Серия
Джон Рейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rain Fall [= A Clean Kill in Tokyo], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Специални убийства

Американска, първо издание

Превод: Силвана Миланова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-661-0

ISBN 13: 978-954-585-661-7


10.

Ако искате да оцелеете толкова дълго, колкото мен в света, в който живея, трябва да започнете да мислите като противника. Аз го научих от бандите, които ме преследваха като дете, а в Камбоджа затвърдих урока. Трябва да си задавате въпроса: ако се опитвах да се добера до някой като мене, какво щях да направя?

Предсказуемостта е ключът към всичко, географска и хронологическа. Трябва да знаете къде ще бъде човекът и по кое време. Това се постига чрез следене по пътя към работата му, отбелязване на часовете, когато идва и си тръгва, докато влезете в стереотипа му. Тогава избирате мястото, където ще е най-уязвим, и залагате капана.

И докато правите това, не бива да забравяте, че някой друг ви подлага на същата тази операция. Ако разсъждавате по този начин, значи няма да сте лесна мишена.

Същият принцип важи и при предотвратяването на престъпленията. Ако искате да се сдобиете спешно с малко пари, къде ще застанете? Най-вероятно до някой банкомат, и то през нощта. Ще си потърсите по-оживено място, за да си спестите дългото чакане, но не прекалено, та да можете спокойно да се приближите до набелязаната мишена. Ще се скриете на някое тъмно местенце, да не ви забележи мишената, но достатъчно близо до автомата, за да стигнете до него, когато отброи парите. Ако наблизо има полицейски участък, ще се чувствате нервни и най-вероятно ще си изберете по-спокойно място. И така нататък. Ако разсъждавате така, със сигурност ще знаете къде би могъл да се спотайва някой и къде ще сте най-уязвими и се налага да проявите бдителност.

С Мидори дори не се налагаше продължително следене. Разписанието й не беше тайна за никого и вероятно тъкмо затова Булфинч беше успял да я намери в „Алфи“. И тъкмо затова хората на Бени щяха да я открият без особено усилие.

От Отемачи се прехвърлих на линията Чийогасен до Омотесандо. Изминах бързо краткото разстояние от станцията до кафе „Яху“, което беше и интернет клуб. Влязох, платих таксата и седнах пред един от компютрите. Трябваха ми само няколко секунди, за да прочета съобщението на Бени. Открих няколко сканирани вестникарски снимки на Мидори, домашния й адрес, програма на концертите, включително и тазвечерното изпълнение в „Блу ноут“, и кодирани указания всичко да изглежда естествено. Предлагаха ми равностойността на сто и петдесет хиляди долара в йени — значително повече от обичайното.

Споменаването на тазвечерното представление в „Блу ноут“ таеше заплаха. Времето и мястото бяха известни. Ако искаха да се отърват от нея, тази вечер беше много подходяща. От друга страна, Бени ми беше казал, че имам четиридесет и осем часа да си помисля, което подсказваше, че поне дотогава тя ще е в безопасност.

Но дори и да разполагаше с това време, не виждах какво бих могъл да направя аз. Да я предупредя, че някой иска да я премахне? Можех да опитам, но дали щеше да ми повярва? И дори да ми повярваше, после какво? Ще я уча как да се грижи за личната си сигурност? Или ще й отварям очите за прелестите на живота в нелегалност?

Смешна работа. Оставаше ми само едно. Да използвам тези четиридесет и осем часа, за да разбера защо хората на Бени са решили, че Мидори им пречи, и да отстраня причината.

Можех да извървя пеша разстоянието до „Блу ноут“, около километър или малко повече, но реших да взема такси и да се поразходя наоколо. Казах на шофьора да ме закара до „Кото-дори“, после да свие наляво към „Блу ноут“. Надявах се оживеното движение да ни забави, та да хвърля едно око на местата, които самият аз бих използвал, ако устройвах засада.

Движението наистина беше натоварено и имах възможност да се огледам добре. Всъщност „Блу ноут“ не е място, където лесно можеш да причакаш някого. Заведението е заобиколено предимно от магазини, които по това време вече бяха затворени. Ресторантът отсреща с откритата си тераса беше удобно място за наблюдение, но тясната външна стълба го правеше неподходящ за следене.

Накарах шофьора да спре преди „Омотесандо-дори“, слязох и извървях пеша четирите пресечки до „Блу ноут“. Огледах внимателно всички съмнителни места, но теренът беше чист.

Отвън вече чакаше дълга опашка преди започването на втората част. Приближих се до билетното гише, където ми казаха, че всичко вече е продадено, освен ако нямам резервация.

По дяволите, не бях помислил за това! Но Мидори би трябвало да се сети, ако наистина искаше да ме види.

— Приятел съм на Мидори Кавамура — обясних. — Джуничи Фудживара…

— Да, разбира се — тутакси отвърна служителят. — Кавамура-сан ме предупреди, че може да дойдете. Почакайте тук, моля. Втората част започва след петнадесет минути. Искаме да сме сигурни, че сме ви дали хубаво място.

Кимнах и се дръпнах настрана. Само след няколко минути зрителите от първата част започнаха да излизат, а малко след това ме поведоха надолу по широко стръмно стълбище и ме настаниха точно срещу празната още сцена.

Публиката започна да приижда и да се настанява, но нищо не привлече вниманието ми.

„Ако искаше да се добереш до нея и имаше възможност да избираш, кое място щеше да си избереш? Някъде близо до изхода. Това би ти дало възможност да избягаш, ако се наложи, както и да държиш под око цялата зала, при това ще наблюдаваш всички в гръб.“

Обърнах се назад и се огледах, сякаш търсех познат. До единия изход седеше японец около четиридесет и петте. Хората около него си говореха, само той явно беше сам. Беше облечен в смачкан костюм, тъмносин или сив, като че купен от магазин за дрехи втора ръка. Изражението му беше благо, даже прекалено, за да ми хареса. Залата беше пълна с оживено бъбрещи ентусиасти, чакащи с нетърпение да започне представлението. А благият чичко като че се стараеше единствено да не притеснява никого. Отбелязах го като възможен обект.

Извърнах се на другата страна. Три млади жени с вид на секретарки, излезли да се поразвлекат. Нищо, което да ме притесни.

Благият чичко можеше да ме наблюдава в гръб и трябваше да направя всичко възможно да не забележи подозрителното ми усамотение. Съобщих на околните, че съм приятел на Мидори и че съм тук по нейна покана. Това веднага предизвика интереса им, всички започнаха да ми задават въпроси и скоро си подмятахме шегички като стари приятели.

Сервитьорката се приближи и аз си поръчах дванайсетгодишен „Краганмор“. Околните тутакси последваха примера ми. Бях приятел на Мидори Кавамура, така че каквото и да бях поръчал, все щеше да е най-доброто. Може би дори никой от тях не знаеше дали си е поръчал дванайсетгодишно уиски, водка или някаква нова марка бира.

Мидори се появи с останалите от триото и всички се заеха да ръкопляскат. В „Алфи“ не беше така — там при появата на музикантите залата замираше в благоговейна тишина.

Мидори зае мястото си на пианото. Беше облечена в избелели джинси и черна кадифена блуза, дълбоко деколтирана и прилепнала, на чийто фон кожата й като че искреше с белотата си. Тя наведе глава и докосна с пръсти клавишите и залата замря в очакване.

Мидори започна бавно и постепенно усили темпото, сякаш влизайки в единоборство с баса и барабаните, но хармонията в това противопоставяне беше изумителна, после задъханият ритъм се смени с нежна и галеща мелодия, но под повърхността като че още пулсираше гневът. Изпълнението продължи почти двадесет минути, а след бурния финал ръкоплясканията като че никога нямаше да стихнат. Мидори се изправи и с лек поклон благодари на публиката. Когато аплодисментите най-сетне замряха, тя и колегите й се оттеглиха от сцената, а хората се раздвижиха и наставаха.

Няколко минути по-късно Мидори се появи и си проправи път до мен.

— Видях ви сред публиката. Благодаря ви, че дойдохте.

— Благодаря, че ме поканихте. На гишето ме чакаха.

Тя се усмихна.

— Ако не им бях казала, нямаше да влезете, а отвън музиката не се чува много добре, нали така?

— Не, оттук определено е по-добре — отвърнах, обхождайки с поглед залата, сякаш исках да отдам дължимото на великолепието й. Всъщност интересуваше ме благият чичко.

— Гладен ли сте? — попита тя. — Смятаме с групата да хапнем нещо.

Поколебах се. Нямах особено желание да разширявам кръга на познанствата си.

— Това е голяма вечер за вас, първото ви изпълнение в „Блу ноут“ — казах. — Може би ще ви е по-приятно да го отпразнувате сами.

— Не, не! — възрази тя. — Искам и вие да дойдете. Нямате ли желание да се запознаете с групата? Тази вечер свириха страхотно, не мислите ли?

„От друга страна, зависи как ще се развият нещата тази вечер — може да ти се удаде случай по-късно да поговориш с нея насаме.“

— Така е. Публиката много ви хареса.

— Смятаме да отидем в бар „Ливинг“. Знаете ли го?

„Добър избор“ — помислих си. Това е доста приятно заведение в Омотесандо, въпреки нелепото си име, каквото само японците могат да измислят. Не беше далеч, но трябваше да свием поне пет пъти по улицата, което ми даваше възможност да проверя дали благият чичко не ни следва.

— Разбира се. Те са верига, нали?

— Да, но този в Омотесандо е по-добър от останалите. Храната е много добра, а и барът си го бива. Имат добра колекция от уискита. Мама-сан каза, че сте познавач.

— Мама-сан ме ласкае. Добре, нека най-напред да платя.

Тя се усмихна.

— Вече е платено. Да тръгваме.

— Платили сте ми сметката?

— Казах на управителя, че човекът, който седи точно срещу сцената, е мой специален гост. Така че всичко е за сметка на заведението — довърши тя на английски, видимо доволна от случая да покаже знанията си.

— Добре тогава. Благодаря.

— Ще ме почакате ли няколко минути? Имам да взема някои неща от гримьорната.

Да стигнат до гримьорната й нямаше да е лесно, така че едва ли щяха да си направят труда да опитат. Ако имаха намерение да предприемат нещо, най-вероятно щяха да го направят отвън.

— Разбира се — казах и се изправих. Застанах с гръб към сцената, така че да виждам залата, но почти всички вече бяха прави и не можах да открия сред тълпата благия чичко. — Къде искате да се срещнем?

— Тук, след пет минути.

Тя се обърна и се отдалечи. Появи се отново след петнайсетина минути иззад една завеса зад сцената. Беше се преоблякла в черно поло, копринено или от фин кашмир, и черен панталон. Косата й беше пусната свободно и подчертаваше съвършения овал на лицето й.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате. Исках да се преоблека — представлението е малко каторжна работа.

— Няма нищо — казах, като не спирах да я оглеждам. — Изглеждате страхотно.

Тя се усмихна.

— Хайде! Моите хора са отвън. Умирам от глад!

Запътихме се към главния вход. Няколко почитатели я спряха по пътя дай благодарят. Естествено, и благият чичко беше наблизо, но се правеше на разсеян.

„Значи това са четиридесетте и осем часа на Бени!“ — помислих си. Може би това беше неговият начин да ми покаже, че трябва да действам бързо. Сигурно беше хванал чичкото на някой курс по продажбени техники.

Бас китаристът и барабанистът ни чакаха отвън.

— Томо-чан, Ко-чан, това е господинът, за когото ви говорих. Джуничи Фудживара — представи ме Мидори.

Хаджимемашите — изрекох с поклон. — Коня но енсо уа сайко ни субарашиката. Радвам се да се запозная с вас. Изпълнението ви ми достави голямо удоволствие.

— Хайде тази вечер да говорим на английски — намеси се Мидори. — Фудживара-сан, тези двамата са живели няколко години в Ню Йорк и могат да спрат такси в Бруклин не по-зле от вас.

— В такъв случай ме наричайте Джон — казах и протегнах ръка на барабаниста.

— А ти можеш да ми викаш Том — предложи той, като едновременно разтърси ръката ми и се поклони. Имаше открито, почти простодушно лице и беше облечен непретенциозно в джинси, бяла платнена риза и синьо яке. В начина, по който съчета западния поздрав с източния имаше нещо толкова непосредствено, че го харесах от пръв поглед.

— Помня ви от „Алфи“ — обади се басистът и предпазливо ми протегна ръка. Както очаквах, беше облечен в черни джинси, поло и яке, а бакенбардите и квадратните очила май идваха малко прекалено.

— И аз ви помня — постарах се да вложа повече топлина в ръкостискането си, отколкото изпитвах. — Всички бяхте чудесни. Мама-сан ми каза, че всички един ден ще бъдете звезди, и днес се убедих, че е права.

Той сигурно разбираше, че го четкам, но беше твърде доволен след представлението, за да се подразни. А може би като преминеше на английски, ставаше друг човек, кой знае. Във всеки случай усмивката му ми се стори напълно искрена.

— Благодаря. Викай ми Кен.

— А на мен ми казвайте Мидори — намеси се Мидори. — Хайде да тръгваме, преди да съм умряла от глад!

В събота вечер заведението не беше претъпкано, както обикновено. Няколко групички елегантни жени седяха около черните лакирани маси, гримирани умело и облечени в костюми на „Шанел“, сякаш създадени за тях, а косите им блестяха в светлината на лампите. Но нито една от тях не можеше да стъпи на малкото пръстче на Мидори.

Исках да седна с лице към вратата, но Том беше много чевръст и ме изпревари. Наложи се да заема мястото срещу бара.

Докато поръчвахме напитките и куп мезета, които можеха да минат за прилична вечеря, видях как салонният управител въвежда благия чичко и го настанява на бара. Мъжът седна с гръб към нас, но на бара имаше огледало и нищо не му пречеше да наблюдава залата необезпокояван.

Докато си чакахме поръчката, продължихме непринудения разговор за джаза, който бяхме водили по пътя до ресторанта. В това време аз усилено обмислях възможността да отстраня благия чичко. Той беше част от неприятелска сила, която значително ни превъзхождаше по численост, и ако ми се удадеше случай, щях с удоволствие да намаля броя й с един човек. Ако си свършех работата както трябва, работодателите му никога нямаше да разберат за моята намеса, пък и щях да спечеля време да измъкна Мидори от кашата.

По някое време, когато повечето храна беше погълната и вече пиехме второто си питие, някой ме попита с какво си изкарвам хляба.

— Консултант съм — отвърнах. — Съветвам чужди компании как да пласират стоките и услугите си на японския пазар.

— Това е хубаво — кимна Том. — За чужденците е много трудно да правят бизнес в Япония. Дори и днес либерализацията е само козметична. В много отношения това е същата Япония от времето бакуфу при Токугава — затворена за външния свят.

— Да, но това е добре за бизнеса на Джон — намеси се Кен. — Нали така, Джон? Ако в Япония нямаше толкова много глупави постановления, а министерствата не бяха толкова корумпирани, ти трябваше да си търсиш друга работа, не съм ли прав?

— Стига, Кен! — смъмри го Мидори. — Знаем колко си циничен, не е нужно да го доказваш.

Аз пък се запитах дали не е пил повечко.

— Ти също си цинична — възрази Кен и се обърна към мен. — Когато се върна от Ню Йорк, Мидори беше радикал. Искаше да промени Япония. Вече едва ли е така.

— Все още искам да променя нещата — заяви Мидори тихо, но твърдо. — Но не мисля, че сърдитите лозунги могат да направят нещо. Трябва да сме търпеливи и настойчиви.

Том се обърна към мен.

— Трябва да разберете, Кен има усещането, че с представления като това в „Блу ноут“ се продава. И понякога си го изкарва на нас.

— Всички се продаваме — изсмя се Кен.

Мидори вдигна очи към тавана.

— Стига, Кен, мирясай най-сетне!

Басистът се обърна към мен.

— А ти, Джон? Какво ще кажеш за американската максима: „Или си част от решението, или си част от проблема“?

Усмихнах се.

— Има и трета възможност — да си част от пейзажа.

Кен се замисли и кимна.

— Да, това е най-лошото.

Свих рамене. Той не ме интересуваше и можех да не му обръщам особено внимание.

— Истината е, че никога не съм мислил по въпроса по този начин. Някои хора имат проблем с вноса за Япония и аз им помагам. Но ти напипа няколко важни момента. Ще помисля върху това.

На него му се искаше да спори и сега не знаеше как да се отнесе към готовността ми да се съгласявам, което беше хубаво.

— Да пийнем още по едно — изрече най-накрая.

— Аз не мога повече — заяви Мидори. — Май е време да приключваме.

Докато тя говореше, забелязах благия чичко да си играе с някакво устройство, напомнящо на вид запалка, само че го беше насочил към нас. „Мамка му! — помислих си. — Камера!“

Той снимаше Мидори и аз щях да бъда на снимките.

Добре тогава. Щях да си тръгна с останалите, после да измисля някакво извинение — че съм забравил нещо например, и да се върна, за да го причакам на излизане. Нямаше да му позволя да си тръгне с камерата. Не и с моите снимки.

Чичкото обаче ми предостави друга възможност, като стана и се запъти към тоалетната. Аз също се изправих.

— Мисля и аз да тръгвам, но първо трябва да отскоча до тоалетната.

Вървях няколко метра след него с приведена глава, като се стараех да не привличам погледите. Сърцето ми блъскаше лудо. Той отвори вратата на тоалетната и влезе. Преди да се е затворила напълно, аз го последвах.

Имаше две кабинки и два писоара. С периферното си зрение видях, че и двете врати са открехнати. Бяхме сами. Той се обърна да ме погледне, може би почувствал инстинктивно, че е в опасност. Не го гледах в очите, погледът ми беше насочен към гърдите му, докато мозъкът ми поемаше и преработваше информацията за позата му, за положението на ръцете и бедрата, на цялото му тяло.

Без да спирам, дори без да забавям крачка, аз се приближих и сграбчих с лявата си ръка гърлото му, точно там, където е трахеята. Ръцете му трескаво подскочиха нагоре. Минах зад гърба му и пъхнах ръце в джобовете му. Камерата беше в единия, другият беше празен.

Той се беше вкопчил безмълвно в гърлото си, само зъбите му издаваха странен тракащ звук. Кракът му вече започваше да блъска конвулсивно по пода и цялото му тяло издаваше нарастваща паника, докато се мъчеше да си поеме дъх през прекъснатата трахея.

Знаех, че ще му трябват трийсетина секунди, докато се задуши, но нямах време да го чакам. Сграбчих го за косата и брадичката и му строших врата с рязко завъртане.

Той се стовари назад върху мен и аз го повлякох към една от празните кабинки. Сложих го да седне на тоалетната и нагласих тялото така, че да остане в седнало положение. Ако някой влезеше, щеше да види краката му и да реши, че е заето. При малко повече късмет щяха да открият тялото чак като дойдеше време да затварят, дълго след тръгването ни.

Блъснах вратата с хълбок и използвах коляното си, за да бутна резето. Хванах се за горната част на преградката, разделяща двете кабинки, и се прехвърлих от другата страна. Откъснах парче тоалетна хартия и избърсах отпечатъците си, пъхнах хартията в джоба си и поех дълбоко дъх. Можех да се връщам в бара.

— Готови ли сме? — попитах, като се опитвах да овладея дишането си.

— Да, можем да тръгваме — отвърна Мидори.

Тримата се изправиха и се запътихме към касата. Бележката беше у Том, но аз настоях да уредя сметката с довода, че съм имал привилегията да слушам изпълнението им и трябва да се реванширам. Не ми се искаше да рискувам, като позволя някой от тях да плати с кредитна карта и да остави следи от присъствието ни тук тази вечер.

Докато плащах, Том каза:

— Ей сега се връщам!

И се запъти към тоалетната.

— Аз също. — Кен го последва.

Представих си какво ще стане, ако тялото се свлече, докато двамата са вътре. Или по някакъв друг начин задейства законът на Мърфи. Тази мисъл накара сърцето ми отново да заблъска, но нямах друг избор, освен да се успокоя и да чакам да се върнат.

— Какво ще кажете за една разходка до вкъщи? — попитах.

Мидори беше споменала, че живее в Хараюку, макар че аз и така вече го знаех.

— Би било чудесно — усмихна се тя.

След две-три минути Том и Кен излязоха от тоалетната. Видях ги да се смеят и тутакси ми стана ясно, че с моя човек всичко е наред.

Навън въздухът беше хладен и свеж.

— Колата ми е пред „Блу ноут“ — каза Кен и погледна към Мидори. — Иска ли някой да го закарам?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря, ще се прибера така.

— Аз ще взема метрото — казах. — Все пак благодаря.

— Аз идвам — заяви Том и разсея лекото напрежение, което усетих у Кен. — Радвам се, че се запознахме, Джон. Благодаря ти още веднъж за компанията и за вечерята.

— За мен беше удоволствие — поклоних се аз. — Надявам се да се видим пак.

— Разбира се — кимна Кен, но без особен ентусиазъм.

Том се отдръпна крачка назад. Знаех, че симпатиите му са на страната на Кен.

Пожелахме си лека нощ и двамата с Мидори тръгнахме бавно по посока на „Омотесандо-дори“.

— Хареса ли ви? — попита тя, когато се отдалечихме достатъчно.

— Беше ми приятно — казах. — Те са интересни хора.

— Кен понякога е малко дръпнат.

Свих рамене.

— Само ревнува малко, че ви изпраща друг, това е всичко.

— Просто е още много млад. Благодаря ви, че се държахте така добре с него.

— Няма нищо.

— Знаете ли, рядко каня хора, с които току-що съм се запознала, на представленията. Пък и след това.

— Трябваше да се видим още веднъж преди това, та да не се налага да нарушавате принципите си.

Тя се засмя.

— Нямате ли желание за още едно уиски?

Погледнах я внимателно, опитвайки се да я разгадая.

— Винаги. Сещам се за едно място, което ще ви хареса.

Заведох я в бар „Сатох“, малко заведение, разположено сред лабиринта от тесни, оплетени като паяжина улички между „Омотесандо-дори“ и „Мейджи-дори“. Пътят, по който тръгнахме, ми даваше възможност на няколко пъти да проверя дали не ни следят. Всичко беше чисто. Благият чичко си нямаше компания.

Взехме асансьора до втория етаж и слязохме във фоайе, отрупано с гардении и други цветя, които съпругата на Сатох-сан отглеждаше с всеотдайност. Няколко крачки надясно, стъпало нагоре и се озовахме срещу самия Сатох-сан, застанал зад солидния бар от черешово дърво, както винаги облечен безупречно, с жилетка и папийонка.

— О, Фудживара-сан! — посрещна ни той с широка усмивка и поклон. — Ирашимасе! Добре дошли!

— Радвам се да ви видя, Сатох-сан — казах на японски и се огледах. Малкият бар беше почти пълен. — Има ли някакъв шанс да седнем?

— Ей, мочирон. Разбира се.

С учтиво японско извинение той смести няколкото клиенти на бара и ни освободи място в дъното. Докато си проправяхме път до местата си, Мидори въртеше глава наляво-надясно, изумена от декора. Стотици бутилки уиски, някои доста древни на вид, украсяваха не само бара, но и множеството полици из цялата стая. На стената в дъното беше окачен старинен велосипед, имаше и телефон с ръчка, който тежеше сигурно поне пет килограма, фотография в рамка на президента Кенеди и какво ли още не. В добавка към своята политика да сервира само уиски Сатох-сан не пуска нищо друго, освен джаз, и сега топлият глас на Кърт Елинг се лееше от уредбата в дъното, примесен с тих говор и приглушен смях.

— Харесва ми това място! — прошепна Мидори, докато се настанявахме.

— Страхотно е, нали? Сатох-сан е бивш чиновник, но обича уискито и джаза и е пестил всяка йена, за да отвори заведението. Мисля, че това е най-добрият бар в цяла Япония.

Сатох-сан се приближи и аз му представих Мидори.

— Да, разбира се! — възкликна той и започна да рови някъде под бара, докато измъкна това, което търсеше — диска на Мидори. Тя трябваше да го моли да не го пуска сега.

— Какво ще ни препоръчате тази вечер? — попитах.

Сатох-сан веднъж годишно предприема пътешествие до Шотландия и ми е предлагал питиета, които не могат да се намерят другаде в Япония.

— Колко питиета? — поинтересува се той.

Ако питиетата са няколко, той започва дегустацията с нещо по-леко и постепенно преминава към смъртоносните.

— Само по едно, мисля — погледнах Мидори, която кимна.

— По-леко или по-силно?

Отново погледнах Мидори.

— Силно — заяви тя.

Сатох-сан се усмихна. Явно беше разчитал тъкмо на такъв отговор и имаше наум нещо специално. Пресегна се към огледалото зад бара, взе от рафта прозрачна бутилка и я вдигна пред нас.

— Четиридесетгодишен „Ардбег“. Изключително рядък. Държа го в обикновена бутилка, защото ако някой го познае, може да пробва да го открадне.

Сатох-сан постави пред нас две чаши и попита:

— Чисто ли?

— Чисто — кимна Мидори и го видях как си отдъхна.

Той наля внимателно на всеки от нас от бронзовата течност и затвори бутилката.

— Онова, което прави тази напитка по-особена, е изумителният баланс на ароматите — аромати, които иначе си пречат и се задушават един друг — тихо и тържествено обясни той. — Торф, дим, парфюм, шери и солта на морето. Били са нужни четиридесет години тази напитка да разкрие характера си. Също като хората. Наздраве!

Сатох-сан се поклони и се отдалечи в другия край на бара.

— Почти ме е страх да го пия — с усмивка рече Мидори, вдигнала пред очите си чашата. В приглушената светлина течността в нея искреше като кехлибар.

— Сатох-сан винаги изнася малка лекция за онова, което предлага. Това е може би едно от най-големите достойнства на бара му. Той е познавач на редките марки уиски.

— Я, канпай — изрече тя и се чукнахме.

Мидори отпи глътка и замря за миг.

— О, чудесно е! Като милувка.

— Така звучи и вашата музика.

Тя се усмихна.

— Разговорът ни в „Цута“ ми достави голямо удоволствие. Иска ми се да чуя повече за това как сте израсли в два свята.

— Не съм много сигурен, че ще ви е интересно.

— Разкажете ми, а аз ще кажа дали е интересно.

Тя предпочиташе да слуша, вместо да говори, което правеше задачата ми да измъкна повече оперативна информация доста трудна. „Да видим какво ще излезе от това“ — помислих си.

— Живеехме в едно градче в северната част на щата Ню Йорк. Майка ми ме отведе там след смъртта на баща ми, за да сме по-близо до родителите й.

— След това живели ли сте в Япония?

— За малко. Бях в гимназията, когато родителите на баща ми писаха, че имало програма за учебен обмен между САЩ и Япония, което би ми позволило да уча един срок в японско училище. На мен ми беше мъчно за дома и веднага кандидатствах. И в крайна сметка учих половин година в „Саита-магакуен“.

— Само половин година? Сигурно на майка ви й е било мъчно.

— Отчасти. Но мисля, че донякъде изпитваше и облекчение, че може да се посвети на кариерата си. Аз бях доста див на тази възраст.

Това беше приемлив евфемизъм. Как иначе да опиша непрестанните битки и проблемите с дисциплината в училище?

— И как мина срокът?

Свих рамене. Някои от тези спомени не бяха особено приятни.

— Знаете как е с онези, които се връщат от чужбина. Дори за обикновено японско дете, започнало да говори с американски акцент, е доста трудно. А ако на всичко отгоре си и наполовина американец, направо те смятат за изрод.

Видях в очите й искрено съчувствие и това направи предателството ми още по-тежко.

— Знам какво е да се върнеш — каза тя. — А вие сте си представяли връщане у дома. Сигурно сте се чувствали много отритнат.

Махнах с ръка.

— Всичко това е минало.

— А след като завършихте училище?

— След като завърших училище, заминах за Виетнам.

— Бил сте във Виетнам? Изглеждате ми млад за това.

Усмихнах се.

— Бях още момче, когато постъпих в армията, пък и войната беше вече към края си.

Давах си сметка, че споделям твърде много лични подробности, но не ме беше грижа.

— Колко време бяхте там?

— Три години.

— Мислех, че редовната служба е само година.

— Така е. Аз не бях на редовна служба.

Очите й се разшириха.

— Доброволец ли бяхте?

От векове не бях говорил за това, избягвах дори и да мисля.

— Знам, че отстрани звучи малко странно. Да, доброволец бях. Исках да докажа, че съм американец, на хората, които се съмняваха в това заради очите ми, заради цвета на кожата ми. После, когато вече бях там и воювах срещу азиатците, това желание се засили още повече и останах. Изпълнявал съм опасни мисии. Вършил съм безумия.

Тя се замисли за миг, после вдигна поглед към мен.

— Може ли да попитам нещо? Това ли са нещата, за които казахте, че ви „преследват“?

— Някои от тях — изрекох безизразно.

Това не можеше да продължи. Тя си имаше правила да не кани непознати на представленията си, но моите правила в това отношение бяха още по-строги. Бяхме стигнали до територия, където аз самият избягвах да надничам.

Тя вдигна с две ръце чашата си и красотата и пестеливостта на това простичко движение ме порази. Беше толкова изящно и приятно за окото.

— Вие правите садо — не толкова изрекох, колкото помислих на глас.

Садо е японската чайна церемония. Онези, които я практикуват, целят чрез отработени, ритуализирани движения при приготвянето и поднасянето на чая да постигнат уаби и саби — лекота и изящество на мисълта и действията, давайки по този начин израз на по-важна и всеобхватна идея, която иначе би останала неясна.

— Не съм опитвала от ученичка — отвърна тя, — но и тогава не бях кой знае колко добра. Изненадана съм, че го забелязахте. Ако пийна още едно питие, може и съвсем да не личи.

— Не, не ми се иска — казах, борейки се с непреодолимото желание да се потопя в бездната на тези очи. — Харесвам садо.

— Какво още харесвате? — усмихна се тя.

„Накъде бие?“

— Не знам. Много неща. Харесва ми да слушам музиката ви.

Отпих от уискито и усетих привкуса на торф и пушек.

— Харесва ми начинът, по който започвате — отначало спокойно, после все по-бурно и тогава сякаш не свирите вие, а музиката движи вас. Усещам как излизате от собственото си тяло и същото се случва и с мен.

— И какво още?

Засмях се.

— Не е ли достатъчно?

— Не и ако има нещо друго.

Завъртях чашата в ръце, вгледан в отблясъците на светлината.

— Имам усещането, че докато свирите, търсите нещо, но не можете да го откриете. И го търсите още по-настойчиво, но то ви убягва, и тогава мелодията става наистина гневна. Тогава обаче стигате до мига, в който може би усещате, че няма да го намерите, че е невъзможно да го намерите, и гневът изчезва и музиката става тъжна, но това е красива печал, мъдра и всеопрощаваща.

Отново си дадох сметка, че у нея има нещо, което ме кара да се разкривам повече, отколкото благоразумието позволява. Трябваше да се овладея.

— За мен е много важно, че сте го забелязали — промълви тя. — Защото тъкмо това се опитвам да изразя. Чували ли сте за моно но ауаре?

— Да, струва ми се. Жестокостта на живота, нали така?

— Обикновено така се превежда. На мен повече ми харесва „болката да си човек“.

За своя изненада почувствах, че тази мисъл ме развълнува.

— Никога не съм мислил за това по този начин — изрекох тихо.

— Спомням си, когато живеех в Чиба, една вечер реших да се поразходя. Беше през зимата, но вечерта беше топла. Свалих си якето и седнах на игрището в училищния двор. Загледах се в клоните на дърветата, които се очертаваха на фона на небето, и тогава осъзнах, че един ден вече няма да ме има, а дърветата ще си стоят и луната ще свети. Заплаках, но това беше светъл плач, защото знаех, че така трябва да бъде. Трябваше да се примиря, защото така беше редно. Всичко свършва. Това е моно но ауаре.

Всичко свършва.

— Да, така е — кимнах, мислейки за баща й.

Замълчахме за минута. Аз пръв наруших мълчанието.

— Какво имаше предвид Кен, когато каза, че сте радикал?

— Той е романтик. Не съм радикал, просто се бунтувам.

— Срещу какво?

— Огледайте се наоколо, Джон. Япония се задъхва. Либерал-демократическата партия, бюрократите изсмукват кръвта й.

— Да, проблеми има.

— Проблеми? Икономиката се срива, хората не могат да си плащат данъците, няма доверие в банките, а правителството мисли единствено за бюджетния дефицит и обществените проекти като решение. И знаете ли защо? Защото от строителните работи се печели най-много. Цялата страна е залята с бетон, няма къде повече да се строи, затова политиците гласуват за бизнес паркове, които никой не използва, за мостове и пътища, по които никой не минава, за бетонни речни корита. Нали сте виждали онези грозни тетраподи по целия японски бряг, предназначени уж да спират ерозията? Никаква работа не вършат. И ние унищожаваме цялата си екосистема, за да могат политиците да се гоят и строителната индустрия да печели. И това вие наричате просто „проблеми“?

— Кен май ще излезе прав — усмихнах се аз. — Наистина сте много радикално настроена.

Тя поклати глава.

— Това е просто здрав разум. Кажете ми честно, нямате ли понякога чувството, че сте притиснати от системата и от хората, които печелят от нея? И не ви ли вбесява това?

— Да, понякога — признах неохотно.

— А мен ме вбесява постоянно. Точно за това говореше Кен.

— Прощавайте, че питам, но не беше ли и баща ви част от тази система?

Последва дълга пауза.

— Да, имахме някои разногласия — призна най-сетне тя.

— Сигурно ви е било тежко.

— Да, понякога. Известно време бяхме напълно отчуждени.

— Успяхте ли да го преодолеете?

Тя се засмя, но в смеха й имаше горчивина.

— Няколко месеца преди смъртта си баща ми разбра, че има рак на белите дробове. Диагнозата го накара да преосмисли живота си, но не му стигна време да оправи нещата.

Това ме свари неподготвен.

— Имал е рак? Но… Мама-сан каза, че е получил инфаркт.

— Имаше слабо сърце, но не спираше да пуши. Всичките му приятелчета от министерството го правеха и той не искаше да се отличава. Наистина беше част от системата, и то дотолкова, че практически даде живота си за нея.

— Ракът на белите дробове е ужасно мъчителен — казах. — А така поне не е страдал.

Тази констатация ми подейства като балсам.

— Вярно е и съм благодарна, че стана така.

— Извинете ме, ако съм твърде любопитен, но в какъв смисъл диагнозата го е накарала да преосмисли живота си?

Тя се загледа някъде край мен.

— В крайна сметка той осъзна, че цял живот е бил част от проблема, както би се изразил Кен. И реши да е част от решаването му.

— Стигна ли му времето да го направи?

— Не мисля. Но ми каза, че е решил, преди да умре, да направи нещо. Нещо справедливо. Най-важното обаче беше, че е започнал да мисли по този начин.

— Защо смятате, че не е успял?

— Какво искате да кажете? — погледът й отново се спря върху мен.

— Баща ви е имал диагноза и внезапно се е изправил лице в лице със смъртта. Искал е да направи нещо, за да изкупи миналото. Но дали е било възможно за толкова кратко време?

— Не знам за какво точно говорите — отвърна тя и аз внезапно осъзнах, че отново съм се сблъскал със същата защитна стена.

— Спомням си какво си говорихме миналия път. За съжалението. Ако съжалявате за нещо, но времето ви притиска, какво бихте направили?

— Предполагам, че при всекиго е различно. Зависи за какво съжалявате.

„Хайде, Мидори, помогни ми!“

— Какво би направил баща ви? Има ли нещо, което би могло да промени нещата?

— Нямам представа.

„Имаш. Репортерът, с когото имаше среща, се свърза с теб. Знаеш, но не искаш да ми кажеш.“

— Може би е направил нещо, за да бъде част от решението, но вие не го знаете. Може да е говорил с колеги, да им е казал какво е осъзнал, да е опитал да промени и тяхното мислене. Кой знае?

Тя не каза нищо и аз си помислих: „Това беше. Повече не можеш да настояваш, защото тя ще те заподозре и ще се затвори в себе си.“

Но само след миг Мидори изрече:

— Заради собствените си съжаления ли питате?

Погледнах я сепнато, стреснат от проницателността й и в същото време доволен, че ми се предлага удобно прикритие.

— Не съм сигурен — казах.

— Защо не ми кажете?

Почувствах се като запратен на земята от превъзхождащ ме противник.

— Не.

— Толкова трудно ли се говори с мен?

— Напротив — усмихнах се, вглеждайки се в очите й. — Даже е много лесно. Тъкмо в това е проблемът.

— Странен човек сте вие, Джон — въздъхна тя. — С такова нежелание говорите за себе си.

— Вие сте ми по-интересна.

— Аз или баща ми?

— Помислих си, че може да извлека някаква поука, това е всичко.

— Има неща, на които човек се учи сам.

— Възможно е. Но аз се опитвам да ги науча от другите, когато е възможно. Съжалявам, ако ви досадих с въпросите си.

— Няма нищо — усмихна се тя. — Просто… всичко е още много скорошно.

— Разбира се — съгласих се.

Явно разговорът беше изчерпан. Погледнах часовника си.

— Сега трябва да ви отведа у дома.

Положението беше деликатно. Нямаше никакво съмнение, че привличането ни е взаимно, и можеше да се очаква тя да ме покани да пийнем нещо. Ако го направеше, щях да получа възможността да проверя дали в апартамента й няма нещо съмнително, макар че трябваше да бъда много внимателен. Не можех да позволя да се случи нещо глупаво — още по-глупаво от това, че си губех времето с нея и говорех неща, които не би трябвало да казвам.

От друга страна, ако не ме поканеше, щеше да ми е трудно да я придружа, докато се убедя, че е в безопасност, без тя да ме заподозре в опит да се вмъкна в леглото й. Щеше да се получи много неловко. Но не можех да я оставя да се прибере сама. Те знаеха къде живее.

Благодарихме на Сатох-сан за гостоприемството и за превъзходното питие и не след дълго се озовахме на улицата. Въздухът беше малко мразовит и наоколо не се виждаше жива душа.

— В каква посока сте? — попита Мидори. — Аз обикновено вървя пеш оттук.

— Ще ви изпратя. Искам да се уверя, че сте се прибрали благополучно.

— Не е необходимо.

Загледах се за миг в тротоара, после я погледнах в очите.

— Но имам желание — казах с мисълта за съобщението на Бени в сайта за обяви.

— Добре — усмихна се тя.

До дома й имаше петнайсет минути път и в това време не забелязах никой да ни следи. Което не беше за чудене, като се има предвид как благият чичко слезе от сцената.

Когато стигнахме входа, тя извади ключовете и се обърна към мен.

— Е…

Което преведено означаваше „лека нощ“. Аз обаче исках да се убедя, че се е прибрала невредима.

— Сигурна ли сте, че оттук нататък сте в безопасност?

Тя ме погледна с разбиране, макар че нищо не разбираше всъщност.

— Аз живея тук. Разбира се, че съм в безопасност.

— Добре. Имате ли телефон?

Вече го знаех, естествено, но трябваше да спазя приличието.

— Не, нямам.

Охо, дотам ли я докарахме?

— Добре де, и аз самият си падам малко лудит. Ако стане нещо, пратете ми димен сигнал, става ли?

Тя се засмя.

— 527-65-456. Пошегувах се.

— Чудесно. Мога ли да ви се обадя някой път?

След пет минути например, за да се убедя, че никой не те чака в апартамента ти.

— Надявам се да го направите.

Извадих химикалка и записах номера на ръката си. Тя ме гледаше с лека усмивка. Ако исках да я целуна, имах тази възможност.

Обърнах се и тръгнах по пътечката към улицата.

— Джон! — повика ме тя.

Обърнах се.

— Мисля, че у вас се крие радикал, който се опитва да си пробие път.

Тутакси ми хрумнаха няколко отговора, кой от кой по-остроумен.

— Лека нощ, Мидори — казах вместо това. Продължих към улицата, само на тротоара спрях за миг да погледна през рамо. Тя обаче вече беше влязла и стъклената врата се затваряше зад гърба й.