Серия
Джон Рейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rain Fall [= A Clean Kill in Tokyo], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Специални убийства

Американска, първо издание

Превод: Силвана Миланова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-661-0

ISBN 13: 978-954-585-661-7


Втора част

Когато мечът ти срещне този на противника, не отстъпвай, а атакувай с цялата решимост на тялото си…

Миямото Мусаши, „Ръкопис на петте пръстена“

14.

На другата сутрин седях с гръб към стената в „Лас Чикас“ и чаках Франклин Булфинч да се появи.

Мидори се беше разположила уютно в музикалната секция на близкия универсален магазин на „Аояма-дори“, достатъчно близко, за да може да се срещне при необходимост с Булфинч, но и достатъчно далече, за да е в безопасност, ако стане напечено. Беше се обадила на Булфинч само час преди това, за да уговори срещата. Най-вероятно той беше истински репортер и щеше да дойде сам, но ако бях сбъркал, нямаше да има време да повика подкрепление.

Видях го още отдалеч — същия висок, слаб мъж с очила с тънки рамки от влака. Вървеше изправен, с широка крачка и аз отново си помислих, че притежава някакъв аристократичен чар. Носеше джинси, маратонки и синьо яке. В ресторанта се огледа, явно търсеше Мидори. Погледът му премина през мен — очевидно не ме беше познал.

— Господин Булфинч! — повиках го.

Той се поколеба за миг.

— Познаваме ли се?

— Приятел съм на Мидори Кавамура. Тя ме помоли да дойда вместо нея.

— Къде е тя?

— В момента не е в безопасност и трябва много да внимава.

— Ще дойде ли тук?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали аз ще преценя, че е в безопасност.

— Кой сте вие?

— Казах ви вече — приятел, който се интересува от същото, от което и вие.

— А именно?

Погледнах го в очите.

— Дискът.

Той се поколеба за миг, после рече:

— Не знам за никакъв диск.

Правилно.

— Преди три седмици, в деня на смъртта си, бащата на Мидори трябваше да ви предаде един диск. Само че дискът не беше у него и вие потърсихте Мидори след представлението й в „Алфи“ следващия петък. Срещнахте се с нея в „Старбъкс“ на „Гайенхигаши-дори“ в Ропонги. Там й казахте за диска, защото се надявахте, че тя знае къде е. Не пожелахте да й съобщите какво има на диска, защото това би я изложило на опасност. Ала самото ви отиване в „Алфи“ вече я беше изложило на опасност, защото ви следяха. Надявам се, че сега вече ми вярвате?

Той не показа с нищо, че възнамерява да седне.

— Повечето от това, което ми казахте, може да се научи и без участието на Мидори. Възможно е да се опирате на предположения — особено ако сте ме следили.

Свих рамене.

— И преди час съм ви се обадил по телефона, подражавайки на гласа й?

Той се поколеба, после дръпна стола и седна с ръце на масата.

— Добре. Какво можете да ми кажете?

— Тъкмо смятах да ви задам същия въпрос.

— Вижте какво, аз съм журналист. И пиша статии. Имате ли някаква информация за мен?

— Искам да разбера какво има на диска.

— Продължавате да говорите за този диск!

— Господин Булфинч, хората, които търсят диска, мислят, че е у Мидори, и са готови да я убият, без да им мигне окото, за да се доберат до него. Вероятно причината да попадне в такова положение е вашата поява в „Алфи“. Така че да спрем да увъртаме, става ли?

Той свали очилата си и въздъхна.

— Добре, да предположим за момент, че дискът съществува. Не виждам обаче как ще помогнете на Мидори, ако знаете какво има на него.

— Вие сте журналист. Не сте ли заинтересован да публикувате съдържанието на диска?

— Да приемем.

— Също така може да се предположи, че някои хора ще направят всичко възможно, за да осуетят публикуването?

— Да, твърде е възможно.

— Е, добре. Заплахата от публикуване е онова, което поставя Мидори в опасност. Ако публикувате съдържанието, вече нищо няма да я заплашва, нали така?

— Да, има логика.

— Тогава излиза, че и двамата искаме едно и също. Да се публикува съдържанието на диска.

Той се размърда на стола си.

— Разбирам накъде биете. Но не мога да обсъждам това, докато не се срещна с Мидори.

Замислих се за миг.

— Имате ли мобилен телефон?

— Да.

— Покажете ми го.

Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади малък телефон с капаче.

— Чудесно — казах. — Сега го приберете.

Той се подчини, а аз измъкнах лист хартия и химикалка и започнах да пиша. Усетът ми подсказваше, че няма подслушвател, но никога не е изключено усетът да те подведе.

„В никакъв случай не вадете телефона, докато не ви кажа — гласеше бележката ми. — Ще излезем заедно от ресторанта. Отвън ще спрете да ви проверя за оръжие. След това ще тръгнете накъдето ви посоча. Ще ви кажа къде отиваме по-късно. Ако имате въпроси, напишете ги сега. Ако не, върнете ми бележката. Оттук нататък няма да говорите, освен ако не ви попитам.“

Подадох му листчето. Той го пое, докато с другата ръка наместваше очилата си. След като го прочете, кимна и ми го върна.

Сгънах бележката и я пъхнах в джоба си заедно с химикалката, извадих банкнота от хиляда йени да си платя кафето и се изправих.

Отвън го пребърках и установих, че не носи оръжие, което не ме изненада. Тръгнахме мълчаливо, само от време на време го насочвах. Така стигнахме до универсалния магазин и влязохме през стъклената врата в музикалната секция, където ни чакаше Мидори.

— Кавамура-сан — поклони се той. — Благодаря ви, че се обадихте.

— Аз ви благодаря, че дойдохте — отвърна тя. — Боя се, че миналия път, когато се срещнахме с вас, не бях напълно искрена. Не съм толкова несведуща в делата на баща ми, колкото се представях. Но за диска, който споменахте, наистина не знам нищо. Каквото знам, го знам от вас.

— Тогава нямам представа какво бих могъл да направя за вас.

— Кажете ни какво има на диска — още веднъж предложих аз.

— Не виждам с какво ще ви помогне това.

— А аз не виждам с какво ще ни навреди. В момента действаме слепешката. Ако обединим усилията си, имаме далеч по-голям шанс да намерим диска, отколкото поотделно.

— Моля ви, господин Булфинч — намеси се Мидори. — Хората, които се домогват до диска, за малко не ме убиха. Имам нужда от помощта ви.

Той се намръщи и изгледа последователно най-напред нея, после и мен. Накрая кимна.

— Добре, ще ви кажа. Преди няколко месеца баща ви се свърза с мен. Каза, че чете рубриката ми във „Форбс“. Представи се и заяви, че иска да ми помогне. Класически случай на човек, решен на скандални разкрития.

Мидори се обърна към мен.

— Това е било горе-долу по времето, когато са му поставили диагнозата.

— Моля? — не разбра Булфинч.

— Рак на белите дробове. Току-що е научил, че не му остава много да живее — обясни Мидори.

Булфинч кимна.

— Ясно. Не знаех. Съжалявам.

— Моля ви, продължавайте.

— През следващия месец имах няколко тайни срещи с баща ви, който ми разказа за корупцията в строителното министерство и за ролята си на посредник между Либерал-демократическата партия и якудза. Тези разговори ми отвориха очите за същността и мащабите на корупцията в японското общество. Трябваха ми обаче доказателства.

— Какви доказателства? — попитах. — Не можехте ли просто да публикувате чутото и да се позовете на „авторитетен източник от строителното министерство“?

— По принцип — да. Но тук имаше два проблема. Заради високия си пост в строителното министерство Кавамура разполагаше с информация, до която никой друг нямаше достъп. Да я публикуваме, беше равносилно да подпишем материала с неговото име.

— А вторият проблем — попита Мидори.

— Ефектът — отвърна Булфинч. — Вече сме публикували пет-шест статии върху този род корупция, за който ми разказа Кавамура. Японската преса по никакъв начин не реагира на тях. Защо? Защото политиците и държавните служители прокарват законите, които могат да облагодетелстват или да съсипят местните корпорации. А корпорациите са тези, които осигуряват чрез реклама повече от половината средства за медиите. Да речем, че някой вестник публикува статия, компрометираща японски политик. Той се обажда на хората си в съответната корпорация, която отказва рекламите във въпросния вестник и ги прехвърля на конкуренцията, а вестникът фалира. Разбирате ли? Господи, японската преса е най-послушната в света!

— А ако има доказателства?… — попитах.

— Доказателствата променят всичко. Вестниците ще бъдат принудени да реагират, иначе и най-лековерните ще разберат, че са просто оръдие в ръцете на правителството. Разкритията за корупция ще отслабят позициите на политиците и ще дадат смелост на пресата. Бихме могли да предизвикаме промени в японската политика, сравними само с реформите на Мейджи[1].

— Струва ми се, че надценявате желанието на медиите да променят нещо — подметна Мидори.

— Ни най-малко. Познавам добре някои от тези хора. Те са добри журналисти и искат да пишат, но са и реалисти.

— Доказателствата. Какви са те? — попитах.

Булфинч ме изгледа над очилата.

— Не знам точно. Знам само, че са солидни. Необорими.

— Като ви слушам, този диск трябва да иде в Кейсацучо, а не в пресата — заяви Мидори.

— Ако беше предал информацията на полицията, баща ви нямаше да остане жив и един ден — уверих я аз, спестявайки на Булфинч необходимостта да обяснява.

— Така е — потвърди той. — Баща ви не беше първият, който се опита да бие барабана. Чували ли сте за Хонма Тадайо?

Ах, да. Хонма-сан. Тъжна история. Мидори поклати глава.

— Когато Японската кредитна банка фалира през 1998 година, най-малко трийсет и шест милиарда долара, ако не и много повече, от сто трийсет и трите милиарда раздадени кредити се оказаха лоши. Те се свързваха с престъпния свят, дори с незаконни плащания за Северна Корея. Хонма Тадайо, уважаваният бивш директор на Японската национална банка, беше нает да оправи бъркотията. В началото на септември той пое поста президент на Японската кредитна банка и започна да се рови из книжата, опитвайки се да извади на бял свят цялата информация за лошите кредити и на първо място къде и за какво са отишли парите. И живя само две седмици след това. Беше намерен обесен в един хотел в Осака. Беше оставил предсмъртни писма до семейството и банката. Тялото беше кремирано набързо, без аутопсия, а полицията в Осака окачестви смъртта като самоубийство, без дори да проведе разследване. Случаят с Хонма не е изолиран. Смъртта му беше седмото „самоубийство“ на високопоставени служители, занимаващи се с финансови разследвания или свидетелстващи за финансови злоупотреби от 1997 година насам. И по нито един от случаите не се е водило разследване за убийство.

Спомних си за Тацу и неговите конспиративни теории.

— Носят се слухове, че якудза си има специалисти по „естествена смърт“ — продължи Булфинч, — които нощем навестяват жертвите в хотела им, принуждават ги да напишат завещанията си, инжектират им успокоителни и ги бесят, но така, че да изглежда като самоубийство.

— Вие имате ли някакво потвърждение на тези слухове? — попитах.

— Още не. Но няма дим без огън. И ще ви кажа още нещо. Колкото и сериозен да е проблемът с банките, строителното министерство е най-тежкият случай. В Япония строителството дава работа на най-много хора. Хлябът на всеки шести японец зависи от него. Ако искате да се доберете до корените на корупцията в тази страна, трябва да започнете от строителството. Баща ви беше смел човек, Мидори.

— Знам — кимна тя.

Запитах се дали още вярва, че инфарктът му е бил естествен. Започна да ми става горещо.

— Казах ви каквото знам — заяви Булфинч. — Сега е ваш ред.

— Имате ли някакво обяснение защо Кавамура онази сутрин е тръгнал на срещата с вас без диска? — попитах.

Булфинч се замисли и поклати глава.

— Уговорката ви е била да ви предаде материала, нали така?

— Да. Както вече ви казах, преди това се бяхме срещали неведнъж. Онази сутрин Кавамура трябваше да ми достави стоката.

— Може би не е успял да вземе диска или да свали информацията, затова е тръгнал с празни ръце?

— Не, предишния ден той ми каза по телефона, че всичко е наред. Само трябваше да ми го предаде.

Изведнъж ме осени. Обърнах се към Мидори.

— Мидори, къде живееше баща ти?

Естествено, отдавна го знаех, но не можех да й го кажа.

— В Шибуя.

— Някъде около „Догензака“? Близо до станцията?

— Да.

Обърнах се към Булфинч.

— Къде се качи онази сутрин Кавамура?

— На станция Шибуя.

— Имам едно предположение. Ако се потвърди, ще ви се обадя.

— Чакайте… — понечи да ме спре.

— Знам, че това не е най-удобният вариант за вас — прекъснах го. — Но ще трябва да ми се доверите. Мисля, че мога да намеря диска.

— Как?

— Казах ви вече, имам предположение.

Тръгнах към вратата, но той ме спря:

— Чакайте! Идвам с вас.

Поклатих глава.

— Свикнал съм да работя сам.

Булфинч ме хвана за ръката и повтори:

— Идвам с вас!

Изгледах го втренчено и той ме пусна.

— Искам да се махнете оттук — казах. — Тръгнете по посока на „Омотесандо-дори“. Ще отведа Мидори на сигурно място, после ще проверя догадката си. Ще ви се обадя.

Той погледна нерешително към Мидори.

— Всичко е наред — кимна тя. — С вас искаме едно и също нещо.

— Какво пък, май нямам избор — рече той и ме изгледа с престорено негодувание.

Аз обаче четях мислите му.

— Господин Булфинч — предупредих го, — не се опитвайте да ме следите. Ще ви забележа. И няма да ви се зарадвам особено.

— За бога, кажете ми какво мислите! Може пък да помогна с нещо.

— Запомнете — посочих към улицата, — ще вървите към „Омотесандо-дори“. Скоро ще ви се обадя.

— Добре ще направите — рече той и приближи лице към моето. Не можех да не се възхитя на куража му. — Постарайте се.

Булфинч кимна на Мидори и се запъти към улицата.

— Какво е това, което ти хрумна? — попита тя.

— По-късно ще говорим. Трябва да тръгваме, преди да е заобиколил и да е тръгнал след нас. Хайде!

Още със самото излизане спряхме такси по посока на Шибуя. Булфинч продължаваше да крачи в обратната посока.

На гара Шибуя се разделихме. Мидори се върна в хотела, а аз тръгнах към „Догензака“ — същата онази улица, по която преди цяла вечност с Хари следяхме Кавамура. И където, ако догадката ми се окажеше вярна, Кавамура беше скрил диска в деня на смъртта си.

Мислех си за него и се опитвах да си представя какво е било в главата му онази сутрин.

Вероятно е бил уплашен. Питал се е какво ли ще стане, ако го следят и го заловят с диска.

Той спира да запали цигара и се оглежда. Всеки мъж в костюм му прилича на наемен убиец, който ей сега ще бръкне в джоба му, ще извади диска и с усмивка ще насочи пистолет към челото му.

„Отърви се от проклетия диск! — вероятно му е минало през ума. — Нека Булфинч си го вземе сам. Но къде, къде… А, ето, магазинът на Хигашимура ще свърши работа!“

Спрях пред малката входна врата на магазина и вдигнах поглед към табелата. Онази сутрин Кавамура се беше вмъкнал тук. Нямаше къде другаде да е.

Влязох вътре. Собственикът, дребен мъж с очи на човек, който не очаква нищо от живота, и жълтеникавата кожа на заклет пушач, уморено ме поздрави с ирашимасе и отново потъна в своята манга. Магазинът беше малък и без чупки, така че целият беше пред очите му. Кавамура би могъл да скрие диска само на място, където клиентите могат да пипат, при това е трябвало да действа бързо. В неговия случай е било достатъчно да го скрие само за час — час и нещо, така че не му е трябвало кой знае колко сигурно място.

Което означаваше, че диска може вече да го няма. Не вярвах толкова дълго да не са го открили, но нямах друг избор. Трябваше да опитам.

Ябълки. Когато влакът вече потегляше, бях видял една ябълка да се изтърколва през вратата.

Приближих се към сандъка с ябълките и започнах да ги прехвърлям. Беше достатъчно плитък, за да открия без усилие диска, стига да беше там.

Нямаше го. Мамка му!

Повторих процедурата с крушите, после с мандарините. Пак нищо.

Проклятие! Толкова бях сигурен!

За достоверност все пак трябваше да купя нещо. Сигурно правех впечатление на придирчив клиент, който търси нещо специално.

— Можете ли да подберете от няколко вида плодове за подарък? — попитах собственика. — Плюс един малък пъпеш.

— Кашикомаримашита — отвърна той, правейки вял опит да се усмихне. Да, веднага.

Докато той обикаляше и грижливо подбираше плодовете, аз продължавах търсенето. През петте минути, докато собственикът се занимаваше с поръчката ми, успях да проверя всяко място, до което би могъл да се докосне Кавамура. Нищо.

Собственикът тъкмо приключваше. Той измъкна отнякъде зелена копринена панделка, обви я на кръст около кутията и я върза на фльонга отгоре. Наистина хубав подарък. Мидори може би щеше да му се зарадва.

Подадох му парите. „На какво всъщност се надяваше? — запитах се. — Кавамура не е имал време да скрие диска както трябва. Дори и да е бил тук, досега все някой го е открил.“

Той отброяваше рестото със същите бавни ритуални движения, с които преди това подбираше плодовете. Акуратен човек, методичен.

Изчаках го да свърши и попитах на японски:

— Прощавайте, може да ви прозвучи странно, но един приятел сподели, че преди седмица и нещо е изгубил тук някакъв диск, и ме помоли да попитам дали някой не го е намерил. Знам, минало е доста време, затова се чудех дали да питам, но…

Ун — изръмжа той и клекна зад щанда. След миг се изправи с кутията в ръка. — Чудех се дали някой ще си го потърси.

С няколко апатични движения избърса кутията с престилката си и ми я подаде.

— Благодаря — кимнах, без да издавам изненадата си. — Приятелят ми много ще се зарадва.

— Много хубаво — каза той и погледът му отново се зарея нанякъде.

Бележки

[1] Мейджи — просветено управление. Така се нарича периода на управление на император Муцухито (1867–1912), по време на което са извършени много социално-икономически и политически реформи. — Б.р.