Серия
Джон Рейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rain Fall [= A Clean Kill in Tokyo], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Специални убийства

Американска, първо издание

Превод: Силвана Миланова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-661-0

ISBN 13: 978-954-585-661-7


Трета част

… те решиха да се върнат в родината си; защото годините започват да ни се струват някак празни, когато прекараме твърде много от тях на чужд бряг.

Но… когато се върнем, откриваме, че родният въздух е изгубил целебната си сила и същността на живота се е изместила в онази точка, където се чувстваме само временни обитатели. И така, между две родини, оставаме без нито една…

Натаниел Хоторн, „Мраморният фавн“

19.

— Ти си маниак със суициден комплекс и аз никога повече няма да работя с теб! — заяви Хари, когато се добрах до апартамента му.

— И аз никога повече няма да работя с мен — казах. — Успя ли да хванеш нещо по предавателя?

— Да, всичко, докато ти беше там и след това. Едно кратко съвещание, което току-що приключи. Всичко е записано на хард диска.

— Казаха ли нещо за оня тип, дето го прегазих на излизане?

— За какво говориш?

— Имах малък сблъсък с един от хората на Ямаото точно след като поставих предавателя. Сигурно са решили, че това е станало по-рано, иначе щяха да кажат нещо.

— А, това ли! Да, мислят, че е станало, когато си избягал. Не знаят, че си се връщал. И… мъртъв е.

— Да, никак не изглеждаше добре, когато го оставих.

Той се вглеждаше внимателно в мен, но изражението му беше непроницаемо.

— Много бързо стана. Възможно ли е да направиш подобно нещо с голи ръце за толкова кратко време?

— Не, пуснах в действие и краката — отвърнах невъзмутимо. — Къде е Мидори?

— Излезе да купи клавиатура за електрическо пиано. Ще се опитаме да изсвирим онова, което е на диска — това е единственият начин да разгадаем решетката.

Намръщих се.

— Тя не биваше да излиза, освен в краен случай.

— Случаят е краен. Някой трябваше да следи апаратурата, за да ти отърве задника, а тя не е в течение. Така че нямахме кой знае какъв избор.

— Разбирам.

— Тя знае как да се пази. И е дегизирана. Не вярвам да има някакъв проблем.

— Добре. Да чуем сега какво си записал.

— Чакай малко. Нали не си оставил микробуса там?

— Ти какво си мислиш, че съм се върнал да го прибера? Може да съм луд, но не чак толкова.

Видът му беше на дете, което току-що е научило, че любимото му куче е умряло.

— Имаш ли някаква представа колко струва тази апаратура?

Сподавих усмивката си и го потупах по рамото.

— Знаеш, че нищо не ми пречи — казах и това си беше самата истина. Седнах пред монитора и си сложих слушалките. — Пускай!

След няколко кликвания на мишката вече слушах Ямаото, който ругаеше хората си на японски. Изглежда му бяха съобщили лошата новина веднага след бягството ми.

— Един човек! Един-единствен, при това невъоръжен! И да го изпуснете! Безмозъчни идиоти, некадърници!

Не можех да кажа колко души го слушаха, защото тирадата му беше произнесена в пълна тишина. Последва дълга пауза — сигурно се опитваше да се овладее. Накрая изрече:

— Няма значение. Може да не знае къде е дискът, а дори и да знае, не съм сигурен, че можете да измъкнете някаква информация от него. Явно е по-корав от всички ви, взети заедно.

След нова дълга пауза някой се обади:

— Какво искаш да направим, тоушу?

— Да, наистина, какво? — рече Ямаото с прегракнал от викането глас. — Съсредоточете се върху момичето. Тя все още е най-важната ни следа.

— Само че се е скрила.

— Да, но не е свикнала на такъв живот. Трябвало е да се скрие спешно и може би работите й изостават. Ще разчитаме да се върне към обичайния си живот скоро. Поставете хора там, където вероятността да се появи, е най-голяма — жилището й, работата й, познатите й, семейството. Ако се наложи, потърсете помощта на Хилгър. Той има нужната техника.

Хилгър? Да потърсят помощта му?

— А мъжът?

Ямаото отговори след дълга пауза:

— Там историята е друга. Той живее в нелегалност като риба във вода. Предполагам, че сте го изтървали, освен ако не ни се усмихне късметът.

Представих си ги как стоят с наведени от срам глави пред шефа си, както само японците го могат. Най-сетне един проговори:

— Може да му хванем следите покрай момичето.

— Възможно е. Тя явно е под негова закрила. Знаем, че я е отървал от хората на Ишикура пред апартамента й. Може да има чувства към нея — стори ми се, че чух смях. — Странна основа за любовна връзка!

Ишикура?

— При всички случаи не е фатално, дори да изтървем Рейн — продължи Ямаото. — Момичето е много по-опасно. Ишикура Тацухико я търси и има не по-малко шансове от нас да я открие — дори повече, като си спомним как ни изпревари в апартамента й. А ако намери диска, Ишикура ще знае какво да прави с него, можете да не се съмнявате.

Тацу? Тацу също търси проклетия диск? И онези в къщата на Мидори са били от неговите хора?

— Никакви случайности повече! — заяви Ямаото. — И никакви провали. Когато момичето се появи, незабавно да се премахне!

— Хай — отвърнаха няколко гласа в хор.

— За съжаление, без диска или доказателства, че е унищожен, дори премахването на момичето не може да ни осигури пълна безопасност. Време е да отстраним и Ишикура Тацухико.

— Ама, тоушу — обади се някой, — Ишикура е началник на отдел в Кейсацучо! Няма да е лесно да го премахнем, без да си създадем куп проблеми. Освен това…

— Да, освен това смъртта на Ишикура ще го направи мъченик в определени среди и ще потвърди по най-елегантен начин конспиративните му теории. Но нямаме избор. По-добре потвърждение на теориите му, отколкото дискът да излезе на бял свят. Направете всичко възможно смъртта му да изглежда естествена. Каква ирония — човекът, способен да свърши тази работа по-добре от всеки друг, в момента е срещу нас. Какво пък, вземете пример от него и се постарайте. Свободни сте.

Това беше. Свалих слушалките и погледнах Хари.

— Още ли предава?

— Да, докато не се изтощи батерията. Около три седмици. Аз ще следя какво става.

Кимнах. Без съмнение Хари щеше да чуе неща, които щяха да му отворят очите за някои мои действия. Ямаото и така беше казал достатъчно, ако си схватлив и имаш на какво да се опреш. Онзи намек за „странната основа“ на отношенията ми с Мидори и за човека, „способен да свърши работата по-добре от всеки друг“, когато се налага да бъде инсценирана естествена смърт.

— Мисля, че Мидори не бива да чува този запис — казах. — И без това знае достатъчно. Не искам… да я излагам на още по-голяма опасност.

Хари наведе глава.

— Всичко ми е ясно.

И на мен ми беше ясно, че му е ясно.

— Хубаво е, че мога да ти имам доверие. Благодаря.

Той поклати глава.

Кочира косо. — Аз също.

Домофонът избръмча. Хари натисна бутона и чухме гласа на Мидори:

— Аз съм.

Когато ме видя, лицето й цъфна в усмивка. Пристъпи бързо към мен и ме прегърна.

— Всеки път, като те видя, изглеждаш по-зле от предишния.

Вярно беше — лицето ми беше мръсно от търкалянето по стълбите и сигурно изглеждах изтощен.

— И се чувствам по-зле — казах, но с усмивка, за да й покажа, че се радвам да я видя.

— Какво стана?

— Ще ти разправя малко по-късно. Хари каза, че възнамеряваш да ни изнесеш концерт.

— Така е — кимна тя и измъкна от картонената кутия, която носеше, електронна клавиатура. — Това ще свърши ли работа?

Хари, към когото беше отправен въпросът, огледа клавиатурата.

— Имам адаптор, сигурно ще стане. Чакай малко.

Той се порови из едно чекмедже на бюрото, пълно с всевъзможни електронни джунджурии, и най-сетне откри каквото му трябваше. Сложи клавиатурата на бюрото, включи я към компютъра и отвори файла със сканираното изображение на нотите.

— Проблемът е, че аз не мога да свиря, а Мидори не може да се оправи с компютъра. Мидори, опитай се да изсвириш това, което е на монитора, и ще видим какво ще направи компютърът с данните.

Мидори седна пред бюрото и вдигна ръце над клавиатурата.

— Чакай! — спря я Хари. — Трябва да го изсвириш точно както го виждаш. Ако прибавиш или пропуснеш нещо, само една нота, конфигурацията ще се промени и компютърът ще се обърка. Ще свириш само онова, което е на монитора. Можеш ли?

— Бих могла, ако това беше нормална песен. Но композицията е странна. Ще трябва най-напред да я изсвиря няколко пъти за проба. Можеш ли да ме разкачиш за малко?

— Разбира се. — Той посегна към мишката. — Готово. Кажи ми, като си готова.

Мидори се вгледа в монитора, а пръстите й се движеха над клавиатурата, без да я докосват. После отпусна ръце върху клавишите и за пръв път чухме зловещата мелодия на информацията, която беше струвала живота на Кавамура.

След няколко минути тя вдигна глава и погледна Хари.

— Готова съм. Свържи ме.

Хари отново посегна към мишката.

— Готово. Хайде, слушаме те.

Пръстите на Мидори отново се отпуснаха върху клавишите и в стаята за втори път прозвуча странният реквием. Когато и последната нота отзвуча, тя погледна Хари с въпросително вдигнати вежди.

— Данните са вкарани — каза той. — Да видим сега какво ще стане.

Загледахме се в екрана и зачакахме мълчаливо.

След около половин минута колонките започнаха да бълват странни, объркани звуци, които наподобяваха бегло изсвиреното от Мидори.

— Търси основната конфигурация — обясни Хари. Изчакахме в мълчание още няколко минути. Най-сетне Хари проговори:

— Не виждам никакъв напредък. Може би компютърът ми е слаб.

— Какво ще правиш? — попита Мидори.

— Мога да опитам да вляза в суперкомпютъра на „Ливърмор“, но напоследък защитата им е доста подобрена и ще ми трябва време.

— А суперкомпютърът ще свърши ли работа? — попитах.

— Много е възможно. Всъщност един по-бърз процесор може да реши проблема. Все пак е въпрос и на време — колкото по-бърз е компютърът, толкова повече възможности ще изпробва за по-кратко време.

— Значи суперкомпютърът просто ще ускори нещата — обади се Мидори, — но не знаем колко.

— Така е — кимна Хари и се замисли. После ни огледа един по един. — Дайте да помислим. А налага ли се изобщо да го разкодираме?

Знаех накъде бие. Същата примамлива мисъл ми беше хрумнала, когато Ямаото ме питаше за диска.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мидори.

— Каква е всъщност целта ни? Дискът е като динамит. И ние искаме да го обезвредим. Собствениците му знаят, че не може да бъде копиран и изпращан по електронен път. За начало можем да го обезвредим, като просто им го върнем.

— Не! — скочи от мястото си Мидори. — Баща ми рискува живота си заради него! И дискът ще отиде там, където той искаше!

Хари вдигна ръце в примирителен жест.

— Добре де, само се опитвам да мисля по-широко. Да помогна с нещо, ако мога.

— Логична мисъл, Хари — намесих се аз, — но Мидори е права. Не само защото баща й рискува живота си за този диск. Вече знаем, че много хора се опитват да се доберат до него — не само Ямаото, а и ЦРУ, Кейсацучо и бог знае кой още. Дори да го дадем на някой от тях, това не решава проблема ни с останалите.

— Да, май си прав — призна Хари.

— Но сравнението ти с динамита ми хареса. Как се обезврежда динамит?

— Като го детонираш на безопасно място — каза Мидори.

— Точно така.

— Булфинч. Публикува ли го, смятай, че е обезвреден. А и баща ми искаше точно това.

— И ще му го дадем, без дори да знаем какво има на него? — попита Хари.

— Знаем достатъчно — намесих се аз. — Булфинч ни каза някои неща, а Хилгър ги потвърди. Не виждам друга възможност.

Хари се намръщи.

— Дори не сме сигурни, че има техническите възможности да го отвори.

Едва се удържах да не се усмихна на скритото възмущение, което улових в гласа му — някой се канеше да му отнеме играчката и да реши главоблъсканицата без него.

— Предполагам, че „Форбс“ може да си осигури достъп до нужното оборудване. Пък и знаем колко силно искат да се доберат до информацията.

— Все пак аз бих предпочел да опитам още веднъж.

— Аз също. Но не знаем колко време ще отнеме това. А срещу нас действат сили, които никак не са за пренебрегване, и не знам колко време още ще можем да им се изплъзваме. Колкото по-скоро Булфинч публикува проклетата информация, толкова по-скоро ще можем да си поемем дъх.

Мидори вече беше взела решение.

— Ще му се обадя.