Астрид Линдгрен
Братята с лъвски сърца (5)

5

Дойде обаче денят, в който и аз разбрах с какво е забележителна София.

Една сутрин Йонатан ми каза:

— Днес ще посетим кралицата на гълъбите.

— Звучи чудесно! — възкликнах. — Но що за кралица е тя?

— Това е София — усмихна се Йонатан. — На шега я наричам „кралицата на гълъбите“.

Скоро ми стана ясно защо.

„Домът на лалетата“, където живееше София, бе далечко от нас и се намираше към края на Вишневата долина, в полите на високите планини.

Беше още рано, когато пристигнахме там на коне. Заварихме София да храни своите гълъби. Снежнобелите си гълъби! Още щом ги съзрях, аз веднага си спомних онзи бял гълъб, който кацна на перваза на моя прозорец преди (както ми се струваше сега) може би хиляда години.

— Помниш ли? — прошепнах на Йонатан. — Нали един от тези гълъби ти зае своя пернат облик, за да долетиш при мен?

— Да, как иначе щях да дойда? Само гълъбите на София могат да прелитат през всички небеса — отвърна Йонатан.

Птиците образуваха бял облак около София, неподвижна сред пърхащите им криле. И тя наистина ми заприлича на тяхна кралица.

София ни забеляза едва сега, поздрави ни мило, както винаги, но не беше весела, а напротив — много тъжна и веднага пошушна на Йонатан:

— Снощи намерих Виоланта мъртва, пронизана със стрела. Горе във Вълчата яма. И писъмцето го нямаше.

Очите на Йонатан потъмняха. Никога не го бях виждал такъв, никога — дотам огорчен. За миг се промени до неузнаваемост, а и гласът му стана друг.

— Значи предположенията ми излизат верни — отрони той. — Тук, във Вишневата долина, имаме предател.

— Да, несъмнено — потвърди София. — Не ми се искаше да го вярвам, ала сега разбирам, че другояче не може да бъде.

Личеше си колко е подтисната, но все пак ми се усмихна и рече:

— Е, Карл, ела все пак да видиш как живея тук.

„Домът на лалетата“ се обитаваше от София, от гълъбите, пчелите и козите й и имаше градинка с толкова пищни цветя, че беше почти невъзможно да се мине през нея.

Докато тя ме развеждаше, Йонатан се захвана с пролетното прекопаване и почистване на лехите.

Разглеждах всичко. Многото Софиини кошери, нейните лалета и нарциси, любопитните й кози, но от ума ми не излизаше онази непозната за мен Виоланта, убита горе, в планината.

Не след дълго се върнахме при Йонатан, който лежешком почистваше лехите от буренаци и ръцете му бяха черни почернели.

София го попогледна с тъга и после рече:

— Слушай, мой малки градинарю, мисля, че няма да мине много време и ще трябва да се заемеш с друга работа…

— Разбирам те — отговори Йонатан.

Бедната София, тревогата й бе май по-голяма, отколкото си личеше. Тя застана с лице към планината и се взря нататък с такова безпокойство, че и аз се угрижих. В какво се взираше? Кого очакваше?

Това впрочем се изясни. Защото София внезапно се провикна:

— Ето я, иде! Слава богу, Палома се завръща!

Ставаше дума за една от нейните гълъбици, която отначало виждахме само като черна точица между чукарите, но птицата бързо долетя до нас и кацна на рамото на София.

— Ела, Йонатан — припряно подкани тя брат ми.

— Да, но Шушулко… искам да кажа Карл… Нека той узнае всичко и то сега, а?

— Добре, добре — съгласи се София. — Побързайте тогава и двамата.

С гълъбицата на рамо София се завтече към къщата преди нас. Покани ни да влезем в една стаичка до кухнята, залости вратата и затвори капаците на прозорците — Искаше да е сигурна, че никой няма да ни чува и вижда.

— Палома, гълъбче мое, по-добра вест ли ми носиш от миналия път? — Тя подпъхна пръсти под едното крилце на птицата и измъкна оттам капсулка, а в капсулката — хартийка, свита на руло и подобна на онази, която бях видял Йонатан да вади от кошницата и да крие в шкафа у нас.

— Чети бързо! — не се стърпя брат ми. — Бързо, бързо!

София зачете бележката и нададе тих вик:

— Заловили са и Орвар. Сега там наистина не остана никой, който може да свърши нещо.

Тя протегна листчето на Йонатан и след като той го прочете, очите му потъмняха още повече.

— Изменникът е от Вишневата долина — промълви той. — Но кой според теб може да е толкова низък?

— Не зная — умисли се София. — Още не зная. Който и да е обаче, нека господ му е на помощ, когато го разбера.

Слушах ги и нищо не проумявах.

София въздъхна:

— Разкажи всичко на Карл. А аз в това време ще ви приготвя лека закуска.

И тя хлътна в кухнята.

Йонатан седна на пода, подпря гръб на стената и дълго не продума, а само оглеждаше ръцете си, изцапани с пръст. Сетне поде:

— Добре, вече ще те посветя в тайната, щом София разрешава.

Много ми бе разказвал той за Нангияла — и преди да пристигна тук, и по-късно, но това, което чух в стаичката у София, съвсем ме слиса.

— Нали помниш какво ти бях казал? Че да се живее във Вишневата долина е леко и просто. Тъй беше и тъй би могло да бъде, но вече едва ли е така. Защото щом животът в оттатъшната долина става все по-непоносимо тежък, това значи, че и нашият става труден, разбираш ли?

— Нима има и друга долина? — учудих се аз и Йонатан ме осведоми, че в Нангияла имало две зелени долини, разположени красиво в подножието на планините й: Вишневата и Шипковата — дълбоки долини, обкръжени с планини, високи, диви и непроходими за онзи, който не познава опасващите ги тесни и стръмни пътечки. Хората от двете долини обаче ги познавали и безпрепятствено се посещавали взаимно.

— Само че по-рано, защото напоследък никой не може да излезе от Шипковата долина, както и никой не може да влезе в нея. Никой, освен гълъбите на София.

— Че защо? — изненадах се аз.

— Защото Шипковата долина не е вече свободна страна — поясни Йонатан — и е завзета от враг.

Той ме погледна тъй, сякаш му беше мъчно, че трябва да ме разтърси душевно и заключи:

— А никой не знае какво ще стане утре и с Вишневата долина…

Изплаших се не на шега. Спокойствието, което цареше тук, ме бе карало да мисля, че в Нангияла въобще не съществуват опасности, а ето че ги имало и то какви!

— Кой е врагът?

— Казва се Тенгил — Йонатан така произнесе това име, че то отекна грозно и отблъскващо.

— А къде се намира този Тенгил?

Йонатан ми разказа, че високо-високо в Планината на древните планини, отвъд Реката на древните реки, имало една страна — Карманяка. Там властвувал Тенгил, зъл като пепелянка.

Изплаших се още повече, но се стремях да не го показвам.

— Защо не си остане в своите древни планини? — възнегодувах. — Защо му е да слиза до Нангияла и да злочинствува?

— Там е работата! — рече Йонатан. — И този, който може да отговори на въпроса ти, знае отговора и на много други. Не е известно защо Тенгил изпитва такава жажда да опустошава. Но той направо не желае да остави хората в двете долини да живеят тъй, както искат. А освен това има нужда и от роби.

Йонатан замълча пак, вгледан в ръцете си, и прошепна нещо, което не можах да доловя изцяло.

— И Катла… Тя също е във властта му…

Катла! Не знам защо, но това име ми се стори по-страшно от всичко, което до този момент бях чул.

— Коя е Катла?

Йонатан поклати глава.

— Не, Шушулко, знам, че вече се страхуваш. Затуй сега няма да ти говоря за Катла, иначе довечера няма да заспиш.

Но пък поясни с какво е забележителна София:

— Тя ни предвожда в тайната борба срещу Тенгил, борба, с която подпомагаме нашите братя от Шипковата долина. Макар и негласно.

— Защо за предводителка сте избрали тъкмо нея? — учудих се аз.

— Защото е силна и опитна. И защото никак не се бои.

— Но и ти никак не се боиш, Йонатан — продумах възхитено.

Брат ми се позамисли и рече:

— Имаш право. И аз никак не се боя.

О, как ми се искаше да съм храбър като София и Йонатан! А аз се бях вцепенил от страх, и то дотам, че едва можех да мисля.

— Знаят ли обаче всички за София и за това, че гълъбите й прелитат планините с тайни писъмца? — попитах.

— Знаят само онези, на които можем твърдо да се доверим — отвърна Йонатан. — Сред тях има един-единствен предател, но той стига!

Очите му пак потъмняха и той продължи мрачно:

— Виоланта носела тайно послание от София, когато снощи я повалили със стрела. А попадането му в ръцете на Тенгил означава гибел за мнозина в Шипковата долина.

Стори ми се ужасно, че някой би могъл да убие гълъб, който си лети бял и невинен, пък дори и да пренася тайни послания.

И внезапно се сетих за чекмеджето в нашия шкаф. Попитах Йонатан дали не е опасно да държим там такива писъмца?

— Да, опасно е. Макар че би било още по-опасно, ако ги държим у София. Дойдат ли Тенгилови съгледвачи във Вишневата долина, те ще ровят най-напред там, а не у нейния помощник-градинар.

Добре било, поясни Йонатан, че само София знаела кой е той всъщност: не само неин помагач в градината, а и най-близък съратник в борбата срещу Тенгил.

— София сама реши да е тъй. Никой от Вишневата долина не е посветен в тази тайна и затова ти трябва да се закълнеш, че ще я пазиш до деня, в който тя я разкрие.

Заклех се, че по-скоро бих умрял, отколкото да издам някому нещо от това, което научих.

Хапнахме при София и се отправихме за дома.

В ранната утрин на пътеката бе излязъл и друг ездач. Срещнахме го съвсем близо до „Дома на лалетата“. Това беше оня с рижата брада — как му беше името? Хуберт.

— Охо, били сте у София? — провикна се той. — И какво правихте там?

— Почистихме градината й от буренаци — отговори Йонатан и му показа ръцете си, изцапани с пръст. — А ти? Май на лов си тръгнал? — Пред себе си на седлото Хуберт наистина бе прикрепил лък.

— Ами да, за някой и друг див заек — рече той.

Сетих се за нашите зайчета в клетката у дома и когато Хуберт отмина, пришпорвайки коня си, аз вътрешно се радвах, че изчезна от погледа ми.

— Какво мислиш за тоя Хуберт? — попитах Йонатан.

Брат ми се позамисли.

— Той е най-добрият стрелец с лък в цялата Вишнева долина.

Повече нищо не каза. Подвикна на Грим и ние продължихме пътя си.

Йонатан бе взел със себе си писъмцето, донесено от Палома — в кожена кесийка, пъхната под ризата му, и щом се върнахме, той го прибра в тайното чекмедже на шкафа. Преди това обаче ми даде да го прочета:

„Вчера хванаха Орвар, който сега е затворник в Катлината пещера. Някой от Вишневата долина трябва да е издал скривалището му. Там имате предател, разберете кой е!“

— „Разберете кой е!“ — повтори Йонатан гласно. — Как бих желал да мога!

Посланието съдържаше и други неща, написани обаче на таен език, който беше непонятен за мен, пък и Йонатан каза, че не било нужно да ги знам. Тези неща се отнасяли само до София.

Но той ми показа как да боравя с тайното чекмедже. Накара ме няколко пъти да го отворя и затворя. После го затвори собственоръчно, заключи шкафа и пусна ключа пак в гаванката.

През целия ден мислех за онова, което узнах сутринта, а през нощта спах неспокойно. Сънувах Тенгил, мъртви гълъби, затворника в Катлината пещера и така съм изкрещял насън, че сам се събудих от вика си.

И тогава — ако щете вярвайте! — тогава видях, че някой се спотайва в тъмното кьоше до шкафа: някой, който се изплаши от вика ми, та изчезна като сянка през вратата, още преди да успея да се разбудя съвсем.

Всичко стана светкавично и аз бях почти убеден, че съм сънувал и това. Но Йонатан беше на друго мнение. Когато го събудих и му разказах за преживелицата си, той заяви:

— Не, Шушулко, не си сънувал. Това е било не сън… А предателят!