхувах се, страхувах се!

Видях как Ведер политна, сразен от копието на София, как мечът на Орвар посече Кадер, виждах как един след друг падат Додик и още много други, чиито трупове осеяха полето. Йонатан препускаше навред с коса, развяна от вятъра, с лице все по-бледо и по-бледо, а сърцето ми ме болеше до премала.

И ето че краят дойде!

През този ден Шипковата долина се огласяше от най-различни викове, но нито един не можеше да се сравни с този, който отекна в разгара на битката. Най-напред се разнесе звукът на боен рог — по-мощен от фученето на бурята, а после някой изкрещя:

— Катла иде!

И веднага след това прокънтя ревът. Гладният рев на Катла, добре познат на всички. Бойците сведоха мечовете и копията, хвърлиха стрелите. Защото знаеха — спасение вече няма. Сега в равнината ехтяха само бурята, бойният рог и ревът на Катла, чийто огън убиваше всички, посочени й от Тенгил. А той сочеше, сочеше, жестокото му лице бе потъмняло от злост и аз разбрах, че краят на Шипковата долина е настъпил.

Не исках да гледам, не исках… не исках да гледам. Но потърсих с очи Йонатан, трябваше да знам къде се намира. И го видях съвсем пред дворчето на Матиас: възседнал Грим, блед и неподвижен, с коса, разрошена от бурята.

— Йонатан! — извиках аз. — Йонатан, чуваш ли ме?

Но той не ме чуваше. Пришпори коня си и се понесе надолу, литна като стрела — знаех си, че нито на небето, нито на земята няма по-бърз ездач от него. Йонатан буквално хвърчеше, и то право към Тенгил… Стигна до него и изведнъж стремително го задмина.

Пак проеча бойният рог. Сега обаче го надуваше Йонатан. Изтръгнал го бе от ръката на Тенгил и го надуваше тъй, че равнината се цепеше. Та Катла да разбере, че има нов господар.

Всичко утихна. Дори и бурята. Хората затаиха дъх. Обезумял от страх, Тенгил едва се държеше на коня си и чакаше, чакаше и Катла.

Йонатан наду рога още веднъж.

Тогава Катла изрева и свирепо се нахвърли върху оня, на когото дотогава тъй сляпо се бе подчинявала.

— Денят на разплата с Тенгил неминуемо ще настъпи — бе казал веднъж Йонатан. Сега си спомних думите му.

Те се сбъднаха.

 

 

Така завърши денят на бунта в Шипковата долина. Мнозина загинаха в името на нейното бъдеще. Да, сега долината беше свободна, но мъртвите, паднали на бойното поле, не знаеха това.

Сред тях беше и Матиас — аз вече нямах дядо. Загинал бе и Хуберт, който бе първият убит. Не успял дори да мине през портата край реката, защото още там го пресрещнал Тенгил с войска. И с Катла, която водел със себе си, за да даде на Шипковата долина последния суров урок заради бягството на Орвар. Сатрапът въобще не знаел, че тъкмо този ден хората се вдигнали на бунт, а когато разбрал това, бил доволен, че е взел и Катла.

Сега обаче и Тенгил беше мъртъв, също тъй мъртъв като онези, които паднаха в боя.

— Няма го вече нашия мъчител — ликуваше Орвар. — Децата ни ще раснат волно и щастливо. Скоро Шипковата долина ще стане пак такава, каквато си беше.

Но аз си мислех, че Шипковата долина никога не ще бъде същата. Не за мен. Не без Матиас.

Орвар бе ударен с меч по гърба, ала сякаш не усещаше раната си или просто не й обръщаше внимание. Очите му бяха все тъй горящи и той непрекъснато разговаряше с местните жители, уверяваше ги:

— Отново ще бъдем честити!

Хората от долината, които проляха сълзи в оня паметен ден, не бяха малко. Но коравият Орвар не беше от тях.

На София, жива и невредима, предстоеше да се завърне във Вишневата долина заедно с всички бойци, дошли оттам.

Сбогува се с нас в двора на Матиасовата къщурка.

— Скъпият Матиас… — промълви тя и си поплака. После прегърна Йонатан.

— Идвай си по-скоро в „Дома на конника“ — каза му тя. — Ще те мисля непрекъснато, докато пак не се видим.

После се взря в мен.

— Ами ти, Карл, ти поне можеш да се върнеш с мен?

— Не, не! — извиках аз. — Ще бъда с Йонатан!

Изтръпнах от страх да не би Йонатан да ме изпрати със София, но той не го направи.

— Нека Карл остане с мен — каза той.

Притихнала и преситена от кръв, Катла се бе проснала долу, в равнината, като огромна и гнусна буца. От време на време чудовището поглеждаше към Йонатан като куче, готово да изпълни всякаква прищявка на господаря си. Сега не нападаше никого, но докато змеицата беше там, в Шипковата долина щеше да цари страхът. Никой не отпускаше сърце. Хората не смееха нито да се радват на извоюваната свобода, нито да оплачат своите мъртви… И само един бе този, който можеше да я върне в бърлогата й — Йонатан.

— Искаш ли за последен път да ни помогнеш? — попита го Орвар. — Ако я заведеш и приковеш там, аз ще свърша останалото, когато му дойде времето.

— Добре, Орвар — отговори Йонатан. — Искам да ти помогна и сега!

 

 

Съвсем на ясно съм по това, как следва да се язди покрай река: бавно и с поглед към мудните й води, към искрящата й повърхност и към клоните на върбите, затанцували с вятъра. Но в никакъв случай — със змеица по петите.

Като нас. Лапите на Катла думкаха отзад. Дум, дум, дум, дум — страшна беше и като върви, та Грим и Фялар почти пощуряха от ужас. Едва ги обуздавахме. От време на време Йонатан надуваше рога, чийто отвратителен звук явно не допадаше и на самата Катла. Но тя слушкаше, щом го чуеше, и това единствено ме успокояваше, докато я водехме към нейната дупка.

Йонатан и аз не разговаряхме, само яздехме, яздехме… Преди да се смрачи, той трябваше да прикове Катла в леговището й, където след време тя щеше да умре. Никога повече нямаше да я видим и съвсем щяхме да забравим, че съществува страна на име Карманяка. Планината на древните планини можеше да си стои там во веки веков, но ние никога вече нямаше да минем пак по нейните пътеки. Йонатан ми обеща това.

Привечер времето утихна, бурята отмина и всичко предвещаваше спокойна, топла нощ. Невероятно красивият залез ме наведе на мисълта, че в такава вечер човек би трябвало да се разхожда покрай реката, обзет от всякакви други чувства, но не и от страх.

Не се издавах обаче пред Йонатан. Че се страхувах, искам да кажа…

Стигнахме до Кармския водопад.

— Карманяка, тук ни виждаш за сетен път! — провикна се Йонатан, когато поехме по моста. И наду рога.

Катла видя своята скала, надвиснала над реката от другата страна. Явно й се искаше да се прибере, защото засъска яростно. И то право в муцуната на Грим. Нещо, което не трябваше да прави.

Защото тогава стана каквото стана: Грим подрипна от страх и се блъсна в перилото на моста. Аз извиках, понеже ми се стори, че Йонатан ще падне презглава във водопада. Но той не падна. Изпусна обаче рога, който бе веднага погълнат от бучащия въртоп.

Свирепите очи на Катла видяха всичко и сега тя знаеше, че вече няма господар. Изрева и забълва огън през ноздрите си.

О, как пришпорихме конете, за да си отървем кожата! Как препускахме! До края на моста и оттам — по пътеката, водеща нагоре към крепостта на Тенгил, а Катла ни следваше с вледеняващо съскане.

Пътеката криволичеше на зигзаг през Планината на древните планини. И насън не можеше да има нещо толкова кошмарно като бягството от Катла от скала на скала. Змеицата не изоставаше, огънят й насмалко не ни опърляше. Един пламък като че докосна Йонатан. Ужасен, аз помислих, че е парнат, но той викна:

— Не спирай! Давай, давай!

Горките Грим и Фялар: Катла ги гонеше тъй, та душата им излезе. Те се носеха толкова шеметно по безбройните криволици на пътеката, че от муцуните им хвърчеше пяна. Силите им се изчерпваха, но и Катла поизостана, надавайки яден рев. Никой не трябваше да й се измъкне, особено на собствената й територия нейното „дум, дум, дум“ се учести, а аз си знаех, че змеицата в крайна сметка ще ни надвие. Благодарение на свирепата си упоритост.

Така препускахме дълго-дълго и аз вече не хранех надежда, че ще можем да се спасим.

Бяхме се изкачили доста нагоре в планината. Все още имахме предимство и видяхме Катла на тясната скална издатина под нас и над водопада, откъдето минаваше пътечката. Змеицата се спря. Това беше нейната скала, на която обикновено заставаше, вгледана във водопада. От ноздрите й се кълбяха огън и жупел, тя припряно тъпчеше напред-назад. Но после се сети за нас и хукна нагоре с лумнали от ярост очи.

Жесток звяр, мислех си аз, жесток, жесток звяр, защо не си остана на скалата?

Знаех си, че ще ни стигне…

Озовахме се и до големия камък, иззад който я бяхме видели да пропъхва своята отвратителна глава при първото ни идване в Карманяка. И ето че Грим и Фялар останаха съвсем без сили. Ужасно е, когато конят пада под теб. Точно това и стана: Грим и Фялар се строполиха на пътечката. Така че дори и да бяхме вярвали в някакво чудо, сега трябваше да отхвърлим всякаква надежда за спасение.

Знаехме, че сме загубени. Знаеше го и Катла. Очите й припламваха в демонично тържество и тя ги впи в нас от своята скала, където бе застанала съвсем неподвижно. Стори ми се, че подигравателно ни се хили. Сега вече нямаше защо да бърза и сякаш си мислеше: ще дойда, когато дойда. Тъй и тъй няма къде да идете.

Йонатан ме погледна благо, благо, както само той можеше.

— Прости ми, Шушулко, загдето изтървах рога — каза той. — Но загубих равновесие и…

Исках да му кажа, че никога, никога, никога не е имало нещо, за което да му прощавам, но бях онемял от ужас.

Катла си беше още там. Бълваше огън и жупел, задумка с лапи. Зад големия камък бяхме намерили прикритие от убийствените й пламъци. Притисках се отчаяно в Йонатан, о, как се притисках в него, а брат ми ме гледаше с насълзени очи.

Изведнъж го обзе гняв. Той се наклони напред и извика на Катла:

— Само да си посмяла да пипнеш Шушулко! Чуваш ли, чудовище такова, няма да пипаш Шушулко, защото…

Йонатан сграбчи камъка, сякаш бе великан и можеше да я сплаши. А нито бе великан, нито можеше да я сплаши. Но камъкът се отмести, килна се и полетя по стръмнината.

„Не я ловят ни копия, ни стрели или мечове“, бе казал Орвар за Катла. Нито пък камък, колкото и голям да е, бих добавил аз.

Катла не бе убита от камъка, който Йонатан търколи върху й. Но камъкът я удари. И с рев, който можеше да срине планините, чудовището се сгромоляса заднишком в Кармския водопад.