Серия
Джон Рейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rain Fall [= A Clean Kill in Tokyo], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Специални убийства

Американска, първо издание

Превод: Силвана Миланова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-661-0

ISBN 13: 978-954-585-661-7


Този роман е посветен на трима души, които вече не са тук, за да могат да го прочетат:

На баща ми Едгар, който ми вдъхна сила.

На майка ми Барбара, която ми дари просветление.

На брат ми Йън, който ми помогна да изкача планината и чиято памет ме вдъхновява да продължавам да се изкачвам.

Във времената на промяна те приличаха на есенна светкавица, нещо необичайно за сезона, празно обещание за дъжд, който ще падне неочаквано върху вече безплодни поля.

Шосебуро Абе, за самураите от периода Мейджи

Първа част

Кой е третият, който крачи винаги до теб?

Когато броя, сме аз и ти — двамата заедно.

Но щом погледна напред по белия път,

винаги има някой до теб,

плъзгащ се, загърнат в кафяво наметало,

закачулен!

Не знам дали е мъж или жена —

но кой е този от другата ти страна?

Т. С. Елиът, „Пустата земя“

1.

Хари пореше сутрешната тълпа както перката на акула пори водата. Следвах го на двайсетина метра от отсрещната страна на улицата и се потях заедно с всички останали в необичайната за Токио октомврийска жега. Не можех да не се възхитя колко добре е усвоило хлапето онова, на което го бях учил. Провираше се като струйка вода в някоя пролука, тъкмо преди да се е затворила, или с плавно движение избягваше малките улични клопки. Промените в ритъма му на придвижване бяха толкова неуловими, че никой не би могъл да забележи ловката маневра, с която скъси разстоянието между себе си и нашата мишена. В този момент въпросната личност крачеше с почти подозрителна бързина по „Догензака“ в посока на гара Шибуя.

Казваше се Ясухиро Кавамура. Беше висш чиновник, свързан с Либерал-демократическата партия, или ЛДП — политическата коалиция, управляваща Япония почти без прекъсване още от войната. Сегашният му пост беше заместник-министър на земята и инфраструктурата в Кокудокоцушо — ведомството, наследило някогашните министерства на строителството и транспорта, където нашият човек явно се беше провинил сериозно пред някого, защото единствено сериозно провинение можеше да бъде причина да ме потърсят. Чух в ухото си гласа на Хари:

— Влиза в магазина за плодове „Хагашимура“. Ще го изпреваря.

И двамата бяхме снабдени с датски микропроцесорни приемници, толкова миниатюрни, че се поместваха в ушния канал и можеха да бъдат открити само с фенерче. Микрофони с горе-долу същия размер бяха скрити под реверите ни. Предаванията се осъществяваха на ултрависока честота и трудно можеха да бъдат уловени, освен ако не знаеш точно какво търсиш, а дори и да знаеш, пак нищо не можеш да различиш. Това оборудване ни позволяваше да държим постоянна връзка и без да се виждаме, и да не спираме, ако мишената се забавеше или сменеше посоката. Макар да бях твърде далеч, за да го виждам, аз знаех много добре къде се намира Кавамура и можех да повървя още малко, преди да спра, за да остана зад гърба му. Да следиш някого сам, не е никак лесна работа и аз се радвах, че имам за помощник Хари.

На двайсетина метра преди „Хагашимура“ свих в една дрогерия — едно от десетките открити магазинчета по протежението на „Догензака“, предназначени да удовлетворят японската мания за всевъзможни лекарства и за изтребване на вирусите. В Шибуя можете да срещнете множество различни кланове, или бузоку, и тази сутрин се натъкнах на представителите на няколко от тях, обединени от общата нужда да се запасят с някоя от бутилираните енергийни напитки, основен артикул в дрогериите — тонизиращи питиета, които уж съдържат женшен и други екзотични съставки, но всъщност разчитат на по-прозаичното ободряващо действие на обикновения кофеин. На касата чакаха няколко сарари, или дребни чиновници, съставляващи основната маса служители във фирмите, със застинали лица и евтини куфарчета в уморените ръце, събиращи сили за още един неразличим от другите ден в утробата на корпоративната машина. Зад тях две тийнейджърки с празни лица, с коси като домакинска тел от опитите да ги боядисат оранжеви и огромни обици на носа, чиито костюми демонстрираха несъгласие с традиционния начин на обличане и поведение, избран от мъжете пред тях, но не даваха никаква представа с какво са решили да го заменят. И побелял пенсионер с увиснала кожа, но с озарено от някаква странна радост лице — може би в предвкусване на някое от онези сексуални удоволствия, с които се слави Шибуя и за които щеше да плати със скритата от жена си част от пенсията, без да му минава през ума, че тя знае за забежките му, но не дава пукната пара.

Исках да дам на Кавамура три минути да си купи плодове и тогава да изляза, затова се загледах в изложените превързочни материали, което ми позволяваше да наблюдавам улицата. Начинът, по който се шмугна в магазина, ми заприлича на опит да се измъкне от наблюдението. Това никак не ми хареса. Ако не беше радиовръзката, щеше да се наложи Хари да спре внезапно, за да остане зад мишената ни, и да прибегне към нелепи действия — например да започне да си връзва обувката или да се загледа в някой афиш, и Кавамура, който може би надничаше от входа на магазина, би могъл да го забележи. Аз обаче знаех, че Хари ще подмине магазина, ще спре двайсетина метра по-нататък и ще ми съобщи местоположението си, за да възобнови преследването, когато му кажа, че парадът продължава.

Зеленчуковият магазин беше добро място да свърнеш в него — даже прекалено добро, за да бъде избрано случайно от човек, който знае пътя. Но ние с Хари нямаше да позволим да ни обърка някакъв аматьор, който черпи опита си от буквара на службите за борба с тероризма. Аз съм преминал през такова обучение и много добре знам каква е ползата от него.

Излязох от дрогерията и продължих по „Догензака“, но вече по-бавно, за да дам на Кавамура време да напусне магазина. През ума ми светкавично преминаваха множество мисли: дали помежду ни има достатъчно хора, та да не ме забележи, ако в мига на излизането се обърне? Край какви магазини минавам, в случай че ми се наложи да се шмугна в някой от тях? Дали някой не наблюдава улицата и насочилите се към гарата хора, помагайки на Кавамура да засече преследвачите си? Ако вече бях привлякъл нечие внимание, то противниковият отбор нямаше как да не ме забележи, защото до този момент крачех енергично след мишената, а сега се размотавах. Хората, бързащи за работа, не сменят темпото ни в клин, ни в ръкав. Но Хари беше в авангарда и повече биеше на очи, а аз не бях направил нищо, с което да събудя подозрение, преди да се отбия в дрогерията.

— Аз съм в „109“ — чух отново гласа на Хари.

Това означаваше, че е влязъл в прословутия „Универсален магазин 109“, прочут със своите ресторанти и модни бутици, 109 на брой.

— Лошо — казах. — Първият етаж е за дамско бельо. Ще можеш ли да се скриеш между петдесет тийнейджърки с ученически униформи, които си избират сутиени с подплънки?

— Мислех да чакам отвън — отвърна той и си го представих как се изчервява.

Входът на „109“ е любимо място за срещи, обикновено задръстено от многоезична тълпа пешеходци.

— Извинявай, реших, че ще тръгнеш да избираш бельо — пошегувах се, сдържайки с мъка усмивката си. — Застани там и чакай сигнал, след като те подминем.

— Добре.

До магазина за плодове имаше само няколко метра, но Кавамура не се виждаше никакъв. Трябваше да забавя крачка. Бях на отсрещния тротоар, извън вероятния обсег на вниманието му, така че можех да рискувам и да спра, за да набера номер на мобилния си телефон например. Но той би могъл да ме забележи, ако погледнеше и ме видеше да стоя там, макар че с наследените от баща ми японски черти спокойно можех да остана незабелязан в тълпата. Хари, чието име беше Харуйоши, беше дете на родители японци и не му се налагаше да мисли за маскировка.

Когато в началото на осемдесетте се върнах в Токио, с наследената от майка ми кестенява коса бях като ловец, облечен във флуоресцентна жилетка, и се наложи да я боядисам, за да постигна анонимността, която ме пази сега. Но през последните няколко години цялата страна беше пощуряла по чапацу — изсветляването на косата до кестеняво — и вече можех да си позволя малко отдих. Често казвам на Хари, че трябва да се направи чапацу, ако иска да си пасва с обкръжението, но той си пада малко отаку, смотаняк с други думи, и не се затормозява особено с мисли за външния си вид. Пък и не съм много сигурен, че може да направи кой знае какво в това отношение с неговата плаха усмивка, сякаш постоянно очаква да го ударят, с навика да примигва бързо-бързо, когато е развълнуван, и с по детски бузестото лице, още по-бебешко благодарение на гъстата черна коса, щръкнала във всички посоки. Но същите тези качества, които му пречат да се озове на обложката на някое модно списание, му помагат да остане незабележим в тълпата — неоценимо качество при следенето.

Вече бях стигнал точката, в която трябваше ща не ща да спра, когато Кавамура изникна от магазина и се вля в тълпата. Вървях възможно най-бавно, за да увелича разстоянието помежду ни, без да изпускам от поглед темето му, което се мяркаше сред множеството. Беше висок за японец и това беше удобно, но пък носеше тъмен костюм като деветдесет процента от хората — в това число и ние с Хари, естествено — и нямаше как да се отдалеча повече.

Тъкмо бях възстановил дистанцията, когато той спря, за да запали цигара. Продължих бавно от дясната страна на групата, която ни разделяше. Ако не спирах, нямаше да ме забележи. Бях забил поглед в гърбовете на костюмите пред мен — още един уморен пътник, тръгнал за влака. След миг той се обърна и тръгна отново.

Позволих си да се подсмихна доволно. Японците не спират да си запалят цигара; направят ли го, животът им на зрели хора за седмици би излязъл от релсите. Нямаше и силен вятър, който да загаси пламъка, нито някаква друга причина да се обърне и да огледа хората зад гърба си. Очебийните опити на Кавамура да засече преследвач само потвърждаваха вината му.

Не знаех в какво се е провинил, пък и не питах. Държах да задам само няколко въпроса. Мъж ли е мишената? Не работя с жени и деца. Наемали ли сте някой друг за решаването на проблема? Не бих искал операцията ми да бъде объркана от нечии представи за дублиращ отбор и ако ме наемате, не може да има други. Обектът истинският виновник ли е? Аз решавам проблемите директно, като войник, какъвто бях на времето, а не като терорист, изпращайки послания чрез трети лица, които не са замесени. Тъкмо затова държа да видя със собствените си очи доказателства за вина — това е гаранция, че си имам работа именно с виновника, а не с някой невинен, който няма нищо общо със случая.

За осемнайсет години липсата на такива доказателства на два пъти ме беше възпирала. Първия път ме пратиха да елиминирам брата на някакъв редактор на вестник, публикувал статии за корупция в избирателния район на известен политик. Втория път трябваше да премахна бащата на някакъв банкер реформатор, проявил прекомерно усърдие в разследването на лошите кредити на поверената му институция. Бих се съгласил да действам директно с редактора или реформатора, ако ме бяха наели за това, но клиентите ми очевидно бяха решили да вървят по заобиколни пътища, което е в разрез с принципите ми. Разбира се, те вече не са ми клиенти.

Аз не съм наемник, въпреки че някога бях точно такъв. И макар в известен смисъл животът ми наистина да е непрестанна служба, вече не съм и самурай. Най-същественото за самурая е не просто да служи, а и да бъде верен на господаря си, на делото, което е по-важно от самия него. Беше време, когато горях от преданост, време, когато бях запален от самурайската етика, почерпена от популярните романчета и комиксите от японското ми детство. Бях готов да умра в името на избрания от самия мен суверен, Съединените щати. Но подобна сляпа и неотплатена преданост не може да трае дълго и обикновено се стига до драматичен завършек, както беше при мен. Вече съм реалист.

Когато се изравних със „109“, изрекох:

— Минаваме.

Без да се навеждам към ревера или някаква друга глупост от този род. Предавателите са достатъчно чувствителни, за да се налага да правиш уж незабележими движения, които за тренираното око на противниковия отбор са като публична обява. Не че наоколо се мяркаше такъв, но човек винаги трябва да очаква най-лошото. Хари щеше да знае, че минавам покрай него, и да тръгне по петите ни само след миг.

Телефоните със слушалки вече се използваха масово и това правеше задачата ми по-лесна, отколкото беше на времето. Някога да вървиш сам и да си мърмориш под носа беше признак, че или си изкукуригал, или си агент на разузнаването или на службите за сигурност. Днес не е нещо необичайно да видиш подобно поведение сред кейтаите — поколението на мобилните телефони.

В края на „Догензака“ светофарът светна в червено и тълпата се срути на петолъчното кръстовище пред гарата. По околните сгради неистово блестяха ярки неонови надписи и огромни видеомонитори. Скърцайки със скоростите, през кръстовището пропълзя дизелов камион, тромав като шлеп в мътна река, а високоговорителите му бълваха някаква какофония от патриотични песни с десняшки уклон, чийто шум за миг заглуши звъна на велосипедите, предупреждаващи пешеходците да освободят пътя. Уличен търговец със стичащи се по лицето му вадички пот лавираше с количката си през тълпата, а след него се носеше миризма на задушена риба и ориз. Бездомник без възраст, може би бивш чиновник, загубил работата си в края на осемдесетте, когато балонът се пръсна, дремеше прислонен до уличен стълб, безчувствен от алкохола и безнадеждността към бушуващата около него буря.

Кръстовището на „Догензака“ си е такова и денем, и нощем, а в най-оживените сутрешни часове при зелен сигнал на светофара над триста души едновременно слизат от тротоара, а още двайсет и пет хиляди са се устремили нататък. Оттук насетне всички ще се движат с притиснати рамене, ще подпират с гърди гърбовете на предните. Аз ще съм по-близо до Кавамура, на не повече от пет крачки, което значи, че между нас ще има поне двеста души. Знам, че той има карта и няма да му се наложи да си купува билет от автомата. Ние с Хари сме се снабдили с билети предварително и ще можем да минем през вратичките веднага след него. Впрочем, служителите така или иначе няма да забележат — в натоварените сутрешни часове пълчищата пътници буквално ги зашеметяват. Можеш да покажеш всичко, дори и бейзболна карта, и пак ще минеш.

Сигналът на светофара се смени и тълпите се устремиха една към друга като в батална сцена от исторически филм. Някакъв невидим радар, който според мен само токийците притежават, предотврати сблъсъка на човешките маси насред улицата. Наблюдавах Кавамура, който тръгна по диагонал към гарата, и го последвах. Докато минавахме покрай гишето на служителя, между нас имаше петима души. Сега трябваше да стоя близо до него. При спирането на влака щеше да настъпи истински хаос — отвътре щяха да се изсипят пет хиляди пътници, а още толкова щяха да чакат отвън, пресовани като сардели, и да търсят с поглед най-удобната позиция. Чужденците, свикнали да мислят за японците като за учтиви и възпитани хора, сигурно никога не са пътували по линията Яманоте в пиковите часове.

Човешкият поток се устреми нагоре по стълбите към перона и звуците и миризмите на гарата като че още повече настървиха тълпата. Повлечени от нея, подминахме току-що слезлите от влака и се добрахме до перона, за да видим как вратите се затварят и затискат чанти и нечий причудливо щръкнал лакът. Бяхме стигнали будката в средата на перона, когато последният вагон ни подмина и само след миг от него нямаше и следа. Следващият влак щеше да пристигне след две минути.

Кавамура се тътреше някъде в центъра на перона, а аз гледах да не попадам в килватера му. Той се озърташе във всички посоки, но дори и да беше забелязал Хари или мен, нямаше да се разтревожи. Половината от хората, чакащи влака, току-що бяха минали по „Догензака“.

Вече долавях тътена на следващия влак, когато Хари премина покрай мене с бръснещ полет като реактивен изтребител над командната вишка на самолетоносач и с едва доловимо кимване ми даде да разбера, че оттук нататък ще действам сам. Бях му казал, че ще ми трябва само докато Кавамура се качи на влака — както правеше винаги при предишните ни проследявания. Хари си беше свършил работата по обичайния безупречен начин, помагайки ми да се приближа максимално до целта, и сега по план трябваше да слезе от сцената. Щях да му се обадя по-късно, когато приключех със соловата си изява.

Хари си мисли, че съм частен детектив и само следя тези хора, за да събирам сведения. За да замаскирам високата смъртност сред проследяваните от нас обекти, често го карам да следи хора, които не ме интересуват, но ми осигуряват известно прикритие с факта, че продължават да се радват на добро здраве и след това. Когато е възможно, гледам да не му казвам името на обекта, та да не се натъква прекалено често на некролози на познати хора. Но някои от нашите обекти все пак имат навика да умират в края на проследяването, а Хари е любознателно момче. Досега не ме е питал, което е добре. Харесва ми да гледам на него като на вложение, а не като на бреме.

Доближих се още повече до Кавамура — един от всичките пътници, опитващи се да заемат удобна позиция за влака. Това беше най-деликатната част от операцията. Ако направех грешка, той щеше да ме запомни и тогава нямаше да е лесно да го доближа втори път.

Бръкнах в джоба на панталона си и докоснах управлявания от микропроцесор магнит с размер и тегло горе-долу на монета от двайсет и пет цента. От едната страна той беше покрит със син вълнен плат като на костюма, в който беше облечен Кавамура. Ако се наложеше, щях да го отлепя и отдолу да остане сиво — другият любим цвят на Кавамура. Обратната страна на магнита беше с лепкаво покритие.

Извадих го от джоба си и го прикрих с длан, за да не го видят околните. Трябваше да изчакам удобен момент, докато нещо отвлече вниманието на Кавамура. Достатъчно беше и нещо съвсем дребно. Може би докато се качваме на влака. Отлепих восъчната хартия на гърба на магнита и я пуснах в левия си джоб.

Влакът се появи в дъното на перона и се устреми към нас. Кавамура извади от вътрешния джоб на сакото си мобилен телефон и започна да набира някакъв номер.

Сега е моментът! Промъкнах се незабелязано край него, лепнах магнита на гърба на сакото му, точно под лявата плешка, и се отдалечих на няколко крачки.

Кавамура говори само няколко секунди, прекалено тихо, за да чуя нещо сред шума на скърцащите спирачки, и пъхна телефона в левия си вътрешен джоб. Чудех се на кого ли е звънял. Всъщност нямаше значение. Само след две, най-много три спирки всичко щеше да е свършило.

Влакът отвори вратите и избълва нов човешки поток, който постепенно изтъня, и тогава чакащите от двете страни редици се люшнаха напред и се вляха вътре, сякаш всмукани от гигантски вакуум. Хората продължаваха да се тъпчат във вагона, напук на предупрежденията, че вратите се затварят, и човешката маса все повече набъбваше, докато не се запълни и последната пролука. Не се налагаше да се хващаме за пръчките, защото нямаше къде да паднем. Вратите се затвориха, вагонът се люшна напред и влакът потегли.

Бавно издишах и завъртях глава наляво, после надясно. Костите на врата ми изпукаха. Усетих как с наближаването на финалния миг и последните остатъци от безпокойство ме напускат. Така беше всеки път. Като момче живях известно време недалеч от един град, прорязан от тесни канали. На места се образуваха вирове, в някои от които можеше да се скача от околните скали. Много от децата постоянно го правеха и като ги наблюдавах, не ми се виждаше толкова високо. Но когато за пръв път се изкачих на една такава скала и погледнах надолу, се вцепених — не можех да повярвам, че височината е толкова зашеметяваща. Ала другите деца ме гледаха. И тогава разбрах, че не е важно колко съм уплашен, че няма значение какво може да се случи — трябваше да скоча и някакъв инстинкт изключи съзнанието ми за всичко, освен за простичкото мускулно усилие на скока. Нямах никакви мисли, никакви представи за бъдещето отвъд тези няколко стремителни крачки. Дори, помня, ми мина през ума, че няма значение дали ще остана жив, или ще умра.

Кавамура стоеше до вратата в единия край на вагона, на около метър от мен, и се държеше за хоризонталната пръчка над главата си. Сега трябваше да съм близо до него.

Беше ми наредено цялата работа да изглежда като естествена смърт. Това ми беше специалността и именно затова непрекъснато прибягваха до моите услуги. Хари се беше добрал до медицинското досие на Кавамура в Университетската болница „Джикай“, от което ставаше ясно, че има заболяване, наречено пълен сърдечен блок, и все още е жив единствено благодарение на пейсмейкъра, поставен преди пет години.

Обърнах се с гръб към вратата, което беше донякъде нарушение на токийския пасажерския етикет, но не исках някой англоговорещ да види надписите на екрана на джобния ми компютър. Бях го снабдил с програма за кардиологично тестване, от онези, които лекарите използват при поставянето на пейсмейкър. Освен това можеше да праща инфрачервени лъчи към контролния магнит. Единствената разлика между моето устройство и тези на кардиолозите беше в умаления размер и липсата на кабели, плюс факта, че аз не бях полагал Хипократова клетва.

Компютърът ми вече беше включен на режим „sleep“, така че зареди мигновено. Погледнах дисплея. „Параметри на сърдечната дейност.“ Натиснах клавиша Enter и надписът се промени. Имаше две опции — „Прагово тестване“ и „Сензорно тестване“. Избрах първата и се появи колонката на параметрите — честота, продължителност, амплитуда. Избрах честотата и бързо нагласих пейсмейкъра на долната граница — четиридесет удара в минута, после се върнах назад и избрах продължителност на импулса. Екранът показа, че пейсмейкърът е настроен да подава импулс с времетраене 48 милисекунди. Намалих времето, колкото беше възможно, и преминах към амплитудата. Беше й зададена стойност 8.5 волта и аз започнах да намалявам постепенно с по половин волт. Бях намалил с два волта, когато екранът светна. „Намалили сте амплитудата на устройството с два волта. Сигурни ли сте, че искате да продължите?“ Натиснах „Да“ и продължих, като повтарях същата операция на всеки два волта.

Влакът спря на станция Йойоги и Кавамура слезе. Тук ли беше крайната му спирка? Това щеше да бъде проблем — инфрачервените лъчи на компютъра ми бяха с ограничен обсег и нямаше да е лесно едновременно да задавам командите и да го следвам. „По дяволите, само още няколко секунди!“, помислих си, канейки се да тръгна след него. Той обаче просто пропусна слизащите и отново се качи, следван от още няколко души, които чакаха на перона. Вратите се затвориха и отново потеглихме.

На поредните два волта екранът ме предупреди, че съм близо до минималните стойности и е опасно да ги намалявам повече. Пренебрегнах предупреждението и намалих с още половин волт, като при това погледнах Кавамура. Той не беше променил положението си.

Когато стигнах един волт и се опитах да продължа, светна надпис: „Достигнахте минималната стойност. Сигурни ли сте, че искате да въведете командата?“ Отговорих с „да“. Компютърът обаче не мирясваше: „Въведохте минималната стойност. Моля, потвърдете.“ Отново отговорих с „да“. Той замря за секунда, после на екрана се появи нов надпис с удебелен шрифт: Недопустима стойност. Недопустима стойност.

Затворих капака на устройството, но не го изключих. То щеше да се рестартира автоматично. Винаги имаше вероятност да се получи засечка първия път и исках да съм сигурен, че ако се наложи, ще мога да повторя операцията.

Но не се наложи. Влакът вече спираше на станция Шинджуку, когато Кавамура залитна към застаналата до него жена. Вратите се отвориха и останалите пътници се изсипаха навън, но той остана на мястото си, стиснал с една ръка желязната пречка над главата си, а с другата притискаше до гърдите си плика с плодовете, докато хората го заобикаляха. Видях го как се завъртя обратно на часовниковата стрелка и гърбът му опря в стената до вратата. Устата му беше отворена и това му придаваше донякъде изненадан вид. Бавно, почти плавно той се свлече на пода. Видях как един от пътниците, които се бяха качили на Йойоги, се наведе да му помогне. Мъжът, към четиридесет и пет годишен западняк, толкова висок и слаб, че ми напомни за копие, и някак аристократичен с очилата си без рамки, разтърси Кавамура, но той вече нямаше нужда от помощ.

— Дайджобу десу ка? — попитах, промушвайки ръка под гърба на Кавамура, уж да му помогна, но всъщност търсех магнита. Той добре ли е? Попитах на японски, защото имаше твърде голяма вероятност чужденецът да не ме разбере и това щеше да сведе общуването ни до минимум.

— Уакаранай — промърмори той. Не знам. Потупа посиняващите бузи на Кавамура и отново го разтърси — малко грубичко според мен. Значи говореше японски. Но нямаше значение. Напипах края на магнита и го отлепих. Кавамура беше готов.

Заобиколих ги и слязох на перона. Зад мен насрещният поток тутакси се вля във вагона. Преди да се отдалеча, надникнах през най-близкия прозорец и се слисах — чужденецът пребъркваше джобовете на Кавамура. Първата ми мисъл беше, че иска да го обере. Приближих се до прозореца, но напиращата тълпа ги скри от погледа ми.

Изпитах желание да се кача обратно, но това щеше да е глупаво. Пък й беше късно. Вратите вече се затваряха. Видях как запират в нещо, може би чанта или нечий крак, после леко се отвориха и отново се затвориха. Беше ябълка, която падна на релсите под отминаващия влак.

От Шинджуку се прехвърлих на линията Маранучи в посока Огикубо — най-западната част на града, вече извън метрополията. Исках да направя последен „тур за засичане на наблюдение“, преди да се свържа с клиента си и да му докладвам за резултатите от операцията „Кавамура“. Така щях да се движа срещу сутрешния поток, което щеше да улесни задачата ми.

„Тур за засичане на наблюдение“ си е точно това, което си представяте — обиколка, чиято цел е да накара преследвача да се разкрие. Естествено, тази сутрин с Хари бяхме взели всички възможни предпазни мерки, но това, че по пътя към Шибуя нямах опашка, не означаваше, че никой не се е лепнал за мен след това. На Шинджуку тълпата е толкова гъста, че след теб могат да вървят десет души и пак да не ги забележиш. И обратното, практически невъзможно е да следваш незабелязано някого на дълъг празен перон с множество входове и изходи. Пътуването до Огикубо ми предлагаше именно това спокойствие, от което се нуждаех в момента.

В разузнаването има практика, когато един шпионин иска да осъществи връзка с местен агент, но прекомерната предпазливост на последния прави срещата невъзможна, двамата да избират тайник, чрез който да обменят информация. Агентът поставя микрофиш в хралупата на някое дърво или между страниците на рядко търсена книга в обществената библиотека, а шпионинът минава по-късно и го прибира. Двамата никога не се появяват едновременно на едно и също място.

С интернет е по-лесно, а и по-сигурно. Клиентът пуска кодирано съобщение в някой сайт за обяви, електронният еквивалент на хралупата. Аз го изтеглям от някой телефонен автомат и го дешифрирам, когато намеря за добре. И така нататък.