Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rain Fall [= A Clean Kill in Tokyo], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Специални убийства

Американска, първо издание

Превод: Силвана Миланова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-661-0

ISBN 13: 978-954-585-661-7

История

  1. — Добавяне

5.

От Ебису взех влака за Хибия, където щях да се прехвърля на линията за Мита и да се прибера у дома. Аз обаче никога не се прекачвам направо, преди да съм си направил проверката, затова излязох от метрото.

Влязох в един музикален магазин на „Цутая“ и се насочих към дъното, като от време на време спирах да погледна някой диск на рафтовете, от които можех да виждам вратата. Огледах набързо класическия отдел и се прехвърлих на джаза. Нещо ме накара да проверя дали Мидори има диск. Да, имаше. „Друг път“. На снимката тя беше застанала под една улична лампа в Шинджуку или някой също толкова неугледен район на Токио, със скръстени на гърдите ръце, а профилът й се губеше в сянката. Фирмата не ми звучеше познато — някоя еднодневка вероятно. Мидори още не беше звезда, но мама-сан сигурно беше права — един ден щеше да бъде.

Понечих да върна диска на мястото му, но нещо ме спря.

„Господи — помислих си, — та това е само музика! Щом ти харесва, купи си я.“

Продавачът можеше да ме запомни, затова избрах още няколко диска с джаз и концерти на Бах и се насочих към касата. Избрах си тази с най-много клиенти и уморен, разсеян на вид касиер. Платих в брой. Най-многото да запомнеше, че някой е купил няколко диска, но дали класика или джаз… Е, не че някой щеше да го пита.

Завърших огледа и се прибрах с дисковете в апартамента си в Сенгоку. Сенгоку е в най-североизточната част на града, недалеч от останките на Старо Токио, наричани от местните Шитамачи — Стария град. Кварталът е много стар, в голямата си част оцелял след голямото земетресение в Канто през 1923 година и бомбардировките през войната. В района няма нощни заведения, ако не се смятат номия — местните барове, няма и търговска част, така че пришълците са малко. Повечето му жители едоко — кореняци токийци, които живеят и работят във фамилните магазинчета и миниатюрните ресторантчета и барове. „Сенгоку“ означава „хиляда камъка“. Не знам откъде идва, но винаги ми е харесвало.

Не бих го нарекъл дом, но никога не съм имал по-добър. След смъртта на баща ми майка ми ме отведе в Щатите. Вероятно тази загуба и всички сътресения в живота й я бяха тласнали към родителите й, които не по-малко от нея желаеха помирение. Установихме се в град Драйдън в северната част на щата Ню Йорк, където тя започна работа като учител по японски в близкия Корнелски университет, а мен ме записа в едно местно училище.

Драйдън беше бял, работнически град и моите азиатски черти и различният ми английски ме правеха любимец на местните побойници. Първите си практически уроци по партизанска война получих от драйдънското население — те ме преследваха на глутници, а аз нанасях контраударите, когато бяха сами и уязвими. Правилата на тази война ми бяха ясни години преди да се озова в Да Нанг.

Майка ми се ядосваше заради постоянните ми синини и ожулени кокалчета, но беше твърде заета с работата си в университета и опитите да се сближи отново с родителите си, за да се намеси. Повечето от тези години носталгията по Япония не спираше да ме мъчи.

Така че израснах като бяла врана и едва по-късно овладях изкуството на анонимността. В това отношение Сенгоку за мен е един вид аномалия. Избрах си този квартал още преди анонимността да ми стане проблем и останах единствено заради мисълта, че злото вече е сторено. Това е едно от онези места, където всички те знаят по име и си въобразяват, че познават и бизнеса ти. Отначало се чувствах неловко — всички те познават, всички се интересуват от теб. Даже си мислех да се преместя в западната част на града. Западно Токио си е Токио и няма нищо общо с Япония. Лъскаво, забързано и ново, претъпкано със замаяни от кофеин тълпи, отчуждено и анонимно. Можех да отида там, да се смеся с тълпата, да изчезна.

Но старият град като че крие някаква магия и не мога да си представя, че ще го напусна. Обичам да вървя вечер от станцията до апартамента си нагоре по малката търговска уличка с боядисани в зелено и червено къщи, които й придават неизменно празничен вид, дори и в ранния сумрак на зимата. Тук са двойката японци на средна възраст, които държат малката бакалничка на ъгъла и ме поздравяват с „Окаери насай!“ — Добре дошъл у дома! — вместо с обичайното „Кон бан ва!“ — Добър вечер — когато ме видят да се прибирам по тъмно. Тук е пълната усмихната старица, която държи видеотеката с голямата жълта табела и облепената с плакати витрина, чиято врата е винаги отворена, стига времето да позволява. При нея се намира всичко — от Дисни до най-долна порнография, а тя самата седи от обяд до десет вечерта в малкото си магазинче като някакъв доволен женски Буда и си гледа телевизорчето до касата. Тук е и Жената-октопод, която продава пържен октопод — такояки — от едно прозорче на старата си къща, а умората и годините са придали на лицето й прилика със създанията, с които се храни. Всяка вечер тя снове около печката си и си върши работата с отмерени, механични движения и неведнъж съм виждал съседските деца да пробягват с кикот пред къщата и да си подвикват: „Тако она! Ки о цукете!“ Жената-октопод! Внимавайте! Тук е и къщата на Ямада, учителя по пиано, от която в късните летни вечери се леят тихи лениви ноти и се сливат с тътрещите се стъпки на хората, които се връщат от сенто, местната обществена баня.

Тези няколко дни слушах с часове музиката на Мидори. Прибирах се от офиса си, слагах на котлона вода за рамен — спагети — и сядах на загасена лампа, потапяйки се в мелодията. Слушах и гледах през балконската врата тихите тесни улички на Сенгоку, долавях в тях миналото и чувствах, че то вече с нищо не ме заплашва.

С годините местните привички и ритуали, твърде ненатрапчиви, за да ги усетиш веднага, бяха проникнали в мен, бяха се слели с мен. Бях заразен, пропит от тях. Понякога ти се струва, че една малка крачка навън, отвъд сянката, не е прекалено висока цена за подобно удоволствие. Пък и да се открояваш, колкото и да е неизгодно в някои моменти, може да бъде и предимство в други. В Сенгоку няма място, където един непознат би могъл да се затаи и да чака жертвата си. И докато собствениците на магазинчетата не приберат стоката си от тротоарите и не спуснат ръждясалите щори, винаги има някой, който да не сваля поглед от улицата. Ако не си от Сенгоку, местните хора ще те забележат и ще се чудят какво правиш тук. А ако си от квартала — тогава пак ще те забележат, но по друг начин.

Какво пък, ще го преживея.