Серия
Джон Рейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rain Fall [= A Clean Kill in Tokyo], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Специални убийства

Американска, първо издание

Превод: Силвана Миланова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-661-0

ISBN 13: 978-954-585-661-7


26.

Трябваше да спра на още едно място. Манхатън, Седмо авеню. „Вилидж Вангард“. Бях погледнал сайта на „Вангард“ и знаех, че триото на Мидори Кавамура ще свири в клуба от първия вторник на ноември до края на седмицата. Обадих се и направих резервация за един часа в петък вечер.

Отседнах в грандхотел „Сохо“ на Западен Бродуей под името Уатанабе — често срещана японска фамилия. Имах достатъчно време да се изкъпя, да поспя два-три часа и да си поръчам вечеря.

От хотела до „Вангард“ имаше около миля. Извървях я пеша въпреки студеното време и в дванайсет и трийсет и пет си взех билета. Продължих разходката си, за да избегна риска от случайна среща с Мидори или някой от триото. Точно в един заех мястото си на една от малките кръгли масички в дъното. Мидори вече беше на пианото, облечена в черно — също като първия път, когато я видях. Имаше нещо вълнуващо и печално в това да я гледам отдалеч, тайно, и да съзнавам, че и тя сигурно изпитва същата болка като мен. Беше красива и от тази красота сърцето ми се свиваше.

Светлините угаснаха и разговорите постепенно утихнаха. Мидори вдигна ръце и пианото оживя под пръстите й. Свиреше гневно, със страст, а аз я гледах и се опитвах да запечатам образа й в паметта си, начина, по който движеше пръсти и извиваше тялото си, изражението на лицето й. Щях да слушам музиката й винаги, но никога повече нямаше да я видя.

Харесваше ми как гневът отстъпваше място на дълбока, кротка печал. Но тази нощ в музиката й нямаше примирение, нито кротост. Беше яростна и сурова, дори мрачна, но не и смирена. Гледах и слушах и се опитвах да намеря утеха в мисълта, че случилото се между нас сега е част от нейната музика.

Спомних си за Тацу. Имаше право да каже на Мидори, че съм мъртъв. Рано или късно тя щеше да разбере истината. Беше прав и за това, че тя няма да тъгува дълго за мен. Беше млада и талантлива, чакаше я блестяща кариера. Когато познаваш някого отскоро, колкото и да са силни чувствата, смъртта му идва като потрес, но той не трае дълго. Животът му не е така тясно преплетен с твоя, че разривът да остави дълбока следа. Невероятно е колко бързо преодоляваме болката, как преживяното се отдалечава и се размива във времето, сякаш никога не е било.

Изпълнението й продължи час. Когато прозвучаха последните акорди, станах и си тръгнах през задния вход. Спрях за миг под тъмното небе, в което не се виждаше нито една звезда, затворих очи и поех дълбоко нощния въздух на Манхатън, толкова чужд и все пак напомнящ за един отдавна отминал живот, споменът за който още ме вълнуваше.

— Извинете! — прозвуча зад мен женски глас.

Мидори! Обърнах се, но беше гардеробиерката.

— Забравихте си шапката.

Бях я сложил на съседния стол и после бях забравил за нея.

Взех шапката и си тръгнах, без да кажа дума.

Мидори. Имаше мигове с нея, когато забравях какво съм правил, в какво съм се превърнал. Но те не можеха да траят дълго. Аз съм продукт на всичко онова, което съм вършил, и след всеки сън, колкото и блажен да е, винаги ще идва пробуждането.

Не беше нужно да се отричам от себе си — трябваше да намеря начин да впрегна способностите си в нещо полезно. За пръв път в живота си. Може би с Тацу. Но за това щях да мисля тепърва.

Мидори. Музиката й още звучи в мен. Вкопчвам се в мелодията, за да не й позволя да се изплъзне, но тя е неуловима и се стапя в мрака като следа от трасиращ снаряд.

Понякога се улавям, че изричам на глас името й. Харесва ми вкусът му, тънък, но достатъчно осезаем, за да даде плът на спомените ми. Изричам го няколко пъти последователно, като заклинание или молитва.

„Дали още се сеща понякога за теб?“ — питам се често.

„Едва ли“ — следва неизбежният отговор.

Няма значение. Важното е, че я има някъде, и аз ще продължавам да я слушам от сянката както преди. И винаги ще бъде така.