Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства (17)

17.

Хари отиде да ми наеме микробус някъде в Ропонги, запасявайки се за всеки случай с фалшива лична карта, а аз в това време го чаках в апартамента му. Жилището му е странно място, задръстено с всевъзможни електронни устройства, но без каквито и да било битови удобства. Беше ми споменал веднъж, че чел някъде как полицията хванала някакви типове, отглеждащи марихуана вкъщи, като проследила сметките им за ток — хидропонната инсталация очевидно гълта много електричество, — и сега се боеше да не би цялата тази електроника да доведе ченгетата при него. Ето защо не използваше никакви електрически уреди, освен крайно необходимите — категория, която в света на Хари не включва хладилник, печка или климатик.

Когато той се върна, заедно натоварихме оборудването в микробуса. Хитри устройства — лазерът разчита вибрациите на прозорците, предизвикани от разговорите вътре, оттам изпраща данните на компютър, а той преобразува сигналите в думи. Инфрачервеният сензор улавя и най-малката промяна в температурата на стъклото, предизвикана от телесната топлина в иначе студена стая.

Когато приключихме, паркирах микробуса и се отправих към Шибуя, като не забравих за обичайния оглед на терена.

Стигнах хотела малко след един. Бях купил сандвичи от един павилион в някаква уличка около „Догензака“ и докато вечеряхме, седнали на пода, разказах на Мидори последните събития. Дадох й пакета с покупките и й казах да слага шала и очилата, когато излиза. Последното ми нареждане беше да си събере нещата и да ме чака след два часа у Хари.

Когато пристигнах в апартамента му, той работеше върху диска на Кавамура. След около половин час домофонът избръмча. Хари натисна бутона и изрече:

— Хай.

— Уаташи десу — чу се в отговор. — Аз съм.

Кимнах и се изправих, за да погледна през прозореца. В това време той натисна бутона за входа, приближи се до външната врата и надникна навън. Добре е да знаеш кой идва, преди да е стигнал до твоята позиция, за да можеш да реагираш навреме.

Минута по-късно той отвори широко вратата и с жест покани Мидори да влезе.

— Това е Хари, приятелят, за когото ти говорих — казах на японски. — Малко е срамежлив, защото контактува само с компютрите. Бъди мила с него и сигурно ще успееш да го разговориш.

— Хаджимемашите — обърна се Мидори към него и се поклони. — Приятно ми е.

— Радвам се да се запознаем — примигна насреща й Хари, явно притеснен. — Моят приятел само така си говори. По време на войната правителството е изпробвало върху него разни лекарства и е развил без време старческо слабоумие.

„Хари?!“ — мислено възкликнах, изумен от тази необичайна находчивост.

— От лекарствата ли било? — попита Мидори с най-невинно изражение.

Тия двамата много бързо намериха общ език, за моя радост. Хари ме погледна със сияеща усмивка, явно доволен, че съм си намерил майстора, а той — възможен съюзник.

— Добре, виждам, че ще се разбирате — секнах ентусиазма му, преди тази неприсъща смелост да го отведе бог знае къде. — Нямаме много време.

Обясних плана си на Мидори.

— Не ми харесва тази работа — заяви тя. — Могат да те видят. Опасно е.

— Никой няма да ме види.

— Ако ни дадеш малко време, с Хари ще разгадаем музикалния код.

— Вече го обсъждах с Хари. Вие си вършете работата, аз ще върша моята. Така шансовете ни се увеличават. Нищо няма да ми се случи.

 

 

Потеглих с микробуса към щаба на Ямаото в Шибакоен, южно от района на държавните учреждения в Касумигасеки. Той беше разположен на втория етаж на голяма сграда на „Хибия-дори“, точно срещу парка Шиба. Спрях на отсрещната страна на улицата. В този район паркирането беше забранено, но мястото си струваше да платя малка глоба на някой отегчен служител на закона.

Тъкмо бях приключил с разполагането на апаратурата, насочвайки уредите към нужните прозорци, когато някой почука на страничното стъкло от отсрещната страна. Вдигнах поглед и видях униформен полицай, който тропаше по стъклото с палката си.

Мамка му! Вдигнах ръце в извинителен жест, сякаш бях спрял за момент и тъкмо се канех да потегля, но той поклати глава.

— Дете йо — Слизайте.

Устройствата бяха разположени откъм страната на шофьора и полицаят не можеше да ги види. Трябваше да рискувам. Примъкнах се до отсрещната врата, отворих я и стъпих на тротоара.

Отвън ме чакаха трима мъже, застанали до затворената част на микробуса, където не можех да ги видя отвътре. Бяха въоръжени с „Берета 92“ и носеха слънчеви очила и широки палта — маскировка, която не можеше да скрие формата на лицата и телосложението им. Прецених, че ако окажа съпротива, ще ме застрелят, а видът им трябваше да сплаши потенциалните свидетели. Всички те имаха класическите уши на кендоки. Познах най-близкия до мен — онзи с хлътналия нос, който обикаляше около апартамента на Мидори. Един от другарите му благодари на полицая, който се обърна и се отдалечи.

Тримата ме поведоха през улицата и не ми оставаше нищо, освен да се подчиня. Е, това поне решаваше проблема как да вляза в сградата. В джоба си имах миниатюрна слушалка-тапа и един от любимите микропредаватели на Хари. Ако ми се удадеше случай, щях да го поставя където трябва.

Докато изкачвахме стълбите към втория етаж, тримата ме бяха наобиколили плътно, така че нямах никаква възможност да маневрирам. Когато стигнахме площадката, Хлътналия нос ме залепи за стената, опирайки пистолет в гърлото ми. Един от другарите му ме пребърка за оръжие, но не забеляза предавателя в джоба ми.

Когато процедурата приключи, Хлътналия нос отстъпи крачка назад и внезапно заби коляно в чатала ми. Аз се превих и той ме изрита в корема, после още два пъти в ребрата. Свлякох се на колене, като трескаво се мъчех да си поема въздух. Вдигнах ръце да се предпазя от следващия удар, но един от мъжете се изпречи между Хлътналия нос и мен.

— Ия, соно курай ни шите оке. — Стига толкова.

Някаква работеща част от съзнанието ми се запита дали не разиграват добро и лошо ченге.

Това продължи няколко минути — те се препираха до мен, а аз се мъчех да си поема дъх. Най-сетне успях да се изправя и отново ме поведоха, този път по къс коридор с врати от двете страни. Спряхме пред последната врата отдясно. Хлътналия нос почука и отвътре се чу глас:

— Дозо. — Влез.

Въведоха ме в доста просторна според японските стандарти стая, обзаведена в традиционния изчистен стил — светло дърво, полици със скъпа на вид керамика. Стените бяха украсени с ханга — гравюри върху дърво, по всяка вероятност оригинали. В единия ъгъл имаше малък кожен диван и кресла, наредени около лъщяща от чистота стъклена масичка. Всичко беше безупречно чисто и издаваше благополучие. Вероятно тъкмо това целяха тези хора — и сигурно караха Хлътналия нос и приятелчетата му да се крият, когато канеха гости.

В дъното на стаята имаше дървено писалище. Трябваше ми цяла секунда да позная мъжа, седнал зад него. Дотогава не го бях виждал в костюм.

Беше противникът ми от залата в Кодокан. Онзи, когото бях победил с рандори.

— Здравей, Джон Рейн — подсмихна се той. — Хисашибури десу не.

Вярно, напоследък не се бяхме виждали. Отвърнах на погледа му.

— Здравей, Ямаото.

Той се изправи и заобиколи писалището с онази излъчваща сила и изящество походка, която най-напред ми беше направила впечатление в Кодокан.

— Благодаря ти, че дойде. Чаках те.

Това вече ми беше ясно.

— Извинявай, че не ти се обадих преди това — казах.

— Няма нищо, няма нищо. Не съм и очаквал. Но бях сигурен, че ще намериш начин да поемеш инициативата в свои ръце — един джудока се чувства много по-сигурно, когато напада, и използва отбраната само като отвличаща маневра.

Той кимна на хората си и им нареди да чакат отвън. Тримата се измъкнаха тихо, само Хлътналия нос ме гледаше кръвожадно, докато се изнизваха през вратата.

— Да не би да съм обидил с нещо грозника? — попитах, като разтривах ребрата си. — Имам чувството, че не ме харесва.

— Груб ли беше? Казах му да кротува, но той трудно си надвива на нрава. Ишикава — онзи, когото уби пред апартамента си — му беше приятел.

— Съжалявам да го чуя.

Ямаото поклати глава, сякаш да ми покаже, че смята случилото се за недоразумение.

— Дозо, сувате кудасай. Заповядай, седни. Нещо за пиене?

— Не, благодаря. Не съм жаден. И ми е по-удобно прав.

Той кимна.

— Знам какво си мислиш, Рейн-сан. Не забравяй обаче, че съм виждал колко си бърз. И затова отвън има трима въоръжени мъже — в случай че ти се удаде да минеш през мен. — Усмивката му беше крайно самоуверена и имаше защо. — Би могло да се получи интересен двубой, но сега не му е времето. Защо не седнеш? Настани се удобно и ще потърсим начин да разрешим нашия общ проблем.

— Общ проблем?

— Да, общ. Ти имаш нещо, което ми трябва, или поне знаеш къде е. Получа ли го, преставаш да бъдеш пречка и ще те оставим на мира. Но ако не го получа, ситуацията се усложнява.

Не казах нищо. Той замълча за секунда-две и продължи:

— Наистина искам да си поговорим. Дозо какете кудасай. — Заповядай, седни.

Кимнах и се отправих към едно от креслата срещу дивана с ръце в джобовете, изобразявайки възмущение, а в същото време включих предавателя. Както и да се обърнеха нещата, Хари поне щеше да чуе всичко. Седнах и зачаках.

— Благодаря — каза той и се настани на дивана срещу мен. — Как ме откри?

Свих рамене.

— Твоят човек Ишикава влезе с взлом в апартамента ми и се опита да ме убие. Взех му мобилния телефон и чрез него установих, че е свързан с теб. Останалото беше въпрос само на инициатива. Както каза ти, най-добрата защита е нападението.

— Ишикава не е бил в апартамента ти, за да те убие, а за да те разпита.

— Ако това е била представата му за разпит, трябвало е да го пратиш при Дейл Карнеги.

— Няма значение. Ние не преследваме теб, а търсим диска.

— Диска ли?

— Не обиждай интелигентността ми. Знаем, че си взел Мидори Кавамура под своя закрила.

Това ме свари неподготвен. И тогава ми просветна. Мъжете, които я чакаха в апартамента й, явно бяха хора на Ямаото. Бяха насочили вниманието си към Мидори, защото са мислели, че вещите на баща й са у нея, а сред тях може би и дискът. Тогава на сцената се появих аз. Едва след засадата във фоайето и изчезването на Мидори те са заподозрели за участието ми.

— Тя какво общо има с всичко това?

— Знам, че когато баща й е умрял, дискът е бил у него и сега е много вероятно да е у нея. Тя обаче се крие.

— Естествено, че ще се крие. В апартамента й я чакаше група посрещачи — също като при мен. Тя знае, че е в опасност, но не разбира защо.

— Човек в нейното положение обикновено се обажда на полицията. Тя не го прави.

— Не знам нищо за това, но и аз самият нямам вяра на полицията.

— Къде е тя?

— Не знам. Изчезна след засадата в апартамента й. Помислила е, че съм от твоите хора.

— Така ли? Интересното е, че не се появи досега.

— Може да е някъде при приятели. В провинцията или нещо такова. Видя ми се доста уплашена.

— Разбирам… — проговори той. — Рейн-сан, на този диск има информация, която може да навреди на Япония и да послужи на враговете й, ако излезе наяве. И тези врагове също търсят диска.

Сетих се за Хилгър, който искаше да превърне Япония в „подлога“. Само той можеше да го каже така. Едно обаче не ми беше ясно.

— Защо беше тази среща в Кодокан? — попитах.

— Любопитство — замислено изрече той. — Исках да разбера какво може да движи човек с твоето минало. Ако знаех как ще се обърнат нещата, щях да избегна срещата, разбира се.

— Какво искаш да кажеш с това „минало“?

— Човек от две толкова различни култури.

— Нещо май ми убягва. Освен факта, че непреднамерено се озовах близо до апартамента на Мидори по същото време като твоите хора, не помня да сме имали други допирни точки.

— Разбира се, че сме имали. Ти, естествено, не знаеш, но от време на време прибягвам до твоите услуги.

Чрез Бени без съмнение. Това копеленце наистина не си поплюваше! Сигурно беше препродавал услугите ми с надценка. Но дотук!

— Както виждаш, до неотдавна интересите ни съвпадаха. И ако сега решим този проблем, можем да се върнем към обичайното „status quo ante bellum“.

Явно искаше диска на всяка цена. Надявах се алгоритмите на Хари да свършат работа, и то скоро.

— Както вече казах, проблемът е, че нямам представа къде е дискът и дори какво съдържа — казах. — Ако знаех, щях да ти го дам, но не знам.

Той се намръщи.

— Съжалявам да го чуя. И дъщерята на Кавамура също не знае нищо, така ли?

— Откъде мога да знам?

Ямаото мрачно поклати глава.

— Това е проблем. Докато не получа каквото ми трябва, дъщерята на Кавамура ще е на мушката. За нея ще е много по-безопасно, ако въпросното нещо е в мои ръце.

В този миг се изкушавах да повярвам, че в думите му има някаква истина. Ако дискът се озовеше в ръцете му, Мидори щеше да е в безопасност.

Да, но и други го търсеха и нямаше как да разберат, че вече не е у нея. Пък и аз не можех с нищо да й помогна. Ямаото никога не би ме пуснал под честна дума, че ще му предам диска, а аз нямах никакво намерение да му казвам къде са Мидори и Хари. Освен това нямаше гаранция, че след като дискът се озове в ръцете му, той няма да се изкуши да заличи всички следи.

— Като се замисля, много не ми се вярва дискът да е у нея — казах. — Защо Кавамура ще й дава каквото и да било? Би трябвало да е наясно, че това ще я изложи на опасност, не е ли така?

— Може да го е направил непреднамерено. Освен това, както вече казах, вижда ми се съмнително, че не е отишла в полицията.

Не казах нищо, просто седях и чаках.

— Добре, стига игрички! — заяви той и се изправи. Отиде до един шкаф и извади отвътре сако. — Имам среща навън и няма повече да си губя времето да те убеждавам. Кажи ми къде мога да намеря диска или поне Мидори Кавамура.

— Казах ти вече, не знам.

— За съжаление, начинът да ми го докажеш, е само един. Мисля, че се досещаш.

Повече от минута никой от нас не проговори. Накрая го чух да издиша, сякаш преди това беше сдържал дъха си.

— Рейн-сан, ти си в трудно положение и аз ти съчувствам. Но трябва да разбереш, че ще получа каквото ми трябва. Ако ми кажеш сега, като приятел, ще ти имам доверие и нататък. И ще можеш да си тръгнеш. Но ако се наложи хората ми да изтръгнат тези сведения от теб с други средства, няма начин след това да те освободя. Всъщност, може и да не си в състояние да си тръгнеш. Разбираш ли ме? Ако не получа диска, ще бъда принуден систематично да премахна всеки възможен риск, свързан с него. Както виждаш, далеч по-добре ще е да ми кажеш.

Скръстих ръце на гърдите си и го загледах. Опитвах се да изглеждам безстрастен, но в същото време си представях коридора и стълбището и трескаво пресмятах шансовете си да се измъкна.

Той изглежда наистина очакваше да се пречупя, защото ме изчака доста дълго, но накрая повика хората си. Вратата се отвори и те ме заобиколиха и ме принудиха да се изправя. Ямаото им даде няколко отривисти заповеди на японски — да намерят диска. И Мидори. Каквото и да им струва.

Повлякоха ме навън. Чух зад гърба си Ямаото да изрича:

— Много съм разочарован.

Не му обърнах внимание. Бях твърде зает да премислям пътя за бягство.