Серия
Джон Рейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rain Fall [= A Clean Kill in Tokyo], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Специални убийства

Американска, първо издание

Превод: Силвана Миланова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-661-0

ISBN 13: 978-954-585-661-7


20.

Бях казал на Булфинч, че искам да се срещнем в Акасака Мицуке, един от най-оживените квартали на Токио, отстъпващ само на Гинза по количеството барове. Районът представлява лабиринт от по-големи и по-малки улици, някои от тях толкова тесни, че едва успяваш да се промъкнеш, затова пък възможностите за бягство са безброй.

Беше студено и валеше, когато слязох на станция Акасака Мицуке и завърших обходния си маршрут пред универсалния магазин „Белвил“. Оттатък улицата се извисяваше тромавата грамада на хотел „Акасака Токио“, нелепо розова на фона на сивото небе и дъжда. Спрях за миг да отворя чадъра си и свих надясно по „Сотобори-дори“. Още един завой надясно и стъпих върху червените тухли на еспланадата „Акасака-дори“.

Бях подранил с повече от час и реших да хапна набързо в един ресторант наблизо. „Тенкайчи“ — „Пръв под небето“, е част от верига ресторанти, но единствен на еспланадата има индивидуалност. В него приемат чужда валута и по кафявите дървени стени могат да се видят окачени монети и банкноти от цял свят. Освен това пускат джаз, само от време на време го редуват с популярна американска музика. Тапицираните табуретки, някои дискретно разположени в ъглите, позволяват да се настаниш удобно и да наблюдаваш необезпокояван улицата.

Поръчах си чукадон — зеленчуци по китайски върху подложка от ориз — и се огледах. В ресторанта имаше само двама сарари, закъснели с обедната почивка, които се хранеха мълчаливо.

Бях казал на Булфинч в два часа да започне да обикаля квартала обратно на часовниковата стрелка, като започне от „Акасака Мицуке сан-чоме“ номер 19–3. В района имаше поне дузина улици, всяка с множество малки пресечки, така че нямаше как да разбере къде точно ще го причакам. Дори да дойдеше по-рано, трябваше да започне обиколката си на дъжда, а аз щях да се покажа, когато намеря за добре.

Десет минути преди два приключих с обяда, платих сметката и си тръгнах. Държах чадъра ниско над главата си, та да скрива лицето ми. Пресякох еспланадата при „Мисуджи-дори“, свих по една по-малка улица и зачаках, приютен под някакъв ръждясал навес. По това време кварталът беше пуст. Стоях и слушах как капките барабанят по пластмасовите контейнери за смет.

След десетина минути чух стъпки по мократа настилка зад гърба си, а секунда след това се появи и Булфинч, сгушен под огромен черен чадър. Там, където бях застанал, бях скрит от погледа му. Изчаках го да ме подмине и едва тогава го повиках.

— Булфинч! Насам! — казах тихо.

— По дяволите! — изруга той и се обърна към мен. — Не го правете повече! Уплашихте ме.

— Сам ли сте?

— Разбира се. Носите ли диска?

Излязох изпод навеса и огледах улицата в двете посоки. Беше чисто.

— Наблизо е. Кажете ми какво смятате да правите с него.

— Знаете какво смятам да правя. Аз съм журналист. Ще напиша поредица от статии въз основа на данните, които той съдържа.

— Колко време ще отнеме това?

— Колко време? Че статиите вече са написани! Трябват ми само доказателствата.

— Да ви кажа някои неща за диска — казах и му обясних накратко проблема с кода.

— Няма страшно — увери ме той. — „Форбс“ има връзки в „Лорънс Ливърмор“. Те ще ни помогнат. В момента, в който го отворим, ще публикуваме.

— Знаете, че всеки ден забавяне поставя живота на Мидори в опасност.

— Затова ли ми го давате? Хората, които се домогват до него, биха ви платили добре. Даже много добре.

— Искам да разберете едно — казах. — Ако не успеете да публикувате онова, което е на диска, провалът ви може да струва живота на Мидори. И ако това стане, ще ви намеря и ще ви убия.

— Напълно ви вярвам.

Извадих диска от вътрешния джоб на палтото си и му го подадох, после се обърнах и тръгнах към станцията.

Направих обиколка през Шинбаши, като по пътя не спирах да мисля за Тацу. Докато съдържанието на диска не излезеше на бял свят, не само животът на Мидори беше застрашен. Тацу също беше в опасност. Вярно, не беше лесна плячка, но не беше и защитен срещу куршумите. Не го бях виждал от много години, но някога разчитахме един на друг. Длъжен бях поне да го предупредя.

Обадих се в Кейсацучо от автомат на станция Шинбаши.

— Сещаш ли се кой се обажда? — попитах на английски, след като ме свързаха с него.

Последва дълга пауза, накрая той изрече:

— Ей, хисашибури десу не. — Да, отдавна не сме се чували.

После премина на английски, което беше добър знак, защото показваше, че не иска околните да разберат какво говори.

— Знаеш ли, че Кейсацучо откри два трупа в Сенгоку? Единият е носил бастун. И на него имаше твои отпечатъци. Много пъти съм се питал дали още си в Токио.

„По дяволите! — помислих си. — Сигурно съм хванал бастуна, без дори да се усетя.“

Отпечатъците ми бяха картотекирани още при първото ми връщане в Япония след войната — технически аз бях чужденец, а от всички чужденци се снемаха отпечатъци.

— Опитахме се да те открием, но ти беше изчезнал. Мисля, че знам защо се обаждаш, но не мога да направя нищо за теб. Най-доброто в този момент е да дойдеш в Кейсацучо. Тогава ще направя всичко по силите си да ти помогна. Като избяга, ти създаде впечатление за вина.

— Затова се обаждам, Тацу. Имам информация по случая, която искам да ти предложа.

— Срещу какво?

— Срещу обещанието да я използваш. Чуй ме, Тацу. Не става дума за мен. Ако предприемеш нещо, ще дойда при вас по-късно. Нямам от какво да се боя.

— Къде и кога? — попита той.

— Чува ли ни някой?

— Намекваш, че линията може да се подслушва? — подметна той и аз улових в гласа му някогашния сарказъм. Което означаваше, че предположението ми е правилно.

— Добре тогава — казах. — Фоайето на хотел „Окура“, в събота точно на обяд.

„Окура“ беше прекалено оживено място за среща и Тацу щеше да се сети, че никога не бих предложил сериозно подобно нещо.

— Да, много хубаво място — отвърна той, очевидно съобразил. — До събота тогава.

— Знаеш ли, Тацу, може да ти прозвучи безумно, но понякога ми липсва онова време във Виетнам. Липсват ми онези безсмислени седмични оперативки, помниш ли?

Местният шеф на ЦРУ задължително ги правеше в четири и половина следобед, та да му остане след това достатъчно време да гони проститутките из Сайгон. Тацу с право смяташе, че става за посмешище, и не се свенеше да му го каже открито.

— Да, спомням си — каза той.

— А точно сега особено ми липсват, не знам защо — продължих аз, готов към точния час да добавя и деня. — Да можех още утре да ида на оперативка! Не е ли странно? Ставам сантиментален на стари години.

— Случва се.

— Така е. Много време не сме се виждали. Съжалявам, че изгубихме връзка. Токио се е променил много от първото ми идване. Добре си прекарвахме тогава, а? Имах едно любимо място, там ходехме — помниш ли, мама-сан правеше керамика и в нея сервираше напитките. Спомняш ли си го? Може вече да не съществува.

Заведението беше в Ебису.

— Вече го няма — подсказа ми той, че е разбрал.

Е, шоганай, не? — Такъв е животът. — Хубаво местенце беше. Понякога си спомням за него.

— Най-приятелски те съветвам да дойдеш при нас. И ти обещавам да направя всичко по силите си да ти помогна.

— Ще си помисля. Благодаря за съвета.

Окачих слушалката и останах така няколко секунди. Дано да беше разбрал какво точно му казвам. Иначе не си представях какво ще правя.